Джанис Матие-Хек (Канада). ЕКРЕМ БАША “НИТО РАНА, НИТО ПЕСЕН”

Eqrem Basha. Neither a wound nor a song. Poetry from Kosova in a bilingual Albanian-English edition with a foreword by Janice Mathie-Heck. Selected, translated from the Albanian and edited by Robert Elsie.Gjonlekaj Publishing, New York, 2003. xviii+171 pp.

Предговор. Превод от английски: Р. Бейлери

            Екрем Баша е енигматичен поет. Объркващ, очароващ и труден за класификация в литературен аспект, той успява да внуши известна мистичност на задълбочено търсещия читател. В един момент той изглежда хладно логичен и демонстрира възхитителна способност за дедуктивно мислене, а в следващия момент е обхванат от абсурдни полети на фантазията в един сюрpеалистичен свят, където очевидно нищо не звучи логично. Аз се заинтригувах докато четох поезията му, в която се проявяват  различни стилове, и реших да открия “ключовете” към неговата личност и философия.

            В началото на 70-те години Белград най-накрая даде на албанците в Косово културна автономия и им разреши пълен достъп до собствената им култура и език. По това време Екрем Баша е около 25-годишен,  възраст която обикновено е формираща и стимулираща въображението на търсещ ум, съчетан с висок интелект. Той е заобиколен от атмосфера на енергично, оригинално и плодотворно мислене, което дава тласък на свежо процъфтяващата албанска литература и култура. Това е вид мини-ренесанс. Следващите години са плодовити за Екрем и той пише няколко тома стихове, които остават сравнително незасегнати от политическата ситуация или от пряка намеса на държавата. Междувременно завършва албански език и литература в университета в Прищина, а след това работи като редактор на драматични продукции за местната телевизия. След сръбската военна агресия през 1990 г. всичко се променя и Екрем Баша е изхвърлен от работа. По това време обучението на албански език е също забранено в университета и преподаватели и студенти са изхвърлени от сградата. Ситуацията е безнадеждна за всички интелектуалци и писатели в Косово. Така започва кошмарен период на разрушаване на албанската образователна система и другите обществени институции, като са затворени радиото и телевизията на фона на системна дискриминация и ужасяващи нарушения на човешките права.

            Читателите са запознати със събитията, довели до бомбардировките на НАТО през 1999 г. Диктатурата и твърдия военен ботуш на Слободан Милошевич, етническото прочистване, затворите, преследването, необозримите трудности и  програми за експулсиране, всичко това имаше своя цена, платена от колективния дух на албанците в Косово. Физическото оцеляване се превърна в основна цел, а да останеш жив беше основно занимание. Самоусъвършенстването и реализацията на личните стремежи и цели бяха невъзможни неща.

            След края на войната, под защитата на силите на НАТО и чрез хуманитарната помощ на хуманитарната програма на ООН, животът бавно се възвръща към нормалност. Програмите за реконструкция, международните организации за помощ и неправителствените организации като CIDA, CARITAS и Червеният кръст, както и доброволци от чужбина, чрез прилив на милиони долари за стимулиране на икономиката имат за цел да помогнат на хората отново да стъпят на краката си. Ресторантите и кафенетата отново са пълни с хора и гражданите вече смело ходят по улицата. Инфраструктурата се възстановява. Албанците отново могат да учат в университета си, да търсят работа, да слушат любимите си радио станции, да се обучават в албански училища и да публикуват свободно без страх от репресии. Творческият и интелектуалният климат е забележимо подобрен и само можем да се надяваме на грандиозно възкръсване на албанската литература! Екрем Баша продължава да живее в Косово и в момента работи за процъфтяващата издателска дейност. Посетителите могат да го открият пред компютъра си в задния офис на книжарница “Дукагини”, която се смята за най-добрата в Прищина!

            Въпреки почти непреодолимите трудности за достигане на артистична и поетическа свобода през дългите години на терор и несправедливост в Косово, Екрем Баша успява да публикува много значими стихосбирки и поетична проза, превежда драматични те творби на четирима големи писатели-екзистенциалисти от френски на албански език: Йонеско, Камю, Сартър и Бекет. Също така е превел някои от хуманистичните произведения на Анре Малро, които изследват темите за ролята на изкуството, за преданоста към идеала и за човешката самота в постоянната борба за свобода.

            Не можем да четем стиховете на Екрем Баша без да ни порази философията на екзистенциализма. Какво всъщност е екзистенциализъм? Трудно е да се определи, но той отхвърля рационализма и дедуктивното мислене. Някои човешки състояния на ума като мъка, несигурност, тревожност, безнадеждност, интуиция, ясновидство, екстрасенсуални възприятия, хипноза, екзалтация и трансцедентност не могат да бъдат обяснени научно. Те са извън границите на петте сетива. Човек е в състояние да ги интерпретира или да спекулира, но не може да докаже или да направи извод. Много от това, което изпитваме е необяснимо и остава мистерия. Екзистенциалистката доктрина не приема доминирането на конкретно физическото над абстрактното въображение. Човекът се разглежда като постоянно разкъсван от несигурност и психическо страдание. Когато се сблъсква с физическите обекти, той е наясно, че те са “там”, но открива, че те нямат съществено значение. Той се сблъсква с изначалните и объркващи въпроси на съществуването. Пита се: “Какво съм аз? Защо съм тук? Откъде идвам? Къде отивам? Защо тук има нещо, а не безкрайна пропаст? Как мога да намеря отговорите?” Всичко изглежда безсмислено и смешно. Фактът, че съществуваме противоречи на всяка логика и вероятност. Може би нищо не е истинска реалност. Така, човешката реалност е само това, което отделният индивид опознава и изпитва сам. Реалността става лична и интроспективна и нищо не може да бъде оспорено или доказано от другите. Човек, или това, което той осъзнава за себе си, не може да бъде застрашено от заобикалящите го предмети. Той е част от всичко останало във физическия свят, но не по-различен от звездата, скалата, дървото, птицата или масата.

            Плашещото е, че когато екзистенциалистите погледнат в собствената си бездна, те не откриват нищо дори там! Това е шокиращо и обезсърчаващо. Човек разбира, че всеки от на трябва да взема важни и трудни решения без абсолютен, ясно начертан кодекс на поведение или етични стандарти, с които да се измерва тяхната правилност. Човешкият избор е субективен. Единствено индивидът отговаря за своите действия и чувства неотложната нужда да даде обяснението. Няма нищо божествено, което да му предложи спасение. Няма някаква всемогъща сила и благоволение, което да го оневини и да го опрости. От тази тиха празнота, според екзистенциалистите, произтича отчаянието, отчуждението и мъката, но също така, ако човек прояви кураж, неговата цялостност, емоционална сила и способност да понася. Ако хуманистите поставят човека на централно място и предполагат, че неговото съществуване може да има цел и дори средства за постигане на величие или дори на триумф над смъртта, екзистенциалистите разглеждат като човека като безсмислен инцидент без съществено значение за света, пространството и времето. Независимо колко усилено се опитва да разреши загадката на съществуванието си, той стига до извода, че неговият отделен живот няма видим смисъл и вътрешна стойност. Човек не е нито герой, нито жертва, а миниатюрно създание, загубено в необозримата празнота на недостижимия космос.

            Във всеки един момент човек може да се окаже на един дъх от смъртта. Липсата на контрол върху средата или съдбата може да всеят ужас у всеки от нас. Екзистенциалистите се подчиняват на безкрайния и безмилостен ход на времето без никакви очаквания. Животът е празен и всичко е безсмислено и това носи постоянно обезкуражаване. Съзнанието причинява болка, защото човешкото същество става способно да мисли и да усеща себе си. По думите на Малро “Всеки човек е луд,  а какво друго може да бъде човешката съдба освен усилие да се слее лудостта с вселената?”

            Екзистенциализмът отразява необходимостта да се реагира на живота като на спешен случай в нашия модерен бързо променящ се свят. Много съвременни западни поети са песимисти за нашия век. Дори в условията на стабилни и разумно предвидими политически системи, безпокойството като усещане за надвиснал облак прониква в порите на обществото. Двете световни войни и множеството по-малки унищожителни кланета не могат да се пренебрегнат. Все още съществува опасността от ядрено самоунищожение, политическата лудост, идеологическите конфликти, подчинението на индивидуалния разум на колективен контрол, загубата на природата като убежище и като извор на човешки емоции и упадъкът на селските ценности и древните обичаи. Поет с развито съзнание и силен усет за историята не би могъл да се усмихва оптимистично на това, което става. Освен това, много по-удовлетворително за човека е да критикува или да се оплаква, отколкото да възхвалява, тъй като най-силното поетично вдъхновение извира от  дълбочината на недоволството и гнева към своето време и разочарованието от обществото. Зад фасадата на уверения смелчак се крие фактът, че поетите често са сантиментални, носталгични и дори умислени в своята изолираност. За нас, които живеем на Запад, е много трудно постоянно да пренастройваме мисленето си, да се адаптираме към резките скокове на комуникацията и технологията, да се нагодим към надмогващия ни ръст на научните открития или да се откажем от традиционните стандарти на поведение, без да сме преживели смразяващата ума трагедия на косовското общество през последното десетилетие на двадесети век.

            Екзистенциалистката философия е  още по релевантна и важна за хората, които са преживели социалния хаос, маргинализацията, икономическите лишения, усещането за откъсване от корените, ирационалните мъчения и преследване. “Къде беше Бог?”, – попита един албански бежанец от Косово, който сега живее в Канада. “Защо изгориха къщата ми? Защо унищожиха книгите ми? Защо трябва да живея в страх? Какво престъпление съм извършил само за това, че съм роден в Албания?” Травмата на онези дни е все още кървяща рана и емоционалните белези дълго време ще зарастват, ако това въобще е възможно. Песимизмът и кошмарите, които преобладават и са типични за екзистенциалистите не са останали непознати за много албански поети и, малко чудо! Екрем Баша не е изключение. Възможно ли е той, поетът, изтощен от гнева на скорошното минало, да не е в състояние да постигне смисъла в живота си? Идеята за свободата вероятно би хвърлила повече светлина по въпроса, тъй като човек има свободата да сътвори личната си същност чрез изборите, които той единствен решава да направи. Човек е отговорен за своите действия и трябва да понесе последиците. Няма с кого да се консултира, нито кой да го управлява. Човек сам създава своята надежда.  Той е в постоянен процес на превръщане, няма постоянство, няма комфортни психологически убежища, няма завършеност до смъртта.

            От тази запустяла земя с мрачен и пуст философски пейзаж започваме пътуването си в поезията на Екрем Баша. През първите тридесет години на живота си той проявява афинитет към френските поети Бодлер, Рамбо, Маларме и Аполинер и експериментира с различна форма на стиха. Ранните му творби отразяват дълбоко потопяване в тъгата, носталгията, смъртта и лудостта. Чувства се младежкият стремеж да се открие смисълът на съществуването. Изглежда сякаш е предвидил, че основните права и свободи в Косово ще бъдат посечени, че общото искане за независим статут и равни права ще бъде отхвърлено. Метафората “един луд си играе с кибрита” отразява абсурдната бруталност, микрокосмоса на обществото, което главоломно се носи към анархията. Образите са безцветни, скелетни, с купчини човешки кости, които могат да бъдат оприличени на клечки кибрит, натрупани в пресъхнало лоно на река. “Краят на лятото” е лирическа ода за загубата на безгрижните години, която отразява меланхолията на приближаващата есен и потопяването в непостоянството на преходните неща.  “Купи ми малко куршуми, мамо” прилича на поредица детински диалози, която свършва така, както вече знаем – с една безсмислена трагедия.

            В сборника “Астрално море” (“Yjedet”, 1977) поетът се пренася в стила на епическата поезия в стихотворението “Наследство”. Изхожда от предпоставката, че ние не можем да променим съдбата или “късмета” и земята ще продължи да се върти, независимо дали искаме това или не. Вселената е благосклонно безразлична към нашите несрети. “Предчувствие” предсказва идването на сурово човешко страдание, а “Мрачна балада за светлия ден” е чиста политическа сатира, в която успешно са стилизирани жестокостите на сръбския военен режим. В “Почва” поетът символизира метафорично сантименталната си връзка и дълбоката зависимост от земята. Дълбоката богата земя е представена като любовница, а елементарната физическа потребност е преекспозирана като копнеж по родината. “Глобус” показва човека като малка буква, илюстрира почти невидимия му статус, когато се разглежда в сянката на огромния всемогъщ свят. Поетът е една светулка, чиято бледа и миниатюрна светлинка проблясва са една секунда. “Градски фрагменти” разкрива острото чувство за история, корените на поета, гордостта от предците, приемствеността на поколенията и предупреждението, че албанците не бива никога да забравят своята митология и героите от войната. “Балада за поета в кварталното кафене” е драматичен монолог, който представя в разговорен стил мистиката и преклонението пред поетите в албанското общество.

            В сборника “Атлетът на белите сънища” (“Atleti i ëndrrave të bardha”, 1982) Екрем Баша започва да използва по-често иронията и демонстрира повече зрялост и може би приемане на основните факти от човешкото съществуване. Внушението е, че не бива да се бием с голи ръце срещу несправедливостта, но също така не бива да й се предаваме без поне да сме се противопоставили с думи. Той оставя впечатлението, че системата може да се промени отвътре и смело прокарва и лек хумор едновременно.  В “Съвет към градоустройствения проект” показва, с великолепна ирония, че обществото не може да съществува без хора. Според него държавата съществува, за да служи на хората и тази служба е противопоказна за развитието на една модерна европейска нация. В “Ода за посредствеността” той описва и осмива типичното примирение на средната класа и доволството от статуквото. Преповтаря факта, че всички ние заслужаваме поне малко грижа от държавата и от съгражданите си и, че като цяло, не сме по-добри от  тези, които с удоволствие критикуваме. В “Последната гара” неочаквано изплува страхът от смъртта, желанието да може да диша прашните улици, да “чувства”, а не да живее в красив, но изкуствен, планиран и въображаем рай. В “Сам в нощта” той обрисува жива картина на самотата на един войник и по този начин извлича на преден план изначалната скръб на съществуванието. В “Дзидзи бар” чувстваме разочарованието, че именно в такова място големците се опитват да открият по-привлекателно бъдеще и евентуално “хепи енд” на празнотата и скуката от ежедневието. Така или иначе, всички сме затворници на нашата биология. Не можем да контролираме поведението си и сме осъдени да го повтаряме. Не се учим от грешките, но няма никакво значение, защото все едно ще свършим по един и същи начин...Този факт е доведен до драматична светлина в “Епитаф на гробаря”. По думите на Жан-Пол Сартър “Човек е безсмислена страст”.

                        В книгата си “Млечен път” (“Udha qumështore”, 1986) Екрем Баша е по-близо до средния човек и стиховете са израз на загрижеността къде именно е неговото място в големия свят, той търси смисъла на безумния водовъртеж на събиията в Косово, прозират страховете за бъдещето на народа, изначалната самота и заложената у всеки нужда от човешки контакт. Пътуването надолу по един негов път добива значението на поклонение. Той не знае какво точно се опитва да открие, но чувства, че е обречен да търси цял живот. В “Нощният пътник на този свят” поетът изповядва, че дори най-обикновеният живот заслужава признание и памет и че всички всъщност имаме една и съща съдба. “Сутринта” изследва характера на поетическото съзнание. Дали е жив или всичко е шега или мит? Какво е истинско и какво нереално? Екзистенциалистите трудно поддържат удовлетворителни връзки с другите хора, често за тях това е просто невъзможно. В “Между твоите две ръце” е демонстрирано мъчителното желание на принадлежиш на някого друг, да бъдеш ценен в неговите очи, да постигнеш физическа и емоционална близост с друго човешко същество. Усещаме копнежа по единение, физическа прегръдка, която да излекува чувството на анонимност и отхвърляне.  “Студ” предава важността на живота, независимо колко незначителен и крехък е бил и нуждата да уважаваме и скърбим за мъртвите. Има връщане, вероятно неосъзнато, към ценностите на традиционната мюсюлманска религия. Екрем Баша иска да вярва в нещо, чувства неподправен импулс за познание чрез обичаите и да извлече смисъл от очевидното безразличие на хаоса. Не е възможно да се изследва мистерията, затова приемаме факта, че всъщност ние никога не можем да знаем пълната истина. Вселената просто съществува и той е случайно и временно участник в нейната тайна. По думите на Жан Пол Сартър човек е “слънчев проблясък по повърхността на едно студено и тъмно море”.

            В сборника “Черната птичка” (“Zogu i zi”, 1995) Екрем Баша внушава убедително дискриминацията, трудностите, политиката на етническо прочистване, което се обруши над неговия народ в началото на 90-те години. В “Ударите на сърцето” светът е представен като глух и безразличен към нещастието и страданието на косовските албанци. В “Болезнен спомен” историята се повтаря чрез преследване, скръб и болка. Миналото е ужасно, гнойна рана, която няма да заздравее. Белегът, който я затваря, е толкова нестабилен, че тя се отваря постоянно и изглежда, че кръвта ще капе оттам завинаги. Раната в поезията на Екрем Баша символизира също емоционални състояния като разочарование, разбито сърце и сломен дух. “Балканско меню” представя резкия контраст между западното общество и все по влошаващите се условия на Балканите. “Метачите на Прищина” обобщава екстремния до патос ужас от тази отчайваща ситуация. Ястребите от европейските морги са винаги заети. Стиховете се кръстосват с образи на страх, ужас, архетип на мъката, кошмарите и смъртта. Виждаме апокалиптични предзнаменования за назряваща буря. Сред отчайващо черногледите, но реалистични творби, срещане две сравнително романтични поеми, които са уловили погледите крадешком, срамежливите увертюри и нарастващото привличане на двама души, които се влюбват. На адския фон на предвоенно Косово, техните невинни нежни копнежи придобиват още по-голяма стойност. В “Един ден той ще дойде” поетът описва образа на месията, за когото хората вярват, че ще ги спаси от мъченията. Този странник изглежда като пророк, въплъщаващ всички техни мечти, някой, който ще предотврати напразната смърт. Така постепенно се измества поетическият фокус на Екрем Баша. Просветва невероятната, но все пак малка възможност за съществуването на спасение, за това, че човешките търсения не са безнадеждни. Струва ми се, че това придобива формата на квази-религия, изначално желания да вярваме, че нещо ще ни покаже като докосване смисъла на съществуването. Сломен от ужаса на времето и почти реалния вкус на кръвта, Баша се отърсва от самовнушения екзистенциализъм чрез “шокова терапия” пред перспективата на надвисналото разпадане на целия народ и се мъчи да придобие нещо като контрол върху съпротивата на съдбата.

            Въпреки че поетът е прекрачил средата на житейския си път и този факт го занимава, той все още не е разрешил загадката на съществуването, нито ще може да го направи (проблем еднакъв за всички нас), и той е омагьосан и заловен в капана на ничията земя на несигурността с чувството, че времето си отива. В поезията на Екрем Баша преобладава чувството за изтичането на нещата, отмиване, източване, отминаване, изгубване и тръгване. Пред читателя се разкрива картината на течащата кръв от рани, носове, вени и сърца. Водата тече в реките и се влива в морето, капе от чашата, разпръсква се от фонтан, разлива се от бутилките сълзотворен газ, прокапва от сълзите, тече като мастило, пада като водопад и, което е най-важното, без нея няма живот. Светлината е приглушена и отмира в края на лятото, в затворените очи, потушените огньове, залезът, загубата на младостта, краят на детството, убитите мечти, обществената стагнация, буренясалите идеи, избледнелите емоции, предизвикването на свободата, чувството за умора и страданието от болестта.

            Животът си отива, когато пътят изчезне, когато песъчинките се натрупат в долната част на часовника, когато свърши баладата, когато спре песента, когато барът се затваря, когато птичката отлита, когато гнездото е пусто, когато любовта се разпадне, когато мечтите изчезнат, когато страстта обърне гръб, когато очите загубят своя блясък, когато виното спре да искри, когато костите се счупят, когато пресъхнат реките, когато достигнем крайната дестинация, когато пътуването е свършило, когато сезонът свърши и времето спре да съществува...

            Друга тема, която се среща в творчеството на Баша, е темата за пътя. Има прав или виещ се път на живота, изпълнен с изненади, пречки, бури, плуваща радост, бавно, постоянно пътуване или пътешествието на мига чрез песъчинката на часовника, пясъкът, който безжалостно и непрестанно слиза надолу, обикновен стъклен съд, наполовина празен или наполовина пълен, в зависимост от гледната точка, песъчинките на времето; мутацията и промяната на пясъка от вятъра в пустинния пейзаж, загубата на посоката (тъй като всичко изглежда същото и няма никакви ориентири). В “Търсещ пътя и себе си” поетът споделя, че животът е безсмислен и в същност е безпредметно да се опитваш да търсиш своя собствен път. Дори и да успее, човек пак може да загуби пътя си, този път все пак ще свърши и няма да има къде да се отиде. Въпреки това Екрем Баша настоява в непрестанното си търсене. Изглежда, че постоянно търси собствения си път, чувствайки, че той е индивидуалност, аномалия и, че нито е ангажиран, нито следва традиционните ценности и очаквания на своето общество. Той се вижда като страничен наблюдател, съзерцаващ отвън, гневен на ограниченията, който нашето съществуване арбитрарно налага.

            В четири епитафни стихотворения Екрем Баша прави равносметка, която подобно на хроника следва трагедията на живота и това, което авторът си представя като прокрадване отвъд. Той е обладан от разочарование, гняв и отчаяние, като всичко това са чувства, които са обсадили народа му, но той е достатъчно прагматичен и е наясно, че смелостта и твърдостта пред лицето на катастрофата могат да бъдат стойностни, ако продължават да разтърсват творческото му вдъхновение. “Средният път” илюстрира трудната позиция, в която са затворени човешките същества – някъде между рая и ада, в някаква “междинност” или “ничия земя”,  от която единствен начин да избягаш е самоубийството. Поетът се озовава в сюрреалистичен свят на кошмарни сънища, от които не може да се събуди. Баша ни демонстрира как му влияе сюрреализмът, когато се замисли върху безсмислието на човешкото съществуване. Целият живот е абсурд. Дори речта и нюансите на езика са лудост и думите са едновременно неадекватни и безплодни. В транс ли си? Кое е сън и кое е будно състояние? От време на време изглежда, че пише анти-поеми, които са толкова лаконични и лишени от образност, че загубват смисъл. Това е съзнателно. Тук виждаме влиянието на френските автори Бекет, Йонеско и Жене.

            Въпреки всичко поетът надмогва натрапчиво овладелия го екзистенциализъм. Наблюдаваме лека трансформация, в която той сякаш се събужда и започва да прозира, че оправданието за нашето съществуване може да е в рамките на достижимото. Творческата есенция се променя от дистанциран екзистенциалист към отворен хуманист. Малко по малко отчаяното желание на Баша да помогне на своя народ в бедата и да го насочи към едно съвременно европейско общество на 21 век получава отенък на готовност  за борба в името на дадена кауза, дръзване да надмогне душевната празнота. Вероятно се потвърждава именно примерът на Малро, че изкуството (поезията) се опитва да даде на човека съзнание за неговото скрито величие, независимо от вечно присъстващата заплаха от смъртта. Истина е, че човек е винаги изолиран от останалата част на човечеството, тъй като е пленник на своето физическо тяло и мозък, но той трябва да направи всичко възможно, за да се справи с жестокостите и  изначалната горчивина на живота. Екрем Баша вижда, че неговият народ няма светилище, което да абсорбира меланхолията. Затова трябва да сложи край на това образно заточение.

            В “Славеят пее” поетът достига истинска лирическа форма и се поставя в ролята на трубадур или пратеник. Славеят е любима част от фолклора в Косова и се явява метафора за изгнаник, който се връща, за да пее траурните песни на народа си. Как може тази мъничка птичка да знае наизуст древните меланхолични и тъжни песни на оплаквачките, ценни спомени от почитаното минало в знак на уважение към мъртвите? Стихотворението отразява изключително фино постепенния и искрен преход на Баша към човек, който се осмелява да се надява, който предпазливо и ефимерно предполага, че все пак има основателна причина за битието на човешките същества. Смъртта и абсурдността са необходими условия, от които единствено произтича рационалната свобода – свободата, която човек може да преживее със своето неадекватно жалко, но докрай изпитано присъствие на тяло и душа. Подобно на прокудения син той мечтае за единение с народа си и смело поема първия полет натам. Човешката мъка е неразделна от нашето съществувание и дори, когато бива овладяна и понесена стоически, разбива сърцето, както познатите извивки в гласа на пеещата птичка:

Коя е самотната птичка пееща на дървото?

И къде е нейното ято?

Коя е жалната песен

И кой е сезонът?

                        Гласът на тази птичка умее

                        Да пее на пустия клон

                        Без род и приятели

                        Сама на земята дошла

                        В човката е флейта и мъка,           

                        която не е нито рана

                        нито песен.

Каква е тази жалейка, която е толкова близо до нас

“Пей ни славею, пей”

            На 53 годишна възраст Екрем Баша не изглежда да е стигнал по-близо, отколкото когото и да било от нас до разрешаването на пъзела “защо съществуваме”. Възможно е да няма отговор изобщо. По думите на Сартър “Светът на обясненията и причините не е свят на съществуването”. Случайни и абсурдни, много е вероятно да сме тук съвсем без причина, но фактът е, че “сме” тук! Светът е нашата родина и сме заедно в дългото си пътуване. Пясъчният часовник безжалостно отмерва с песъчинки времето. Животът не е нито рана, нито песен. Съзнанието не е нито подарък, нито проклятие и ние сме свободни да мечтаем и да се надяваме. Поетът пита “Каква е тази погребална песен толкова близко?”. Тя принадлежи на всички от нас. Мъката в гласа на Екрем Баша ни казва, че всички ние, като хора, имаме един друг между раждането и смъртта си – да опознаем, да разчитаме, да подкрепим, да споделим, да обичаме, да се грижим, да напътстваме, да успокоим, да излекуваме, да уважаваме, да празнуваме, да съхраняваме, да скърбим, да помним и боготворим.

            Нека живеем!

            В последната поема от сборника “Публиката” поетът в изразителен монологичен стил изразява каква е финалната цел на свободата. Албанците са изтощени. Те не искат любов. Те искат само разбиране. Те искат да имат право на живот и съществуване. Те искат да ги чуем. Дали това е нещо толкова голямо, за да бъде поискано?

            Нека послушаме!

home