Антонио Белуши

Антонио Белуши. МАГИЯ, МИТОВЕ И НАРОДНИ ВЯРВАНИЯ.
Етнографско изследване на албанците в Италия

Antonio Bellusci. Magia, miti e credenze popolari.
Ricerca etnografica tra gli albanesi d’Italia. Vol. 1. Cosenza, 1993. 148 p.

Представяне, превод и адаптация на български език Мария Бикова

С тази книга авторът печели литературната награда за есеистика „Нови срещи” в Дипиняно, 1984 г. Това е първият случай след пет века постоянно пребиваване на арбрешкия народ в Италия, в който публикация върху арбрешката народна култура се сдобива с такова високо и престижно признание.

Арбрешите (Фамилиети, 1979), албанци пристигнали в Италия от Албания (Касиано Д., 1977) и от Гърция (Мбирис, 1960) след смъртта на Георг Кастриоти, наречен още Скендербег (Кодра, 1971) през 1468 г. В днешно време са съсредоточени около двете единствени епархии, свързани с гръко-византийската религиозна традиция (Пери, 1980) в Италия – Лунгро (Козенца) и Равнина на албанците (Палермо). Само една част от арбрешката общност е успяла да запази родната религиозна традиция, докато други арбрешки села до днес са под юрисдикцията на латински епископи. Пез март 1974 г. Фалконара Албанска е единствената арбрешка община, която се завръща към стария ритуал на предците след векове на латинско доминиране. „Нашата Арберия” (Томай-Питинка, 1982) представлява една заплетена действителност със своите религиозни, културни и исторически аспекти.

В рамките на това етнографско изследване се спираме на четири арбрешки общини, които винаги са пазели гръко-византийската традиция: Фрашинето (Джордано А., 1979), Св. София Епирска (Джампиетро, 1970), Св. Константин Албански (Лигуори, 1967), Св. Паоло Албански (Кордоне, 1980). Тези общини в културен аспект са едни много хомогенни общности.

С нашето проучване не се спираме толкова на свещената религиозна практика, по-скоро надникваме в домашното убежище, за да се докоснем до сакралното домашно огнище, „vatra”, (Белуши, 1969), където хората сядат да се хранят, работят, молят се, разговарят, предават се магически ритуали и митични разкази, вековни вярвания. В тези текстове научаваме и сверяваме различни вярвания в окултното, в свръхестественото, практики, разкази-формули, използвани в ритуалите с магическо-терапевтичен характер, обреди и вярвания, свързани с мъртвите, реални и измислени събития от една сравнително близка епоха, познати на цялата арбрешка общност.

Представените документи впечатляват със своята смесица от истина и неистина, памет - непамет, реално – нереално, традиции и легенди, живот и смърт. Завладява ни този тип народна култура, която потайна и скрита, е предадена устно през вековете, а сега за първи път се разкрива нейната органична същност. Като прожекционен екран на това документално изследване може би изглежда миналото. Всъщност обаче това е кодифицираното сегашно, което да освети както миналото ни, така и нашето бъдеще.

Животът на арбрешките общности от Фрашинето, Св. София Епирска, Св. Константин Албански и Св. Паоло Албански несъмнено се сблъсква с културата и проблемите на околната не-арбрешка среда. Според нас съществува една културна приемственост между арбрешите и италианците и обратно. При арбрешите обаче, както се констатира от представените текстове, съществува и културният субстрат (освен византийския), който неизменно ги свързва с местата, откъдето произхождат. И до днес този субстрат е увековечен чрез посредника на арбрешката култура – албанския език (Белуши, 1981).

Действащи лица,

свързани с различни магически практики

1.Божеството Ора

Ора се ражда, когато е нейната звезда. Тя скача върху одеалото (където е спящият или спящата) и го притиска с тежестта си. После този, който спи, я сграбчва за косата: „Къде отиваш?” – и казва. Онази (т.е. Ора) трябва да стои там.

- Какво улови?

- Улових езика на камбаната.

Ако ти и кажеш това, тя няма как да си отиде. След това (Ора) се показва и казва: „В името на Бога, не разкривай името ми! Защото няма да дойда вече да те притеснявам.”

Бел.а.: В гръцката митология Орите са четири нощни богини, които направляват растежа на човека от раждането до смъртта. Представяни са като изящни девойки, които държат в ръка по едно цвете или стръкче растение и са тъмни и невидими (по аналогия с часовете на нощта; ит. „ora” = час).

Почитали се в Атина, Аргос, Коринт и Олимпия.

Изразът „ражда се, когато е нейната звезда” означава, че става дума за едно много далечно време, което само тя познава. Ора не се появява във времето, а във вечността; тя винаги е съществувала и не е произлязла от нищо и никого.

Богинята Ора се усеща от спящия като задушаващ товар върху покривката на леглото. Вярва се, че тя прилича на мъж или жена с дълги разпуснати коси. Заради усещането за задушаване спящият иска да вика за помощ, но е възпрепятстван. Може да се случи той да хване за косите Ора и да се завърже диалог между двамата, двусмислен от нейна страна и ясен от страна на другия, който знае как да я държи като заложник.

Металът има магическата сила да държи като затворничка Ора, както и да възпре достъпа на злите магьосници до дома. С такава символика се ползват камата с дръжка под формата на кръст, брадвата, ножът скрит зад вратата, ключът под пелените на бебето и т.н.

Ора поисква не само да се освободи, но и не се разкрие името й. Изглежда, че тя се вселява в телата на хора от селото и ходи от къща на къща, за да ги тормози. В други случаи може да се окаже, че това е някой покоен прадядо от семейството, който се явява в съня на роднина. Между двамата започва разговор и след това „ti spambdare e zgjohe” („ти се уплашваш и се събуждаш”). За да спреш Ора да дойде в леглото, може като отиваш да си лягаш, да си сложиш краката във формата на кръст, „vë këmbet ngriq e ajo sund vinj”. Ако се скрие сито зад вратата, Ора не може да навреди на хората, защото трябва да преброи всички нишки на ситото и ще я завари дневната светлина.

5. Vijen Fatezit

Идват Орисниците

Вечер, когато се роди бебе, оставяме (подредена) трапезата: хляб, яйца, сирене; защото идват Орисниците и орисват новороденото. Ако къщата е пълна (с добрини), Онези му предричат хубава съдба. Иначе му дават каквато съдба си изберат. Трапезата се пази подредена една седмица всяка вечер. А ако на Онези (Орисниците) им харесва, разменят новороденото (на родилката) и и носят някое глупаво. И и взимат доброто (здравето).

Бел.а.: Орисниците, идентифицирани от римляните като Мойри или Парки, са богините, които се явяват при раждането и смъртта и определят съдбата. Трапезата се оставя подредена, за да бъдат омилостивени и да орисат бебето с добра съдба. В Албания на третата нощ от раждането Орисниците („të tretat e natës”) отиват да определят съдбата „fatin” на новороденото. Те са „tre nuse t’rea” – три млади невести.

Thon se Fatjet

Разказват, че Орисниците

Ако на някой му се роди дете и то не расте добре (здраво), казват, че Орисниците са му направили магия, за да се разболее. Тогава отива (в къщата на болното) жената (която разваля магии) и взема бебето, и го увива с парче червен плат, защото, казва, Онези, Които се Усмихват, вървяха облечени с хубави (ушити) разноцветни дрехи; и тази кръстосва три пъти над огъня създанието (болното) и докато прави кръстния знак, казва така: „Да падне в огъня и изгори болестта! Да си ходи лошото и да дойде доброто!” И го минаваше над огъня. После му оставяше гърнето пълно с вино и други неща и го повиваше (малкото) в парче плат, което се ползваше за покривка на леглото.

Това са Орисниците (Магьосниците), Онези от реката, Онези от урвата, Усмихнатите и Големите Сенки; отпреди Христос са и после е роден Господа наш. Магьосниците те удрят, осакатяват ти крака, подуват ти окото, коляното, бият те с връв и с коприва в съня ти.

Бел.а.: Малкото се повива с червен плат – цвят, надарен с магически сили срещу злото. Във Фрашинето също майките увиват с червен вълнен плат детето си, за да се излекува. Магьосниците евфемистично са наричани „Усмихнатите, „të Qeshmezit”, и се обличат с красиви многоцветни дрехи. На албански имаме „të qeshurit”=смехът; „zemëra më qesh”=сърцето ми се смее.

Жената минава три пъти тялото на детето над пламъка, като произнася магическата формула. Във Фрашинето дрехите, с които ще се увие бебето, когато се изперат и изсушат на открито, трябва да се приберат вкъщи преди залез слънце, иначе ще се навлажнят и детето няма да порасне здраво, а ще се разболее от болест на стомашната кривина. Магьосниците никога не се назовават с техните имена, защото хората се страхуват от отмъщението им. Вярва се,че обитават самотни отдалечени места, най-вече в района на р.Сарменто и близките урви. Онези (Обитателки) от реката „Ato t’lumit”; Онези от пропастта „Ato t’prroit”; Усмихнатите „T’Qeshmezit”.

Когато на земята се ражда Исус Христос, според народното вярване Магьосниците вече съществували и използвали своята благотворна или злотворна сила над човешките същества. Тези създания притежават и способността да чуват отдалече всичко, което се отнася до тях. Когато се разговаря вкъщи и навън за тях, трябва винаги да се има предвид следната магическа формула:”Тапа да запуши ушите им дано!” , „Qumb vaft te vesht e tire” (Св. София Епирска). Нашите информаторки произнасяха по много пъти тази реплика. И накрая на разказа заключваха: „Онези (проклетите) да стоят (винаги) надалеч дано!”, „Ato llargu klofshin!” (Св. Паоло Албански).

9. Ata ç’kan “Llupipinaru”

Онези, които имат “Llupipinaru”

В нощта на Коледа (25 декември) се разказва, че говорели животните. И казват, че който се роди в деня на Коледа, се превръща в „llupipinaru”. Свещеникът, за да разпознае онези, които имат „llupipinaru”, за да го знае, оставя (на олтара) евангелието отворено. Тези, които имат „llupipinaru”, остават в църквата (до края на литургията). “Llupipinaru” говори само, когато посвещава свещеникът по време на литургията.

Бел.а.: В Калабрия (Вж. Дорса, В., 1879) вероятно се е запазила ликантропната традиция, тъй като още се вярва, че хората с помощта на магически сили се превръщат във вълци („лоши вълци”), които прекарват нощта като вият и скитат по изоставените пътища на селищата.

Ако свещеникът след прочитането на „Благата вест” на Евангелието, Fjalëza e mire, в деня на великденския празник, остави върху олтара книгата с евангелието отворена, тогава омагьосаните, „лошите вълци”, които се намират в църквата, не могат въобще да излязат навън. Възпира ги силата на Светото писание. Всички останали излизат и си отиват у дома, остават само тези с духа на лош вълк или магьосник. И така са публично разкрити. Вярва се, че тези хора, „llupipinaru”, са нормални, но в полунощ излизат на кръстопътищата и се търкалят, както правят прасетата, защото се вярва, че имат във вените си кръвта на тези животни.

12. Jëma Shën Pjetrit i bën magji Krishtit

Майката на св.Петър прави магии на Христос

Майката на св.Петър не искаше да е така, че да командва само Христос, но и нейният син също. И се зае да направи злини на Христос.

- Днес трябва да дойдеш да се нахраниш с нас, Учителю! – казала тя на Христос.

- Да – отговорил Исус.

Когато приближил вратата, Исус казал на Петър: „Влез ти първи, Петре”. „Не, не” отговорил св.Петър. „Влез ти първи, Учителю и ме вземи на гърба си.” Но Исус не влязъл, защото знаел, че майката на св.Петър му е направила магия. И (Исус) накарал Петър да влезе първи. И (св.Петър) взел Исус на гръб. Злата магия хванал Петър.

„Изгубих този път” казала майката на св.Петър. И (тя) му направила зла магия още веднъж. И я направила на перваза над вратата.

Св.Петър казал (на Исус): „Учителю, днес трябва да дойдеш да ядеш с мен.” „Да, идвам, да вървим.” И потеглили.

Този път майката била подшушнала на сина си: „Сега ти го вземи на гръб (Исус). Защото лошата магия ще я сложа на перваза”.

Когато дошъл денят, в който пак поканили Исус да се нахрани в къщата му (на св.Петър), те наближили вратата. „Ела, Учителю,да те взема на гръб” казал св.Петър. „Не, миналия път ти ме пренесе на гръб, сега аз трябва да те нося.” „Не, не, Учителю, ще те нося аз!” Но Христос взел на гърба си св.Петър и лошата магия пак го хванала. Майката (на св.Петър) казала след това на сина си: „Еее! Петре, мой Петре! Този никога няма да го победим. Защото той се ръководи сам и прави онова, което иска. И ние никога няма да го надвием, защото той познава всичките лоши магии.”

И така Господ държеше св.Петър винаги близо до себе си.

Бел.а.: Майката на св.Петър е позната в анекдотите на арбрешите като нарицателно за скъперничество. Затова и попада в Ада, нищо че е майка на главния апостол, а и заради факта, че била магьосница и се опитала да урочаса Исус.

Вторият път лошата магия е направена на перваза над вратата, така че да постигне онзи, който е по-нависоко (който е носен на гръб). Исус, който

разбира всичко, е запомнен от народа като магьосник, способен да развали всяка магия.

15. E kishin ndrruar Fatjet

Бяха го разменили Орисниците

„Дарителят”, „mfjerrti”, умря преди близо 25 години. Казваше се чичо Луриджи и разказваха, че го бяха разменили (с някой друг) Орисниците (щом се родил). Беше хранител на църквата на св.Мария заедно с майка си леля Джиралда, защото бяха бедни.

Този ходеше облечен с бели вълнени дрехи, бяла вълнена шапка на главата и бяла мантия, защото трябваше да се разпознава, че е „mfjerrti” (прави благотворителност за църквата). През май и юни, когато стрижат овцете, той отиваше да се облече и после чичо Луриджи си правеше вълнени чорапи, вълнени панталони, връхна дреха и мантия. А когато настъпеше август, отиваше да търси жито. До декември ядеше житото, което беше събрал през август, цели шест месеца, вървеше по домовете да търси хляб, олио – за всяко нещо от къща на къща из селото.

„Дарителят” биеше камбаната на свечеряване при „te Theotoqa”, защото, казваха възрастните, всички духове (на мъртвите), които страдат на мястото, отредено им за задгробен живот, трябваше да се върнат на мястото, което са обитавали преди. А ние вечерта на „te Theotoqa” казвахме:

„Стана (звънна) Theotoqa.” Ние жените трябваше да се приберем по къщите си. Казваше се още, че когато се здрачаваше, (както) кокошката се прибира в курника, (така) жената в домашното огнище. Биеше камбаните на светилището и призори.

Ако времето беше лошо, при него се събираха всички овчари (които бяха на паша из околностите). А той бедничкият (=ai i zi) наклаждаше голям огън и им помагаше да се подсушат и стоплят. Този „mfjerrti” отглеждаше кокошки и когато беше време да събира жито, вземаше също ечемик, овес, леблебия и варива за кокошките. Защото трябваше да ми снасят много яйца и когато някой го хванеше дъжда, оставаше при него и той му приготвяше ядене.

Когато някоя жена се караше със съпруга си, защото беше пиян и свадлив, тя бягаше от вкъщи и отиваше в дома на „дарителя”, защото вратата беше винаги отворена. Преди, когато жените постъпваха лошо, защото бяха родили незаконно дете, за да запазят анонимност, в полунощ или по здрач вземаха детето и отиваха да го положат пред портата на църквата на св.Мария. След това майката (на новороденото) се скриваше зад храстите или под дивата смокиня и пазеше детето си, за да не го приближи някое диво животно (и оставаше там), докато не дойдеше „дарителят”, след като е чул плача (на малкото). И този (дарителят) отнасяше (бебето) на управниците на селото и те определяха как да го отгледат.

Ние щом видехме „дарителя”, казвахме: „Идва дарителят!”. Бяхме радостни, защото ни носеше (фигура на ) св.Мария у дома. Първо излизахме отпред и вземахме (образа на) св.Мария и (я) целувахме всички. После поканвахме „дарителя”да влезе вътре. В седмицата преди да занесе статуята на св.Мария долу в селото, април месец, „дарителят” махаше камъните от улицата, които са паднали, „ka Timbat”.

Бел.а.: Разказът е записан и публикуван, срв. Белуши, 1968 г., 2-4

„Дарителят”, хранител на светилището на св.Мария в село Св. Константин Албански, умира през 1943 г.

Когато някой се раждал луд или с разклатено здраве, се вярвало, че е бил разменен с някой друг (здрав) от Орисниците. Нашият Луриджи, със своето крехко здраве, се считал за жертва на злите магьосници.

Светилището на св.Мария (на Звездата) е разположено на северо-запад от селото. Смята се, че било построено там поради добрата воля на Мадоната, която се явила на една овчарка на име Вразилия, като и разкрила волята си. За тази случка се споменава също в химна на албански в чест на Мадоната, публикуван от нас: Белуши, 1971 г., 23.

„Kësula” е типичната албанска бяла шапка, носена и до днес от мъжете в селищата на Косово; докато в албанските села в Македония забелязахме, че някои мъже, които се считат за наследници на Г. Кастриота Скендербек, носят черна шапка.

Kësula се изработва от овча вълна в конусовидна форма. В Призрен и Шкуп открихме отлични майстори, които продължават да изработват характерната шапка – за албанеца символ национална идентичност.

Всяка неделя „mfjerrti”, наследникът на чичо Луриджи обикаляше селото, като събирал дарения чак до 1973 г.

Привечер биеше камбаната и всички се събираха в църквата за вечерната литургия в чест на Божията майка, наречена нарочно „Theotoqa”, което на гръцки значи „Създателка на Бог”. Службата започваше на гръцки с „Theotoqe parthène”, „Създателке на Бог, Дево”.

Празникът на св.Мария (на Звездата) е втората неделя на май. Двадесет дни преди празника статуята на Девата се изнася от светилището и се разнася из селото. Вярва се, че изображението на Дева Мария не е нарисувано от човек, но се е създало само по чудотворен начин.

Разкази –заклинания

използвани в ритуалите с терапевтичен магически характер

върху хора, животни, предмети

16. Racjuna barkut

Баене срещу болки в корема

Един старец отишъл при една жена да поиска нещо (за ядене). Човекът бил добър, но жената се оказала лоша. Приготвяли (чистели) рибите и тази (жена) дала на стареца главите и шиите на рибите да ги яде. После когато старецът отивал да си легне, жената му сложила сухи клони под (за) дюшека и керемиди за възглавница. Когато вече старецът щял да си ходи, жената получила болки в корема. Тя повикала стареца, защото я боляло. Този й направил масаж и й казал всичко онова, което му била направила. И така й минал (се излекувала болката на) коремът.

18. Racjuna barkut per krieturit

Баене срещу болки в корема за деца

Три съда трябва да ми приготвиш, един (напълнен) с мляко, един с мед, един с червата на Н.Н. Ако мине разсърдено куче, да изпиеш и изядеш млякото и меда, а червата на детето да не пипаш.

Бел.а.: Бясното куче може да се завърже, „lidhet”, със следното заклинание:

„Kur ish e skonej zoti Krisht qeni lehi/ Kur u pruar zoti Krisht qeni pjasi/ (=Когато минаваше Христа, кучето излая/ когато се върна обратно Христа, кучето пукна/.) Произнася се три пъти и всеки път се прави по един възел с въже, така че разсърденото куче, „qeni rraxhuar”, да не може да навреди по никакъв начин и да нападне. Обаче веднага щом всичко премине, „ka t’zgjidhnjesh qenin, mos ë mbkat”, трябва да пуснеш кучето, защото иначе е грях.

22. Racjuna e thelpthit

Баене за лекуване на ечемик (на окото)

Тръгнал един бял младеж

и си сложил бял пояс

и взел бялата секира

и я втъкнал в белия пояс

и вървял (дълго) по белия път

и стигнал до бялата гора

и се качил на белия дъб

и отсякъл бяло парче

и го хвърлил в бялото море

и бялото море се размътило

и окото се избистрило.

Бел.а.: Според народното вярване ечемикът засяга само лошите коварни хора: „Thelpi tek siu, pse ësht e lig e kërshtera, thomi na”, (Фрашинето). Ечемикът се образува на окото, защото е лош християнинът (човекът), казваме ние. Както в някои предишни лечебни заклинания, заръката е да се отиде в планината, да се търси (див) копър и с него гледачката прави кръстния знак над болното око, произнасяйки заклинанието. В палитрата от цветове алхимичното изменение, което настъпва при всяко лечение, винаги е представено от albedo и citrimitas – бялото и жълтото (вж. Елиаде, 1968:162). Белият цвят е „цветът на същностите от другия свят. Това е цветът на същностите, които са загубили своята телесност и затова изглеждат бели”.

Поясът (коланът), работните инструменти и оръжия (сабята), предметите от бита (гребен, огледало) се разглеждат като магически предмети. Повече за митологията на металите (брадва, сърп, сабя) – вж. Елиаде, 1968:36. За брадвата (секирата), на албански „toper-ra” – Дорса, 1879:66.

Дървото пък се смята за посредник между този и другия свят. Това може да бъде свещеното дърво, дървото на здравето и т.н. За одушевяването на природата и предметите – вж. Албергамо, 1970:308-309.

23. Racjuna malldarkut

Баене за лечение на жълтеница

Тръгнал един жълт младеж

и си сложил жълт пояс

и взел жълтата брадва

и я втъкнал в жълтия пояс

и вървял (дълго) по жълтия път

и стигнал до жълтата гора

и се качил на жълтия дъб

и отсякъл жълто парче

и го хвърлил в жълтото море

и жълтото море се размътило

и болката в свода (жълтеницата) се излекувала.

Бел.а.: Заклинанието, което изрича гледачката, за да се излекува жълтеницата, „болката в свода”, е подобно на предишното за ечемика. За да се излекува жълтеницата, се връзва за краката на леглото едно жълто птиче, което трябва да привлече лошото към себе си. Както обикновено към този ритуал се прибавя и лечебната формула: „Нека болестта ти и жълтият ти цвят могат да се изправят и последват слънцето!”. Заклинанието трябва да се изрече три пъти от гледачката в момента, в който свещеникът произнася благославящи думи.

27. Racjuna per ngomtin

Баене срещу епилептичен припадък

Днес е св. Донато. Албански. Или лошото (на епилепсията) да си иде, или три пирона ще ти забия.

Бел.а.: Когато някой човек получи епилептичен пристъп, се казва: „Atij (asaj) i vjen ngomti”, тоест този (онази) получава епилептичен припадък. В Античността смятали епилептиците за обсебени от богове, докато през Средновековието се мислело, че те са жертва на демоните.

Св. Донато се почита по-специално във Фарнета и Теранова дел Полино. В деня на празника му се стичат много поклонници от Ориоло, Св. Джорджо Лукано, Нокара, Кастрореджо, Черзозимо, Св. Паоло Албански, Св. Константин Албански.

„Arbrisht”, тоест „на албански”. Заклинанието се изрича от гледачката арбрешка на родния й език.

Когато някой има епилептичен припадък, гледачката отива до ковача и поръчва три големи пирона (гвоздея). И с тях в ръка тя се отправя натам, където е епилептикът. Коленичи и докато произнася заклинанието, започва да заковава трите пирона в земята, които ще трябва да останат там, докато св. Донато не благослови и освободи жертвата. Като че пироните са заковани към самия светец, за да го принудят насила да даде благоволението си.

Гледачката, „ajo çë e mberthen”(=онази, която го (светеца) заковава), понеже се страхува от отмъщението на светеца, всяка година в негова чест поръчва да се отслужи литургия.

Повече за магията – вж. Албергамо, 1970:144-145.

31. Racjuna t’marrurit sish

Баене срещу уроки

Махай се ти, който приемаш проклети (дяволски) очи!/ Вие, които открадвате кръвта Христова!/ Кръвта на Господа Христа крадете!/ Махай се ти, който приемаш лоши очи (=този, който е урочасан),/ защото от мен ти се излекува!

Бел.а.: Урочасващите са набедени, че дори крадат Христовата кръв, за да си послужат с нея в своите зловредни деяния. С това заклинание изчезва болката в главата, „dhulluri kocs”.

32. Racjuna t’marrurit sish

Баене срещу уроки

Кой те урочаса?/ Три са нещата (които са нужни за уроките), окото, сърцето и умът./ Махайте се уроки,/ защото нищо не е,/ защото се маха магията/ със силата на Отца и Сина, и Светия дух!

Бел.а.: За да се премахнат уроките, са нужни око, сърце и ум (срв. Бурджо, 1965:280). В заклинанието е призована помощта и на Триединството. „Силата на уроките не е допускана само от простолюдието, но и от много образовани хора.” (вж. Албергамо, 1970:125).

Обреди и вярвания за мъртвите

35. Kur një ësht e vdes e shpirti nëng i del

Когато някой умира, но духът му не го напуска

Когато някой човек умира, но духът му не го напуска, защото там се намира една метла, поставена (близо) до огъня; за да помогнеш на духа му да излезе, трябва да отместиш (метлата и да я отнесеш зад възглавницата.

Ако някой някога (в живота си) е изгорил рало (плуг), за да го напусне духът му, трябва да сложиш друго рало зад възглавницата (на болния) и така излиза.

Един магьосник/ца не умира, ако някой (от присъстващите) не вземе (не заяви да присвои) неговия дух. „Ще го взема аз твоя дух”, казва някой, който иска да стане магьосник/ца. „Остави, да го вземе кучето”, казват (пък), ако не го искат. И така умира (магьосникът/магьосницата).

Когато някой преде (вълна) в неделя, коноп, лен или каквато и да е друга прежда, е (извършва) голям грях и духът му не излиза (когато умира). Също така, когато навиваш (изпреденото), „te tiligadhi”, в неделя или когато мънем (=отделяме влакната на лен и коноп от паздера), когато отделяме семето от лена, когато „shpatullojem” в неделя, наистина (такъв човек) не го напуска духа. За да излезе духът на онзи, който умира, трябва да му сложат вретеното и мъначката, „tiligadhin”, под възглавницата.

В коледните нощи трябва да оставим хляба на трапезата, водата и пържените неща (сладкиши), всяко нещо, защото казват, че мъртвите идват да се нахранят. Казват, че на следващия ден от чашата е изпита част от водата. Мъртвите излизат от гробището (от гробовете) в седмицата преди започването на „Rozelet”. (В деня на) понеделник те отиват от къща на къща и влизат. Никога не искат нищо и не се представят (кои са), за да не изплашат домашните. Вървят цели три седмици. След това на Задушница отиват и влизат в родните си места. И казват (мъртвите): „Всички съботи настъпват (през годината), но съботата на Шала може никога да не настъпи!” И отиват отново да се затворят (в гробовете).

Бел.а.: Когато някой човек, който умира, прекарва дни и нощи в агония, се търсят причините защо „shpirti nëng i del”, тоест духът не излиза (от тялото).

Възлите са „връзки”, които възпрепятстват болест и смърт. Използват се както за черна магия, така и за премахването й. Метлата, „поставена” на територията на огнището, трябва пък да се премести близо до възглавницата. Тогава болният престава да се мъчи и умира спокойно. В Албания се счита за голям грях да удариш някого с метлата. За това и други вярвания, свързани с метлата – вж. Нуши, 1974:319.

Когато пък се заредят дълги досадни посещения и домакините искат да ги прекъснат, достатъчно е да се обърне метлата нагоре (срв. Белуши, 1970:418).

За ралото съществуват много вярвания. Култът към него произлиза от факта, че чрез ралото (плуга) човек си осигурява прехраната и други съществени неща. Вярва се, че воловете са свещени животни и напомнят на душите от Чистилището, „jan si prigatoret”. За албанците от Македония ралото е считано за магически уред, „parmeda është vëgel magje”, който служи за отблъскване на болестите и за освобождаване от страданията.

Магьосниците проклинат кучето, „magjistaret mallkojnë qenin”, тъй като то предупреждава за опасността от приближаващата смърт (срв. Нуши, 1974:323; Белуши, 1961:34-39). В този случай кучето, върху което се пренася „магическия дух” на магьосницата, би могло да е образ на самия Дявол, на който се пада това, което му се полага, понеже от стоящите около леглото на агонизиращата никой не е готов да поеме нейните дяволски сили.

Вярва се, че когато кучето лае и вие, там накъдето то гледа, умира някой: „Kur qeni leh mbë t’vdekur ka ruan ai njiri vdes” (Св. Константин Албански).

В едно селскостопанско-пастирско общество, каквото е арбрешкото, във всяка къща се върши работа от такъв тип. За истинския християнин е задължително да уважи с абсолютна почивка неделния ден, който е свещен.

Tiligadh-i е пръчката на гранката.

„Shaputoj” е глагол, който посочва действие на разтърсване и разбиване на лена, за да падне семето „fare-a”.

Вретеното и мъначката, поставени в умалена форма зад възглавницата на умиращия, спомагат за това духа да напусне по-лесно смъртното тяло.

Относно семейната празнична трапеза на Коледа цитираме: „традиционните ритуални ястия за коледния празник на славяно-източните народи без съмнение се свързват с някогашните празници, посветени на култа към прадедите, при които обядът се схващал като възпоменание за покойниците” (Пропп, 1978). В нощта на Коледа се гори бъдника „kucurin”, а освен тогава и на Нова година. Като се изгаря бъдника, горят и всички болести.

„Rozelet” най-вероятно произлиза от „rusalja” (лат. rоsalia) = „червен Великден”, един забранен от Църквата празник. Rusalka по принцип бил седмият ден след Великден (Пасха). За богините Russalke, подобни на гръцките сирени – вж. Багаджоло, 1968:137-138.

„Седмицата, която предхождала празника на Св. Троица, се казвала още седмицата на „rusalki”-те (срв. Пропп V I. Ja., 1978:146). В Св. Константин Албански казват: „Luami Rrusalzen tek e hënia e Pashkvet”: Танцуваме танца Rrusalza в понеделник на Великден.

„Kudomi bukur si Rrusallezit”: Пеем хубаво като Русалките.

„E zëmi Rrusalzen?”: Да започнем да танцуваме Rrusalza?

Shala е име на село в Камерия, Kolonjë, Mallakastër, Dumre, а освен това и име на река.

Според преданието е било разгромено от турците по времето на бащата на Георг Кастриота Скендербег, който претърпява невиждано дотогава поражение с многобройни жертви.

При тези обстоятелства Амурат II взел в плен и четиримата синове на Йован Кастриота. Разгромът се разиграл в събота, поради което този ден е считан за проклет.

За древните гърци покойникът продължава да живее наоколо, до близките си и има влияние над обитаваното от него място като покровител. За възпоменаването на мъртвите – вж. Пропп, 1978:43:68.

37. Vehen sollde te kushalli t’vdekurit

Слагат се пари в джоба на мъртвия

Слагат се пари в джоба на мъртвия, защото казват, че трябва да преминат една река (оттук-нататък) и трябва да платят преминаването (от един бряг на друг). Иначе (пазачите на отвъдното) ги изоставят и те (мъртвите) не преминават (реката), а се удавят. Три вечери подред слагат (вкъщи след погребението) хляб и вино на бюфета и две свещи, за духа на мъртвия. И онзи (мъртвият) вижда светлината.

Блуждаещият дух на убития

38. Shpirti i huaj hin tek ai i gjalli

Чужд дух се вселява в жив човек

Ако тук убият някого и мине някой човек, първият, който мине приема чуждия дух (тоест на убития). Защото не се губи (=остава непознато), а става ясно (името на) онзи, който го е убил; чуждият дух прониква в друг човек (жив), за да разкрие той името на убиеца (под влиянието на чуждия дух, който се е вселил в него). Чуждият дух обсебва този жив човек и (духът) разкрива името на убиеца. Чуждият дух говори вътре в живия и онзи (живият) ти разказва всяко (случило се) нещо. Където има път под формата на кръст (кръстопът), там е добре (да кажеш), ако искаш, някакво заклинание (=молитва). Добре е, защото този път върви (е) под формата на кръста и оттам минават всички хора.

Чуждият дух се вселява най-вече в чешмите. Защото ако убиели някого някъде, неговият дух (на убития) отивал да се „вгради” в чешмата. Ти се навеждаш да

пийнеш вода и го прихващаш. И когато отиваш на чешмата, (преди да отпиеш) винаги се прекръствай и казвай: „Нека да бъде винаги волята Божия!”

Разказват, че един човек бил обсебен от чужд дух. Викал и капризничел за всяко нещо.

- Да го има този дух, който го е убил!

- Не, иди да го намериш (убиеца), защото е насам.

- Както си се вселил (чужд дух), така и трябва да излезеш (от този), като вълнена нишка (трябва да излезеш).

- Не, защото искам да изляза като волски рог!

- Не, защото както си влязъл, така трябва да излезеш.

- Влязох като малка пеперуда, излетяла от чешмата и се вмъкнах в устата (в пиенето).

- Значи така трябва да излезеш.

И говорейки, говорейки, говорейки, чуждият дух излязъл (от онзи) като (с вида на) пеперуда.

Бел.а.: Когато на някое място убият някой човек, се вярва, че духът му остава там, докато не се пренесе върху първия минувач, като се всели в него.

В народния език се казва „ai është i huaj”, тоест онзи е чуждоземец, пришълец, не е от нашия език, от нашия етнос. Затова за арбрешите италианецът е определен като „i huaj”; докато арбрешът от друго селище е класифициран като „ai është i gjuha jonë”, той носи нашия език.

Казва се още: ai ka shpirtin e huaj kalosh, този има чужд дух (=на дявола) в себе си.

Очевидно дори с дистанцията на времето никое престъпление не остава безнаказано. Убиецът, заради това, че е извършил това злодеяние много майсторски, на възможно най-скрито място и в най-тъмна нощ, знае, че за цял живот, чак до смъртта му над него ще тегне заплахата от отмъщението на сабята на Дамокъл: shpirti i huaj (вж. Падула, 1977:326).

Душата, духът на убития „hin” се вселява в някой човек като говори и действа от негово име. Става дума за едно същинско дяволско обсебване. Според народното вярване само така духът може да намери освобождение и да се отправи към отвъдното, за да намери покой.

Има случаи, в които духът се пренася в самия убиец, за да отмъсти.

Например, разказват как един старец-гадател се оженил за принцеса. Тя обаче не искала да живее с него и докато пресичали една река, го удавила. Така се случило, че „в принцесата останал духът му”, тоест духът на убития й съпруг (срв. Кандрева – Стамиле, 1979:99).

Само след като разкрие на човека, в който се е вселил, тайните и всички случки, „shpirti i huaj” го напуска и продължава пътя си към отвъдния живот.

Водата вкъщи трябва винаги да е прясна и редовно да се сменя. Затова около публичните чешми в и извън селото има непрекъснато движение и приток на хора. Ето защо духът отива и се „влива” във водата, за да попадне оттам в устата на пиещия.

Народните вярвания винаги могат да бъдат проверени с времето, разказани от „than”, тоест от древните и винаги да се почитат и уважават.

Заклинателят посочва на „shpirti i huaj” пътя, по който се е отправил убиецът, за да го настигне.

Духът е влязъл като вълнена нишка, qime leshi, и заклинателят настоява той да излезе по същия начин. Но той пък иска да излезе във форма на волски рог, brri kau, за да навреди на обсебения от него. Накрая заклинателят постига успех и така чуждият дух след като е разкрил всичко важно, излиза във формата на пеперуда, fluturez. Обсебеният се връща към нормалния си живот без да помни нищо от случилото се.

Душата на покойник приела човешки образ

и разпозната

40. Ajo grua ish e jema e vdekur

Тази жена беше мъртвата майка

Една жена, докато купувала (=при раждането на) дъщеря си, починала. И оставила съществото (=новороденото) мъничко и го отгледала една леля. Момиченцето (с годините) пораснало и станало девойка. Бащата на момичето бил на лозето, а тя (девойката) щяла да донесе хляба (=обяда) на баща си. И минала (през местността на гробището, наречена) Св. Петър. Там й се явила майка й, облечена като булка, както е била положена в ковчега с пълната албанска носия. И тази (мъртвата майка) й казала: „Къде отиваш момиче?”. „Нося хляба на татко”. И тя (покойната) я придружила до стръмнината на Св. Петър. После й казала: „Добре, върви със здраве, дъще. Защото аз трябва да си вървя оттук”. След това момичето стигнало при баща си: „Татко, придружи ме една жена, облечена като арбрешка невеста, чак до стръмнината на Св. Петър и ми говори много хубаво. После ме попита: „Къде отиваш?”. А аз отвърнах: „Нося хляба на татко”. След което се изгуби (от погледа ми).

Бащата (на момичето) и всички роднини като си говорели (за покойната) и за свързаното с девойката, решили, че онази жена е била (починалата) майка на момичето.

Когато някой мъртвец придружава жив човек, никога не е добро знамение, защото както е умряла майката по време на раждане, така и дъщерята може да умре.

Бел.а.: Някои от участниците в този разказ все още са живи.

Мъжът в семейството по традиция отива да работи на лозето в ранна сутрин след кратка закуска. По обед някой от семейството тръгва пеша и след около половин час ходене стига до работника и му поднася нещо приготвено у дома.

На обед, към дванадесет часа, в местността на гробището, на югозапад от селото се явява една жена, облечена в традиционната албанска носия на Фрашинето. Тази носия е характерна и обличана и днес за трите празнични великденски дни и т.нар. „vallje” – типичните народни танци (хора) и епични песни, възпяващи „besa”-та, кръвната клетва, пазена чак до гроб.

Макар и по-рядко все още се пази обичаят да облекат мъртвата жена със сватбените й дрехи. Преди 1950г. във Фрашинето булката винаги се обличала в традиционната албанска носия.

Нашата майка, починала на 30 декември 1971г., била положена в ковчега с пълната албанска носия, изящно извезана със злато, която тя пазела грижливо в специален сандък „sënduq-i” още от сватбата си на 29 юни 1933г. Арбрешката е облечена така в ковчега, защото според народното вярване тя отива да се срещне, както се прави на празник, с всички роднини, познати и приятели от отвъдния свят. При срещата с мъртвите си роднини тя трябва да се погрижи да им поднесе само радостни новини, иначе те ще потънат в мъка и болка.

След смъртта на девойката, която настъпила точно при раждане, става ясно, че явяването на покойната майка пред дъщеря й е било лош знак, „nj’nxinjall i lig”. Посланието на майката е, че дъщеря й ще почине като нея при раждане, тоест ще има същата съдба (орис) „shortja”.

Душата на покойник приела животински образ

и разпозната

41. U isha tat-madhi

Аз бях големият баща (дядото)

Някога имаше един човек, който гледаше овце и имаше една колиба в планината. Всеки път, когато развиваше бохчата, за да се нахрани, от керемидите (на колибата) изпълзяваше една змия. Този човек имаше син. И един ден му (на сина си) остави овцете и отиде в селото. Остана два-три дни.

Момчето, когато станеше обед, вземаше чинията и я оставяше непокрита, защото трябваше да слезе змията и да ядат заедно, така му беше казал баща му. Змията изпълзяла и момчето взело пушката в ръка, заредил я и застрелял змията. Когато дойде денят, в който бащата се качи пак в планината:

- Сине мой, какво си направил? Струва ми се, че не виждам змията. Къде е отишла?

- Аз я застрелях, защото не можех повече да я гледам как яде до мен.

- Уууууу! Сине мой! Какво си направил? Защо ти трябваше да я убиваш? Тя беше „urja”, благословията на тази къща.

- В последствие змията се яви в съня на момчето и му каза:

- Ти, сине мой, защо ме уби? Аз бях големият баща (=дядото). Ти ме уби и добре направи.

На следващия ден, когато се събуди (момчето), разказа на баща си съня и заплакаха двамата.

Оттогава насетне не видели добро (=сполука) вкъщи.

Бел.а.: Разказът е записан във Фрашинето на 06.02.1963г. и е публикуван в „Shejzat” (вж. Белуши, 1968 b:307-315, номер 57 от „Разкази за овчарството”).

Овчарите се оттеглят в планината към края на май след стриженето на стадото. Някои пастири притежават селски къщички с кошари в планинските райони ka Vrumara, ka Sheshi Shën Llint, ka Rrati, където има също водни извори. Освен колибата овчарят разполага и с малка зеленчукова градина, където си отглежда фасул, лук, домати.

В бохчата овчарят съхранява малко неща: чесън и лук, малко хляб и сирене, стомна с вода и вино. Вечер запалвали огън и там приготвяли топла храна.

Вътре в кошарите виреели много змии, привлечени от млечните продукти. Кучетата и котките, които били по-изгладнели, ги нападали и изяждали.

Лятото в планината стадото пасе в буковите горички от девет докъм четири следобед. Така че младежът би могъл спокойно да похапне от оскъдния си обяд.

Тревожните въпроси на бащата са показател за добрите взаимоотношения между змията и домашните.

Змията е определена от бащата като „urja”, благословията на къщата. На албански „urim-i” е пожелание, поздравление.

Това, което не се е случило във видимия свят, се случва в невидимия на сънищата.

Змията се появява в съня и разкрива коя е. За преселването на душата в съня – вж. Албергамо, 1970:264. „Аз бях големият баща (дядото)”, „u isha tat-madhi” означава, че във змията се е преселил духът на дядото по бащина линия, който продължава да живее със своите близки във вида на змия дори след смъртта си. Tat-madhi = дядо по бащина или майчина линия.

За покойния дядо, чийто дух е бил затворен, без да може да се движи свободно и да намери вечен покой, убийството на змията е едно „добро”. Докато за живите роднини това означава пълна катастрофа и гибел за семейството. Оттук и горчивите сълзи на баща и син.

Името на сина по стара традиция би трябвало да е като това на дядо му.

Изводът: табу е, тоест напълно забранено и немислимо е да убиеш свещеното животно на дома.

43. I ziu Lluka zotit-lal

Черният (=покойният) Лука (с прякор) чичото-отче

Някога имаше едно момче на има Лука (с прякор) чичото-отче. Живееше бедно. Младежът ходеше да копае пясък в един пясъчник в квартал Кашано. Продаваше пясъка и ядеше хляб. После (един ден) както копаеше, копаеше, копаеше, заваля; скри се в пещерата и там остана под пясъка, смазан горкичкият. След това като отидоха да копаят (трупа) и го намериха. Сложиха го на една шейна и го отнесоха вкъщи. Измиха го, облякоха го и го положиха в ковчега. Отслужиха литургия в църквата и го отнесоха (в гробището) на св. Петър.

По времето, когато се събираха маслините, няколко жени отивали в Марина да берат маслини. Жените вървели отпред и две момичета отзад. Ние объркахме часа, в който да отидем в Марина и тръгнахме в полунощ.

По пътя към мястото, където и умря Лука „zotit-lal”, се появило едно бяло куче, което вървяло пред момичетата. Тези (момичетата) се уплашили и извикали в един глас. Обърнали се жените, които били отпред: „Какво има? Какво има?”. Кучето изчезнало и отишло да се покатери между две бадемови дръвчета наблизо. После кучето се превърнало в малко човече с бяла риза и черни панталони, нито дълги, нито къси, с (тръстикова) пръчка в ръце, с което удряше по бадемите, за да паднат, с едната и другата ръка.

Момичетата го виждали, но (възрастните) жени не го виждали, а чували само шума от тръстиковата пръчка. След това жените казали: „Уууууу! Това е бедничкият Лука! Отивай да береш на твоето си място и не ни плаши!”

И той изчезна, а ние продължихме.

Бел.а.: Zot-i на албански означава господин, а zonjë-a – госпожа. „U jam i zoti” или „jam e zonja”: аз съм господарят (домакинът) или господарката (домакинята) на къщата. В народния език този термин zot-i се приема и за свещеник, отче. Във Фрашинето „lal-zoti” е чичото-отче, а във Фалконара Албанска „zoti-nun” отчето-кръстник.

„Ka e Kashanit” е псевдоним за топоним във Фрашинето.

Пясъчните пещери са на около 1 км южно от Фрашинето. На близо 500 м югозападно от селото се издига манастирът тип базилика „Св. Петър”.

44. I ziu Don Jani Parapunjes

Черният (=покойният) Дон Яни Парапунйес

Някога бях малък – бях на около десет-единадесет години и бях чирак овчар с Парапунйес. Бяхме аз и покойният чичо Anxhulli „Vartullit”. Беше месец август. През деня той отиваше в селото, вечер отивах аз. По това време беше жива покойната майка на татко, бедната старица! Ходех из селото, а тя ми беше приготвила домашна паста (макарони) с черен ечемик. Хапвах, почивах си малко и като минеха четири часа от нощта, тръгвах към маслиновите дървета, защото сутрин извеждахме овцете на паша много рано. Когато бях в местността, наречена Стръмнината на земевладелците, ми се появи една черна котка, която вървеше пред мен. „Маци, маци”, й казах. Но тази изобщо не се уплаши, а дойде по-наблизо. Когато минах още по-нататък, изгубих от поглед котката. Но когато стигнах при чичо Анджули (Ангел), точно пред вратата отново намерих котката. „Маци, маци”, й виках, като се приближавах, за да я уловя. И кой можеше да я хване, когато онази подскачаше и бягаше?

Влязох вътре и повече не видях котката. „О, чичо Анджули, искаш ли да знаеш нещо? По пътя видях една котка, но после я изгубих. Сега отново я видях на вратата и пак избяга”. „Трябва да е избягала в някоя купа сено” – ми отговори чичо Анджули.

Сутринта щяхме да се съберем със стадото, след като бяха минали пет часа от деня. Беше горещо и овцете искаха да си починат на сянка. „Приготви закуска”, - ми каза чичо Анджули. „Яж, защото аз отивам в селото”. Аз започнах да дробя хляба и се приготвих за ядене. Както си бях спокоен, спрях погледа си върху керемидите (на колибата) и видях една кукумявка. „Кукувиу, кукувиу” правеше. И не спираше дори? Ядосах се. Взех една тояга и я замерих. Тази изобщо не се помръдна. „Кукувиу, кукувиу” правеше отново. „Направо трябва да я хвана тая кукумявка!” – си казах наум. Взех една стълба. Качвам се догоре. Протягам ръка да я хвана. Но къде се беше дянала кукумявката? Като че се беше изпарила! Не можех нито да я убия, нито да я хвана. И я оставих.

Вечерта останах на пост пред колибата. Вратата (беше) затворена, две главни горяха в огнището, а аз се бях изтегнал върху един чувал със слама. Подпрях се на дясната си страна и видях едно бяло кученце с мека, мека козина. Пипнах го. Дадох му късче хляб. Докато правех това: „От какъв дявол (коя врата) е влязло!” – си казвах наум. Кой знае! Бях изморен, полегнах си и заспах.

На следващата сутрин, когато се събудих, се изправих, за да намеря кученцето. А къде беше отишло? После идва покойният вече чичо Анджули и му разказвам историята с кукумявката и кученцето.

- Сторило ти се е – ми каза.

Възможно ли е да е така? Откъде беше влязло кученцето, ако вратата бе затворена? Сине мой, ми каза, това (животно) е бил покойният Дон Яни Парапунйес. Онези, каза, от които някой умира толкова богат и оставя пари, умира осъдена и душата, защото (богатите) никак не искат да умрат, понеже оставят (на тази земя) много пари. Но когато умира някой от нас, ние умираме блажени, защото не оставяме (на тази земя) нищо.

Оттогава нищо не ми идваше наум. Научих се на лукавство. И оттогава нищо не се появи повече. Бях свободен и волен (по душа) и ми се явяваха. После вече имах пороци и не ми се появи повече нищо”.

Бел.а.: Разказът е публикуван в „Shejzat”, вж. Белуши, 1968 b:307-315, номер 58.

Папунйес е фамилия, прякор и топоним в Еянина-Фрашинето (вж. Белуши, 1970:67-86). Източно от Фрашинето и днес съществува „чифликът на Парапунйес”.

Овчарят носел в селото сирене и извара, прясно направени същата сутрин.

С дата 15-6-1983 господин Анджули „Vartullit” вече е починал. Затова е наричан уважително „i ziu”, тоест „черният” (тъй като в отвъдния свят покойният живее в тъмнина). „Vartullit” е прякор във Фрашинето. Информаторът нарича покойната си баба по бащина линия „e zeza mëma-tac”, тоест „черната (=покойната) майка на баща му”.

Във Фрашинето „mëma-jeter”, другата майка, е бабата по майчина линия. В други арбрешки села „më (më)-mira”, добрата майка, е баба пак по майчина линия, „plaka”, старата – баба по бащина линия (Св. Константин Албански, Св. Паоло Албански).

Информаторът е роден 1884 г. и е бил на 10 години, когато му се е случила историята.

За овчарят денят започва с изгрева на слънцето и завършва със залеза. Нощта започва със залеза и свършва призори, „u bë ditë” = стана ден. Тка че се има предвид полунощ, когато се казва четири часа от нощта. За начините на овчарите да се ориентират денем и нощем по съзвездията – вж. Белуши, 1964 b:90-97.

„Skarac-i” е иззиданото убежище на овчаря и мястото, където са затваряни овцете през нощта. В планината външната кошара се нарича „jac-i” (срв. Дорса, 1976:43, 36; Белуши, 1965 c:250-256).

Когато разказва на чичо Анджули (Ангел) за котката, информаторът нарича случката „shurbes” – нещо.

„Si pes or dit” = около пет часа от деня (на светло), т.е. девет сутринта.

Чиракът, който пази стадото, закусва като си надробява малко хляб в съд с варено мляко или си приготвя суроватка с извара, докато овцете пасат. Хапва си „me lugen druri”, т.е. с дървена лъжица, изработена ръчно. Имало различни видове лъжици. „Bënë me lugen” = закусваш, ползвайки дървена лъжица.

Кукането на кукумявката е предзнаменование за смърт според народните вярвания. Затова чиракът се хвърля с брадвичката да я убие. Вярва се в магическата природа на кукумявката и черната котка.

Овчарят обикновено спи върху животинска (овча) кожа или върху сламеник. “I rrfienj kundin” = разказвам му случката, факта, приключението, случая, видението.

Чичо Анджули (Ангел) като възрастен и проницателен човек, съзира във виденията на кукумявката и кученцето духа на покойния Яни Парапунйес. Казва се, че богатите хора умират с обречени души, а духът им е осъден да броди и блуждае в образа на животни като птицата и кутрето.

Казва се още, че духовете на мъртвите се явяват само на простите добри хора, лишени от „порок” и „коварство”.

Душата на покойник приела животински образ

и неразпозната

45. Ngrangulea ish nj’shpirt

Змията беше един дух

Имахме една леля. Казваше се Рина „Shkozes”. Аз бях малка. Бях на шест години, когато тя умря. А тя беше на 88, когато умря. П-рано, когато имаше воденици и се запасяваха (с брашно), защото трябваше да изкарат (преживеят) половин година с брашното, тя притежаваше един сандък. И слагаше вътре брашното. Значи, в този сандък имаше една змия, която се настаняваше kulaç kulaç в брашното. Леля Рина я остави жива, защото беше добър знак, защото в къщата всичко вървеше (=преуспяваше), защото носеше късмет. И змията си беше вътре в сандъка. А по-преди имаше дървена koca, която съдържаше килограм и четвърт брашно, а леля Рина отиваше с koca-та да вземе брашното и казваше на змията, която беше вътре: „Хайде, отдръпни се, Дьор, хайде премести се, защото трябва да взема брашното”.

И онази змия правеше „zëëëë” и се премести малко по-натам. И вземаше брашното. И онази се настаняваше отново kulaç kulaç. Затваряше сандъка и леля Рина идваше горе и приготвяше tumact. И не я уби. Държеше я там седем или осем години вътре в сандъка. И после (змията) си отиде сама.

Тук казват, че змията била дух. И не я убиваха. Когато се появеше черна или бяла змия на някое място, казваха, че било дух. И не го убиваха.

Бел.а.: Cje Rina Shkozes, т.е. леля Рина с прякор Shkoza (алб. shkozë-a = габър).

Източно от Св. Константин Албански е долината на р. Сарменто, чието речно корито е малко несъразмерно за водите й. По поречието на тази река се издигали воденици, днес вече несъществуващи. Други воденици са били разположени по р.Рубио на северозапад от селото.

Kulaç kulaç е израз, който обяснява специфичния начин на завиване на влечугото в кръгообразна форма. С термина kulaç се означава и характерният великденски сладкиш (козунак) – Nj’shërbes i mir, добро нещо.

Информаторката ни се затруднява да дефинира по-добре причините, поради които запазването на живота на змията е толкова важно и добро знамение, също закрила и източник на всякакво благополучие за семейството.

Koc-a е съд за вместимост, направен от дърво с кръгла форма. Може да побира 1.50 кг брашно, жито, овес и др. Имаме още stupel-i = 6 кг, kartë-a = 12 кг, menxë-a = 25 кг, tuman-I = 50 кг.

Змията е наречена по семейно с името Дьор, все едно че е чат от дома. На албански Djorë-a = бедна, нещастна, горката = e shkreta, e mjera, e zeza.

С брашното леля Рина приготвя tumact, което е вид юфка, паста.

Змията, „ngrangulea ish nj’shpirt”, тоест е дух, в нея живее душата на някой починал роднина. Но на кого?

Табу е да убием змията. Същото вярване се пази и при албанците от Македония:

„Вярват, че в черните змии са приютени душите на убити хора, неверници или скитници, които нямат покой; в белите змии добри и любящи души (...) и е лошо знамение, ако змията, която обитава дома, го напусне, умре или бъде убита (Дорса, 1879:19).

Силата на злото

приела животински образ

47. Ai gjalpri ish i ligu

Тази змия беше злото

Над пещерата Манфриана, там, където сутрин първо изгрява слънцето, се разхождаха веднъж чичо Вичендзи (Винченцо) „Çiklliçanit” заедно със свои приятели, понеже трябваше да вземат парите. После там (един от тях) трябваше да слезе в една урва, където бяха скрити парите и трябваше да остане вътре ( в урвата), а после качваше съкровището.

След това от тези нито един не искаше да се спусне и не слезе никой.

После донесоха една бутилка. Там вътре (в бутилката) трябваше да влезе една змия и онези не трябваше да продумат дори, докато влизаше онази змия в бутилката. Тези, когато стигнаха до края, т.е. когато змията беше влязла в бутилката и й оставаше само част от опашката навън, която да се напъха още, започна да говори онзи, който държеше шишето в ръка и каза: „Къде отиде цялата тая змия вътре в бутилката!”

Блесна светкавица и гръмна, градушка и дъжд и потъмня (небето)! И онези се разпръснаха всичките, някои на единия склон, другите на другия. И не взеха съкровището, защото този проговори и не остави змията да се вмъкне изцяло в бутилката. Трябваше да затапи (шишето) и после да говори.

И онази змия беше Злото, (нека да е) далеч оттук.

Бел.а.: „Çiklliçanit” е прякор във Фрашинето.

Вярвало се, че над пещерата в планината Манфриана е скрито съкровище, пазено от една змия (=Дявола). Няколко мъже от Фрашинето, водени от Вичендзи (Винченцо) „Çiklliçanit”, се запътили към пещерата, за да заграбят съкровището. Нека отбележим, че и в Албания съществуват много предания за планината Tomorr (вж. Нуши, 1974:335).

Идеята е да накарат змията (т.е. Дявола, пазител на съкровището) да влезе в бутилката. И всичко това да се изпълни при пълна тишина. Повече за духовете, демоните и змиите-пазителки на скрити съкровища – вж. Дорса, 1879:15, 17.

За дяволските проявления и вярването за влизането на на дявола в бутилка – вж. De Givry, 1976:35, 84.

Вероятно според церемониалните правила става дума за магическо заклинание, което трябвало да се произнесе точно в момента , когато змията е изцяло вътре в шишето.

Между другото забелязваме, че в народните песни на арбрешите, когато Исус Христос издъхва на кръста, природата се държи по същия начин, както тук. На албански намираме същите изображения и терминология:

Djelli e hënxa u nxijtin,/ dheu më gjimoj/ e guret u thiejtin/ kur Krishti perendoj/:

Слънцето и луната потъмняха (=се почерниха),/ земята прокънтя/ камъните се пропукаха, когато Христос залезе (=умря) [срв. Белуши, 1971 c:42].

Албанците от Македония също избягват да назовават Дявола по име, а използват репликата Koflargit, Онзи, който да стои далеч.

48. Gajdhurja ish i ligu

Тази магарица беше злото

Някога, когато беше жив татко, който почина през 1951г., с някои другари, които бяха горски, отивали в Марина. Извън селото в местността „Кръста” се появила една магарица, сам самичка. Тогава мъжете се замислили. „Чия е тази магарица? Ще я вземе ние, ще я натоварим с дисагите и ще я пояздим”. И наистина направили така. Качил се един и другите вървели пеша. И стигнали до (местността, наречена) „Икона”, която била на кръстопът. Хвърлила им огън (магарицата) и не я видели накъде отишла. Тогава онези се уплашили и станали (малки) като юмрук, защото им дошло наум, че магарицата била Злото. Седнали и останали в един ъгъл, а когато настъпил новият ден, продължили за Марина.

Бел.а.: „Кръста” е название на местност във Фрашинето. Там върху каменна основа е издигнат железен кръст. В „неделята на лавровото дърво”, „e diellja e Dhafnes”, се организира тържествена процесия до „të Kriqza” (Кръста), за да се чуе в песен евангелският разказ за влизането на Исус в Йерусалим.

Другият топоним „Икона” носи значението си, разбира се от изображението на светец. Знае се, че Дявола не е способен да премине кръстопът. Трябва да отбележим, че иконите на светците винаги се слагали именно на кръстопътищата, за да предпазват пътниците.

٭٭٭

Ç’do bëmi kultomi Ndiqsoret e tan.

Каквото и да правим, да помним нашите прадеди.

Св. Константин Албански

Kur loset bora duken gjith magjit.

Когато снегът се стопи, се разкриват всички магии.

Св. Константин Албански

E pra thon se gjumet s’jan ftet!

А после казват,че сънищата не били истина!

Св. София Епирска

Ai u kish dhën me Ato t’prroit.

Този беше даден (роден) с Онези от урвата.

Св. Паоло Албански

U leve kur duall illi bardh.

Роден си, когато изгря бялата звезда.

Св. Константин Албански

Hje-mbdhat atij i bën fan t’lig!

Големите Сенки му отредиха злочеста съдба.

Св. Константин Албански

Ikni magar/ Ecni Strigar/

Se posovisi ghadhuri Markizit/

E ghani mulshi e mushkri.

Бягайте магьосници/ Идете в Св. Козмо Албански (=Стригар)/

Защото умря магарето на Маркиза/

Ядете само бял и черен дроб.

Св. София Епирска

(От нашата неиздадена сбирка с народни поговорки)