Виктор Генков. “ГОЛЕМИТЕ” и “МАЛКИТЕ” ТЕМИ В НАЙ-НОВАТА АЛБАНСКА ДРАМАТУРГИЯ – ПИЕСИТЕ НА СТЕФАН ЧАПАЛИКУ.

 

Откъс от дипломна работа за магистърска степен по балканистика на тема “Развитие на драматургията в Албания”. Представен на шестата студентска конференция по балканистика “Балканските култури и националната идентичност в условията на глобализация и регионализация”, Велико Търново 16-18 май 2005.

 

Стефан Чапалику е роден в Шкодра през 1965 г. Завършил е Тиранския университет със специалност “Албански език и литература” през 1988 г. През 1995 г. защитава докторантура, а първата му книга е издадена през 1993 г. и е поетичен сборник. Следват няколко есета и монографии, посветени на албанската литература, както и сборникът “Разкази за Ана” (Tregime për Anën, 2002).  Стефан Чапалику се занимава активно с драматургия от 1995 г. Той е автор е на седем драматургични творби, пет от които са поставяни на сцена, преподавател е в Академията по изкуствата в Тирана.

 

Покана за вечеря (Ftesë për darkë)

 

Това е първата поставена на сцена драма на  Стефан Чапалику. Премиерата й е в театър “Мигени” в  Шкодра през май 1995 г., а неин режисьор е Серафин Фанко. В тази творба историческият трагизъм, въплътен в образите на шестстотин годишния Господар на къщата, четиристотин годишния Марк и другия приказно възрастен мъж, който участва в действието само индиректно, се сблъсква с новата естетика, нахлула в албанското, а и в повечето балкански общества в началото на деветдесетте години на вече отминалия век – време на големи ревизии, преоценки и на жажда да се използва до краен предел току-що придобитата и толкова мечтана свобода. Символ на всички тези промени в драмата е една ослепителна светлина, която преминава по улиците, но остава невидяна от героите, затворени във вековната къща без прозорци, за чийто собственик се оказва, че е доживял шестстотния си рожден ден единствено благодарение на това, че никога не е излизал навън и не е вземал участие в събитията, които се случват там. Героите разбират съвсем случайно за голямото събитие – от едно момче, което изплашено от това, което става по улиците намира убежище в къщата, в която те празнуват годишнината на господаря. В противопоставянето на исторически обусловената статичност на повечето герои с динамизма на ослепителната светлина по улиците, от която е впечатлено само момчето и отчасти Ана – съпругата на Марк, изпъква и образът на Людовик –висок и сух представител на интелигенцията, който не дръзва да заеме нито една от страните и съзнателно избира своята безпътица. В този смисъл драмата е изградена върху принципите на така наречения тотален театър и се стреми да синтезира голямата тъга, навята от характера на промените.

 

В почти същия дух са написани и драмите “Вавилонската кула” и “Утопос”. По думите на автора те изразяват нуждата на всеки човек да “върне лентата”, надявайки се, че този път ще успее да постави нещата на правилните им места. Тази нужда според него може да бъде толкова забавна, колкото и играта с един пясъчен часовник.

 

Вавилонската кула (Kulla e Babelit)

 

Във “Вавилонската кула” е библейският мотив за построяването на кула, която да издигне хората до бога, се променя в една сценична реалност, притежаваща голяма реминисценция с близкото минало на диктатурата. Абсурдната идея на героите да поставят основите на кулата в небето, а върхът й – насочен към земята символизира идеологията на управниците на балканските държави преди 1990 година. Посветени изцяло на желанието да изпълнят напълно неизпълнимия строителен план Архитектът, Главният майстор, двамата работници и Юда постепенно губят всякаква представа за времето, както и реалната връзка с външния свят, чийто символ е образът на пощальона. Доказателство за пълната изолация и неадекватност спрямо външния свят е бягството на единия от героите - Юда, при което той открива, че за него, както и за останалите герои, връщането към реалния живот е вече невъзможно. Тук може да се направят аналогии с изолацията на социалистическия блок от близкото минало, която е резултат от стремежа да се построи утопичния свят на комунизма.

 

Утопос (Utopsi)

 

 Драмата “Утопос” е поставена на сцена за първи път през юни 2001 г. в Народния театър в Тирана и е режисирана от Рикард Лиярия. В тази творба демитологизацията и дегероизацията са във философската основа на драматичния конфликт. “Утопос”, според самия автор, представлява един дълбоко полемичен, антинационалистичен, отворен и многозначен текст. И това произведение е изградено върху един мит, но тук митът не е библейски. Това е митът за вграждането, характерен за фолклора на всички балкански народи. В тази драма той е структурата, която е поробила човешкото съзнание и чувства, превръщайки се в табу. Никой от героите не иска да говори за зазиданата преди много години в стените на непостроената крепост съпруга на Утопос, който е полудял от чувството си за вина. Следователят, дошъл да разследва това престъпление, се оказва една маскирана жена, която също е потенциална жертва на мечтата за построяването на една своеобразна Аркадия. Оказва се, че тази мечта, присъща на целия човешки род, е всъщност една утопия, в която вярват само хора като Утопос – идеалисти, които заслепени от блясъка на мечтите си губят реалната представа за човешкото съществуване. Тук отново може да се направи асоциация с идеологията на балканските управници от близкото минало.

 

Според Стефан Чапалику с “Покана за вечеря”, “Вавилонската кула” и “Утопос” се затваря първата фаза на неговото драматургично творчество – фазата на така наречените “големи” теми или на тоталния театър. От тук нататък той все повече започва да фокусира вниманието си върху света на малкия, обикновения човек, върху неговите проблеми и всекидневие. Това личи ясно в драмите “Обувките” и “Три любовни песни”.

 

Обувките (Këpucët)

 

Тази творба авторът нарича “сценичен каприз”, обявяващ откритата борба на провинциализма. Тя пресъздава драмата на Ана - около тридесет годишна самотна жена, живееща в провинцията. Нейните разговори с много скъпите и твърде екстравагантни за живота, който води обувки, купени от Италия и обясненията на това, което става навън, всъщност са признак на едно неприязнено отношение към света. Оживяването на обувките, символичността  в образа на пощальона и монолозите на героинята образуват един затворен триъгълник, обозначаващ загубата на надеждата – загуба, предизвикана от новите обществени отношения и ценности, появили се в албанското общество след промените. Тук, обаче, акцентът вече е върху това как тези промени влияят върху обикновените хора. Драмата е поставена през януари 2002 г.в Театъра на Aкадемията на изкуствата и е режисирана от Мехмет Джелили.

 

“Три любовни песни” (Tre këngë dashurie)

 

В “Три любовни песни” се задълбочава тематичният универсализъм на “Обувките”, приемайки, малко по-друг облик. В тази драма героите Адриан и Елиза разказват реалната си житейска история. Трите действия проследяват три различни периода от съвместния живот на двамата – младостта, зрялата възраст и старостта.

В първото действие, озаглавено “Концертът” героите са изцяло във властта на чувствата си, изпълнени са с младежки плам, мечтаят да създадат собствен дом и да заживеят щастливо. Нищо не може да помрачи техните планове и да спре устрема на тяхната младост, щастливи са дори само от факта, че са заедно и че говорят за бъдещето си. Нямат никакви грижи и се отдават изцяло на любовта и мечтите си. всичко върви така сякаш наистина това е концерт на един отлично свирещ оркестър.

 Във второ действие, което носи заглавието “Как не беше построена една къща”, двамата герои са представени вече в зряла възраст, завъртени и поочукани от живота. Това личи от речта им, която е като една приятна, но навяваща тъга поезия. Тъгата идва от разбитите младежки блянове – несбъднатата мечта за собствен дом, която визира всички разрушени мечти, породили предателството, отчуждението, лъжите и множеството кавги между двамата. Конкретните причини за това “сгромолясване” на техните планове се премълчават, набляга се върху резултата – затварянето на Адриан в себе си, което довежда след себе си изневярата на Елиза. Взаимното доверие от младежките години е заменено от непрекъснати подозрения и недоверие, в резултат на които между двамата се поражда агресията. Трансформацията на топлите младежки чувства и мечти в най-крайни и груби форми на общуване достига своя връх в убийството на Елиза, което Адриан извършва с голи ръце отчасти заради изневярата й, отчасти заради собственото му безсилие, което му е попречило да се противопостави на течението на живота и да сътвори свой дом.

 Последното действие представлява монолог на убилия съпругата си Адриан, отчаян и изтощен от непрестанната надпревара с живота и е озаглавено “Последната събота на живота”. Надпреварата, в която героят се признава за победен и е готов да се предаде така, както остарелите бизони се предават на лъвовете, когато усетят, че вече са безразлични към изхода от тяхното безкрайно преследване на живот и смърт.

Драмата печели националния конкурс “Албадраматика 2003” и в последствие е поставена в залите на Албанската академия на изкуствата, като неин режисьор е Алфред Требицка. Според известния албански изкуствовед Софокъл Чали това произведение има за цел да представи на публиката реалния съвременен съпружески живот. “Три любовни песни” проследява една голяма любов, която малко по малко избледнява и не успява да се противопостави на съвременните социални проблеми, както и на последвалата ги изневяра, което, според него, е основния проблем в драмата и е разгледано отвътре, в психологически и духовен аспект.

 

 

Балкан експрес (Ballkan expres)

 

Последното произведение на Стефан Чапалику e сатиричната пиеса “Балкан експрес”. Противоречието и несъответствието, на което се базира комичното по принцип, е още в правописа на думата еxpres (в албански буквата “х” има съвсем друга стойност, като правилният правопис е еkspres). Основният мотив в творбата е взет от старинна логическа задача, която се дава още на децата в училище - за вълка, козата и зелката, които човекът трябва да превози през една река в двуместна лодка без да даде възможност на вълка да изяде козата, а на козата – зелката. Чапалику представя едно типично балканско решение на тази задача. Решение, което отлично визира съвременните балкански нрави. Героите в тази драма се срещат в едно блато, което  по принцип е символ на статичността и изостаналостта, а в конкретния случай може би обозначава положението, в което се намират балканските държави спрямо това, в което са развитите европейски такива през недалечното минало, а и настоящето. В това блато героите намират убежище от една демонстрация, подкрепяща неизвестно какво - Мак Доналдс, железниците или езиковедската полиция – демонстрация, която постепенно се превръща в революция. Блатото, обаче, започва да им изглежда не достатъчно сигурно и те решават да го напуснат при първа възможност със закотвената в тръстиката лодка “Балкан експрес”. В началото героите са напълно невинни и едва по-късно показват безсрамието, арогантността и желанието си да се унищожат един-другиго. Човекът, представен като “хомо сапиенс”, което в буквален превод означава съвременен човек, съвсем не се държи като такъв, а по-скоро като типичния “хомо балканикус” и то разбиран в лошия смисъл. Той успява да заеме кормилото на лодката, но дестинацията на пътуването остава неизвестна, защото никой не знае какво точно има на другия бряг. Тук авторът прилага една  игра на думи - на ключовия въпрос къде отиваме отговорът е shkojme te kodra pas bregut, което е в семантична асоциация с много употребяваното фразеологичното значение flas kodra pas bregut ‘говоря глупости, безсмислици, измислици, напосоки’. Този израз е повторен още няколко пъти, като всеки път неволно насочва към аналогията. Човекът се изправя пред дилемата как да пренесе на другия бряг вълка, козата и зелката, без те да се унищожат помежду си. Проблемът идва от това, че унищожаването на “другия” е неизбежно, защото е добре известно, че козата е заплашена от вълка, а зелката от козата. Тук трябва да се спомене, че и другите герои са въведени в действието си чрез латинските си имена, а също че и те, както човека, проявяват наред със своите типични характеристики и други такива, изкривени по напълно балкански начин – например любовните отношения между вълка и зелката, които са символ на множеството компромиси, които всеки от нас все по-често прави с различните деформации в обществено политическите отношения от нашето съвремие. Предразсъдъците на човека, според които преминаването с лодката на другия бряг е невъзможно без един такъв всепризнат кормчия като него са в основата на проблема на героите. В действието е въвлечен и Шекспир – чрез дословно цитиране на речта на призрака, който казва на Хамлет какво се е случило с баща му. Това е направено със същата цел – да представи така характерната балканска деформация на всякакви световни модели и решения. Накрая проблемът е разрешен така: лодката се оказва голяма и просторна, където всички могат да се поберат, затова дружината решава да изчака – това винаги може да бъде направено. Никой не преминава на отсрещния бряг, защото се оказва, че човекът е попаднал в зоологическата градина.

В контекста на посткомунистическа Албания Стефан Чапалику успява да покаже, че решението на проблема не се съдържа в това дали да избягаш или да останеш, а в това на къде точно си тръгнал... Премиерата на “Балкан експрес” е в Кукления театър в Тирана под надслова: “Драма за хора, на възраст от 11 до 101 години”. Режисьор е Алфред Буалоти.

 Фактът, че Стефан Чапалику разглежда в своята драматургия проблеми на съвременното албанско общество е достатъчен за да бъде обявен той за общобалкански автор. Сюжетът на всяка една от неговите драми, независимо от това дали в тях се засягат големите въпроси, касаещи цялото общество, или пък малките такива, отнасящи се до проблемите на обикновения човек, с които той се сблъсква ежедневно, съвсем спокойно може да бъде пренесен в България, Румъния или в страните от бивша Югославия, и то без да загуби своята актуалност. Това се дължи, както на сходното ни историческо минало, така и на посткомунистическата реалност, на дългия преход, на едва ли не слепия стремеж за подражание и приобщаване към Европа, от една страна, и на желанието на обикновените хора да емигрират там, от друга. Всички тези теми присъстват в творчеството на автора и обещават интересна сценична реализация и извън родината му.

 

Сатиричната пиеса “Балкан експрес” в превод на български език