Весела Манчева. МИГЕНИ – ЖИВОТ И ТВОРЧЕСТВО.

В. Манчева. Мигени и поколението на 30-те години в албанската литература. Магистърска дипломна работа. София, СУ “Кл. Охридски”, Катедра по общо, индоевропейско и балканско езикознание, 1999. Резюме.

 

 

Вероятно нито един от албанските писатели на новото време не привлича така силно вниманието на критиците и историците на националната литература както Милош Герг Никола, с псевдоним Мигени (1911-1938). Неговото име се свързва с така нареченото “поколение на 30-те години” в албанската литература, когато в културния живот на Албания се наблюдават редица метаморфози – резултат от политическата ситуация в страната, както и от досегашната културна и литературна история на албанския народ.

Преди всичко литературата на 30-те години трябва да се разглежда като едно по-нататъшно продължение на патриотичната литература преди нея. Първоначално независимостта на Албания (28 ноември 1912 г.) не оказва особено влияние върху развитието на албанската литература. Първото десетилетие от периода на независимостта – от обявяването й във Вльора през 1912 г. до излизането на политическата сцена на бъдещия крал на Албания – Ахмет Зогу, в началото на 20-те години, се характеризира с крайни политически вълнения, с кръвопролитие и страдание. Официалната политическа цел на националното движение – независимостта, е постигната, албанският език става официален език на страната, но продължителните политически неуредици не дават възможност на албанските писатели и интелектуалци да съсредоточат вниманието си върху националната култура и обогатяването на художествената литература с нови идеи и изразни средства. Гарант за големи литературни постижения е тясната връзка на писателя с обществото и неговите проблеми. А основният проблем на Албания, дори след обявяването на независимостта й през 1912 г., продължава да бъде нейното независимо самостоятелно обществено-политическо развитие, чиито реални основи са поставени едва в началото на 20-те години. Затова и културата на националния романтизъм на Възраждането, ратуваща за духовна и политическа свобода на албанския народ, вкоренена дълбоко в албанската литература, продължава не само да се чувства, но и да влияе върху литературата през целия период на независимостта (1912-1944) и особено до началото на 30-те години, когато се появяват автори с друго познание за света, различно от това на ренесансовите романтици, възникват нови художествени насоки, резултат от обществено-политическите промени – разрастването на пролетарско-революционното движение, създаването на първите комунистически формирования, постепенното засилване на опозицията спрямо зогисткия режим. Трябва да се отбележи и влиянието на модернизма върху литературата от този период, който се противопоставя на фолклористичните тенденции и въобще на досегашните художествени принципи не само от гледна точка на съдържанието, но и по отношение на формата, търсейки нови пътища и изразни средства в отговор на новата проблематика. Влиянието му е особено силно в поезията и кратката проза (по принцип за този период са характерни кратките прозаични жанрове – скици, профили, портрети… , без разгърнати подробно художествени образи), макар че през целия период на независимостта практически се развиват всички жанрове.

На фона на тази литературна картина се очертава един голям автор – Мигени, писател, който поражда големи спорове сред литературната критика при определяне на неговия творчески метод. В последните години се наложи схващането, че той е единственият достоен представител на критическия реализъм в Албания – едно не съвсем точно определение, предвид сложния характер на неговото творчество, в което откриваме най-различни литературни средства, влияния и тенденции. Така например много често в художествените си творби Мигени прибягва до поетиката на романтизма и особено на символизма (алегорични асоциации, музикалност, ритмично римуване на стиховете). Лириката му се отличава с изключителна вместимост на поетическите форми и жанрове. Той използва и класическите модели, известни още на възрожденците (балада, сонет, ода, елегия, химн, рондо, ритурнел), създава превъзходна народно-песенна лирика и обогатява албанската поезия с волните размери на белия стих, увличайки се от неговите експресивни възможности. Не по-малко експресивна, разнообразна и интересна е прозата на

Мигени. Той не се ограничава само в рамките на социално-битовия и сантиментално-дидактичния разказ, а експериментира и в други жанрове – обръща се към кратката новела – жанр, който получава сравнително късно развитие в албанската литература (първата четвърт на ХХ в.), създава оригинални философски новели, разкази, портрети на високо художествено ниво, социални очерци, сатирични миниатюри (басни, фейлетони, политически памфлети) и социално-психологически повести. Мигени не приема опростенческото тълкуване на реализма от някои критици, обявява се срещу снижаването на ролята на поезията, пренебрежението към литературните традиции. Своето мнение той изразява не чрез критически статии (Мигени никога не е бил литературен критик), а само чрез художествените си творби.

Междувременно методологическите спорове около творчеството на писателя и тенденциозният  стремеж през годините на комунистическо управление в Албания да се обяви за социалистически реалист са причина дълго време в печата да не се появява нито едно достатъчно пълно и исторически убедително изследване, което да позволи да се види еволюцията в творчеството и възгледите на писателя и поета и цялата сложност на тяхната социално-историческа и литературно-естетическа връзка.

В действителност мирогледът на Мигени е непоследователен и противоречив, каквито са и обществените отношения в Албания през 30-те години. Затова е много трудно да бъде отнесен към тази или онази литературна школа. Докато в началото на своето творческо развитие се увлича по модерната за времето философия на Шопенхауер и Ницше, впоследствие Мигени постепенно се откъсва от юношеския си идеализъм, за да се превърне в стихиен материалист и антифашист, горещ борец за социално равенство и изобличител на демагогската политика на албанското правителство. Разбира се това идейно развитие има и своите обосновки – от една страна – историческите особености на епохата, в която живее и твори писателят, а от друга страна – някои обстоятелства от неговия личен живот, които неминуемо рефлектират и върху творчеството му.

Истинското име на Мигени е Милош Герг Никола, от първите срички на което образува псевдонима си. Роден е на 13 октомври 1911 г. в православно семейство на дребен търговец в северния албански град Шкодра. Там той преживява най-драматичните и импулсивни моменти на едно странно и трагично място, което е колкото ориенталско, толкова и модерно, колкото мюсюлманско и православно, толкова и католическо, колкото феодално, толкова и буржоазно и демократично, каквато е и Албания по онова време.

Баща му Герг Никола произхожда от православно семейство от Дибра. През 1900 г. се оженва за майката на Мигени – София Анастас Кокоши, чието семейство е от Кавая. Тя ражда пет дъщери – Ленка, Йованка, Цветка, Олга, Война, и двама сина – Никол и Милош, или Мирко, както са се обръщали към него най близките му хора.

Едва петгодишен Мигени остава без майка, а на 13 години загубва баща си. Възпитават го по-големите му сестри и брат му. Начално образование Мигени получава в сръбско православно училище в Шкодра, а от 1923 до 1925 г. учи в Тивар (Черна гора), където живее при най-голямата си омъжена сестра Ленка. През есента на 1925 г. 14 годишният Мирко получава стипендия и продължава средното си образование в Битоля (Македония). Този стар и разнообразен в етническо отношение град спечелва сърцето му още в самото начало. Там той се запознава не само с албанци от различни части на Балканите, но и с български, сръбски, арумънски, турски и гръцки студенти. Този факт безспорно изиграва роля при оформяне светогледа на писателя, превръщайки го в един от малкото албански автори, “който свързва двете страни на културната пропаст и сега разделяща албанци и сърби”[1]. В Битоля Мигени изучава църковно-славянски, старогръцки, руски, латински и френски, като основният език, на който се преподава, е сърбохърватският. Именно в тази чуждоезична атмосфера се ражда голямата любов на Мигени към албанския език и литература. Тази любов се засилва още повече след 1927 г., когато писателят постъпва в православната семинария “Св. Йоан Теолог” в същия град, където, въпреки здравословните проблеми, продължава образованието си до юни 1933г.

През последните пет години от живота си Мигени съчетава успешно писателската и учителската дейност.

Умира от туберкулоза на 26 август 1938 г. в санаториума Торе Пеличе (Италия).

Първите поетични размишления на Мигени са свързани с християнската етика, което безспорно е резултат от годините, прекарани в православната семинария. Откриваме ги в неговия дневник: “Манастирската система е удобна в началото на цивилизацията, тя е нужна за обуздаване грубостта на клерикалните кръгове и вредна във времето на народната зрялост. Когато тази система достигне разцвета и навлезе във фазата на абсурдността, продължава да се смята за идеална, но тя става отвратителна… И като учреждение, и като средство за духовно формиране на личността, манастирите са добри през ХIX в., спорни през ХV в. и достойни за отрицание през ХIX в. Католическите манастири са убежище на тъмните сили на смъртта… Същността на истинския морал е трудът, той никога не опорочава човека”[2].

Въпреки това е неоснователно да се говори за атеизъм при Мигени – особено в началния период на творчеството му. Бог като трансцедентална същност неведнъж фигурира в неговите ранни произведения. Религиозността му потвърждават и много съвременници на автора. Атеистичните му разсъждения са по-скоро плод на неспокойна мисъл, която кара писателя да се увлича по забраненото, обявено извън закона, или морала. Този ход на разсъждения при Мигени е причина да бъде оприличаван на “дявол, облечен в дрехи на семинарист”[3] и въобще да се разглежда от литературните критици като писател-атеист, за когото Бог “не е нищо друго, освен един гигант с гранитни длани, смазващ човешкия устрем”[4]. Изложените от Мигени мисли за манастирската система се основават не толкова на лични наблюдения над практиката на тази система, колкото са резултат от увлечението на писателя по ницшеанската философия, която намира своите привърженици в Албания през 20-те и началото на 30-те години на ХХ в. Първоначално младият писател чете Ницше чрез интерпретацията на немския философ А. Лихтенберг. Мигени вижда в Ницше философа-поет, чиято философска система е може би недостатъчно последователна, но мисълта му е подчинена на благородната задача да издигне човека. Увлечението на младия творец по идеята за Свръхчовека, доказва едно негово писмо, изпратено до близък приятел: “Ти ще кажеш Т., че съм неизлечим песимист, че се увличам по Шопенхауер… Не! Аз се прекланям пред стила на Шопенхауер, но неговите чувства и мисли от моя гледна точка са материал, доставящ на читателя голяма естетическа наслада и толкова. Аз съвсем не съм шопенхауерист, не съм песимист, аз вярвам в силата на човека, вярвам в Свръхчовека…”[5] Според Мигени вярата в Свръхчовека е най-съвременната и съответстваща на духа н новото време вяра. За него появата на ницшеанската философия означава възстановяване на свободния човешки разум, дискредитиран от позитивистката философия, и съответно – обновление на просветителските идеи на Възраждането.

Според Ницше на разума се противопоставя волята (т. нар. “волунтаризъм”). За универсална движеща сила той признава борбата за съществуване, прерастваща във воля за власт. Повлиян от тази философия, Мигени от една страна абсолютизира творческите възможности на човешката мисъл, а от друга страна утвърждава безсилието на този Разум да разгадае тайните на Вселената, Бога, Живота, Смъртта, Доброто, Злото… Ницшеанските идеи на Мигени внасят неразрешими противоречия и двойнственост в неговите социални възгледи. Изпитвайки влиянието на биологическия волунтаризъм, писателят същевременно възприема човека като продукт на определени социални отношения, говори за влиянието на труда върху общественото съзнание на човека и влиянието на общественото съзнание върху изкуството и културата. В този смисъл интерес представляват записките на Мигни на руски език в книгата на М. Пелти “Законът на изкуството на френската революция”: “Изкуството е една от формите на общественото съзнание и като такава е органически свързана с политически ориентираното обществено съзнание”[6] – мисъл, която насочва към известно влияние на Мигени от социалистическата идеология.

Писателят е привлечен от социализма като хуманна обществена формация, която произвежда и разпределя благата, но към революционната борба се отнася скептично, може би под влияние на Ницше, чиито мироглед е пропит от омраза към духа на революцията и народните маси. В същото време Мигени не споделя някои схващания на Ницше за антихуманизма и антидемократизма. Цялото творчество на Мигени определено разкрива един привърженик на демократичните действия, на социалната справедливост, защитник на интересите на обикновения, бедния и отруден човек: “Страдам заедно с децата, на които родителят не е купил играчка, страдам заедно с младежа, изгарящ в еротизъм, страдам заедно с петдесетгодишния, потопен в апатията на живота, страдам със стареца, треперещ от страх пред смъртта, страдам със земеделеца, който се бори със земята, страдам с работника, смазан от тежестта на желязото, страдам с болните… “[7]

Така Мигени създава  един друг Свръхчовек, който, за разлика от ницшеанския Свръхчовек, не презира обикновените хора, а напротив – поставя ги в центъра на света. Именно от тази гледна точка трябва да се разглежда и предизвикателството на Мигени към религията. Той не може да приеме религиозната култура, която пренебрегва човешките чувства и издига в култ отрицанието на човека в името на религията и Бога.

Може би не е случайно, че първите произведения на Мигени са на философска тематика. Това са новелите “Страдащият Сократ или самодоволният шопар”, с подзаглавие “Алтернатива”, “Или.. или”  и “Трагедия или комедия”.

Въпреки външната самостоятелност, и трите новели са тясно свързани логически. По същество те представляват художествено въплъщение на размишленията на Мигени за природата на човека и неговите възможности, за смисъла на живота и перспективите на развитие на човешката история. Тези сложни философски проблеми се решават на базата на много икономичен материал, лишен от ясна сюжетна схема. Мигени създава оригинални образи като съчетава риторическата сатира с философски монолог. Всеки един от създадените персонажи е подчинен но определена идейна задача. Усеща се силното влияние на витиеватия афористичен ницшеански стил.

Въпреки общия знаменател, под който се поставят тези новели, и трите, сами по себе си, са оригинални произведения, представящи конкретни сюжетни ситуации, почерпани от живата действителност. В този смисъл те се различават от абстрактния жанр на философската новела и представляват не толкова дебют, проба на  литературния талант на писателя в този жанр, колкото потребността на един юноша да сподели своите размишления, да представи собствената си жизнена философия.

Като най-значителни от прозаичното творчество на Мигени литературната критика определя неговите сатирични миниатюри. Социалните явления, с най-голям обществен резонанс и най-широк отклик на страниците на периодичния печат през 30-те години получават в сатиричното творчество на писателя необикновено остра и оригинална художествена интерпретация, която, както се оказва, въздейства много по - силно на читателя, отколкото обширните обществено-политически съждения. Не е случайно, че за един сравнително кратък период от две години (1936-1937) той публикува на страниците на  сп. “Bota e re” (“Нов свят”) почти всичките си сатирични миниатюри, писани през периода 1935-1936 г. – “Програмата на едно списание”, “Идоли без глави”, “Легенда за царевицата”, “Красота, която убива”, “Пожелания за 1937 година”, “Таласъмът”. Почти по същото време (1935-1936 г.) в списанията “Minerva” (“Минерва”) и “Ilyria”  (“Илирия”) се издават три други негови произведения “Случка без движение”, “Новела за кризата”, “Самоубийството на врабеца”. Последните си три сатирични миниатюри – “Песента на врабеца”, “Разбойниците на Адриатика” и “Жетва”, Мигени пише през 1938 г. в Италия, където малко след това умира. “Жетва” е публикувана преди смъртта на автора в сп. “Përpjekja shqiptare” (“Албански стремеж”), а другите две миниатюри виждат бял свят едва през 1957 г., в издадения том с произведенията на Мигени.

Това са произведения от една до четири страници – твърде кратки, за да бъдат наречени разкази. Всички те са обединени от смелото противопоставяне и непримиримост на писателя към всякакъв род несправедливост и насилие.

Обикновено в своите сатирични новели Мигени изхожда от някакъв конкретен политически или обществен факт – провеждането на аграрната реформа (“Легенда за царевицата”), програмната статия на дадено списание (“Програмата на едно списание”), законът за мобилизацията (“Пожелания за 1937 година” и “Таласъмът”) –  все събития с обществена значимост, които дават възможност за широки социално обобщения, за проследяване на основните тенденции на държавната политика.

Засегнатите теми в миниатюрите са памфлетни по своята същност. Това позволява изграждането на оригинални образи и ситуации, ограничени във времето и пространството, изказването на интересни мисли и обобщения и то в рамките на произведение от три-четири страници. Авторовите реплики и оценки се явяват като своеобразни иронични “евфемизми”, насочващи читателя към определени алегорични образи и сюжетни положения. В този смисъл може да се говори за две сюжетни линии в сатирата на Мигени, а и не само в нея: фабулата на произведението и авторовата оценка, внушена завоалирано, или чрез пряка интерпретация на случващото се. Още в първите произведения на Мигени – философските му новели, прави впечатление неговата емоционална ангажираност. Той не писател, който само репродуцира света. При него логическата яснота е винаги съчетана с личната емоционална ангажираност.

Мигени е от тези писатели, които се стремят към подчертано ясен светоглед. И това се отразява на творчеството му, в което с течение на годините се забелязва явно засилване на критическите елементи. Пародирането на духовната пустота (“В черквата”), жестокостта на човека (“Случка без движение”, “В черквата”), нехайството на държавните мъже за народните страдания (“Красота, която убива”) са израз на авторовия светоглед. Този светоглед не е комунистически, а своеобразно философски скептичен, със силно подчертана хуманна и критическа струя. Хуманното у Мигени е ново и съвременно. То не е в родствена връзка нито с европейския ренесанс, нито с хуманизма на комунистическите творци. Това е един типично “мигеновски” хуманизъм, който кара писателя да страда, да протестира срещу несправедливостите в живота, но не и да проповядва революция. Дори когато говори за победа, той няма предвид победа чрез революция, а победа на “човешката съвест”, на “човешкия ум”[8]. Вярата в бъдещето също не е последователна в произведенията му. Откриваме я единствено в стихотворенията от цикъла “Песни на възраждането”. Въпреки това Мигени не може да бъде наречен писател-социалист или революционер в политическия смисъл на тези понятия, просто защото му липсва така характерния за комунистическите творци оптимизъм и вяра в светлото бъдеще, в утрешния ден, както и каквото и да било чувство на политическа ангажираност. Както отбелязва Марко Ганчев в предговора на “Песен на гордата болка”- сборник с преведени произведения на Мигени, публикуван у нас още през 1958 г., “Мигени не е бил комунист, а само близък на комунистическите групи”.

Хуманизмът на Мигени е основна отличителна черта на творчеството му, почти винаги съчетана и с елементи на критичност. Мигени е един от първите писатели, който прокарва тази нова визия в албанската литература – самокритиката. Не е лесно в литературата на една балканска държава, с толкова драматична история, да се наложи тази линия. Това е сигурно доказателство за еманципация и духовна зрялост на нацията. И преди това в албанската литература срещаме подобни елементи (Фан Ноли – “Мойсей в планината”), но съвсем спорадично. Едва при Мигени критицизмът се налага като стил на писане. Писателят го използва като своеобразен трамплин  за обобщения от сатирико-философски характер, които обикновено изплуват в края на творбата във вид на парадоксално звучащи авторови авфоризми, риторични въпроси, обръщения към читателя, внезапно избухнал спор между различни свидетели на събитието.

Освен като сатирик, Мигени се изявява и като добър майстор на социално-психологическия разказ и повест. Това не означава, че иронията и сатирата – естествени спътници на всяко критическо произведение, съвсем изчезват в прозата му. Напротив, цялото прозаично творчество на Мигени, го представя като добър наблюдател и изобличител на недъзите на обществото, потресен от неговите драматични конфликти. За него изкуството е като ножа на хирурга, който разрязва болното място, за да го изцери. Но Мигени не всякога е убеден в церителните възможности на изкуството (“Новела за кризата”, “Забраненият плод”). За писателя е достатъчно да каже истината, а тя не може да не предизвика страдание, отвращение, ирония, протест, които естествено прокарват и своеобразна сатирична линия в стилистическата тъкан на разказа. Критично-ироничното съприкосновение с действителността се съпровожда и от един особен естетизъм. В иронията и гротеската се крие копнежа на твореца по хубавото.

С изключение на повестите “В бащиния дом” и “Хляба наш насъщен” дай ни го и днес” и още няколко по-дълги разказа, и социално-психологическата проза на Мигени, както и сатирата му, е представена от малки по обем разкази. Мигени така и не се пробва в големите по обем литературни жанрове, отчасти може би заради буйния му поетичен темперамент, налагащ мигновено изливане на чувствата, отчасти заради националната литературна традиция на “кратката форма”, както и заради ориентацията на младото поколение творци към действеност и документална достоверност на съвременното албанско изкуство, към бързо реагиране спрямо злободневните проблеми, което налага и кратките литературни жанрове. Така или иначе миниатюрата, литературният експромт, са творческата стихия на Мигени. Тези кратки произведения често пъти са по -  скоро ситуативни, отколкото сюжетни. Във всяко едно от тях писателят разиграва някакъв кратък епизод, събитие, случка. Героите най-често са бедни, отрудени хора (“Искате ли въглища, господине”), безработни (“Забраненият плод”), просяци (“Припевът на моя град”, “Господ да ти даде”). Независимо от социално-критическата линия и емоционалните гневни изблици на писателя, всички тези разкази се отличават с поетичност и лиризъм, което ги доближава до стихотворенията в проза.

Най-голямото по обем произведение на Мигени е повестта “В бащиния дом”. Писателят представя почтено патриархално семейство. Най големият син Нуши завършва успешно медицина в чужбина. Сестра му Ага се омъжва за заможен търговец от добро семейство. Родителите са щастливи, че са уредили добре децата си. В дома цари патриархално спокойствие. Въпреки това още в първите страници на повестта цялата тази уютна семейна идилия внушава известно безпокойство, дори смътно чувство на неприязън у читателя. Това е постигнато чрез социално-психологическия маниер на изобличение и особено чрез сполучливото използване на художествения детайл – било то жест, интонация, реплика, подробност от портрета на даден герой, някакъв предмет и т.н. Така художественият детайл в повестта придобива идейно, емоционално, психологическо и естетичиско значение. Ето как възприема Нуши стария бащин дом, когато след три години отсъствие се връща за сватбата на сестра си: “Това ли е дворът, който оставих преди три години? – мислеше си Нуши – Като че ли не беше толкова малък? – и гледаше наоколо да не би да е построено нещо, което да е стеснило двора. Но нямаше нищо ново. Същите дървета – смокинята, сливата, асмата, съвсем същите цветя – рози и латинки. А когато влезе вкъщи и стаите му се сториха много малки. Мебелите стояха по старите си места… На Нуши всичко му се видя смалено. Накрая той отгатна причината за тая оптическа измама: беше прекарал много време сред високи сгради широки улици, затова всичко друго тук сега му се виждаше смалено…”[9]

Това описание на интериора, поместено в самото начало но повестта, създава усещане за провинциално ежедневие и застой, сравнени с промяната в светогледа на героя. На основата на това противоречие е построен и централният конфликт в повестта – конфликтът между две поколения, две различни гледни точки, два светогледа.

В началото Нуши се опитва да се пребори с патриархалната закостенялост, но постепенно разбира, че не може да промени света и изоставя амбициите си. Кулминационната точка на повестта е сцената, в която той заварва сестра си Ага с нейния любовник Люли – главния помощник на съпруга й в търговията. Нуши се измъква умело от ситуацията, като се преструва, че нищо не е разбрал, както постъпват много други. Всичко си остава по старому. Така и не се стига до конфликт на героя с обществото.

 Мигени не обвинява никого от героите, а по-скоро ги представя като жертви на обществото и неговия лицемерен морал. Обвинението, дотолкова, доколкото съществува, е насочено абстрактно към обществото: “Затова ти, общество, ако не искаш да те мамят, промени моралните се форми. Хвърли маската” (стр. 114), но не е посочен начинът за преодоляването на проблема.

Подобен е финалът и на второто по големина произведение на Мигени “Хляба наш насъщен” дай ни го и днес”. На пръв поглед и двете повести, писани по едно и също време, малко преди смъртта на писателя, са близки по тема – показано е разрушаването на семейното щастие в резултат на зле устроеното общество. В действителност между двете повести съществува голяма принципна разлика: ако в първата е показано духовното опустошаване на личността, то във втората е показано нейното физическо унищожаване.

Мигени определено бележи обещаващо начало като прозаик, особено в третирането на нови теми. Неговите произведения стоят много далече от националния романтизъм, властвал десетилетия наред в албанската литература. За съжаление ранната смърт на писателя прекъсва това обещаващо начало.

Въпреки че поетичното творчество на Мигени не е по-обемно от прозата му, неговият успех в областта на поезията е безспорно по-голям. Единственият си поетичен сборник “Свободни стихове” писателят създава в период от три години (1933-1935). Сборникът претърпява няколко издания. Още през 1936 г. започва неговото първо отпечатване в печатница Гутенберг в Тирана, но е забранен веднага от властите. Следват и няколко други издания през 1944, 1957 и 1961 г. След политическите промени в Албания, през 90-те години творчеството на Мигени продължава да се преиздава и харесва на читателската аудитория.

Част от стиховете в сборника са бели, откъдето идва и заглавието “Свободни стихове”[10], което обаче има и по-абстрактно значение – свободни стихове – в смисъл – свободни по душа.

Сборникът представя много интересни поетични метаморфози. От едни средства и начини на поетично мислене Мигени се насочва към други. В творбите му откриваме и ведър оптимизъм, и песимистично звучене, съчетано с обективната критика на писателя към обществото, и субективна философско-психологическа и любовна лирика.

Така например пейзажните стихотворения са съвсем различни от всичко създадено до този момент в албанската поезия. Те нямат нищо общо с идиличните картини от селската природа на Наим Фрашъри , с пейзажа на албанските бекташии[11], нито с точното локализиране на природните картини в поетичните етюди на Асдрени, Мйеда и Порадеци.

Пейзажът на Мигени е субективен, задълбочен, психологичен. Съчетанието на цветове, предмети, звуци ту поражда ведри мисли за радостта от живота, младостта и щастието ( “Пролетен възторг”, “Пролетен сонет”), ту навява тъга, меланхолия, напомня за страданията, болестите, смъртта (“В края на есента”).

Мигени възприема природата философски, като една от формите на проявление на вечния кръговрат на живота. Характерна особеност на пейзажната лирика на поета е стремежът му да предаде точно съотношението между предметите и явленията от външния свят и процесите в човешката психика, да “одухотвори” пейзажа и “материализира” човешките чувства. Въпреки това природата не губи физическите си черти, тя не е условна, както при символистите. Мигени възприема и представя природата обективно. Той само пречиства картината, освобождава я от онова, което е излишно, открива в нея някакъв вътрешен смисъл и го свързва с дадено настроение. Така природата изплува с типичното в нея и същевременно представя определено психологическо изживяване.

Любовните стихотворения на Мигени също се отличават с новаторски елементи. Всички те са много разнообразни като стил, характер и форма: Мигени борави еднакво добре и със сонета (“На г-ца Б”), и с рондото (“Две устни”) и със свободната строфа (“Една нощ”, “Среща”).

Би било интересно да сравним стихотворенията “На г-ца Б.” и “Една нощ”.

В първото, изпълнено с нежен лиризъм, са налице всички класически атрибути на сонета: добре обмислена стройна композиция, лаконизъм и точност:

Въздишаше и в сетна светлина трептеше

залязващият ден.

Бе в пурпур сводът озарен,

синевина в небето и в очите ти блестеше.

Дълбоко в тях оглеждаше се любовта.

Подобно гълъб стрелкаше се тя

над езерото в чистото небе,

гугукаше и тъй щастлива бе…

За тоя ден, любима все мечтая

и да се върне той желая –

на залеза под сетните лъчи

да видя твойте чисти две очи,

с които любовта си ти откри

и щастие ми подари.[12]

В първото четиристишие поетът рисува лаконично с помощта на зрително-звукови средства картина на вечерен пейзаж, създава атмосфера на вълнуващо очакване, смътна надежда, предчувствие, любовни блянове. В пълна хармония с това начало, като негово развитие и продължение, е построено второто четиристишие, което се слива с първото. Синевата в небето, сравнена с блясъка в очите на любимата в края на първата строфа и сравнението на любовта с гълъб във второто четиристишие – цялото това единение на човека с природата се нарушава тематично от последвалия терцет, от който разбираме, че това не е реалност, а само една мечта по отминалото. Последвалият терцет, в унисон с общото настроение на сонета, възстановява мажорната интонация.

Стихотворението “Една нощ” е построено по друг начин. Чувството тук е материализирано. Загатната е страстта и плътската съблазън:

Жена или богиня някъде от мрака

пред мен като видение изникна ти,

от тебе вятър сладостен повея,

мълчанието ти кръвта ми сгорещи.

Часовникът отправя простата си нощна песен.

Къде си ти? Понякога звукът е тъй далеч отнесен

във оня мрак, от който ти изплува.

О, тука си, дъхът ти сещам и сърцето чувам,

и устните ти топли са пред мене,

очите черни и големи,

и линията чудна на снагата

с хармония и обещания богата.

Мълчанието ти е тъй прекрасно,

съгласие чете се в него ясно.

Наистина! И весел танц душите наши

танцуваха без отдих цяла нощ.[13]

Никъде в интимната лирика на Мигени любовта не е представена като платонично чувство. Обикновено за нея поетът говори непосредствено като за нещо безвъзвратно отминало (“На г-ца Б.”, “Младежки печал”), или като за нереализирано събитие (“Среща”).

Страстта, физическата интимност, образът на жената присъстват и в други стихотворения на Мигени (“Поема за нищетата”, “Градска балада”, “Тъжна песен”, “Бедняшкият квартал”), не само в интимната лирика, но тук вече те внушават съвсем други чувства и идеи – възпети са болката и страданието на бедните и отрудени хора, принудени да живеят като скотове:

В животинска любов нищетата се дави.

В тъмни кътове, заедно с кучета, с крави

на постелки от мръсни и гнили парцали

се разголват тела като мърши постали

и уста във устата безумно се впива

и потъват на чувствата в силата дива.

За минута гладът свойте пристъпи спира,

за минута и жаждата също замира

и зачеват се тука слугите и тия,

дето утре очаква ги глад и просия.[14]

Колко различно звучат тези стихове, в сравнение с предишните две стихотворения. Сякаш са писани от двама различни автори.

 

 

 

Творчеството на Мигени е сложно явление в историята на албанската литература. Написано в период на остра обществено-политическа борба през 30-те години, то отразява цялата сложност и противоречивост на своето време.

Въпреки краткия си жизнен и творчески път, Мигени оставя едно дело реализирано в много посоки: философски новели и стихотворения, сатира, социално-психологическа проза, с ясно изразени критически елементи в нея, любовна и пейзажна лирика, както и немалко стихотворения, отнасящи творчеството му към индивидуализма и символизма.

Затова няма да прозвучи пресилено ако кажем, че творчеството на Мигени, макар и малко по обем, събрано в един-единствен том, представлява цялостна панорама на албанската литература през 30-те години. То отразява най-обхватно основните литературни тенденции и вълнения на обществото през разглеждания период.