AГРОН ТУФА

 

Превод и представяне Диана Ковачева

  

Агрон Туфа  е  роден  през  1967 г.  Завършил е Литературния институт „Горки” в  Москва  през  90–те  години, където  се дипломира като  специалист  по теория  на  превода с особен акцент върху творбите на Йосиф Бродски. По настоящем е редактор е на  литературното  приложение “Fjala” и е преподавател по литература в Тиранския  университет. Автор е на няколко стихосбирки и романите „Дуел” (Dueli, Тirana, 2002) и  “Fabula Rasa”, Тирана,  2004. Превел е на албански руски автори като Йосиф  Бродски, Ана Ахматова, Осип  Бенделщам, Борис Пастернак, Андрей Платонов, Михаил Булгаков, Владимир Набоков и  Владимир  Сорокин.

 

„Янус Двуликия”. Разказ.

Оригиналният албански текст е взет от в. „ТЕМА”, февруари, 2006

 

Той е Бог на входовете и изходите, на вратите и портите, и заради това е Господар и на всяко зачатие и начинание - той е Янус Двуликия. За да се разбере името му, то трябва да се свърже с думите „човекът с двете лица’’.

   Винаги на свечеряване си спомням за ранното ми детство и за една притча, с много хубава поука, която баба ми разказваше постоянно. Но един ден, най-неочаквано, тя промени финала. Баба после не се отказа от новата си версия, нищо, че аз чаках нетърпеливо да чуя стария край на разказа й. Ставаше дума за историята на един стар баща на трима сина, който умирал в леглото си. Преди да му затворят очите и да го изпратят там, където всички отиват, но никой не се връща, синовете попитали баща си:

 - Какво богатство си ни оставил, тате?

 - Копайте в градината, - им казал той - копайте дълбоко, дълбоко и ще откриете делва, пълна със злато.

Синовете се захванали за работа.

Все още чувам монотонния ритъм на разказа на баба: ’’Копай, копай, копай, копай...’’ Различавах ясно металическия звън на мотиките, които се забиваха в гладката земя; ритъма на ударите, виждах изпотените им рамене и чела под пролетното слънце и как твърдоглаво потъват в голямата дупка, следвайки разказа на стария, който без капка жал ги чакал на ръба на ямата.

Оттогава, всяка година, градината на братята давала огромна реколта и не се знае на кого от тримата му просветнал първи намека на стареца за златото, скрито в земята, но явно това станало доста късно.

Баба ми обаче се показваше по-жестока и от бащата в приказката. Тя унищожаваше всички намеци и без никакви асоциации, насред редовете ме довеждаше винаги до един и същ, неизбежен финал, пазейки от предишния разказ само монотонни и избледнели повторения. „Копай, копай, копай, копай...’’Като в една налудничава последователност следях в детайли, устремното извиване на ръцете им, движението на кирките и металните тела на лопатите, които после чистеха. А баба отново дразнещо повтаряше разказа, докато майсторски въртеше куките и наплиташе едни вълнени чорапи. Изведнъж мотиките спряха, лопатите не се чуха повече. Не се копаеше вече. Слава Богу!

 - Намерили ли делвата?

Делвата я намерили, ти, по-добре питай колко дълбока станала дупката.

 - Колко дълбока?

 - Толкова, че нямало в цялото село достатъчно дълги въжета, за да ги извадят от там, където били.

 - Ами делвата, бабче?

 - Отворили я и открили, че е пълна догоре с....

 - Жълтици! - извиках победоносно аз.

 - И на тях така им харесвало да мислят - каза тя, заплашвайки сурово и като пъхаше куката между зъбите си.

 - Ами с какво била пълна делвата? - питах, докато устата ми се пълнеше със слюнка от възбуда.

 - С лайна! - каза баба горчиво и замълча за момент.

 - Затова не трябва да ти харесва да вадиш жълтиците с лопата, ами се опитай да избягаш от това! - завърши студено старата.   

Извън прага на къщата ни всичко и то много ясно, разкриваше един свят сложен, чужд, дори враждебен. Така го чувствах аз, братята и сестра ми, когато връстниците, а и някои от учителите, ни наричаха, в моменти на нервни изблици, „синове на реакционери’’, „ренегати’’, „врагове на класите’’. В двора на училището, през голямото междучасие, никога няма да забравя мъката, която ме обхващаше, когато видех братята и сестра ми.

   Беше един зимен ден, имаше огромни преспи,когато училището освободи учениците. Малките деца не можеха да излязат навън в двора, защото назад ги връщаха преспите, които вече бяха покрили целият покрив и бяха надвиснали дори от перваза му. Един по един пристигаха родителите, натоварваха на гръб синовете си и се отдалечаваха. Останах само аз, класният ръководител на началните ученици и двама-трима други учители.

 - Ами този... Какво ще го правим? - попита класният другите преподаватели.

 - Не дойде никой да го вземе. - каза той учудено и разочаровано.

 - Кой е баща му? - промърмори една учителка, с очила с тънка рамка, които я правеха да изглежда тъжна.

 - Остави го тоя търтей, в затвора е - каза той за баща ми.

 - Ами ако не го вземе никой от комшиите... - въздъхна младата учителка.

 

Като не намериха никакво друго решение, класният реши да ме вземе той на гръб. Заковах се на място защото не исках, но той дори не ме попита: натовари ме като жертвено агне на раменете си и ми заповяда да се държа. Пусна ме едва пред вратата на къщата ни. Когато най-накрая влязох захлипах веднага. ’’Тате е затворник, зарязал ни е класови врагове и в деня на виелицата нямаше кой да ме върне вкъщи.’’

 

   Вече няколко месеца се молех на мама да ми купи панталони. По това време мразех най-много моят фланелен анцунг за 140 леки и червения за 210 леки. Имаха джоб отпред и ми изглеждаха скандални за носене на училище, особено когато имаше вятър - той духаше в средата, ниско долу и ме правеше да изглеждам като червена чушка.  Освен това ми изглеждаше обидно - другите момчета в клас носеха истински панталони от първи клас, дори такива с изгладен ръб и колан, а аз бях единствения с фланелен анцунг.

В един магазин в Дебър показах на мама един чифт панталони, тъмно кафяви, от толкова ситно кадифе, че изглеждаше фино като власинките на чашката на гъбите. Знаех, че няма пари, но й казах, че някога, когато ги има, искам да ми купи точно като тези панталони.

С нас живееше една старица, овдовяла наша роднина, облечена изцяло в черно, която наричахме’’Маминка’’. Тя живееше самотно в една много ниска къща наблизо, заедно с една коза без рога. Тя беше черна и следваше Маминка като залепена навсякъде, вярна като куче. Козата имаше големи, зелени, овални очи и изглеждаше внимателна, сякаш разбираше всичко, което й се говореше.

Мама излезе навън, където се разделяше пътя и зачака старицата, която в този момент даваше на черната коза да ближе от ръката й пудра захар, която бляскаше на слънцето. Козата е сякаш фиксирана в паметта ми – ближеше лежерно захарта, със странен и червен език, нещо което не съм срещал никога при друга коза. После като свърши с козата, старицата развърза края на кърпата си и даде на мама 500 леки заем.  С тези пари исторически купих първите си панталони в живота.

Когато се върнахме в къщи, облякох панталоните си и веднага излязох в градината, вън от оградата. Старицата, отнесена и бленуваща, стоеше под сянката на кайсията, докато аз ликувах. Пресякох градината и с огромен ентусиазъм извиках:

 - Виж, маминке, кадифени панталони, кадифени панталони!

Тя едва, едва се извърна, изгледа ме с учудени и празни очи и каза през зъби:

 - Да, да - „Панталон от кадифе -  длъжник стана твоето дупе’’.

 

Аз се почесах и отидох обратно до кайсията. Видях мама да минава, почти тичешком, през градината към къщата на баба. После отново започнах да се възхищавам от себе си, гледах панталоните и накрая не се въздържах :

 - Ама виж, маминке, как само ми стоят. Кадифени панталони!

Тя ми отговори по същия начин, без да вдигне глава:

 - Да, да ”Панталон от кадифе - длъжник стана твоето дупе’’

 - Панталоните ще задържим, заема ще ти върнем! - каза мама, която беше отговорила със силен глас, докато буташе портичката на оградата. Тя върна на старицата 500 леки в пълно мълчание. Сцената не продължи много дълго, мама затвори портата, а черната коза стана от сянката на кайсията, със скок, скърцане на съчки и една силна кихавица. А аз я последвах, останал без думи, само с усещането, че панталоните горяха от срам върху мен.

Целият следобед се мотах из градината, с големият ключ от къщата, окачен на шията ми. От другата страна на двора две сестри-близначки от моя клас се бяха покачили на една круша и на висок глас повтаряха, за хиляден път, стиховете на песента, която трябваше да научим наизуст за следобед.

„ - Нощем, кога сън сънуват всинца,

   що чиниш, ти, Бало?

    - В юнак се превръщам

   и вълците душа и моря“

Въртях се аз из градината от скука, исках да завържа разговор с близначките, покачени на крушата,но се срамувах от тях. Тъкмо се наканвах и се сещах, че вчера се бяхме карали и ме бяха нарекли „разложения’’.’’Те, те са болните, разложените’’. Като се върнах в къщи зададох следния въпрос на големия ми брат:

„Защо ни казват, че сме разложени? Кой ни е заразил? Някой ни е пипал? С мръсни пръсти ли?

Брат ми ме успокои и каза че причината е в това, че баща ни е в затвора, а когато баща ти е там хората ти казват, че си „против’’

 - Против кого?

 - Против всички.

 

И ето ме въртя се сам из градината, от единия край до другия, защото аз не бях „против „ близначките, въпреки че ме бяха нарекли „морално разложен’’! Ей така,от инат. Изведнъж, на края на градината, намерих една огромна купчина рохка земя, която приличаше на пресято брашно. Едва, едва срамежливо я докоснах с една вейка, когато запъплиха на тълпи, стотици черни мравки.

Близначките отново подеха стиховете за Бало и така вече нямаше нужда да ги уча сам - та аз почти ги научих наизуст! Тръгнах и о, щастие! В южния край на градината намерих една купчина, малко по - малка от онази, ситната като брашно. Разбърках с вейката пръстта и оттам пак наизлязоха тълпи мравки, но тези бяха червеникави. Натъпках юмруци в мравуняка и побързах тичешком, с пълни шепи, към купчината с черните мравки. Пуснах червените из тях и започна ужасяваща борба. Донесох отново червени мравки и така няколко пъти и после винаги следваше ожесточена битка. Бях фен на защитниците, но нямаше нужда да им помагам.Родителите се върнаха от полето и тогава черните мравки отблъснаха червените.

В училище същия ден учителят наказа учениците, които не бяха учили наизуст стихотворението за Бало, между които бяха и близначките. Те ме помолиха да ги изчакам. Казах им, че ще го направя при едно условие: никога повече да не ме наричат „морално разложен’’. После ги чаках много дълго в двора на училището, когато всички други класове си бяха отишли. Когато дойдоха, бяха кисели и сърдити и не ми говориха през целия път. Чак когато приближихме къщите си, една от близначките, по-голяма от другата с една минута, каза:

 - Ама много, много ме е яд на тези „морално разложените’’, само такива като тях учат за шестици!

Погледна ме сурово, със зачервени от сълзи очи,сякаш й идеше да ми каже нещо нередно. Гръкляна й трептеше ритмично по бялата шийка, а през стегнатия капан на челюстите й се изтръгна една ядна въздишка, която тя изобщо не успя да овладее. Виждах крехките й детски зъбки през отпуснатото чене, виждах пламналите й страни, сълзите, които издайнически падаха от злобните и диви очи, докато залязваше слънцето. И ми изглеждаше изключително... красива! Предложих й кърпата си, която пазех за контрола по чистотата в клас.

 - Ползвай я! - казах й аз.

 

Тогава през осемдесетте, в един от дните, в един от стотиците еднакви дни, видях работници с инструменти на рамо. Беше бригада за оран, която се връщаше за обяд.Те прекосиха околовръст и се отправиха по тесните пътечки към първите къщи на квартала. Беше горещо. Средата на май. Наблюдавах ги как вървяха бавно, мъж и жена, изнурени, с подвити колена, почти без да говорят. Една тъга и слабост изкривяваше чертите на лицата им. Те почти се влачеха из уличките, пълни с врати на странични дворове. Чуваше се само монотонното жужене на осите, по белоснежните клонки на цъфналите сливови дръвчета.

Тук-там ехтеше слаб лай на малко куче, но над всичко, над оборите и дворовете, над къщите из пътя се издигаше един натрапчив аромат, който пронизваше ноздрите и те сграбчваше направо за гърлото.От време на време, старици, а понякога и деца, се плъзгаха покрай работниците, държейки под мишница два - три царевични хляба, червенки като тухли и покрити с начупени корички.

В този монотонен жужеж на осите, на дворовете с аромат на горена захар и олио, изморените и приведени сенки на работниците ми приличаха на братята от приказката във варианта на баба ми - защото току що се били върнали от огромната дупка, която изкопали заедно, и тъкмо отворили намерената на дъното делва, пълна и препълна с лайна. Всички друго, което липсваше– храненето,разнообразието, мисленето, радостта, любовта, винаги вървят ръка за ръка с превити колена, с ръждив сок на горена захар, докато ароматът на това ядене ти блокира въображението.

 

   Един път под нашето село, се простираше друго село, почти като нашето, но с един различен  нюанс в говора., по - отворен от нашия и изговорът на буквата ’’ч’’направо клонеше към ’’ш’’ при тях. Например, думата „шекер’’(sheqer) т.е. захар, в нашето село се произнасяше като „шечшер’,’ докато в долното село като „шешер’’.Или думата „каша’’(culli) - ние я произнасяхме „чшаша’’, а те направо „шаша’’. Думата „череша’’(qershi), минавайки през диалекта на нашето село ставаше „чшереша’’, а в селото под нас се трансформираше в „шереша’’. В случай, че се заловиш да ги транскрибираш като поддиалекти ще се окаже невъзможно да покажеш графично звуковите форми на фонемите – дифтонги, дифтонгоиди и т.н. Ухото е по-чувствително към неосновните звукове, отколкото буквената идеограма или писането.

   Една река разстояние под нашия район, започваше друг регион с друг диалект, с хора като нашите, с проблеми като нашите. А една планина по - нататък, отвъд реката се простираше друг район с още по-различен говор, с други облекла, дори казваха с друга религия, с хубавото име „Mirëditа’’ (Добър Ден). Изглеждаше ми чудно: слънцето изгряваше откъм хребета на планина Кораб, проникваше през долчинките на Дебър, заедно с река Дрин, след това увисваше надолу и залязваше зад хребетите на Руя. Точно в тези пространства, зад планинската зона, която наричаха „Mirëditа’’. Мислил съм, съвсем сериозно, че слънцето изгрява от Кораб и докато пронизваше село Дебър, жителите на „Mirëditа’’ спяха в очакване на сутринта, когато жълтия му диск щеше да им каже „Добър ден’’л

По-късно започнах да научавам,че пространствата се разстилат, променят се села, региони с подобни диалекти, но различни от нашия, докато езика не станеше нещо неясно, докато ухото накрая не разбираше нищо.

Винаги са ме разочаровали малките географски единици в етническата карта на Албания, чието изключително разнообразие, динамичен характер, еклектиката, изкачванията, слизанията, културните, религиозни, етнопсихологически, фолклорни, мисловни и суеверни наслоявания са просто хипнотизиращи.Това размесване на пластове, стилове и форми, има всичко, което отива на барока. Като устройство албанците, ако ги разбираме като формация, която е оцеляла исторически, са наистина един бароков народ. В случай, че има албанолози, с подчертан афинитет към авантюри, в изследванията им едно е сигурно: никога няма да им е скучно. От жителите на Дукагини, до тези на Чамрия и Вльора, от Дебър или Музече, шкодренци или перметчани - цялата галактика е очарователна! Съжителство на диалекти, различни обичайни права, ритуали, вероизповедания, вярвания и поверия. Симбиоза на манталитети, отличаващи се влияния, фолклор, писмености и различни идеологии. Историческо съвместно съществуване на еднакви страдания и болки, на пороци, на екзекутори и жертви, на клетви и надежди, на всеобщи страсти.Това е един албански Сатурн, който се развива в серпантината на собствените си кръгове.

   В края на 1991 бях направо изумен от това огромно разнообразие и объркване и това ми даде импулс да напиша  тези стихове:

 

   „Албания е по-голяма от своята земя,

   като слънце се простира тя.

   Мечта на сивеещия кораб на хоризонта

   Яхта, която бездната целува

   Албания с ръце ни мами,

   раните кървящи да затвори                                            

   дори раздвоена, тя лети,

   не земя, а звезда е тя -

   Сълза, пролята от Всевишния’’

 

 

 

 

Петнайсет години по-късно, вече студент в Института по литература „Горки’’ в Москва, намерих едно малко, сантиментално и много подобно четиристишие на Фьодор Тютчев :

 

   „Русия с ум не можеш я разбра

    не я мери с мерки ти всеобщи

    тя е страна неизмерима

    в Русия трябва просто да се вярва’’

 

В римската митология има едно божество с две лица, които гледат в противоположни посоки. Той е Бог на входовете и изходите, на вратите и портите и затова е Господар и на всяко зачатие и начинание - Той е Янус Двуликия. За да се разбере името му, то трябва да се свърже с думите „човекът с двете лица’’. Това е показано чудесно на едно платно на Никола Пусен „Танцът на четирите грации’’. Тематика на картината е простичка. Четирите грации показват на четири девици, четирите посоки на света, докато момичетата танцуват и символизират четирите сезона. Докато девите се въртят вихрено, на облак и с голяма бързина пристига Аполон, в карета, теглена от феи. В долния ъгъл на платното има един сатир с пясъчен часовник в ръка, а по - голямата част от пясъка се е изсипала надолу, т.е. това е миналото.  Разноликият сатир с пясъчния часовник в ръка е съвсем близко до танцьорките по залез слънце. Едното лице на Янус е на старец, който гледа към миналото, а другото, което вижда в бъдещето, е съвсем свежо, лице на младенец. Когато се взирам в света на своето детство, в годините на съзряване и дори по-късно - винаги имам усещането, че съм бил заобиколен от свитата на Янус. Всички неща - феномените, хората, самата философия на социален компромис, уговорките с живота, докато преживея минутите на злото, всичко е било като поглед встрани, но ми помогнаха по - бързо да стана силен.

   По принцип, лицата на Янус се мултиплицират и увеличават от позицията на опита и усещането за знание. Умножават се лицата на Янус, удвоява се и реалността, между сънищата и виденията.В релефа на тази страна е издълбана духовната мистерия на планинци и селяни от полето.Тук, където всяка една стъпка вън от прага, но и вътре,вън от вратите на всяка една реалност, но и вътре, е Янус - сложна и комплицирана йерархия на истините. Янус Многоликия.

 

2004