Русана Бейлери. АЛБАНСКИЯ КАНОН НА ОБИЧАЙНОТО ПРАВО И ХУДОЖЕСТВЕНИТЕ МУ ИНТЕРПРЕТАЦИИ

Пълен текст:

Р. Бейлери. Мит и реалност в албанската литература. В: Албания и албанските идентичности. ИМИР. София, 2000.

R. Beyleri. Myth and reality in the Albanian literature. In: Albania and the Albanian identities. IMIR. Sofia, 2000.

Обичайното право е обществено-историческа категория, която се създава заедно с първите форми на класова диференциация в албанските земи. С обособяването на частната собственост върху системата от морални норми се наслагват и неписани норми от юридическо естество, предавани от поколение на поколение под формата на обичаи, за чието зачитане се грижи вътрешната администрация на селските общини. Съдържанието на обичайните норми варира от район на район и от период на период, но остава в сила паралелно с държавното право в Албания почти до средата на този век. Най-известното наименование на съвъкупността от обичайни норми в албански език е "канон" (кanun). Думата е от гръцки произход, предполага се, че е заета първоначално в османската администрация, за да назовава заповедите на султана "kanunname", откъдето е придобила употреба в албански език. [1] Най-разпространеният вариант на албанското обичайно право е Канонът на Лек Дукагини и когато се говори за "Канона", особено в литературата, се има пред вид именно той. Този канон е най-добре запазен, поради историческите и георграфски особености на района, където е действувал - северните планински зони. Техният специфичен трудно достъпен релеф е бил естествено препятствие за достъпа на чужденците - приятели и врагове, което е допринесло за съхранението на исконните институции и норми на обичайното право. За името на канона има няколко обяснения, които могат да бъдат сведени до две основни тези: канонът е наречен на името на феодалния владетел Лека III Дукагини (1459-1479), който го е кодифицирал и утвърдил и името на канона назовава зоните, в които е бил прилаган - Лека (планинският район над Шкодра) и Дукагини. Познати са и други варианти на обичайното право, от които ще споменем Канона на Скъндербег в района на Дибра и Мат. За границата между двата канона народът е създал и предания, като едно от тях гласи, че разделянето на зоните на действие на двата канона е трябвало да бъде определено чрез конно надпреварване между Скъндербег и Лека Дукагини. Лека прилага хитрост, препуска през нощта и успява да спечели от невниманието на противника зоната чак до Мат. Тази легенда е разказана на страниците на сп. "Albania" от францисканския свещеник Щтефан Гечови [2] , известен изследовател и фолклорист, който е събрал и издал целия Канон на Лека Дукагини. Като свещеник в Северните райони той провежда много фолклорни и археологически проучвания, но капиталният му труд е именно писмената кодификация на Канона. От 1913 г. известнното научно издание на католическата общност в Шкодра, сп. "Hylli i dritёs" (Утринна звезда) брой след брой публикува събраните от Гечови материали, но трагичното му убийство през 1929 г. слага край на това начинание. Предполага се, че много от непубликуваните текстове са се загубили. През 1933 под ръководството на стълба на шкодренския литературен кръг Герг Фища всички налични материали са събрани в един том заедно с кратка биография на събирача Гечови. Издаването на Канона на Лека Дукагини още на страниците на списанието привлича вниманието както на широката публика, така и на местните учени, а най-вече на чужденците. За обичайните норми в албанските земи са писали чужди учени и пътешественици още през 19 век, но тяхното систематизирае дава възможност за по-задълбочени проучвания по история, етнография и фолклор.

Историческото място на обичайното право по време на ислямизацията на страната се разглежда обикновено в два плана. От една страна като средство, способствало за съхранението на националната самобитност на равнинните райони, в които паралелно са прилагани и нормите на османското право, главно във взаимоотношенията между селяните и феодалите. От друга страна като стройна форма на обществена организация в недостъпните планински зони, успешно заместила липсващите структури на централната власт и донякъде противопоставила се на тях. В контекста на вътрешното правораздаване най-острата форма за защита и наказание - кръвната мъст придобива първостепенна функция и същевременно става източник на нещастие, който отеква и в наши дни, въпреки че Канонът вече е загубил старата си сила. Обяснимо е, че кръвната мъст е сред най-предпочитаните елементи на Канона, третирани в албанската литература, тъй като е широко разпространен и специфичен за страната причинител на социални и морални конфликти. Чрез литературата кръвната мъст е придобила повече звученето на легенда, отколкото на реалност, като се е идентифицирала в съзнанието на незапознатия читател и с обичайното право като институция. Но Канонът изяснява не само кръвната вражда, а много по-широк кръг икономически, обществени и морални въпроси с ключово значение за разбиране на цялостната народопсихология. Тези от тях, които са свързани по-тясно с моралните категории като честта, клетвата, гостоприемството, патриархалните взаимоотношения, са станали извор за по-богати художествени интерпретации и предпоставка за идеализация и митологизация. За съжаление този важен историко-културен източник не е преведен на български език.

Канонът на Лек Дукагини е състои от 12 основни части. Първа глава е посветена на ЦЪРКВАТА. Според първия член на главата, църквата е независима от институцията, която представлява материалния живот - селската общност, макар и тясно свързана с нея: "Църквата се подчинява на първия в религията, а не на разпоредбите на канона. Затова Канонът не може да й налага никакви повинности, а е длъжен да откликне, когато тя му търси помощ". [3] Църквата има права на собственост, еднакви с тези на родовете. Що се касае до гостоприемството и кръвната мъст, църквата е поставена наравно с мелницата, ковачницата и пазара, където никой никому не е длъжен. В тези места всеки ходи да си върши работата и "всеки има две ръце за една глава, всеки отовря сам за себе си, всеки е гост на мястото, а не някому друг". [4] Задължение на църквата е да поучава селяните, да им въздейства с духовната си мощ. Сепаратизмът на властите е регламентиран и в постановката, че свещеникът няма право да участва в съвещанията на селската общност, дори когато те се провеждат в двора на църквата. Религиозното противопоставяне между католическата църква и исляма не е отразено в Канона, не ми е известно да е третирано и в литературните произведения на негова база. За това може да има няколко обяснения. Първо, голяма част от нормите са записани от Гечови в планинските райони, където не е проникнал исляма и където има значително по-голяма автономия. Второ, Канонът сам е генератор на вътрешни конфликти, които се развиват паралелно с междунационалния конфликт. Безспорно Канонът се преплита с националния конфликт в понятия от моралния код като кръвната мъст, честта, клетвата и др., които са предпочитана основа за художествени интерпретации в произведенията, посветени на вековната борба между поробители и поробени. Но в тази си функция те надскачат същността на обичайното право и няма да бъде пресилено да бъдат определени като митологизиран национален елемент, извлечен от обичайното право.

Втора и трета глава са озаглавени съответно "СЕМЕЙСТВО" и "ЖЕНИТБА". Те определят функциите, правата и задълженията на всеки член от семейството - главата на семейството, стопанката, децата и взаимоотношенията в по-широката общност - рода. Главата на семейството има всички командни и икономически функции. Той налага наказания, когато някой наруши реда от "оставяне без храна" до "изгонване от къщата".Стопанката е най-възрастната жена в дома. Тя отговаря за къщните работи, командва останалите жени, но действува винаги по заповедите на главата на семейството. Няма право да купи, продаде или размени нищо без разрешението му. Стопанката не се сменя, дори когато се сменя главата на семейството. Първично за Канона е родословното дърво по мъжка линия, "дървото на кръвта" (lisi i gjakut), а родословната връзка по майчина линия е вторична и се нарича "дървото на млякото" (lisi i t'amblit).

Четвърта и пета глава на Канона са озаглавени "СОБСТВЕНОСТ" и "РАБОТА" и както подсказват имената им третират правото на собственост и на наследство, границите на имотите, трудовите задължения на селянина, правилата за напояване, за лов, риболов, търговия и др. и фиксират какво се прави при нарушения. В този контекста е доразвито инфериорно положение жената спрямо мъжа. Жената е лишена дори от правото да наследява, като с постепенното подобряване на обществените й позиции обичайното право увеличава и наследствените и права. Шеста глава се нарича "ЗАЕМИ", като в нея е интересно, че Канонът признава само чист заем, без лихва - колкото си дал, толкова ще вземеш. Материални въпроси се разглеждат и в десета глава "ЩЕТИ". Определено е, че щетата има цена, но не глоба, като за щета не се отмъщава с кръв.

Честта, дадената дума и гостоприемството са сред основните морални концепции, третирани в Канона. Трансформацията им от морални в юридически категории се реализира чрез санкциите при неспазване на фиксираните правила за поведение. "ДАДЕНА ДУМА", "ЧЕСТ" и "ГОСТЪТ" са седма, осма и девета глава в изданието на Гечови. Дадената дума като специфична албанска реалия се нарича "беса" (besa) и подразбира гаранция за изпълнение на поетите задължения. Канонът предвижда множество договорни отношение, базирани на "бесата", като едно от тях е "известната свобода и сигурност, която домът на убития дава на дома на убиеца", чрез отсрочката за изпълнение на кръвното отмъщение. [5] "Бесата" преплита в себе си и клетвата като акт, като Канонът признава три вида клетва: най-тежката - върху камък; над кръста или евангелието и над главата на синовете [6] . В литературата "бесата" има най-широко географско разпространение, вероятно защото е била елемент от обичайното право и в други райони на страната. Друга причина е фактът, че утвърждаването на мита за ненарушимостта на дадената дума и клетвата консолидира системата на специфичните национални ценности и добродетели. За дълбоките корени на "бесата" свидетелстват многото варианти на една от най-разпространените легенди в Албания - легендата за мъртвия брат. [7] В инвариант легендата звучи така: Единствената сестра в семейството е омъжена далеч от дома. Най-малкият брат е дал дума на майка си, че ще й довежда сестрата, за да разтушава мъката й по раздялата. Братът умира, но и мъртъв се вдига от гроба, за да изпълни дадената клетва и да доведе сестра си. Модернизирана интерпратация на преданието прави Исмаил Кадаре в повестта си "Кой доведе Дорунтина".

За да се разбере значението на последната категория, "гост", достатъчно е да се цитират една фраза от Канона: "Къщата на албанеца принадлежи на Господ и на Госта." [8] Канонът определя правилата за поведение на стопанина и госта, като неспазването им се приема за обида на честта. Художествената постановка на проблема може да се сведе до две измерения. Първото измерение е гостоприемството като утвърдена национална черта, придаваща по-скоро общобалкански колорит на литературните произведения. Второто измерение е чисто национално и се базира на правилото: "Ако ти дойде гост, дори да ти е кръвен враг, трябва да му кажеш "добре дошъл". Тази постановка на Канона е и кратко описание на сюжета на множество литературни произведения.

Формулировката на албанския Канон на обичайното право "Два пръста чест има всеки насред челото си" е сред най-използуваните фразеологични изрази в албанския език и до днес. А ключовият пасаж за цялостното разбиране на моралната страна на Канона като неписан кодекс на обществения живот гласи: "Обида на честта не може да се компенсира - тя се възстановява или с кръв или с благородна прошка...На когото е отнета честта е мъртъв според Канона". [9] Самото кръвно отмъщението като форма на наказание се разглежда паралелно с видовете престъпления в отделен раздел на Канона. И ако в романтичните представи връзката чест-мъст има своята идеализирана морална стойност, в живота нейните прояви са по-скоро трагични. Още през 30-те години на проблема се спира Ернест Количи в повестта "Кръвта" ("Gjaku"). Дода, млад учител, убеден противник на патриархалните нрави, е изправен пред необходимостта да отмъсти за убития си брат. Душата му не намира покой и той търси морална опора, за да избегне кръвопролитието, но напразно. Нито обществото, нито свещеникът, нито възрастната майка на годеницата му не му я дават и Дода е принуден да откликне на "неясния зов на кръвта" и да отмъсти. Количи разглежда кръвната вражда като явление, произтичащо от подсъзнанието, заложено в гена на планинците. На такива разсъждения подтикват учителя в разказа и взаимоотношенията между невръстните ученици, които още от малки не остават един другиму в дълг. За съжаления самият проблем не е загубил актуалността си до наши дни. В съвременния период специално място му отделят албанските автори от Косово в рамките на една обща мобилизация на интелектуалните сили в кампания срещу атавизмите на кръвната вражда. Адем Демачи е не само известен десидент и политик, ангажиран в политическата кауза на своя народ, но и писател, загрижен за неговото обществено и духовно развитие. Доказателство за това е и книгата "Змиите на кръвта" ("Gjarpinjtё e gjakut") издадена за първи път през 1958 г. и преиздаден през 1990 г. Заглавието е заимствано от алегоричното предание за три огромни змии в различен цвят, които се нахвърлят върху трима души - турчин, слугата му и албанец, спрели да пренощуват в една пещера. Жълтата змия се увива около турчина и го ухапва по челото. Черната змия ухапва крака на слугата, а змията с цвета на кръвта (откъдето е взето и заглавието) допълзява до дясната ръка на албанеца и го ухапва по пръстта. На другата сутрин един старец, живеещ в пещерата, обяснява съдбата на тримата. На турчина казва:"Тебе те е ухапала змията на благополучието. На тебе ти е писано да си седиш със скръстени крака и да владееш". Слугата е ухапан от змията на страданието. На него е писано да става в ранни зори и да се труди д късен мрак. А албанецът е ухапан от змията на кръвта "Ти ще убиваш брат си и брат ти ще те убива и няма да има край на кръвта. Писано ти е кръв да пиеш и кръв да повръщаш." [10] А.Демачи описва конфликта между две поколения албанци в консервативно патриархално семейство. Бащата не вижда друг път за възстановяване на честта, освен кръвното отмъщение, докато синът разбира драматичните последици на тази традиция и се мъчи да я предотврати с помирение. На финала синът умолява своите деца да стъпчат главата на "червената змия".

В много свои произведения Исмаил Кадаре търси модификациите на Канона в съзнанието на планинците в условията на държавата и нейните социални закони. Безсилието пред държавата на гордия албанец, готов да даде живота си в кръвна вражда или за да бъде възпян в песен, според Кадаре има своето обяснение в психиката, създадена от Канона. "Албанецът още от детство и до дълбока старост, бе свикнал да живее с норми и правила...Кодексът определяши всичко с еднаква строгост - от формулите за поздрав до поведението при трагични събития. В дома главата на семейството даващи наказания, подобни на председателя на съда. Лишаване от право на глас за две седмици. Лишаване от оръжие за един месец. Затвор за една, за две или за четири седмици...Отношенията на семейството с другите семейства в селото имаха същия държавен стил. Делегация за помирение в случай на вражда. Споразумение за 15 -дневно или 30-дневно примирие. Присъда от съвета на старшините на селото за дома, който наруши споразумението и т.н и т.н. Така албанецът, още от детство, свикваше със сляпото подчинение на нормите и правилата и тъй като част от тях бяха абсурдни, следователно той свикваше да се подчинява на абсурдни правила. А от това подчинение на обичаите до подчинението към държавата, когато тази държава не беше чужда, имаше само една крачка." [11]

Безспорно за един чужденец най-експликативна е новелата на Исмаил Кадаре "Посърналият април". Георг Бериша, млад планинец е извършил отмъщението, очаквано от целия му род. Родът на убития му е дал 30-те дни отсрочка, предвидени в Канона под названието "голяма беса". През последния свободен период в живота си Георг трябва да стигне пешком до замъка Орош, за да плати таксата за убийство. Някъде по пътя среща една карета и мярва в нея прекрасен женски профил. В нея са писателят Бесиан Ворпси и младата му жена Диана, предприели изненадващо за приятелите си сватбено пътешествие в северните планини. Двата плана на повествованието се преплитат в един поглед между красивата дама от града и планинеца, поглед който омагьосва и притегля като магнит младия Георг към смъртта му в търсене на каретата, дори когато 30-ият ден на "бесата" е изтекъл. В разказа за тези две пътувания са вплетени илюстрации на множество казуси на Канона. Новелата "Посърналия април представя подхранването на кръвната вражда и в контекста на икономическата изгода на феодалната институция, събираща определен данък за всяко убийство, раняване и т.д. Дори за един албанец би било трудно да определи каква част от произведението е художествено украсена в подкрепа на Канона-мит и кое е взето неподправено от живота. Основното достоинство на новелата е, че успява да впечатли читателя с нишката на сюжета и чрез нея да предизвика по-траен интерес към Канона, като косвен обект на описание.

Май, 1997