Робърт Елси. ИСЛЯМЪТ И АЛБАНСКИТЕ ДЕРВИШКИ ОРДЕНИ. ВЪВЕДЕНИЕ В ТЯХНАТА ИСТОРИЯ, РАЗВИТИЕ И НАСТОЯЩА СИТУАЦИЯ. Първа част. Robert Elsie. The Islam and the Albanian Dervish Orders. Introduction to their history, development and present situation. Превод от английски език: Елица Велинова 1.Разпространението на исляма в Албания При пристигането на турците на Блканския полуостров, всички албанци са в сферата на християнството: католици на север и източноправославни на юг. Точната граница между тях варира през вековете, в съответствие с политическите и военните поеди или загуби на наследниците на двете части на Римската империя. До края на ХІХ в. Третата голяма религия на Балканите влиза в кръга, разширявайки границите си на източния хоризонт. На 28 юни 1389 г. турците разбиват коалиция на балканските сили под сръбско главнокомандване при Косово поле и стават господари на полуострова. Към 1393 г. те вече владеят Шкодра, макар че венецианците успяват скоро да си върнат града и неговата внушителна крепост. Покоряването на Албания продължава и през първите години на ХV в. Планинската крепост Круя пада през 1415 г., а също толкова важните стратегически градове Вльора, Берат и Канина в Южна Албания падат през 1427 г. До 1431 г. турците присъединяват цяла Южна Албания към Османската империя и я превръщат в санджак с главен град Гирокастра, завладяна през 1419 г. Планинската Северна Албания остава под контрола на местната родова аристокрация като автономна територия, чийто сюзерен е султанът. Турското завоевание среща отпор от страна на албанските благородници, водени от Скендербег (1405-1468), албански принц и национален герой. Той успешно отблъсква тринайсет османски нападения, включително три тежки обсади на крепостта Круя, комавдвани от самите султани (Мурад II през 1450 г. и Мехмед II през 1466 г. и 1467 г.). Скендербег се ползва с изключително уважение в християнския свят и е удостоен с титлата “Atleta Christi” от папа Каликст III (упр. 1453-1458). Албанската съпротива продължава и след смъртта на Скендербег в гр. Лежа (Alessio) на 17.01.1468 г., но през 1478 г. крепостта Круя е най-после завладяна. Шкодра капитулира през 1479 г. И накрая пада Дурес през 1501 г. До края на ХVІ в. Османската империя достига своя политически зенит и Албания е част от нея. Следващите четири столетия османско владичество променят из основи лицето на страната. През първите десетилетия османско управление сред албанците има малко мисюлмани. Известно е, че в 1577 г. Северна и Централна Албания са все още католически, но до първите десетилетия на 17 в. от 30 до 50% от населението на Северна Албания е вече преминало към исляма. До 1634 г. голяма част от Косово е ислямизирано също. Например от жителите на град Призрен по това време е имало 12 хил. мюсюлмани, 200 католици и 600 източноправославни. До каря на ХVІІ в. мюсюлманите в страната многократно надхвърлят християните. В Албания римският католицизъм и гръцкото и сръбско православие винаги са били средства на чужди култури, проповядвани на чужди езици. Това са религии, към които албанците за разлика от своите сръбски, гръцки и български съседи, се придържат само формално и с които не могат да се идентифицират. Масовото им преминаване към исляма е лесно разбираемо, като се имат предвид тежките данъци (haraç), събирани от раята – християнското население на империята. По тази причина много албанци вземат най-доброто от двата свята и се превръщат в т.нар. крипто-християни – католици в домовете си и мюсюлмани в обществото. Храктеристика на албанското отношение към религията е мотото: Ku është shpata, është feja ‘Вярата върви след меча'. Въпреки че насилственото приемане на исляма престава с руско-турските войни от ХVІІІ в., положението на източноправославните се подобрява едва през 1774 г. с Кючук-Кайнарджанския договор, според който Русия става защитник на правата на източноправославното население в Османската имаперия. В зората на албанската независимост (1912) около две трети от албанското население е мюсюлманско. До 1929 г. мюсюлманската общност е ръководена от Великото мюфтийство в Тирана с петчленен върховен съвет на Шериата. По-късно съветът е съставен от ръководител на общността и четирима главни мюфтии - тези на Шкодра, Тирана, Корча и Гирокастра. Организацията на сунитския ислям е отслабена през '30-те години на ХХ в., когато крал Зогу (1895-1961) скъсва всички официални връзки с мюсюлманите извън страната. Според италианска статистика от 1942 г. от цялото население на Албания – 1 128 143 души е имало 779 417 (69%) мюсюлмани, включително бекташиите, 232 320 (21%) източноправославни и 116 259 (10%) католици. Днес повече от 70% от албанците в Република Албания и 80% от всички албанци на Балканите са мисюлмани.Най-ревностни мисюлмани са без съмнение, албанците от Македония (района на Тетово и Гостивар), където много от елементите на на традиционната култура са запазени по-добре, отколкото в самата Албания. В края на Втората световна война в Албания има 1 127 джамии, 1 308 имами и мюфтии и 17 ислямски начални училища.От 1945 г. съществуващото разделение на четири области на мюсюлманска общност, с главно мюфтииство за всяка, продължава да съществува под контрола на държвата, по-специално със закон от 26.01.1949 г. Тази законова регулация цели да породи у представителите на всички религии вярност към комунистическия режим. Главата на мюсюлманската общност е трябвало да бъде одобряван от Министерския съвет. Някои мисюлмански лидери, като мюфтията на Шкодра и мюфтията на Дурес, Мустафа Ефенди Вароши, отказват да сътрудничат на комунистическите лидери и биват ликвидирани, а други отиват в затвора. Около 1 050 джамии в Албания оцеляват недокоснати до 1967 г., но тогава в безпрецедентен акт на екстремизъм, ислямът и всички други религии са забранени от комунистическото управление. Съзнателната разруха на ислямската култура в Албания става особено жестока в карая на '60-те и '70-те години, когато почти всички джамии в страната, включително и някои, които тъкмо са реставрирани и са с изключителна културна стойност, са разрушени или започват да се използват за други цели. Много малко сгради са затворени и така оцеляват от културния погром в що годе добър вид, сред тях са джамията Мирахор в Корча (1495), Султанската джамия (1492) и Главната джамия (1553-1554) в Берат, Мурадовата Джамия във Вльора (1537-1542), Джамията Назиреша в Елбасан 9 около 1599 г.), Главната джамия в Шкодра (1775-1794) и Джамията на Етхем Бей в Тирана (1793-1794). Ислямът спира да съществува в Албания, поне в обществения живот. Публичните религиозни практики са възстановени през декември 1990 г. и след двадесет и четири години малкото останали джамии започват отново да отварят врати от януари до март 1991 г. Тогава и за пръв път публично се празнува Рамазан. Възстановената сунитска ислямска общност сега (1999 г. б.ред) е оглавена от Хафиз Сабри Кочи, който е прекарал 21 години в затвор с тежък режим. Ислямски организации от чужбина – Кувейт, Саудитска Арабия, Абу Даби, Египет и т.н. активно участват във възстановяването на исляма в Албания и изпращат необходимата хуманитарна помищ на разорената страна. На практика сега всички градове и села с мюсюлманско население имат своя джамия или по-скромен мюсюлмански религиозен център. 2. Пристигане и присъствие на дервишките ордени Средновековното движение на ислямския мистицизъм, известен като суфизъм, дава тласък на множество дервишки ордени или тарикати (tarikat), aрабските ‘пътеки' в шиитската траиция. Много от тези учения проникват в Албания и Косово по време на петте века османско владичество. Техните центрове или манастири са известниа като текета (алб. teqe). Двата най-големи дервишки ордена, които намират своя дом в Албания са Бекташийският и Хелветският. Те са следвани от ордените Рифа'и, Са'ди, Кадири и в по-малка степен от Тиджани. Има информация за съществуването на албанска почва, по-специално в Косово, на ордените Джелвети, Синани, Байрами, Мевлеви, Мелами, Накшбанди, Бадави, Джезеви, Шахзели и Десуки. Всеки от ордените има свой собствен облик, като разликите в култовите практики на ордените в Албания са минимални – въпрос на детайли и спеифични ритуали. Поради това няма открити противоречия между тях и членовете на един орден са по традиция канени като гости на церемониите на другите. Повечето от големите дервишки ордени в Албания успяват да оцелеят до Втората световна война. Тяхната история е много добре описана през последните години от френските учени Александре Попович (Alexandre Popovic), Натали Клер (Nathalie Clayer) и Жил Венстен (Gilles Veinstein). С идването на власт на комунистите през 1944 г. на ордените и по-специално на бекташиите, първоначално е даден статут на самостоятелни религиозни общности, а след това са ликвидирани. По-малките ордени фактически изчезват до 1950 г., а Бекташийският оцелява, поне официално, до 1967 г., когато религията в Албания е забранена. След премахването на забраната за религиозна активност през декември 1990 г. бекташиите успяват да се върнат към живот, а и някои от другите тарикати също започват да показват признаци на съживяване. 3. Бекташийският орден Смята се, че Бекташийският орден е бил основан от Хаджи Бекташ Вели (тур. Haci Bektas Veli), който е живял през ХІІІ в. С експанзията на Османската империя бекташийството се разпространява от Централен Анадол до Балканите, континентална Гърция, Крит и навсякъде, където бекташии служат като ислямски мисионери или като свещенослужители в еничарския корпус. Малко се знае за ранната истороя на ордена в Албания, но може да се предполага, че той е бил вече добре уреден в края на ХVІ и първата половина на ХVІІ в. Самите бекташии проправят своя път в Албания, чрез известната легендарна фигура на Сари Салтък (Алб. Sari Salltëk). Турският пътешественик Евлия Челеби (тур. Evlya Çelebi), който посещава Южна Албания през лятото на 1670 г. отбелязва съществуването на бекташийско теке в Каниана, близо до Вльора и описва гледката по следния начин: “Тук също има теке на Хаджи Бекташ Вели, което също е подпомагано от Синан Паша. Това теке е много известно в Турция, Арабия и Персия. Тук можеш да откриеш много хора, отдадени на мистичната наука и дервишки живот в бедност. Сред тях има дори привлекателни млади момчета. Посетителите и поклонниците са щедро гощавани от кухнята и снабдявани с провизии от текето, защото околните хълмове, лозя и градини му принадлежат. Близо до текето, ктиторът на храма Гази Синан Паша, лежи погребан заедно с цялото си семейство и прислуга в мавзолей с галерия и купол – нека Бог се смили над душите им. Накратко, това е много богато и извесно теке, което е непосилно за мен да опиша.” (SeyahatnameVIII, 361a) Мавзолеят, описан от Евлия Челеби, сега не съществува, но е бил все още високо почитан в средата на ХІХ в., когато го е посетил австрийският консул Йохан Георг фон Хан (1811-1869). Той пише: “[Собствениците на крепостта] са потомци на първия турски завоевател на този регион, известният Синан Паша от Коня, чийто гроб може да беде видян в малко теке, близо до замъка.Хората идват тук на поклонение от много далеч, защото турците приемат Синан Паша за светец”. Бекташийското теке в Канина е дадено на Хелветския орден, докато през 1826 г. Портата не заповядва да бъдат затворени всички бекташийски текета. Сред другите ранни бекташийски манастири е текето в Тетово (Македония), основано в края на ХVІ в. Според една легенда, Серсем Али Деде, везир на султан Сюлейман (1520-1566) вижда на сън Балмин Султан, втори човек на бекташийския орден, и напуснал поста си на везир, за да стане дервиш в селото на Хаджи Бекатш, където започва бекташийското движение. Преди смъртта си през 1569 г. той заповядва цялото му имущество да бъде продадено и средствата да бъдат използвани за закупуване на земя за манастир в Тетово. Той е бил построен от Харабти (Harâbâtî) Баба, чието име носи текето. То се разширява и в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. включва цял комплекс от сгради и прекрасна градина, които съществуват и днес под формата на хотелски комплекс. От началото на ХVІІІ в. нататък текето в Тетово играе ролята на “майка кърмилница” (âsitâne) за много други текета в Косово и Македония. През 1780 г. е построено теке в Гирокастра от Асим Бабà. С него са положени основите на бекташийското движение в Албания и през ХІХ в. се ползва с голям авторитет. В Албания са възприети определени черти от бекташийството, главно неговата традиционна толерантност и зачитане на другите религии и съответно либерално отношение към религиозните практики и вярвания. Още повечеу че бекташиите са възприемчиви към местните традиции и език, за разлика от сунитския ислям, свързан с османската столица и арабския език. Голяма част от Южна Албания и Епир приемат бекташийството още от самото начало под влиянието на Али Паша Тепеленски (1759-1822), страховитият янински лъв, който е последовател на ордена. Движението затихва през 1826 г., когато султан Махмуд II унищожава еничарския корпус и заповядва да бъдат затворени всички бекташийски текета в Османската империя. Бекташиите възстановяват своите позиции по време на Албанското национално възраждане (алб. Rilindja) в карая на ХІХ в. и са свързани с него, което дава тласък на бекташийството, като го превръща в самостоятелна религиозна общност – четвъртата религия в Албания. Смята се, че в началото на ХХ в. 15% от населението на Албания са бекташии, това е една четвърт от мисюлманското население в страната. Техните манастири служат като центрове на националното движение, по-точно за нелегална пропаганда на книги и образование на албански език. Въпрвки това орденът не успява да стане албанска национална религия, както се надяват много бекташийски интелектуалци. Една от причините е неравномерната концентрация, преобладаваща в южната част на сртаната (70% от бекташийските текета се намират на юг от Берат и само 30% на север). Голямо отдръпване от бекаташиите има по време на мюсюлманските бунтове, настояващи за връщането на страната към Османската империя, а особено допринася изгарянето и разрушаването на албански текета от гръцки екстремисти по време на Балканските войни и през Първата световна война. По това време 80% от текетата са повредени или унищожени напълно – неизмерима загуба, от която тази ислямска култура никога не успява да се възсранови напълно. Въпреки това по време на техния Първи национален конгрес, състоял се в Прища в Скрапар през януари 1922 г., бекташиите декларират своята автономност от турските бекташии, а след събора на всички дервишки ордени в Турция през есента на 1925 г. турските бекташии прехвърлят в Тирана своята централа. В Албания те създават признато и самостоятелно религиозно общество, просъществувало там ди 1967 г. То е разделено на шест окръга: Круя, с център текето във Фуш Круя (Fushë Kruja), Елбасан, със седалище текето Краста, Корча със седалище текето Мелчам, Гирокастра, със седалище текето Асим Баба, Прища, представляваща Берат и част от Пърмет и Вльора, със седалище текото Фрашери. През 1928 г. албанският публицист Теки Селеница регистрира съществуването на 65 бабà (baba), което торетически означава, че е имало поне 65 текета в Албания. Имало е също около дузина бекташийски текета в Косово. До средата на '40-те години на ХХ в. е имало 280 бабà и дервиши в Албания, а също е известно, че през '60-те години на ХХ в. в страната е имало 50 бекташийски текета и около 80 дервиши, като 15 от тах са били само във Фуш Круя. През 1993 г., след падането на дикататурата, в Албания има само 5 бабà, само един останал жив дервиш и само 6 текета, запазени в що годе добър вид. Бекташийската общност, както и другите религиозни общности в Албания, е преледвана от комунистите още от началото на режима и много от техните водачи скоро намират смъртта си. Бабà Муртеза от Круя умира през 1946 г., след като е бил измъчван и хвърлен от прозорец на затвора. Бабà Камил Глава от Тепелена е екзекутиран на следващата година. Американският антрополог Франсис Трикс е публикувал голям списък с бекташийски бабà, които са пострадали по време на първите години на комунизма. (Trix 1995, с. 546-547) През 1967 г., когато правителството забранява със закон всякаква религиозна активност, бекташийската общност е напълно закрита. По време на диктатурата има само две албански текета, които успяват да запазят традицията: едно в Гякова (Дяковица) в Косово, оглавявано от Бабà Катим, който умира в края на '80-те години на 20 в. и едно в Тейлър (англ. На 21.01.1991 г., след почти половин век затишие, в Албания е основан комитет за възстановяване на бекташийската общност в Тирана. От тогава новата общност, водена от Баба Решат Барди (р.1935), е много активна във възстановяването на бекташийските традиции. Текето, което е и световното седалище в Тирана, е отново отворено на 22.03.1991 г. по случай празника Невруз, а Четвъртият бекташийски национален конгрес се провежда през юли 1993 г. Сега има шест функциониращи текета в Албания: Туран (Корча), ръководено от Бабà Едмонд Ибрахими, Гирокастра – от Бабà Хаджи, Елбасан – от Бабà Садик Ибро (р.1972), Fushë Kruja – от известния Бабà Селим Каличани (р.1922), Томорица – от Баба Шабан и Мартанеш – от Бабà Халил Цури. Други са в процес на възстановяване: Берат, Shëmbërdhenj (Либражд), Блаца и Вльора, където мавзолеят на Кесим Бабà, с прекрасен изглед към града, е отворен отново през април 1998 г. Извън Албания има бекташийски текета в Гякова (Дяковица), ръководено от Бабà Мимин и в Тетово – от Бабà Тахири. Бекташийският религиозен орден има своя йерархия, а също и специфични вярвания, практики и обреди. Главните категории са следните: ashik (тур. aşik), което буквално означава ‘обичащ' – това е обикновеният вярващ, който още не посветен. Той обикновенно е прикрепен към някой определен бабà и е отдаден на него. Muhib, също означава ‘такъв, който обича, съпричастен', той е духовен член на бекташийската общност, т.е. такъв, който е посветен в ритуалите и вярванията, с течение на церемониите, състояли се в текето.След период на изпитание мухибът може да стане varf ‘дервиш'. Дервишите получават бяла роба, която се нарича тадж (алб. taxh), от турското tac за облекло, живее през цялото време в текето и е нещо като християнски монах. Мюджер, алб. myxher, от турски mücerred ‘човек изпитан чрез преживяване', това е член на специална категория дервиши, от тези, които са дали обет за безбрачие. Те носят обица на дясното си ухо. Има много противоречия в модерната история на бекташиите, относно обетът за безбрачие. Бабà, алб. atë ‘баща' е духовният водач, равен на sheikh в другите дервишки ордени. Всяко теке обикновенно е ръководено от бабaгюш, алб. babagjysh, букв. ‘дядо', е равен на тур. dede или halife. Това е най-главният бабà и той е отговорен за всички текета в опредекен регион. Той е минал през последното ниво от церемонии и носи своя тадж със зелен колан.И на карая kryegjysh, букв. 'главен дядо', известен в Турция като dede baba, е лидерът на целия орден, избран сред всички от ранг gjysh. Както и в суфизма, акцентът в бекташийството пада върху същността, а не върху външните прояви. Бекташийските ритуали и практики се характеризират, както беше вече отбелязано по-горе, с голяма доза свобода. Сунитските религиозни лидери често биват скандализирани от безразличието, което бекташиите показват към някои от обичаите на основното течение в исляма. Бекташиите се молят само два пъти дневно и не се обръшат към Мека, в противовес на на сунитите, които се молят пет пъти дневно. При молитва бекташиите не е задължително да се просват на земята. Както другите мисюлмани, повечето бекташии отказват да ядат свинско, но също не докосват и костенурки, кучета, змии и най-отвратителното от всичко – заешко месо. Някои бекташии пият алкохол и дори в някои албански текета си правят собствена ракия. Жените им участват в церемониите и събранията наравно с мъжете, нещо, което също скандализира някои мюсюлмани, а в миналото е пораждало много спекулации, относно случващото се в текетата. Бекташиите не са длъжни да постят повреме на Рамазана, но постят или поне се въздържат от пиене по време на Матем – първите десет дни на Мухарем, когато се честват страданията и смъртта на Имам Хюсеин. И повреме на Матем те пият само горчиво кисело мляко и ядат лека супа от леща. След Матем идва празникът Ашура, по време на който се яде гостба, приготвена от пшеница, сушени плодове, смлени ядки и канела. Невруз, персийската нова година и рождения ден на пророк Али са също отбелязвани от албанските бекташии. Бекашийството има дълга история, по време на която му оказват влияние различни течения. Сред първите компоненти на бекташийската доктрина и вярвания е туркменската ерес на аскета Календери (Qalandari), движение от 13-14 в., вдъхновено от персийския и индийския мистицизъм, с други думи суфийският меламетизъм (Malamatiyya), орденът Футва (Futwwa) в Средния Изток и гностическите и кабалистически доктрини на персийския хуруфизъм. То е пряко свързано с шиитския и алевитския ислям, а накрая бекташиите са взели и много християнски елементи. Що се отнася до пантеистичната същност на вярванията им, за която бекташиите са много потайни, те вярват в Аллах, в Мохамед и в Пророк Али, който има отредено специално място. Наистина Али, жена му Фатима и техните синове Хасан и Хюсеин, са централни фигури в бекташийските и шиитските вярвания. В много бекташийски домове има картини на Али, възприеман като представител на бога на земята. Той е призоваван от вярващите с “ya Ali” или с “Muhammed-Ali”. Фигурите на Аллах, Мохамед и Али образуват бекташийската Света троица. Бекташиите, както и другите шиити почитат дванадесетте имама, особено Али, и възприемат себе си като потомци на шестия имам Яфер Садик. Естествено те почитат Хаджи Бекаташ, като основател на ордена. Колкото до етиката, бекташиите се придържат кум турската формула eline, deline, beline sahib ol ‘бъди господар на ръцете, езика и слабините си', която се използва по време на церемониите. Това означава да не се краде, лъже или клевети и да не се прлюбодейства. Голяма част от информацията за бекташийските вярвания идва от труда на известният албански писател Наим Фрашери (1846-1900) “Бекташийска тетрадка”, (Fletore e Bektashinjet, Букурещ, 1896). Наим Фрашери, който е автор на национални, религиозни и дидактични трудове с голям принос за албанското национално възраждане през ХІХ в., се е надявал, че либералните бекташийски вярвания, с които той е свързан от дете в село Фрашери, някой ден да станат нова религия за всички албанци. Имайки подкрепа в Корана на мюсюлманите и в Библията на християните, бекташиите могат да подпомогнат обединението на всички вярващи. Наим Фрашери подкрепя релегиозната незвисимост на албанското бекташийско движение от централата в селото на Хаджи Бекташ Кьой в Анадола и предлага албански бабà или дедè за негов лидер. Той също предлага албански термини да заменят използваните преди това турски такива: алб. atë ‘баща', вместо турското baba и албанското gjysh ‘дядо', вместо турското, dede, за да придаде на бекташийската религия национален характер и да обедини всички албанци (б.ред. вторият термин успява да се наложи, но първият - не). “Бекташийска тетрадка” съдържа въведение в бекташийската вяра, а след това религиозни поеми, които дават необикновен поглед върху бекташийските вярвания. (следващият пасаж е добавен от преводачката Елица Велинова и не е взет от оригиналния материал на автора) В религиозните практики на албанските бекташии липсва специфичният танц, който е органично свързан с дервишките обреди в много други ордени, като начин на сливане на човека с бога. Танцът на въртящите се дервиши има своите корени в Азия отпреди исляма и има смисъл на своеобразно богослужение. Този ритуал се нарича самаата. Смята се, че чрез музиката и танцът човекът може да осъзнае идентичността си с бога, който е център на човешкото сърце. Движенията изобразяват орбитите на планетите и тяхното въртене около Слънцето; започва с леки контролирани движения на главата ръцете и раменете, като постепенно преминава от стремително въртене в екстаз, при който тялото се отваря, за да получи божествена енергия. Дервишите са смятани за ‘вход' от материалното към Рая; силата на Небесата влиза от дясната ръка, минава през тялото и от лявата ръка минава в земята; те не запазват силата у себе си, нито я насочват – тя преминава през тях. Приема се, че те са истински инструменти на бога и енергията минала през тях не подлежи на обсъждане. Нещо, което свързва бекташиите с всички мисюлмани е празникът Невруз (21.03), който тюркоезичните племена честват от най-стари времена. Той е известен и във всички балкански страни, наричан е с различни имена, които означават нов ден, начало на нов живот. Според поверието на този ден земята се пробужда. Неговите символи са плодородие, пожелание за здраве и щастие и предпазване от материални и духовни злини. |