Мойком Зечо.  РАЗКАЗ ЗА ХЕМИНГУЕЙ

 

Moikom Zeqo.  Tregim për Heminguejn/Fjalëkryqet e Babilonisë.  Tregime.  Tiranë, Florimont,  2002. 186 f.                           

Превод от албански: Елена Томова

 

На Енвер Куш

 

            Тя спомена Хемингуей. На терасата на малкия бар беше свежо. През деня ставаше непоносима жега. Само в часовете на здрача жегата губеше силата си. От морето духаше вятър. Това освобождаваше хората от прегръдката на силното слънце. Художникът чакаше винаги този момент с някакво напрежение и скрито любопитство. Всяко нещо на плажа се събуждаше за живот, очакван с толкова желание от всички. Хората се разхождаха по пясъка. Слушаше се музика по радиото, пълнеха се баровете и големите площадки в морето. Това даваше възможност на художника да изучи типажите, въпреки че не сядаше да прави скици. Беше неговото време, най-важния момент от деня. Хемингуей, помисли си. Зана можеше да спомене това чак сега. Няколко часа по-рано това щеше да му изглежда напълно неестествено, като от неизвестността. Жегата уморяваше художника толкова много, че правеше нещата невъзможни. Една котка мина през терасата към бара. Старецът виждал в съня си лъв, припомни си внезапно. Помъчи се да си спомни всички книги, които беше чел от Хемингуей. Усети едно такова чувство, подобно на мъка.

             - Я, стареца.  - каза Зана с нисък глас. Очите й бяха пълни с привързаност.

              - Дошъл е както винаги.  - Художникът поклати глава. Те чуха едно леко “мяу” и видяха котката, която се приближи към масата на края на терасата. Там стоеше старецът. Той беше капитан - инвалид, излязъл в пенсия. Котката отиде и се отърка в неговите крака, но старецът стоеше неподвижен като насън. Той беше хубав и целия посивял. Величествен като едно божествено море. Трябва да му нарисувам непременно портрет, извика без глас художникът вътре в себе си, като  неочаквано откритие.

            - Трябва да направя непременно неговия портрет - повтори на глас.

            - Да,   – каза Зана. И на мен ми е дошла отдавна тази мисъл, любими. Не знам защо не съм я казала по-рано.

             Приближи се камериерката и те повториха първата поръчка, боза и сладолед. На Зана това й харесваше. На пясъка затваряха големите слънчеви чадъри. Там, в морето, към трамплина нямаше никой. Това натъжи малко художника. Слънцето беше надвиснало над хоризонта. Нещо невидимо го държеше още, но тази съпротива да напомняше капризите на хората, които не се убеждават лесно. Старецът идва обикновено в този час на бара, помисли художникът. Сякаш изпълняваше стар и установен ритуал. Сяда на същата маса, поръча само чаша бяло вино, което изпива без да бърза, смълчан. В бара влязоха няколко туристи. Две момичета и три млади момчета. Момичетата носеха много къси рокли. Момчетата имаха бради. Те седнаха, смеейки се силно. Всички бяха с руси и дълги коси. Момчетата имаха толкова деликатна кожа и бяха толкова женствени на вид, че само брадите характеризираха пола им, за да не ги объркат с момичета. Или с хермафродити, помисли художникът. Едно от момчетата каза нещо на този чужд език, който звучеше толкова далечен и неразбираем, и не приличаше на никой земен език в тази мрачна Вселена. Може би беше езикът на жителите на Марс. Те обърнаха глави и видяха стареца, който стоеше още сам на неговата маса. Но старецът не обърна глава. Той почувства, че го гледат, но не обърна глава. Той беше един такъв старец, който е виждал много и не се учудваше лесно. Всъщност той имаше много време, затова не се учудваше повече. Русокосите марсианци поръчаха шише със сладък ликьор и лед. Започнаха да се смеят отново. Ох! Те не могат да правят нищо тук. Само едно от техните момичета продължаваше да гледа отново и отново стареца любопитно с тъжни очи. Тази тъга я правеше още по-симпатична. Художникът видя техните цветни ризи, многоцветни линии и фигури, които напомняха тропика, лъвове. Лъвовете по белия пясък на безкрайните брегове и магията на Африка. Старецът държеше в лявата си ръка голям чибук, почти гротеска. Дървената протеза на дясната ръка беше подпряна на парапета на терасата. Протезата изглеждаше като от абанос, особено когато старецът я поставеше върху чистата покривка на масата. Тя сковаваше действията, забавяше движенията, тежък и излишен, неочакван атавизъм. Но старецът беше свикнал с това и не му правеше впечатление. Изглежда дори изпитваше някакъв респект към протезата си и беше горд с нейната служба, но не толкова , че да изглежда , че се хвали с нещастието си. Това щеше да е безсрамно и безсмислено дори и за един много горд старец като него. Зана видя стареца, затова спомена преди малко Хемингуей, помисли художникът. Той си го представи в лодка, сам в океана, разговаряйки с големите риби. Половин риба, промърмори. На него не му се случваше никога да се идентифицира сам с персонажите от книгите, които четеше. Това увеличи многократно желанието, което изрази, да направи портрет на стареца. В годините не Първата световна война старецът беше млад и достатъчно силен хлапак. Бедността го правеше смел. Той  не се плашеше от приключения. Занимаваше се с риболов, но не печелеше толкова, колкото му бе нужно. Войниците от чуждите армии, които бяха преминали, избили и опожарили Балканите, бяха оставили на тези брегове, докато си тръгваха панически,  много муниции. Той откри незнайно откъде сандък с динамит. Научи се да лови риба с динамит. Остави рибарската мрежа за известно време, но това се оказа фатално. Динамитът гръмна в дланта му, откъсвайки ръката му до над лакътя. Беше очаквал това. Беше вярвал винаги в злокобната поличба на изоставените рибарски мрежи. Беше чакал смъртта, но смъртта беше частична и той остана с една ръка. Но не напусна морето. На 7 април 1939 воюва, докато бе ранен. Фашистите го заловиха и го изпратиха на един от островите в Средиземно море. След войната се върна отново в родината. Старецът помнеше,  как от глад заедно с приятелите си изяде кучето, което беше единствено забавление в концентрационния лагер. След капитулацията той и приятелите му атакуваха караулите на лагера. Убиха ги всички. Беше отново свободен, но тази свобода му приличаше на илюзия. Морето ги беше поробило. Напразно чакаха цял месец да се появи някой кораб на хоризонта. Целият свят ги беше забравил. Свършиха всички провизии. Двама от приятелите му полудяха. Тогава изядоха кучето. Старецът обичаше рибите и всички морски обитатели, но не съжаляваше за нищо толкова, колкото за този земен звяр, който се принуди да изяде  заедно с приятелите си. Те се опитваха да се оправдаят поне малко, казвайки, че не ядат куче, а въображаема  вълчица, противният символ на Рим. Вълчицата, която беше захапала душите на всички дълги години. След Освобождението старецът стана капитан на последния кораб с платна, останал от корабите и шлеповете на търговците, които се занимаваха с контрабанда. Той беше капитан дори и няколко години по-късно, когато старите шлепове бяха извадени на брега, тогава когато корабостроителницата строеше нови кораби и бяха дошли гигантски презокеански параходи. Неговия кораб с платна беше може би последният от този вид на целите Балкани. Не след дълго старецът излезе в пенсия. В същото време  извадиха останките от кораба на брега, наполовина изгнил, на стогодишна възраст, за да не го пускат повече във водата. Това не породи тъга у стареца, защото той беше винаги щастлив човек, който не живееше само със спомените. Той подари всичко на морето. Остана неженен, самотан, страдаше от ревматизъм. Но приемаше това като негова съдба и не протестираше. От друга страна старецът беше изживял живота си и не се разкайваше за това, защото превратностите никога не  го бяха сломили. Той беше храбър старец. Сега гледаше Слънцето, което залязваше в морето и пиеше бялото си вино. Продавачът  разказа историята на стареца на художника и на неговата годеница на втория ден, когато те дойдоха в бара на плажа. Зана беше разтърсена и художникът си помисли с топлина, че беше сгоден за едно необикновено чувствително момиче.

             - Да отидем на брега? - предложи той. Зана стана и той отиде да плати на бара. Котката не се беше отдалечила и продължаваше да се търка с лапите си в един ъгъл. Старецът беше запалил чибука и пушекът се беше разсеял като една мистерия. Той едва се разпознаваше сред невероятните истории за него, обвити в дим. Стар аргонавт, извървял пътищата на живота. Старецът естествено не вижда никога в съня си котки, помисли художникът. Не, котки, повтори. Старецът можеше да мечтае и със сигурност сънуваше морето. Котки виждаха в сънищата си само мудните, посредствените, тези които робуват на вещите, които не знаят нищо друго, освен да лъскат козината на котките и които чувстват един страх по рождение, почти омраза към морето или към всеки предмет, който крие опасност. Един импотентен може да види със сигурност в съня си котка, помисли. Когато минаха покрай стареца, те го поздравиха и той възпитано им отвърна на поздрава. Разклати протезата, вдигайки я малко високо и това беше един жест, изпълнен с величие. Запознаха се. Дори веднъж на обед пиха бяло вино заедно със стареца (първият път , когато Зана не поръча боза и сладолед). Но това запознаване не беше достатъчно. Художникът търсеше пълно впечатление. Излизайки от терасата той си каза, че трябва да опознае стареца. Желаеше това. Почти се свечери, неоните бяха запалени и на столовете до морето нямаше свободно място. На площадката бяха започнали танците. По пясъчната ивица, която почиващите наричаха ”Булевард на виното”, имаше непрекъснато движение.  Известно време вървяха, без да говорят, гледайки луната. Те отидоха далеч в дюните, където не ходеха хора. Искаха да са сами. Днес бяха говорили толкова малко един с друг, си каза художникът. Но въпреки всичко, това не можеше да причини  недоразумение между тях. Те имаха нужда един от друг. Лунната светлина огряваше лицето на Зана, придавайки му едно излъчване , което го правеше далечно, малко чуждо и малко нереално. Но това беше само моментно. Мога ли да се жертвам за теб, както се жертва старецът за морето, помисли той. Обичаше Зана и му се струваше, че нейната любов го беше направила по-способен, дори му се струваше, че точно тя го беше накарала да разбере, че не му липсваше талант и че щеше да създава красиви неща. Във всеки случай и любовта на една жена не е всичко, помисли. Животът го викаше и той трябваше да отговори. Беше нещо подобно на това между морето и моряка. Сега нещо се размърда в мислите му. Хемингуей, сблъсък на бикове, на боксовия ринг, до смърт, в окопите. Живот и смърт. Старецът и дървената протеза. Морето не е символ от абстрактния свят или просто един литературен образ. То се разстилаше сега до краката им, реално, конкретно, неизбежно, основен елемент , широчината и дълбочината на живота и движението.  Противоречие, борба, поражение и победа. Това е животът. Тесногръдите караници между двама души, които са нужни, разказват, че те скоро няма да са нужни повече. Без драматизъм не е имало никога изкуство. И любов. Във всички времена. Художникът си представи отново по неочакван начин лъвовете. Сега чуваше как ръмжат тихо и красиво, разклащайки величествените си гриви. Но това не бяха гриви, а косите на Зана. После му дойде на ума, че древният Сфинкс има лице на жена и тяло на лъв. Сфинксът Зана. Той беше разгадал нейната загадка и беше щастлив от това. Вероятно щеше да види тази нощ в съня си Зана. И друг път я беше виждал. ”Придобиваше един странен навик, но това й харесваше. Аз ще я видя в абстракцията на нощните сънища. ”Те продължаваха да ходят в тъмнината.

    - Зана, - каза той и спря, за да я целуне.

    - О! - каза тя. Той извърна лицето й към себе си и се вгледа в него на лунна светлина. Нейното лице. Вечно.

    - Извини ме, че тази вечер говорим толкова малко един с друг. Тази вечер предпочитам да мисля, уморен съм и затова съм толкова мълчалив. Извини ме, повтори.

    - Не, каза Зана. И ти ме извини. И аз исках тази вечер да помисля на спокойствие.

   Те се прегърнаха.

    - Отиваме ли да танцуваме? - я попита той.

    - Сега са заели местата на дансинга - каза тя.

    - Може би ще открием някое свободно място. Отиваме.

   Художникът я хвана внимателно под ръка. Това е половината от моето същество, помисли той. Моят двойник. Насочиха се към площадката, която изглеждаше от приказната светлина като съкровището на Сезам. Художникът си представи лицето на стареца и портрета, който трябваше да започне утре. Днес е видял жив Хемингуей,  си каза. С чибук и дървена протеза. Морето е по-голямо от биковете на торeадорите, по-силно, но старецът не беше победен. До него човек забравяше дори самата същност на смъртта. Поражението и огорчението бяха безкрайно далечни думи. Вървяха прегърнати, докато морето се разстилаше под краката им безгранично с едно разчувстващо спокойствие.

                   

Дурeс,  март 1972