Albanian Studies in Bulgaria

          Факторите, които определят духовния облик на албанците, са много и различни, но може би един от най-важните се изразява във факта, че исторически днешните албански земи са били част от границата между Изтока и Запада. Значението на този факт се усилва и от това, че тази граница е била общо взето подвижна по територията на страната.
Така след разпадането на Римската империя (395 г. н.е.) гранцата между Западната и Източната империи пресичат земите на илирите. Християнството, което започва да се разпространява нелегално в района от 1 век на новата ера също се разделя на две:католизицъм и православие, като векове наред те се срещат именно в албанските земи.
          През Средновековието Арбърия и арбърите продължават да живеят на устойчивата разделителна линия между различните цивилизации. Византийската власт ту се разширява, ту се свива в резултат на нападенията на готи, авари, араби и др., а идването на славяните през 6-7 век води до чести смени на господството - от българско на византийско и обратно. От края на 11 век до края на 12 век в албанските земи се водят битки между норманите от Южна Италия и Византия. Албанската феодална аристокрация, използувайки отслабването на Византия, събира сили и създава първите албански държавни формации, сред които се откроява Арбърското Княжество, първата албанска средновековна държава с център Круя (1190). По-късно албанските аристократи се включват във военно-политическите събития свързани с Византийската Империя, която е в процес на раздробяване и сключват споразумение с крал Карл Първи Анжуйски, завладял Дурес и през 1272 обявил от Неапол Арбърското кралство и себе си за негов владетел.
          През 15 век османското нашествие отрежда на албанското крайбрежие ролята на граница между Османската Империя и Европа, която по това време се намира на прага на Ренесанса. Принудителното изселване на повече от 200 хиляди албанци в Южна Италия формира там албанска колония. Исторически, а и до днес тя съхранява традициите, обичаите и автохтонните фолклорни традиции. През 19 век тази колония играе съществена роля за събуждане на националното самосъзнание у албанците, като се превръща в мост между западната и източната цивилизации.
          Историята в известен смисъл се повтаря и след Втората световна война, когато стечението на обстоятелствата предопределя на Албания място в източната сфера на влияние, но все в зоната на една нестабилна граница между Изтока и Запада. Ще припомним в потвърждение на това Гражданската война в Гърция 1946-49г., конфликта между Сталин и Тито през 1948 г., който отреди на Югославия ролята на буфер между двете сфери на влияние. Ще споменем също развалянето на албано-съветските отношения през 1961 г, излизането на Албания от Варшавския договор и т.н.
          Като се има предвид този контекст, който заема почти две хилядолетия, е напълно обяснимо защо в съзнанието на албанците понятията Запад и Изток никога не са имали чисто географско или историческо съдържание и колкото повече се доближаваме към съвременния период, толкова по-силно се чувствува окраската на политическите страсти. Затова може би не е случайно, че върховите постижения на албанската литература се открояват именно в тези периоди на националната история, когато външните и вътрешни обстоятелства са активирали екзистенциалната вековна дилема пред албанците: С кого ще тръгнем? С Изтока или със Запада? Най-прогресивните политически умове на Албания периодически призовават за ориентация към Запада, за да се превърнем част от европейската цивилизация.
          Но в областта на културата тази дилема не може да се разреши толкова просто. Когато се говори за култура се има предвид не само настоящето и бъдещето, но и миналото. Стойността на историческия елемент се определя от взаимното влияние на източната и западната цивилизации. Опитите да се изключи един от двата фактора означава да се посегне на националните културни ценности, нещо което за културата на малките народи не е просто посегателство, а осакатяване.

* * *

          Роберт Каплан в книгата "Balkan Ghosts", говорейки за междинната позиция на Гърция между Запада и Изтока, припомня метафората: гърците са женени за Изтока, а Западът винаги е бил тяхна любовница. Това твърдение може да бъде перефразирано и за албанците: заключени почти постоянно в източни държавни структури, те си присвояват правото да изразяват страстно любовта си към западната култура. Това явление се проявява най-забележимо през драматичните периоди на албанската история.
Така например албанският хуманизъм, представен от Барлети, Френго, Бичикеми, оценяван от изследователите като естествена част от албанската култура, повлиял върху по-късното проевропейско развитие чрез личности като Онуфри, Барди и др., освен всичко друго извади на преден план сюблимната жертвоготовност на албанците в защита на европейската култура и цивилизация.
          В този контекст придобива значение факта, че творци, поети и мислители като Пиер дьо Ронсард, Agrippa d'Aubigne и др. през 15 век преведоха и адаптираха творби на Барлети и Френго, а образа на Скъндербег издигнаха редом с образите на своите принцове в период, когато Султаните чукаха доста застрашително на портите на Отрантос, Венеция и Виена.
Старите албански католически писатели от Севера, или както ги наричат "четирите голими Б-та в албанската литература" , използувайки антиреформата на Папата, написаха цяла поредица книги на албански, поставяйки си за цел преди всичко да предотвратят откъсването на Арбрия от европейската цивилизация.
          През Националното Възраждане, когато се оформя окончателно религиозната принадлежност на албанците, стремежът към европейската цивилизация своеобразно изолира религиозния елемент и поставя на първи план народността. Така например търсенето на автохтонните корени в праисторическите периоди, стремежът да намерим албанска кръв у такива велики личности като Александър Велики, Аристотел, Юстиниан, Диоклециан и др., желението да докажем, че гръцкия пантеон може да бъде обяснен с албански думи и т.н. и т.н. се базират и на пламенния стремеж да бъде убеден и народът и чужденците, че не сме кои да е, а разклонение от едно общо стъбло с елините и римляните, с други думи - корен от европейската цивилизация.
Вероятно не е случайно или най-малкото е една щастлива случайност, че тримата патриарси на новата албанска литература - Йероним де Рада, Наим Фрашери и Герг Фища принадлежат към трите големи религиозни общности в Албания: към гръцкото православие, исляма и католицизма. На фона на религиозната окраска в техните творби се чувствува оригиналния албански субстрат, съхранен от Де Рада и по-късно търсен от Фища в епичните зони на Севера. Самият факт, че Наим Фрашери принадлежи към една толерантна секта, каквато са бекташите, съчетан със западното възпитание в гръцката гимназия "Зосимея" и близоста с умерените интелигентски среди в Истамбул му помагат да избегне ксенофобията спрямо западната култура. Преводът на първата песен от "Илиада" на турски и албански не е просто проба на перото преди да започне "История на Скендербег", а едно търсене на корените на европейската култура.
          Екзистенциалната дилема Изток-Запад се появява отново в доста объркани очертания в началото на века и по-точно в периода на 20-те - 30-те години. Причините за това са различни - политически, икономически, исторически и психологически. И отново в литературните среди се чува призива за ориентция към западната цивилизация. Западното образование, получено от повечето албанските писатели, се превръща в решаващ фактор за това. Творци като Ндре Миеда, Андон Зако Чаюпи, Асдрени, Фаик Коница, Зеф Скирои, Фан Ноли, Ласгуш Порадеци, Ернест Количи, Митруш Кутели, Винченц Пренуши и други личности със западен мироглед дава съществен принос за по-нататъчната европеизация на албанската литература по отношение на формата и съдържанието, създавайки по този начин благоприятен климат и за политическото и социално управление на страната, което да излекува раните от петвековното робство и да избгне заплахите от световните войни през новия век. Сред новаторите, които обогатяват албанската литература на база на националните източници и органичното асимилиране на чуждата и преди всичко европейската литература, трябва да откроим може би Ласгуш Порадеци в поезията и Ернест Количи в прозата. Създаденото от тези двама творци има своето съществено място през 30-те години, но по-късно, през 40-те-50-те години влиянието им чувствително спада, главно по причини от политически и идеологически характер, за да отстъпи първото място на Мигени.
          Независимо от йерархията на литературните стойности на албанските автори, която може да бъде определена в условията на посткомунистическия плурализъм, всеки който се опитва да прави такава класация би бил убеден, че творчеството на Мигени през последните 50 години е изпълнявало освен всичко и фунцията на живителна връзка, на корен, подхранващ създадената през периода на диктатурата литература в Албания.
          Административните норми на метода на социалистическия реализъм, моделът на някои схематични съветски творби, убийствата, преследването и контролът над талантливите неконформистки писатели (Пренуши, Шанто, Кодра, Марко, Требешина и др.) създават впечатлението, че през 50-те години връзките на албанската литература с европейските традиции са почти прекъснати.
По-късно, през 60-те години, разривът със Съветския съюз събужда отново, макар и дълбоко в подсъзнанието на албанците, екзистенциалната дилема Изток или Запад . Тогава на литературното поле се появяват личности, които благодарение на своя талант и редица други обстоятелства, спомагат за възстановяване на връзките с модерната европейска литература, изигравайки съществена роля за еманципирането на албанската култура. Роберт Елси, един от изследователите на албанската литература, необременен от политически страсти, поради факта, че е чужденец твърди, че "модерната поезия в Албания набира скорост някъде в началото на 60-те години в творчеството на Исмаил Кадаре, Дритъро Аголи и Фатос Арапи”
          В периода на 70-те - 80-те години, когато културната изолация става още по-задушаваща, се увеличават и опитите да бъдат разширени връзките със съвременната чужда литература и по-специално с европейската литература. Тези опити дават видим резултат най-вече в поезията, в творчеството на поети като Спахиу, Паплека, Истрефи, Лондо, Зечо, Исаку, Марку, Алиай, Бучпапа, Жупа, Зогай, Ахмети и др.
          Албанската литература, създадена в средите на емигрантите през последния половин век поддържа тесни връзки със съвременната западна литература. Освен Душко, Уйко, Кандрева, Алтимари и други арбреши, опитващи се да възвърнат "великото време" на итало-албанската литература от времето на Йероним де Рада, се откроява творчеството на Мартин Цамай, ценено високо преди всичко заради естественото и хармонично съчетание между патриархалните и архаични образи от родината и модерните поетични концепции.
          Албанската литература, създадена в Косово, по причини от политическо естество, получава тласък към края на 60-те години в творчеството на Подримия, Шкрели, Мехмети, Пашко, Кьосе, Хамити, Винца, Баша и др. и има щастието да бъде по-близо до съвременните европейски течения, тъй като в СФРЮ сталинските догми вече бяхя превъзмогнати. Стремежът на албанската литература, сътворена в тези земи, да се доближи до Запада, има значение както в чисто културен план така и в по-общ контекст, по времето, когато шовинистите тръбят, че албанците са мюсюлмани-фундаменталисти, а Косово и другите албански земи в Югославия - потенциално огнище на ислямския фундаментализъм в Европа

* * *

          Когато представяме стремежите на албанската литература към Запада в един по-широк временен аспект, ние по никакъв начин не искаме да отречем стойностите на ориенталската литература. Напротив, ако се придържаме към метафоричния израз на Р. Каплан, цитиран по-горе, трябва да подчертаем, че албанската литература е съжителствувала дълго и ежедневно с културата и литературата на Изтока. Плод на това съжителство са редица явления в албанската литература, които са част от нейната историческа традиция.
          Така например още в началото на 18 век в културния живот се появява т.нар. Албанска литература на арабска азбука, иначе казано Литературата Литература на Бейтаджиите, която се отличава с подчертаното влияние, достигащо до плагиатство, на арабската, персийската, турската литератури и др. Албанските Бейтаджии заемствуват мотиви, герои, жанрове, техники, стихосложение и др. Героите на тези произведения в повечето случаи са религиозни, радетели за разпространението на исляма, но не липсват също така антирелигиозни творби, като любовна лирика, философски размишления, социални мотиви и др. Езикът на тази литература е албански, но силно примесен с турски, персийски и арабски думи, които според литературните възгледи на авторите, съдържат особени поетически стойности. Фактът, че част от тези творби се разпространяват и по устен път, обяснява влиянието им върху фолклорното творчество, особено в градове като Берат, Елбасан и Шкодра. Историческите заслуги на тази литература не могат да бъдат отречени, особено тези на едно от теченията, представено от Хасан Зюко Камбери и др.
          Влиянието на източните литератури, особено на персийската литература се усеща и в периода на Възраждането, дори в творчеството на поети като Наим Фрашери. Разбира се, това влияние се е сляло органически с чисто албанския характер на литературата от този период, като съществеменно е изразено на чист албански език. И все пак като цяло Наим Фрашери и други възрожденски писатели се отличават със склонността си да опознаят и използуват както литературата на Изтока, така и литературата на Запада. Нещо повече, някои от големите личости на албанската литература чрез своя принос в османската култура са служили често като стимулиращ фактор за сближаването й с европейската култура. Така например Яхия Дукагини е известен със опитите да съчетае в поезията си източни и западни елементи. Може би е случайност, че най-често превежданото турско стихотворение в Европа "Ода за пролетта" е написано от един албанец - Месихи , но не е случайност, че Сами Фрашери превежда на турски "Клетниците" на Виктор Юго , а Васо Паша като османски губернатор в Ливан, издава в Париж романа с албански герой "Барда от Темал" , подписвайки го с псевдонима Албанус Албано.
          Творците на Албанското национално възраждане и последвалите го периоди отдават заслуженото на източните литератури чрез преводите на произведения като "Флейтата" на Джеладин Румиу (прев. Н.Фрашери), чрез преводите от санскрит на Чаюпи, включени в сборника "Цветята на Индия" ("Lulet e Hindit", 1922) и др. Чест е за албанската култура, че дори личности като Фаик Коница и Фан Ноли, изцяло отдадени на стремежа за европеизиране на Албания, без предразсъдъци и моментни политически интереси, остават достолепни и верни на себе си, превеждайки прекрасно "Хиляда и една нощ", "Под сянката на хурмите" или "Рубаят" на Омар Хаями.
Резистентното отношение към една от двете култури би било безсмислено в днешни дни, особено като се има пред вид, че албанската национална култура е добре изкристализирана и се опира на сериозен интелектуален потенциал. Дори Европа, привикнала от векове да бъде източник на литературно влияние в световен мащаб, не смята за нищо особено асимилирането на особености и иновациите от латиноамериканската поезия, а личности като Паунд и Елиот не биха могли да бъдат анализирани в цялата си поливалентност, ако не се изхожда от органичните им връзки с източните култури и литератури.
          Световноизвестния албански езиковед Екрем Чабей пише през 1939 г. "Средищното положение между Запада и Изтока, съчетано с упорити усилия за съхраняване на етническата самобитност, издълбават завинаги особения облик на Албания..." . Темата на настоящето изложение ни насочи към първия фактор: средищното положение между Изтока и Запада. Оригиналността на духовния облик на албанците, а също така и на албанската литература, не могат да бъдат разбрани добре, ако не се изхожда от упоритите усилия за съхраняване на етническата самобитност. Именно тя помага да бъде обяснено как са се съхранили езикът и литературата на този малък народ в район, където през вековете са се появявали и изчезвали десетки народи, езици и култури. Но това може да бъде тема на друго изложение.

home