Елена Томова. ПРИРОДНИТЕ ЯВЛЕНИЯ В НОВЕЛИТЕ НА ИСМАИЛ КАДАРЕ

 

Курсова работа по албанска литература. Специалност “Балканистика”, СУ “Климент Охридски”, София, 2003 г.

 

Исмаил Кадаре е сред най-превежданите албански автори на български език. Създава богато и разнообразно творчество като пише в областта на почти всички жанрове - романи, разкази, новели, стихотворения. Обръщайки поглед към миналото с око на съвременен творец, Кадаре актуализира албанската история и рисува правдиво множество национални черти. Забулени в тайнственост и мистерия, новелите му интригуват читателя и поставят пред него албанеца от плът и кръв. Въпреки фантастичният си сюжет, те внушават достоверност и имат познавателна стойност.

   Като фон на ставащите събития и в унисон с душевните терзания на героите е природата. Природните явления съставят самостоен пласт в новелите на Кадаре. Те живеят собствен живот и във всяка отделна творба внушават подсъзнателно скрит смисъл. Дъждът, снегът, мъглата, слънцето, луната носят настроения и чувства, които авторът майсторски е въплътил в архитектониката на своите новели. Природата е главен герой в творчеството на Кадаре и най-точен изразител на авторската идея.

   В новелите на Исмаил Кадаре централно място заема дъждът, задължителен и неотменен спътник на описваните събития. Като карма, надвиснала над Албания, дъждът забулва в мистериозност и загадъчност тайните, които предстои да се разкрият. В “Кой доведе Дорунтина”, новела създадена въз основа на фолклорната легенда за възкръсналия брат, дъждът представлява сюжетна рамка. Констатацията “ще вали”, която прави главният герой Стреси, въвежда основния конфликт на творбата. Картината на грачещите гарвани, предвещаващи дъжд, подготвя непосредствения наблюдател за предстоящата трагедия и удивително напомня стих на Ботев.

   “Беше влажен следобед с неспирен ситен дъжд, един от онези следобеди, в които ти се струва, че е изключено да се случи нещо необикновено…” [1] Нарисуваната меланхолична картина контрастира с предстоящата възможна развръзка. Дъждът като израз на една от четирите стихии - водата, символизира пречистването, разбулването на тайната, отговорът на въпроса “Кой доведе Дорунтина?”.

   В новелата “Мостът с трите свода”, написана по общобалканския фолклорен мотив за вграждането, също присъства дъждът като рамка на конфликта. От една страна създава впечатление за монотонност, безспирност, а от друга носи усещане за нервно очакване, тайнственост. Дъждът съпътства всеки етап от строенето на моста като постоянен наблюдател.

   Видян от друг аспект, дъждът, “едър, тежък като олово” показва вътрешното състояние на главния герой - разказвач, чието име не е назовано. Тежките капки дъжд са неговите сълзи, израз на разочарованието му от хората.

   С дъжда е свързан образът на реката, другата проява на водната стихия. Тя не случайно е наречена “Зла вода”, въплъщаваща невидимата граница, входът към царството на мъртвите. “Речната вода, която винаги е еднаква и никога не е една и съща” [2] подготвя за предстоящата среща със свръхестественото. Реката е живо същество, “премазан смок”, библейски символ на злото, на изкушението. Но тя е победена от по-голямото зло - човека. Чрез образа на реката и строежа на моста се поставя вечният конфликт между човека и природните стихии. “Окървавена”, реката води битка за надмощие, от която винаги излиза победител. “Водата забавя, ала никога не забравя” [3] .

   “Надвисналото” небе създава усещане за безизходица, тревожност и непосредствено предхожда събития като разрушаването на недовършения мост и вграждането на Мураш Зенебиша. Небето навсякъде е символ на надчовешките сили и възможности. То изразява абсолютният характер на човешките стремежи, целостта на неговите търсения.

   “Лъхна ме топъл дъждовен вятър. Навън бе тъмно като в рог. Само беззвучни светкавици прорязваха тук-таме надвисналото небе” [4] . Всичко внушава предчувствие за настъпило зло, срещу което природата е безсилна, “беззвучна”. Дори луната се е скрила, за да не види престъплението. Вграденият дава успокоение на реката, защото той е изкупителната жертва в конфликта между водата и сушата.

   “Залязващото слънце падаше косо върху сводовете и в този миг мостът ми заприлича на безсмислен сън, който сънуваха двата бряга на реката” [5] . След залеза си слънцето пътува през царството на мъртвите, потъва в съня и отприщва разрушителните сили на стихиите. “Нажален” и ненужен никому, мостът се издига като паметник на човешкия стремеж да победи природата. Но “природата се готви бавно, съвсем бавно, но настойчиво да заличи на земята всяка следа, която напомняше за присъствието на строителите на брега на Зла вода” [6] .

   Намръщеното и влажно време, облаците, лапавицата, мъглата предвещават поредица нещастия - пристигането на лоши вести, нашествието на турската армия в съседният пашалък, церемонията по заклеймяването на Европа, чумната епидемия. От недрата на природните стихии извират сетивни усещания, мистериозни предсказания за бъдещето, които по-точно от всеки герой разкриват смисъла на творбата.

   “Нишата на позора”, “Кьорферманът” и “Служителят от палатата на сънищата” ни отвеждат във вековете на възход на Османската империя, като рисуват устройството на различните учреждения. Снегът, облаците, мъглата, дъгата, вятърът и дъждът са пълноправни граждани на империята, единствените свободни чужденци, които сноват спокойно от единия до другия край на огромната държава. Дъждът в покрайнините на империята събужда духа, мисълта, ражда бунта. Той е онзи освежаващ катализатор, който отличава албанските земи в “Нишата на позора” от потъналите в сън земи “Кра-кра”. Разбунтувалият се Али паша придобива космически измерения - “нещо средно между пепеляв облак и опашка на комета” [7] ; “угаснало слънце с окървавен залез около врата” [8] ; “покрита със сняг планина или за безкрайна зима” [9] ; “наниз гръмотевици” [10] . Величието на човека, опитал се да възроди албанската държава, може да се сравни единствено с нещо толкова могъщо като природата. За съжаление не успява да обедини народа си, както векове по-рано успешно прави Скендербег. “Приличаше на самотна гръмотевица, която едва успява да раздере небето.” [11]

   Радостта на Хуршид паша от победата е помрачена от тревожното чувство, че и той ще последва съдбата на Али паша. “Капанът от вятър” олицетворява силата и бързината, с която се изпълняват заповедите на султана.

   По изключително оригинален начин Кадаре поставя знака за неравенство между Албания и Османската империя. Две природни картини в “Нишата на  позора” удивително много си приличат и коренно смислово се различават: “Тя щеше да остане върху лицето на земята такава, каквато е била винаги, дъждовете ще се сипят отгоре и ,бадемите пак ще цъфтят през април и нищо няма да се промени…” [12] и ” Луната блестеше върху оголените, посребрени от скреж колони на бадемовите дървета.” [13] . Първата картина, отнасяща се за Албания, неусетно внушава идеята за възродителен процес, който не може да бъде спрян. Посято е семето на обновлението, което ще роди от пепелта новата албанска държава. Втората картина, изобразяваща градината на Тундж Хата в османската столица, вледенява с посланието си за безнадеждност и необратима зима.

   Новелата “Посърналият април” въвежда читателя в дебрите на канона, неписаният закон на албанските планини. “Неми свидетели” на извършеното убийство, което не се схваща като престъпление, а като изпълнен дълг, са снегът и дивите нарове. Снегът олицетворява чистотата и неприкосновеността на дадената дума, а дивите нарове носят призива на поколенията за отмъщение. Мъглата и дъждът са не само прояви на времето, а състояния на душата на главния герой Гьорг. Той е длъжен пред себе си и семейството си да спази канона, който “стигаше до небето, откъдето идеше под формата на дъжд, за да напълни вадите по нивята, заради които ставаха една трета от кръвните отмъщения.” [14] . Канунът е сравнен с природно явление, със стихия, която носи божественото проклятие и не може да бъде спряна. След убийството Гьорг изживява себе си като планината, по която ходи, обвита в мъгла и тайнственост. Тя олицетворява мистерията и могъществото на кръвното отмъщение. Появата на слънцето зад облаците с бледа розова светлина носи послание за възмездие. За Гьорг животът след убийството продължава 30 дни и той не може да се скрие от съдбата си. В предсмъртните си видения Гьорг вижда “няколко парчета бял, все още неразтопен сняг и сред тях черния вол…”. Неразтопеният сняг е отмъщението, което трябва да бъде изпълнено от семейството на Гьорг. Кръгът се затваря.

   Новелите на Исмаил Кадаре ни въвеждат в неподозиран свят на мистерии и тайнства. Търсейки истината, героите му намират пътя за себе си и оставят неизличима следа в съзнанието на читателя. Свидетел и съучастник на ставащите събития е природата, която стои най-близо до своето създание човека. “Природата е творец на всички творци”. (Гьоте).

 

 

Библиография:

И. Кадаре,  Кой доведе Дорунтина. Новели. Пловдив, 1989.

И. Кадаре,  Нишата на позора. Новели, София, 1990.