Р. Бейлери. Фаик Коница (1875-1942)- мост между  европейската и националната културa

 

Р. Христова-Бейлери, Фаик Коница (1875-1942)- мост между  европейската и националната културa. В: Творецът в югоизточноевропейските култури. София, Академично издателтво “Проф. М. Дринов”, 2001, 139-144.

 

            Когато говорим за живота и дейността на Фаик Коница имаме пред вид не само поета, публициста, литературния критик, есеиста и преводача, а един от основоположниците на съвременната албанска литература, първия албански интелектуалец и творец с европейски манталитет. Фаик Коница произхожда от старинен феодален род, който има кръвна връзка с Али Паша Тепелена. Закърмен е с родолюбив дух и национална гордост още в семейството. Образованието във френски лицей, а по-късно в университет във Франция и в Харвард, САЩ му дават възможност да разшири хоризонта си, да овладее няколко езика, да усвои изтънчен вкус и формира високи естетични критерии. Но най-важното от досега с чуждата култура е, че Фаик Коница успява да се отърси от ориенталското тесногръдие и ограниченост и да потърси в европейската култура рационални идеи, чрез които да реализира личностните си и патриотични стремежи.

             Независимо от противоречията и люшканията в кариерата му на политик и общественик, на него се дължи до голяма степен културния подем за духовно еманципиране на албанския народ, осъществен чрез литературните връзки между Албания и света, които той изгражда през целия си живот далеч от родината. Културният принос на този бележит албанец може да бъде представен в две направления - като издател-публицист и като литератор. Между тях е трудно да се постави граница не само защото са в естествена връзка, а и защото по-голямата част от творбите на Коница виждат бял свят именно на страниците на неговите издания. В съзнанието на сънародниците си той остава свързан преди всичко с известното списание "Албания", което излиза в продължение на 13 години - от 1896 до 1909 година на албански и френски език и се превръща в истинска трибуна на националната литература, издържана в европейски дух. За разлика от другите албански възрожденци, които развиват творческата си и обществена дейност в центровете на албанските колонии като Букурещ и София, Фаик Коница се движи сам в сърцето на Европа - Париж, Лондон, Брюксел, където се издава списанието, по-късно САЩ и периода на друг културен печатен орган - в. "Диели" /Слънце/. Принципите на работа авторът излага в отделни есета и критични бележки и те заимствуват най-подходящото, според него, от утвърдените публицистични традиции в Англия и Франция. В библиотеките на Париж, Виена, Лондон и Венеция Фаик Коница щателно търси документи и факти за историята на албанския етнос и език, сближава се с много известни личности от артистичния свят, на които сътрудничи или спечелва за сътрудничество в своя вестник. От другата страна е постоянната му връзка с националното движение, пряка и творческа, в която се отразяват всички модерни идеи и тенденции на времето. Специфичен неин израз са първите стъпки на албанската литературна критика, направени от самия Коница на страниците на неговите вестници. Рецензиите на творби на албански и арбрешки автори /например анализът на поемата на А.З.Чаюпи "Баба Томори" и на поетичния сборник на Асдрени "Слънчеви лъчи"/ имат решаваща тежест за популяризирането им. За това свидетествуват и думите на Герг Фища, друг известен творец от отнова време, написани като посвещение в негова книга: "На най-образования човек Фаик Коница, съдник на албанската литература...". 

            В есета и статии като "За създаването на единен литературен език", "Съвети върху изкуството да пишеш", "Напредъкът на албанския език" писателят разглежда новаторски за времето проблеми, върху които никой до тогава не се е спирал, защото не е имал необходимата култура и еманципация да го направи /да не забравяме, че единният албански литературен език е кодифициран чак през 1972 г/.

            Един от тези проблеми е съответствието на съдържанието и формата. Като се има пред вид историческата обстановка в Албания през първата четвърт на ХХ век е напълно разбираем стремежа на много пишещи албанци да се отдават изцяло на патриотичния плам. Към тях са насочени преди всичко критичните напътствия на Коница:

            "За чужденците навярно е странно, че чувствувам необходимост да ви казвам какво трябва да пишете, но за някои албанци дори най-ясните неща трябва да бъдат изяснени. Запомнете, че патриотизмът и писането са две различни неща. Един творец може да има и родолюбие и талант, може да няма нито едното, нито другото, а може да притежава и само едно от тях. Затова не можете да очаквате от мен да приема ipso facto, че един патриот е и мислител, и литературен талант"

                                                                       “Обзор на писаното на албански”

                                                                       Превод от албански  Р.Бейлери

            Само няколко реда са достатъчни, за да се почувствува остротата, с която Коница реагира на всяка неиздържана, според него, в духа на модерната цивилизация  мисъл. Тази острота е негов отличителен белег и в другите литературни жанрове. В този смисъл е напълно оправдано твърдението, че Фаик Коница се различава съществено от всички останали възрожденци ^[1] . Докато творбите на Наим Фрашери подчертават и издигат в култ добродетелите и достойнствата на албанците, Фаик Коница съзнателно отбягва ролята на просветител и народен учител, а търси и остро критикува преди всичко отрицателното в обществения и културния живот на нацията. Погледнат през тази призма, според мен, патриотичният му стремеж е надраснал времето и страната си, защото както точно формулира изследователят Вангел Коча още през 1942 година тогава "Албания нямаше нужда от стрелец, а от учител и възпитател, какъвто той не можеше да стане" ^[2] . Тази по-специфична негова позиция  по никакъв начин не намалява ролята му в албанската литература и култура, но обяснява някои усложнения и дискусии около неговата личност. В резултат на това през един доста дълъг период патриотичните подбуди на твореца остават неразбрани и тълкувани като "израз на дълбоко недоверие към албанския народ, представян като неспособен да поеме по пътя на икономическия и обществения прогрес" ^[3] , а творчеството му остава малко познато на публиката и малко изследвано от специалистите.

            Представяйки литературното наследство на Фаик Коница, ще акцентираме върху новаторските елементи в него, които илюстрират таланта на твореца и същевременно насочват вниманието към пластичността, изразността и красотата на албанския език. Като обем то не е голямо, защото неговият интелектуален и творчески потенциал е разпръснат в много области, остават недовършени дори най-значимите му творби. Но неговата сила е съсредоточена предимно в изкуството да си служи с езика и да го обработва. И ако в един или друг исторически момент това достойнство може да изглежда маловажно, в конкретния период, когато твори Коница, то може да бъде наречено патриотичен подвиг. Фаик Коница се смята сред основоположниците на съвременния албански литературен език не само защото се бори за неговото единство, а защото демонстрира изключително високи стилистични постижения, с които показва на сънародниците си прекрасните изразни способности на техния език. Албанската литература от този период се опира на няколко поетични върха, но далновидният творец добре осъзнава, че тя не може да върви напред, ако не развива и други жанрове като прозата и драматургията и преди всичко, ако не търси и не използува нови пътища и форми от европейски мащаб. Фаик Коница е обвиняван, че обръща внимание основно на формата, на изразните средства и езиковите превъплъщения. Това не може да бъде отречено, но не бива  да бъде разглеждано като откъснат факт, а трябва да бъде оценено през призмата на новаторския пример и непознатите в дотогавашната литературна практика идейно-естетически концепции, приложени от Коница. Той не се задълбочава в конкретен жанр, а по-скоро прави постоянни опити в различни направления и става техен родоначалник, оставяйки в тях своите литературни образци, които се превръщат в ориентир и естетична база за съвременниците му

             Поезията заема относително малко място и е плод по-скоро на случайно вдъхновение, отколкото на активен творчески импулс. Особено внимание обаче заслужава поетичната проза на автора.  Въпреки че също е малобройна и ограничена като тематика в съзерцателно-носталгични картини /"На езерото", "Около езерото", "Сняг", "Носталгия по родината"/, тя въвежда нов жанр, непознат в тогавашната албанска литература. Психологизмът и естетичните внушения са съчетани с лаконичност и простота на езика. Няма излишни орнаменти:

            "Това е езеро не по-голямо от градина сред утъпкан лес. Езеро и мътно и красиво. Мътно от застоялата вода, красиво от заобикалящите го дървета, които надвесват клони почти до повърхността му, осветявана и галена от лунните сълзи."

                                                           /Край езерото/

                                                           Превод от албански Р. Бейлери

            Литературните критици са единодушни, че поетичната проза на Коница, повлияна от произведенията на Шатобриян, бележи началото на съвременната албанска проза като цяло.

            Литературният портрет е друго направление, разработено за първи път от Коница. Безспорна негова заслуга е умението да съчетава реалните факти с литературната образност и философска дълбочина. Личностите, които той представя: Абдул Фрашери, Наим Фрашери, Али Паша Тепелена, Байрам Цури, Фан Ноли са възрожденски и исторически персонажи. Хуманистичните и патриотични внушения в противовес на съществуващата практика са постигнати не чрез открито въодушевление и емоционални орнаменти, а индиректно, чрез пестеливи изразни средства, изчистени линии и пределна простота на стила.

            В творчеството на Фаик Коница срещаме за пръв път есето - жанр отдавна познат в европейската литература. Есетата на Волтер и Дидро са сред настолните книги на писателя, който следвайки техния естетически опит се опитва да избегне тясно философския език чрез  своеобразен баланс с епико-лирични изразни средства. Коница е първият, който въвежда естетиката като концепция в албанската литература. Може да кажем, че в това е историческото му и личностно призвание и той остава в жанра на есето през целия си творчески път. Най-голямото му достижение в тази област, според мен, е сборникът "Албания - скалната градина на югоизточна Европа и други есета" /"Albania, the roch garden of Southeastern Europe and other essays", Boston, 1957/. Той е издаден на английски език след смъртта на автора. Идеята на Фаик Коница е да представи на американския читател своеобразна енциклопедия от информация за своята страна и народ. В десет есета той успява да изгради реалистична и същевременно емоционална картина, спирайки се на моменти от историята, на културни и етнографски особености, на езика и литературата, на природата, на душевния свят и естетическите ценности на албанците. Ненатрапващите се паралели с останалия свят и обективно подчертаните националните достойнства формират у чуждия читател ясна представа за своеобразния принос на страната в общоевропейската цивилизация и култура.

            Безспорно най-значимото литературно производение на Фаик Коница е "Доктор Гилпъра /"инжекция", б.авт./ разкрива корените на драмата в Мамурас", сатира, която остава недовършена. Литературната критика я оценява като "съществен принос за обогатяване и консолидиране на реализма в албанската литература" ^[4] . В контекста на нашата тема интерес представлява образът на главния герой - интелектуалец, получил образование в чужбина, който се завръща по свое желание да работи в родината си. Съкровена мечта на Коница е родината му да мисли и живее по европейски и Фаик Коница е безкрайно убеден в нея, въпреки че албанската действителност не му дава основание за оптимизъм. Сблъсъкът между стремежите и реалността обяснява недоволството и гнева, изразени чрез тежък, горчив сарказъм. Контрастът между човека, лекаря с нови концепции, европейско мислене, широк хоризонт и консервативното мислене на колегите, анахронизма на обществото, ориенталския манталитет изразява характерното за Коница отношение към негативните явления на времето.Чрез  поведението и контактите на доктор  Гилпъра, авторът изгражда образа на новия тип интелектуалец, борец срещу невежеството, социалното лицемерие и духовната нищета. Авторските внушения не са директни, те се долавят в обикновените житейски епизоди от професионалната практика на героя, в ежедневните му лични контакти в диалозите. Пластичността на сатиричните портрети ориентира творците-негови съвременници към европейските традиции за острота на мисълта, изразена чрез фини щрихи.

            Като заключение можем да кажем, че на съвременния етап, когато отново се говори за културни мостове между Албания и Европа, Фаик Коница най-сетне започва да се цени и получава заслуженото внимание на пръв радетел за културната еманципация и интграция на страната с останалия свят. Сврързвайки с актуалните тенденции на европейската култура през първата половина на ХХ век, той се превръща в своеобразен посланик на албанската култура в чужбина и проводник на новите идеи в националната литература.