Джена Славова. ВЪНШНИЯТ ВИД НА ГЕРОИТЕ В ПРОИЗВЕДЕНИЯТА НА ИСМАИЛ КАДАРЕ

 

Курсова работа по албанска литература. Специалност “Балканистика”, СУ “Кл. Охридски”, 2003.

 

Произведенията та Исмаил Кадаре представят отделни светове, различни епохи от живота на Албания. В тях героите бродят в едно гранично пространство между реалност, мит, легенда, история, сън… Всеки от тях представлява особена индивидуалност с лично светоусещане, начин на възприемане, дори отношение към този странен, заобикалящ  свят. В него, чрез външния вид на своите герои, Кадаре разкрива не само конкретни отличителни черти на албанската действителност през вековете, нещо повече – чрез външния вид на героите си авторът ги представя като уникални, незаменими характери, които някак естествено се сливат със заобикалящата ги среда, като едновременно с това чрез всеки детайл от облеклото, изражението на лицето, отделния жест внушава конкретно душевно състояние, отношение или чувство.

Независимо от епохата, в която е ситуиран, художественият образ е представен чрез външния си облик, като неотделима част от пространството и времето, в които се намира. Това авторът успява да постигне чрез силата на цветовото и звуковото внушение. Неистов е страхът и ужасът, например, както на монаха Гьон, така и на цялото село пред застиналия мъртвец, даден в жертва на “Моста с трите свода”безжизненото лице в черния камък на моста сякаш остава вечно под бялата маска на варта, за да носи на хората необяснимия страх от отвъдното, от преданието, от жертвата… Една разтърсваща легенда се превръща в реалност не само чрез жертвата на Мураш Зенебиша, а и чрез неговия външен вид, който прекрачва смъртта в ледената белота, раздираща реалния живот на сивия каменен мост с потресаващата загадъчност на отвъдното. А този образ в мъртвата си вечна тишина остава още по-ужасяващ в душите на наблюдаващите на фона на адския грохот на мътната Зла вода.

            Не случайно и външният вид на Констандин, брата на Дорунтина, е неясен, смътен дори за неговата сестра. Той се намира извън битието, в легендата, в сиво-черната влажна пръст на земята. Кадаре представя този пътник между живота и смъртта не с конкретни черти на лицето този пътник между живота и смъртта не с конкретни черти на лицето или определено облекло. Като носител на идеята за онова гранично пространство между живота е смъртта той е сякаш неясна сянка, покрита с лепкавата прах от непребродимия път и дъха на влажната тъмнина на зиналия гроб.

            Външният вид на Дорунтина преди смъртта е представен през погледа на Стреси, застанал до леглото. Русата коса на жената, разпиляна върху възглавницата, извиква спомена за нежната му неизживяна обич отпреди три години, а лицето й сега изглежда почти непроменено, дори още по-красиво “с очертани, като с пара изрязани устни”. Загадъчната и необяснима връзка със смъртта обаче Кадаре разкрива чрез очите й: “В тях се четеше такава безжизненост и празнота, която с нищо не можеше да се запълни”. Сякаш този образ отразява цялата празнота пред една узната мистерия, пред една необяснима легенда, пред всепоглъщащата вечност.

            А в легендата за тази вечност, която остава в сърцата на хората започва с песента на черните тъжачки. Техният тъмен образ Исмаил Кадаре живо представя чрез траурните одежди, в които като че ли е втъкан ужасът и болката пред смъртта. В мъката на дивите им песни отеква страшната обреченост на човешката съдба. Тези сенки сякаш стоят на границата между земния и отвъдния свят, за да отведат душата и тялото на мъртвеца. Лицата на тъжачките в очите на Гьон (“Посърналият април”) са покрити със страшни драскотини, оставени от ноктите им. “(о, Господи, кога успяха толкова да пораснат тия нокти за двадесет и четири часа – помисли той), така жестоко проскубаните им коси, подпухналите очи, монотонните стъпки, които го заобикаляха…” Всичко, свързано с лицата на тъжащите и тъжачките е в унисон с преживяванията на самия Гьон. По този начин той  преминава не само през смазващата болка и терзание от извършеното убийство, но и през чувството за неговата собствена обреченост, неизбежен край. Месец преди да завърши едва започналия живот на момъка, той е принуден да се изправи отново и отново пред страха от ледената прегръдка на предвещаната смърт. “Тъмните ивици по тъканите им дрехи бяха същите като неговите, истински отровни змии с отровни уста, готови да ухапят… Обичаят изискваше да не се измиват нито в селото, нито из пътя…” И всички тези кървави драскотини, черни дрипи, виещи гласове, придават нов смисъл на човешкия живот – един вечен погребален пир. Така, както кръвта, отнетия живот изисква кръвно отмъщение. Тогава за човека сякаш стойности и чувства, като любов, радост, щастие, загубват своя смисъл, а извежда на пътя на черната гибелна обреченост. Този дълъг път започва с отправянето на младия Гьон към далечната, величествена и почти легендарна крепост Ороши, като постепенно с изминаването на дните, с всяка минута, дори с всяка стъпка той го отвежда към света на сенките. И тъкмо тук дирята ще се преплете с необикновената черна карета, прилична на ковчег.

            Видът на загадъчната кола на Бесиан Ворпси като че ли отново внушава идеята за света на мрака и сенките: “…а той шепнеше подире й: “Какво дириш насам, летяща кола?” Всъщност с черното си кадифе, с медните дръжки на вратичките и красиво заоблената каросерия, тя приличаше повече на саркофаг, какъвто беше видял някога…”. Но тази приказна карета, този тайнствен, магичен саркофаг вместо смърт таи най-съкровеното душевно мечтание на обречения – един неизживян, сънуван миг на любов. Това е онази жена, която той успява да зърне само веднъж, но която пленява сърцето. Тя се превръща в желаната следа към живота, която Гьорг търси из планината Рафш, в думите на грубите планинци: “И в тази летяща кола-саркофаг беше погледът на жената с кестенявите коси, който така нежно и развълнувано обгръщаше Гьорг, както никой друг на този свят. Много женски очи бяха гледали Гьорг – и пламенно, и срамежливо, и зашеметяващо, и мило и гальовно, и лукаво, и надменно, но така, както нейните очи – ничии други. Те бяха същевременно и далечни, и близки, и открити, и загадъчни, и чужди, и съчувствени. В нейния поглед наред с пламенната страст, която зашеметяваше, имаше и нещо, което сякаш те плашеше, отвеждаше те далеч, отвъд живота, където можеш да намериш покой.” И всичко това Кадаре разкрива в един миг там, на планинския път, във вида на две дълбоки очи и кестеняви копринени коси. Този поглед се слива с природата, за да превърне образа в част от звездите, разпилени на нощния небосвод, в част от хорската мълва и легенда, в част от вечността на едно сърце и на цялата вселена.

             Но, чрез образа на Диана, Кадаре представя и един друг свят на тревога и страх. Това е светът на Бесиан Ворпси, който в безразличния, понякога отегчен поглед на жена си, в уморения й вид, в хладната й усмивка усеща неизбежното разкъсване на тяхната връзка. Външният вид на героинята вече не излъчва онези душевни копнения на младо и пламенно сърце, а издава държанието на една обикновена, сякаш обречена в ежедневието си жена, която също търси магията на приказката.и тъкмо нея намира у вида на непознатия, загадъчен и трагичен в своята обреченост планинец. За нея той е не просто Гьорг от Брезфтохт. Чрез неговия замислен поглед, чрез неговата едва мерната фигура – почти сянка, той се превръща в мъж с изключително обаяние. В спомена за него Диана усеща онова загадъчно, но притегателно чувство на страх и същевременно любов не към обикновен човек, а към обречения – онзи, който има особената сила да се изправи пред страха, да тръгне към смъртта, за да се слее с вечното, непознатото, търсеното, онова , което съществува извън реалността, за да се слее с вечността. Него търсят очите й в мистичния Рафш и него те никога повече не ще открият.

            Именно на очите и изражението на лицето обръща особено внимание Кадаре в своите произведения. В “Нишата на позора” тъкмо те са огледалото на душата и тъкмо те са носители на техните характери, чувства, мисли и преживявания. Още в самото начало на творбата, авторът извежда идеята за човешката глава на преден план. Сякаш с отделянето й от тялото тя не загубва своето изражение. Тялото остава погребано някъде, т.е. то е било само нейно средство, а главата дори след смъртта продължава в един нов живот, за да понесе позора, донесен от миналото:

            “Понякога светлината падаше косо над Нишата и в зависимост от това, къде се намира луната, осветената глава придобиваше отегчен или безразличен израз. Но понякога на Абдула му се струваше, че главата, освобождавайки се от крайниците като безсмислени придатъци, бе станала малко или много по-достойна да стои сред площада наред с вековните гербове и символи…”

            Особеното значение на изражението на лицето Кадаре разкрива както у главните, така и у второстепенните герои. Още с въвеждането на образа на пазителя на Нишата Абдула, той отбелязва калка дори грозно е високото, почти мършаво тяло на пазителя, сравнено с мъртвата глава, която е единствен спомен за човека някога. Но тъкмо тя със своето изражение носи характера, силата и уникалността на отделната личност.

            По подобен начин описанието на тялото на новия пазител на Нишата, в края на произведението, се ръководи изцяло от чертите на лицето му:

            “Край Нишата, прав и неподвижен, стоеше новият пазител. Беше нисък, с гъсти вежди и противни челюсти, чиято четвъртита форма сякаш повтаряше тази на раменете и на цялото му тяло, дори и пелерината му също приличаше на четириъгълник…”

            Всичко, което представлява човекът и неговият външен вид е повторение на изражението и мимиката на лицето, състоянието на главата. Това авторът доказва и при описанието на “барелефа” – окованият затворник, с когото разговаря Али Тепелена в кулата. При неговото “събуждане” последна се надига главата, но от този момент насетне действията на този герой и самият той се отъждествяват с нея: “отначало се отлепи едното рамо, после част от гърба и най-подир главата. Тя бавно се раздвижи, за да намери посоката, където стоеше пашата, и след това като командвана от механизъм се изправи”. Той е полумъртъв, видение от друг свят, подобно брата на Дорунтина – “от косите му се ронеха прах и пепел”, за да се осмели да изрече единствената истина в лицето но Али паша за Албания, за историята, за водача.

            Както в описанието на жестовете на маргиналните, така и в това на главните герои на произведението, ключово място заема описанието на главата. Преди да започне своите пътувания, за да достави кървавия трофей, куриерът Тундж Хата първа каносва брадата си. С това образът му става още по-стряскащ и ужасяващ, докато кръстосва скованите от от зимния студ пътища на провинциите. В неговото описание творецът постига изключително въздействащо сливане на външния вид на героя не само с душевното му състояние, граничещо с лудост, но и с цялата природа, с целия заобикалящ го свят. А той именно се оглежда в очите му: “В такива мигове лицето на Тундж Хата би ужасило всекиго много повече, отколкото при най-жестоките му душевни терзания, каквито изпитваше например при участие в екзекуция или докато говореше влюбено на отсечените глави. Той съзерцаваше зимния пейзаж или по-право пейзажът се отразяваше вяло в очите му. Това бе просто отражение на околния свят…” Така разкаляните градове, села , църквите, сградите, хората-сенки в черно-белия графичен рисунък на произведението се размиват в душевния хаос на трагичната лудост на героя. Сякяш дори усмивката, плачът и страхът са неспособни да се изпишат върху това лице, а то е застинало, както мъртвите глави в едно хладно изражение. Този образ кръстосва далечните краища на империята, където съществува един друг свят на мрак и забвение. В неговото мъртвило битуват полудивите планинци, потънали в монотонно, еднообразно, глухо съществуване. Един живот без събития, без живината на градовете и селищата във вътрешността на Империята, един свят, където показването на главата, нейният външен вид се превръщат в събитие, което особено вълнува.това е разкрито чрез самото посрещане на Тундж Хата в отделните селища. Първоначално го пресреща специална група съгледвачи. Те са без особени белези, облечени в своите сиви дрехи и предлагат на куриера определена цена, за да видят главата.

            “Бяха четирима мъже, вкочанясани от студ, застанали насред пътя в сивите си дрехи, наподобяващи шаячни чувал, без ръкави и джобове, каквито бяха задължени да носят всички жители от земите с обезличена националност… Те застинаха. Шаячните им дрехи едва успяха да прикрият потръпването на раменете им”

            За тези хора показването на главата е равносилно на представление, на новина, на новост, нарушаваща монотонния ритъм на ежедневието. Неговото изключително значение се отразява и в начина, по който започват да измерват времето. Така, както у повечето балкански християнски народи годината се дели на два периода , белязани от Гергьовден и Димитровден, времевите периоди, за хората от тези обезличени земи, се делят от отделните “представления” с глави в селищата. А в ужасяващия видна отсечените глави събитията в живота им придобиват нов смисъл и значение:

            “Той бе сигурен, че след такъв спектакъл те гледаха по-небрежно на нещата и навярно разрешаваха с лекота проблеми, които преди това са се стрували неразрешими.

            Тундж Хата застава пред селяните в джамията със странния си вид като жрец, който извършва тайнствен ритуал пред своето племе със символа на някакъв древен бог, който е дошъл от друг свят, за да им припомни, че там… някъде отвъд, съществува различно битие, където няма ограничения в начина и правилата на живот, донесени от султанските фермани. Там съществували и не-роби! Точно както и техният жрец сега, който държи главата. Защото за тези хора светът е сивота, тъй както са сиви и еднакви дрехите, лицата и косите им. Това е един обезличен, един заличен, робски свят, потънал в праха на забравата. Там… в покрайнините. Неговото най-достоверно описание Кадаре представя чрез един от султанските фермани:

            “Ще ядете в мир робския хляб, ако незабавно предадете оръжието си. Заповядва се веднага да свалите дрехите с ярки цветове и да носите от сега нататък само черен или сив шаяк, да не пускате дълги коси, а на главите си да носите капи от биволска кожа.”

            Чрез тези слова се представя образа на албанския народ – обезличен дори във външността си. Народ, който съществува единствено като маса, която търси своята идентичност и която трябва да намери своя водач , за да се надигне и отърси от праха на робството, за да постигне своя нов живот.

            Дали този народ ще намери едно полубожество, един втори Скендербег в лицето на Али Тепелена, дали е способен да въставането против Империята, дали е достоен… В очите на младата си съпруга той наистина стои отвъд човешкото. Въпреки преклонната му възраст Василики изпитва към него особена любов, почит, възхищение, дори страхопочитание. За нея той е олицетворение на цялата природа.

            “ Освен че беше човек, паша, министър, плът, кости и побелели власи, той наподобяваше гръм. Понякога си мислеше, че се е омъжила за покрита със сняг планина или за безкрайна зима.”

            Неговият образ е природата, той е това, което е Албания в природния си облик, но може ли той да бъде “водач”, обединител, да носи голямото и открито сърце на любовта към народа!

            Цялостния сложен образ на Али Тепелена авторът гради с неговите размишления и чувства към страната, към историята и към народа си. Въпреки вида и възрастта си Кара Али не би могъл да поведе народа си към трайно надигане, защото не го носи в сърцето си, защото желанието за власт, за величие, пораждатне любов към историята, а завист и ревност към легендата, дори към митичния за албанците образ на Скендербег. Али все не може да забрави “пашата” у себе си, за да се отъждестви с вожда, за да роди идеята за себе си в народния епос и да я отъждестви с легендата Герг Кастриоти. “Лицето на Али паша бе пожълтяло като лимон от гняв. Завистта към Скендербег, въпреки че се мъчеше да я прикрие, от време на време се прокрадваше в разговорите им. Нега, Скендербег, Албания го бе следвала… двадесет и пет години… и пак бе готова да го последва. Беше готова да трътгне и подир сянката му. Дори би тръгнала по-охотно подир мъртвия, отколкото да последва него, живия Али паша”. Защото той живее за властта си, за положението, а не за свободата си. Затова и в образа му нещо мъртвешко, нещо обречено още от самото начало. Той не е свободен и затова неговата душа още живее в хаоса на обезличените зони, в идеята за смъртта и самотата, в злобата и вечната жажда, за да завърши пътя си в “Нишата на позора”, а не в легендата и епоса на народа.

            По подобен желанието и постигането на слава погубват и Хуршид паша. Неговият образ в повествованието се изгражда не чрез конкретни физически описания, а чрез душевни преживявания и отношенията както с останалите герои, така и със заобикалящата го природа. Хуршид паша – този, блатодарение на когото пада главата на Кара Али също живее сякаш във времето и пространството на съновидението: “Хуршид паша живееше като в унес. Светът за него се бе превърнал в огромна сива пихтия, с нещо като пулсиращи розови жилки в нея. Наоколо животът кипеше, спускаха се и се отменяха заповеди, но той участваше във всичко като насън”. Не случайно неговият образ е представен като че ли сред герои на абсурда. Тундж Хата, който преследва главата му, финансистът, който се отъждествявя с чабмата на главата си – дори безличните му малки очи се загубват в нейното украшение; служителите на Табир сарай… всички те, неговото отношение към тях, неговото отношение към заобикалящата го действителност изграждат различните аспекти на неговия образ. Единствено той сякаш притежава способността да прозре навътреу всеки един от тях, като в душата си достига до най-нелепия абсурд, който цари в империята и от който до някъде се стреми да се откъсне. Затова авторът още от самото начало го обрича на смъртта. Сред природата, с нейното докосване, той успява да намери своето място, далеч от заобикалящия го хаос. Затова образът му се разкъсва между две реалности, между два напълно различни свята. А единството им той сякаш търси около себе си, търси го и у хората, прониквайки през очите дълбоко в душите и чувствата им. Под външната хладна, понякога безразлична маска, авторът разкрива една душа, която е силно чувствителна към света:

            “Хуршид паша почувства как ръцете му изстиват. Когато усети, че в устата му има само толкова слюнка, колкото да произнесе няколко думи, каза на отвратителния чиновник, че ще издадеспециална заповед и ще направи всичко възможно да се издири и останалата част от съкровището, ако има такова. Докато произнасяше тези няколко думи, в съзнанието му се промъкна мисълта:”Защо се допуска да снова по земята и на всичко отгоре да носят държавни послания същества като тоя зловещ дългун!…Той така се разстрои…”

Другият изключително чувствителен образ в произведението, който се отличава със своята искреност и дълбочина е този на Василики. Вдовицата на Али паша е представена като траурен силует – в дълга, черна дреха из лабиринтите на крепостта, следвана от свитата си. Интересно в нейното описание е, че авторът не употребява типичните за изграждането на един женски образ похвати. Той не представя косите й , усмивката й, кожата или веждите. Тя сякаш е само тъмна сянка и това, което я свързва с човешкия свят са очите й. Тези очи забелязва и Хуршид паша. Защото те отличават Василики от грозотата на сивата действителност, а в тях се оглежда странната й човешка душа. В контраст със заобикалящата я действителност на крайни душевни емоции, на хаотични мисли и стремежи, образът на Василики застава някак уравновесен още с въвеждането му при срещата с Хуршид паша. Такова е и неговото отношение към двадесет и две годишната вдовица на Тепелена.

            “Василики го погледна в очите най-естествено, без омраза и без учудване, каквито се очакваше да предизвика у нея видът на човека, погубил мъжа й. При други обстоятелства Хуршид паша би знаел как да я възнагради за тази сдържаност…При срещата си с нея той избягваше всякакъв драматизъм, напрегнатост и предизвикателство…Той  й говори спокойно за много неща…без да я заплашва, без да я моли, без да я съжалява, с тон на човек, който беседва с равен нему…”

            Сякаш тези два образа Кадаре предава един различен свят – космос, отделен от сивия хаос на абсурдната действителност. Те се срещат, за да предвещаят търсенето и идването на едно ново, различно време и пространство, в което светлината отвън ще проникне бавно в жадуващите сърца на робите от обезличените зони така, както тя прониква в дълбоките очи на Василики. Защото тя не търси в крепостта загубеното съкровище на мъртвия си съпруг, а спомена за него, неговата личност, неговата душа. “Очите на Василики бяха големи и през тях като през ппролука веднага се долавяше как мозъкът й се напряга, за да си спомни нещо”.В тези очи мъжът й се изправя като полубог, в чиито коси, лице, в целия му вид се отразява планинската природа на Шкиприя. Но истинската Албания живее не у Али Тепелена, който процежда нейното име през зъби, а нейното дълбоко, спокойно и свободно от злобата сърце: “Със сведени очи, пълни с тъга, тя се питаше защо всяко нещо, свързано с мъжа й, губеше своята естественост, видоизменяше се и замръзваше като докоснато от хиляди магьосници и привидения?

…За Василики Албания бяха купите сено, млякото, селските друмове, пълни с дечурлига, потоците, самотните гробове. А за нейния мъж тя представляваше замръзнала страна, бълнуваща като в треска, над която луната и звездите са само различни емблеми, гербове и държавни печати, нещо безплодно … “

            Затова в неговия образ народът не може да намери своя нов водач, който да се отрече от егото си и да се слее с родината, с мъката, страданието сред студа и самотата, за да приеме света в истинските му измерения. Само с такава личност Албания би могла да се откъсне от кошмарното съновидение на живота в Империята, който шокира дори със своите държавни структури. Парадоксално до безумие изглежда съществуването на така важната за политиката Палата на сънищата, откъдето тръгва пророчеството за бъдещо събитие и откъдето се предопределя съдбата на държавата. Независимо дали тълкуването на Баш съня ще бъде  вярно или не, оттук се предвещава новата заповед, новата нелепа съдба на Албания.

            В “Палатата на сънищата” Исмаил Кадаре още по-ярко разкрива тази стряскаща структура чрез образите на Ебу Керими и чиновниците, които се занимават със съъбиране, разпределяне и тълкуване на сънищата. В същност нито един от героите, освен Ебу Керими, не представляват индивидуалност с отличителен външен вид или душевен живот. В нея единствено начинаещият служител носи някаква мисъл относно света и Империята. Дори началниците сякаш се сливат, унифицират с множеството. Те нямат имена, облечени са почти еднакво, техните лица нямат особени белези. Всичко, което ги отличава е донякъде формата на лицето – продълговато или кръгло, наличието на чалма или тялото – високо и слабо или ниско и пълно. Ежедневието на служителите, в което е поставен Ебу Керими е монотонно, протяжно. Сякаш дните се загубват, сякаш всеки е като предишния. Това още повече внушава усещането за унифициране на всеобщата маса. Всички като по часовник сядат, навеждат глава и симулират работата по подбор на сънищата, след това по точно определен сигнал стават, за да вземат полагаемата чаша кафе или салеп, без интерес, без мисъл. След това се връщат, отново като един, за да продължат безкрайната си и безумно безсмислена работа. Ебу Керими заговаря някого в кафенето и той му разкрива ежедневието и функциите на Палатата на сънищата, но и този служител изчезва, слива се с множеството, остава без име, без отличителбни белези, облечен в същото джубе, в каквото всички останали.

            В тази творба Исмаил Кадаре представя абсурдната действителност не чрез много образи. В нея сякаш съществува само обезличеното множество в центъра на Империята и обикновения, все още търсещ своето място, макар и объркан, Ебу Керими.

            Съвсем различен характер и вид притежават образите в произведението “Комисията за празненството”. Тук всеки от героите, участници в комисията, притежава особености, които го представят като уникален в своята същност.Отговорника именно по настаняването Хаджи Назър е мургав, як мъж, който се е грижел за султанските коне и в чиито ръце сякаш настаняването на гостите би минало най-грижливо и прецизно. “ Той проверяваше всяко нещо – сам спеше по леглата, където щяха да отседнат гостите”. Главният готвач – Алага Гуйвабмеровик – притежава блудкав външен вид – “ дългунест мъж с вечно зачервени очи и червендалест врат”, който контрастира сякаш с възложеното му задача. Той обаче притежава невероятен талант в професията си. А контрастът във външният му вид сякаш препраща към трагичния край на произведението, свързан с приготвената от него Баш баклава за празненството.

            Най-пълно покриване на описанието на образа и поставената задача Исмаил Кадаре постига в прдседателя на комисията за развлеченията – Веселяк ага. Никой не знае истинското му име, а професията му напълно отговаря на външното описание. “Беше черноок, с черни вежди, с розови бузи (доколкото може мургав човек да бъде румен), тънки мустаци и постянно бликащо веселие в очите. Скулите му, леко изпъкнали, излъчваха такава жизнерадост и сладострастие, та на човек му идеше да повярва, че това са още един чифт очи, които пламваха от развлеченията, алкохола и жените също както и истинските очи, ако не и повече”.

            Всеки от тези образи предполага изготвянето на празненството в чест на албанските първенци по безупречен начин, така, както подобава за най-великата Империя. И все пак във вида на героите почти винаги има някоя черта, която издава кървавия крах на празненството.

            Дурмуш Дур Али – един от най-изтъкнатите офицери, който се занимава с подготовката на парада, е среден на ръст, с тесни гърди, а начинът му на маршируване изглежда някак смешен и уродлив: “… и това, че замяташе десния си крак, сякаш е дървен, особено при първата крачка, го правеха да изглежда още по-.дребен, отколкото беше… Едното му око в съответствие с крака пък изглежда по-дребно и сякаш винаги насълзено.”

            Нух ефенди – организатор на вечерята, с приятен външен вид, има трагичен опит в изготвянето на подобен род празненства и като че ли усърдието му е засилено поради страха от нов провал на организирана от него вечеря. Всичко у него е изрядно и красиво съчетано в ориенталското му облекло и красива осанка. И тъкмо през неговия поглед авторът претворява вида на албанските първенци, поканени на вечерята. От една страна облеклото и цялостната визия на Нух ефенди сякаш преливат със заобикалящата го природа. Коприненото му джубе напомня “гладката повърхност на спокойни води под лунна светлина”. Точно такова е и желанието му за спокойно и безупречно преминаване на тържествената вечеря. В него той влага всичкие си усилия с неимоверно усърдие. Тъкмо през неговия поглед, сякаш за да постигне по-силен контраст и въздействие, авторът предава външния вид на албанците в техните официални одежди. Вниманието му се спира на червените им цървули с пискюли, които “се олюляваха като окървавени глави на птици”. Носят извезани с блестящи нишки джамадани, бели фустанели, “снежнобелите калцуни, широката черна връхна дреха, разтворена от двете страни на раменете, като уста на зинал змей, гайтаните върху шаяка, албанските им капи, които не приличаха на никои други шапки, а създаваха усещането, че по главите им е навалял сняг, оръжието им – по два-три пищова с украсени дръжки…” Този стряскащ странен външен вид смущава служителя. Сякаш обратно на спокойствието на неговото облекло, в техните дрехи е втъкана фъртуна. Червените им цървули с пискюли създават усещането за кръв и смърт, за една кървава буря, жестока и неизбежна. Тези облекла отново и отново изникват в съзнанието му, като му донасят страх и смут. Те не само са равностйни на природна стихия, те са отражение на дивия непокорен дух, дойто всява ужас и като че ли призовават към бунт, независимо от желанието на Империята за кротост и добро. За някои от тези първенци се носят дори странни легенди, че са родени от самодиви, а имената на други носят идеята за бунт (Джеладин Луфта), за битка.

            Тъкмо тя се случва в края на произведението, за да покаже невероятното майсторство на Кадаре при предаване на образите и тяхната семантична натовареност в развитието на творбата. Много различен по своя външен вид и душевност персонажи представя Исмаил Кадаре в изключителната творба “Хроника на камък”. В нея той представя сложни и дълбоки отношения между човек и среда. Макар да ги ситуира в една почти съвременна атмосфера, в съзнанието се изгрожда представата за един полу-магичен град, през погледа на едно момче. В този град обаче за пръв път авторът одушевява всичко неживо в света на малкия разказвач, като по този начин героят битува в една постоянна комуникация с хора и предмети. С неговото въображение, всъщност, границата между хората и вещите се размива, за да постигнат едно взаимно допълване във външното си описание, а чрез него и в силата на своето въздействие. В описанието на този град се раждат мислите и чувствата, любовта, страха, магията на героя. В неговата “хроника” чрез външния вид и реакциите на героите никне един странен свят от времето след Втората световна война, в който обаче все още живеят старите навици и обичаи, старите нрави и вярвания “ стариците на живота”, преплетени с идеите на новото време, с навлизащите нови технологии и средства, донесени от младите. И всичко това изниква от странния свят на децата, което прави творбата изключително сложна и интересна в нейната многоплановост.

            Външният вид на самото момче, което предава “Хрониката” остава загадка. Той присъства само като идея – слабовато дете около единадесет години, но неговият образ се гради богат и сложен, точно каквато е средата, в която живее. Баба му , кака Пина, дядо му, Исай и Явер, Назо и особено неговата снаха, Сузана, Маргарита… всички тези образи се преплитат с говорещия кладенец, звънящата стряха, плевнята, голямата въздишаща къща, самолетите, птиците, летщито… Всички те дишат с ритъма на стъпаловидния каменен град, койт понякога е отъждествен дори със света на “Макбет”. В него новите вещи – очилата, се преплитат с магията и суеверието, дълбокият кладенец отговаря и общува с героя, избата диша , за да приюти хората от атаките, а плевнята мълчи… Един особен свят между страх, игра и реалност. В него кака Пина наред с ужаса си от бомбине атаки или природни бедствия – неин постоянен израз “Потоп!” – съществува вечното желаниение за сватби и любов.

            По странен начин се преплитат странната действителност и поривите на душата в описанията на героите. Една полисемност на образите. Независимо от посянната заплаха всеки ден в сърцето на малкото момче всичко минава като вид игро, като вечно, красиво пътуване между двата квартала на града – там където живее, там… при самолетите и там… при дядо му, където са Маргарита и Сузана. В този свят той за пръв път усеща странното и магично чувство на любовта, преплетено с усещането за един неспирен порив, полет във висините, с мечтите и идеите – също както лудия изобретател Дино Чичо…

            Първоначалната идея за женската красота и изящност, за дълбокия смътен аромат на любовта, момчето предава в тъмните очи на снахата на Назо, в нейната грациозна походка, в красивите й коси. Тя пристъпва красиво в калния мрак, когато заминават от града към селото, а единствено в сивите й очи се е запазило вълшебството и мистиката на нощта. Сякаш образът и й забулен в звездната светлина на самотата, а луната гали балата й кожа и я обгръща като в мъгла. “В този миг под лунната светлина очите й ми се сториха като две прекрасни отломки…” Цветовете и светлината, с които е обрисуван този образ създават една незаличимо душевно преживяване у малкото момче, което то никога няма да забрави. Нещо повече, магията на този образ то несъзнателно прехвърля и в красотата на Маргарита и Сузана, към които изпитва някак по-ясно любовно влечение.

            Маргарита…неочаквана и “чужда”, завладяваща го очаква в къщата на дядо му. Тя е нещо ново и светло в живота на момчето. Тя не притежава конкретни черти на лицето, на очите, косата…едно усещане, един аромат, приятен и нежен близо до сърцето му. Маргарита е сравнена с разцъфването на розата в саксията до прозореца…Едно мечтание и копнеж на младия герой, едно чисто и платонично влюбване, шепот, докосване в нощта. Тя гали косата му, сочи с поглед падащата по небесния свод звезда, която за момчето вече е загубила значенеито си. Името и, с усещането за нея, тя се превръща в недостижимо едва почувствано копнение, което е обречено да изчезне така, както дирите оставени от докосване по гладката повърхност на заспало езеро.

            Но най-значим и най-многозначен чрез описанието на външния му вид в съзнанието остава образа на малката Сузана. Това ефирно, леко като пепруда създание, което носи неподправената чистота и красота на разцъфващия живот. За момчето тя отначало е просто приятелка, която е обречена да скучае “ИЗКЛЮЧИТЕЛНО”. Той дори не отбелязва сам нейната хубост “казваха, че е красива”. Малката Сузана е сравнена едновременно с пеперуда и щъркел. Сякаш тя е въплащение на приказна фея, която идва от друг, безплътен свят. И макар в началото отношението на момчето да е само приятелско, постепенно тя се изгражда като образ, най-близък до неговата душа, до най-скъпите му влечения и тайни. В представата за Сузана се сливат едновременно “споменът за мъртвата птица със свитите под тялото и криле”, копнежът по онзи така обикнат, дори мечтан голям алуминиев самолет…и нещо, което може да свърже две съдби. Но всичко товае така смътно…така неясно във все още детското съзнание. Тайната, забраненат любов, за която малкият разказвач знае само от неясните думи на момчето, целунало момичето на Акиф Кашаху, ще бъде доближена и преживяна отново и отново там…в пещерата-изба, заедно с това странно създание, наречено Сузана.

            Но освен конкретните човешки образи в тази творба авторът с изключително майсторство вдъхва живот, външен вид и характер н отделните предмети, които са постоянни спътници на героя-разказвач.  Нещо повече, те са негови приятели, те са част от самия него. Особено значение има кладенецът на къщата, който сабира падащите капки дъждовна вода и който мрачен или весел разговаря с момчето на някакъв странен език.

Безспорно обаче най-голямо значение за него има големият самолет-бомбардировач, който един ден идва на летището. Това летище всява смут, страх и омраза у жителите на града, но за момчето то е еди нов интересен свят с различен живот. То обича този странен свят такъв, какъвто го вижда извън злобата и контекста на на войната. Самолетите са такива, сасвито са и хората. Но там стои и той… величественият светлосив самолет, който оматьосва съзнанието на момчето.видът му е обрисуван както с физическо, така и с абстрактно душевно описание. “ Никога не бях виждал толкова голям тежък бомбардировач… Забравих другите самолети, които изглеждаха толкова малки в сравнение с него, и го поздравих с добре дошъл. Нищо по-красиво от този гигантски самолет не можехада ми изпратят и небето, и земята. Той беше моят голям приятел. Той беше моят полет, моят грохо, смъртта, командвана от мен”.

            Сякаш това е душата на мрадия герой – издигането във висините, неговиявътрешен свят, неговата страст към небесата и откриването на нови, непознати светове, неговата чиста детска вяра в доброто, неговото божество. Нищо, нито дори грозното обесване на партизаните и Исай, нито страшната смърт, нямат толкова голямо значение, защоточрез този сив, огромен самолет, съзнанието се пренася в други измерения и граници, за да намери един собствен вътрешен, защитен свят. Свят на мечтанието, който обаче остава да съществува само там… в “Хрониката на камъка”, в далечния спомен, сън и мечтание.

            Необятни и далечни са световете в произведенията на Исмаил Кадаре. Също толкова необятни и полисемични са техните образи. Ту в далечната легенда, ту във времето на полуистория – полупредание или пък в една реалност, втъкана в съня и спомена, неговите герои израстват с уникален външен вид, който се слива или контрастира на дадената ситуация. По този начин пред читателя изниква една далечна и непозната Албания, като страна от приказките, която привлича със своята мистериозност и красота. Един свят, в който се преплитат души, съдби, история и древност, като съзнанието прекрачва познатите времеви граници – придвижва се отвъд миналото и след бъдещето, за да се срещне с персонажи, които обгръщат цялото същество в загадката и магията на друго познание, на още незададени въпроси и едва доловени, смътно усетени отговори…