Бекир Муслиу (1945-1996)

Поет, прозаик, драматург от Косово

 

КОВЧЕГ ЗА САДЕK ХЕДАЯТИН

 

Beqir Musliu. Arkivoli për Sadek Hedajatin. Kori i gjelave të vdekut.

Pejë, Dukagjini, 2002.

Превод от албански език: Елена Томова

 

Онзи ден, в Бомбай, през ... година, годината ще научим по-късно, валеше ситен дъжд, а аз бях забравил чадъра си, странно, в Калкута.

В митницата на летището в Бомбай абсолютен хаос:  един човек с изкалян и скъсан шлифер, с присвити очи, държеше в ръка книга, а на гръб - ковчег от месинг и не искаше да се спогоди с митничаря, защото господинът със скъсан и изкалян шлифер настояваше този ковчег от месинг, който блестеше от неоновото осветление на летището в Бомбай като крушка от блясъка на паметник на Шива, да мине през митницата и да пътува заедно с него до Париж. Хаосът вече беше достигнал връхната си точка, когато пристигнах с малкия си багаж и с малките си неща. Сега този господин с присвитите очи не изпускаше необикновената книга (възможно и да не е била книга) с черни корици, естествено подвързана с телешка кожа, а в другата ръка държеше необикновения ковчег на гръб. Така, целият този хаос на летището стана нетърпим, въпреки забележките на митничарите, че ковчегът не може да се транспортира със самолет, дори и да е празен. Господинът със скъсания и изкалян шлифер само стисна зъби, тяхното скърцане се чу доста далеч и каза:  ”Аз ще напъхам в джоба си  целия този ковчег! ”И наистина, не вярвате сигурно: този фукльо пъхна в джоба си целия ковчег, който носеше на гръб.

   Самолетът беше достатъчно широк. Едва вечеряхме и пихме по бира, аз и д-р Анициус продължихме разговора за Господина, който на летището в Бомбай носеше ковчега на гърба си  и сега беше в джоба му. Господинът със скъсан и изкалян шлифер, и с присвитите очи, стоеше само три седалки по-назад и може би подслушваше хитро нашия разговор. Обаче, д-р Анициус говореше тихо и не вярвам, че е могъл да чуе нещо ясно от целия разговор, само е могъл да подслуша разговора толкова откъслечно, че хич не ми пукаше за него. Обаче, след второто питие, докато аз пиех индийска бира, а д-р Анициус пиеше по-късно силен вермут, някак започнах да чувствам един вид странна умора. Това сигурно го чувстваше и моя спътник д-р Анициус, тъй като в Бомбай той беше взел участие в семинар за откриване на раковите образувания в копринените буби, така че сега чувстваше някаква умора и изведнъж ми се стори, че можеше да заспи, а мен не ме хващаше сън, въпреки изтощението, да не кажа и един вид анемия, която чувствах, и започнах да мисля продължително за този Господин със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи, и за неговия ковчег. Това наистина беше неописуема загадка. За какво му е необходим на този Господин ковчег? Да не би да няма достатъчно ковчези в Париж, та да му е нужно да вземе от Индия, дори да го носи в самолет?!  Изведнъж ми дойде на ум да не би той да е някакъв търговец на  ковчези, но веднага прогоних тази мисъл, тъй като ако той прави търговия с ковчези, тогава за един тур му трябва да изпрати поне петстотин ковчега, а не само един, един-единствен, и  да го изпрати с международен полет. Не, това не може да бъде. Онзи, Господинът със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи може да е болен, и цялата му мания е да превози поне един ковчег до Париж, дори от Бомбай до Париж. Тази мания може да е достатъчно странна, ако може да се нарече мания. Но аз мисля, че това не е само мания. Има нещо скрито тук, нещо по-мистериозно. Защото, не е ли мистериозен от само себе си въпросът за ковчега, когато именно онзи Господин (да го наричаме така) със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи, в едната ръка носеше онази книга, подвързана с дебели и черни корици, сигурно от телешка кожа (защото, казват, телешката кожа е с най-добро качество и най-скъпа за подвързване на книги), а с другата ръка придържаше ковчега на гърба си и когато се убеди (или не се убеди, но нямаше какво друго да прави), че не може да изпрати ковчега през митницата и гишето на митницата на летището, изведнъж се отдалечи няколко стъпки и погледна косо, изпя нещо, изглежда на староперсийски и каза:  “Добре, аз този ковчег ще го занеса в Париж, ако не, ще го изям. ”И след тези думи, именно онзи Господин, със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи малко нещо му подуха на ковчега, сгъна го и го пъхна в джоба си. Наистина невероятно. Дори аз не бих повярвал, ако не го бях видял. Това няма да рече, че вече вярвам. Но има нещо тук. Какво, не знам нито аз, нито д-р Анициус, който е малко суетен.

  Мислите ми прекъсна едно подхъркване на д-р Анициус. Ах, какво хъркане. Известно време гледах филмовия екран в самолета. Даваха индийски филм, не знам кой филм би могъл да бъде. Качеството на филма не беше добро. Изнервих се:  колкото от филма, толкова и от хъркането на д-р Анициус. Побутнах го с лакът. Той похърка още малко и спря. Бутнах го още веднъж с лакът, за известно време той се разсъни, разтърка очи с пръсти, след това въздъхна леко и се насочи към седалката. ”Ох, отпочинах си малко”,  каза д-р Анициус.  ”Аз не можах дори да се отпусна” - му отговорих. ”Защо не си затвориш очите поне за малко, дълъг път ни така?”, каза д-р Анициус още сънен.  ”Вижте д-р Анициус, две, дори три места зад нас е седнал именно онзи Господин със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи, който създаде онази суматоха на летището в Бомбай!” - му казах. ”Хм, влезе в самолета онзи, а?” каза д-р Анициус учудено. ”Хм, вижте, три места зад нас, отворил е книгата и чете нещо”, казах аз. ”Брей, аз мислех, че този нещастник остана на летището да се договори за транспорта на неговия месингов ковчег”каза д-р Анициус. ”Не, господин Анициус, онзи тази работа я оправи сам”казах аз. ”Как, бре” прекъсна ме д-р Анициус. ”Много добре, сгъна го на-две, на-три и го пъхна в джоба си, не го ли видя на летището! ?” казах аз. ”Не, не, нищо не видях” каза д-р Анициус и обърна леко гърба си на ляво, за да можеше да вижда по-добре именно онзи Господин със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи, и, когато го забеляза, му се изкриви долната устна малко като в усмивка и сви рамене. ”Какво, господин Анициус, вие не ми вярвате, нямам температура, моля ви, пипнете ми челото, само съм малко изпотен!” казах му и почувствах някаква трескава възбуда, която сега ме обхвана целия. Господин д-р Анициус само ме изгледа и известно време хвърли поглед назад, обърнат леко на ляво, за да огледа още веднъж именно онзи Господин със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи. ”Възможно е, господине, но да си кажем правичката, не вярвам!” ми каза д-р Анициус. Това ме удари доста добре. Започнах да мисля и след малко, може би, да се окаже, че очите ми са правили едно своеволно упражнение, за да стана за смях на хората сега. ”Въпрос на хипноза, приятелю мой”, сякаш от най-далечната пустиня ми дойдоха успокоителните думи на д-р Анициус, и изведнъж, една свежест обля лицето ми. Исках да целуна д-р Анициус, но се въздържах, помислих: само да пристигнем на летището в Дубровник, ще го почерпя с нещо освежително, тъй като няма смисъл да правя това в самолета. ”Как въпрос на хипнозата, господине!” му казвам почти паникьосан. ”Съвсем просто, споменатият Господин със скъсан шлифер, както казвате вие, изкалян и с присвитите очи, съвсем просто, би могъл да  хипнотизира и да прави на будали  цялата тълпа след себе си. Както казвате вие, хм!?” обърна се към мен д-р Анициус. ”Наистина, възможно е това да бъде чиста хипноза! Но, господине, приема ли науката хипнозата, а?” казах аз. ”Не мога да кажа, че не я приема, или че я приема напълно, има нещо, приятелю мой, има  дори много тайнственост  в това нещо!”  каза д-р Анициус и започна да потъва в мисли. Аз почти се измъкнах от тази глупава постъпка, която ме бе споходила - да мисля ужасни неща, както се случи малко по-рано около чудото с ковчега от блестящ месинг именно онзи Господин със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи. Отново тишина в самолета. Аз не говорих известно време. Бръмченето на самолета разрушаваше тази крепост от спокойствие, която създавахме аз и д-р Анициус. Или така ми се струваше само на мен.

            Към ехото на самолета и плача на едно дете от две-три места по-напред от нас, от мен и д-р Анициус, се присъедини една страшна врява, приближи се тази врява, сякаш беше до ушите ми. Когато се обърнах малко на дясно от коридора на самолета и на ляво от страната на д-р Анициус, видях че именно човек, Господинът да кажем, със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи беше върху главата ми и гледаше със същите тези очи, и изведнъж ми се сви стомахът от ужас, сякаш ме бе прихванала проклетата проказа, започнах да пея молитва за спасение, защото когато видях още веднъж тези кръвясали очи, това продълговато голямо чело, малко пребледнели бузи, и когато видях в ръката му един голям касапски нож, за малко не паднах на земята. Господинът със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи, скръцна със зъби, не знам за кой ли път и стисна с лявата си ръка рамото ми, докато в дясната държеше касапския нож здраво и се обърна към доктор Анициус:  “Въпрос на хипноза, казваш ти!” д-р Анициус се ужаси и това му дойде неочаквано, защото в същото време беше потънал в дълбоки мисли и когато едва го докосна именно онзи Господин със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи, скочи на крака. Като скочи на крака, видя себе си много по-нисък от онзи, Господина със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи. Това го учуди, винаги бе мислил, че той е по-висок от обикновените хора, но сега онзи дързък бик бе дори с няколко педи по-висок:  “Господине, аз съм учен и, освен с изследванията за произхода на раковите образувания от копринените индийски буби, се занимавам и с произхода на хипнозата, може би не сте го знаел, затова не съм имал нищо лошо предвид, когато споменах въпроса с хипнозата, разберете ме, господине!” му каза д-р Анициус и цялото му тяло започна да се тресе, сякаш крайниците го напуснаха, защото когато се погледна като в огледало в блясъка на касапския нож на именно онзи Господин, със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи, сам се видя в един вид касапница, където колят телетата, стори му се, че сега виждаше кръвта, изцеждайки се през вените му, а пред себе си касапницата, кипяща от струите на кръвта. Припадна и се отпусна с цялата си тежест върху седалката в самолета. ”Не е въпросът с хипнозата, самохвалко, ковчега за С. Х., който нося в джоба си, във вътрешния джоб на сетрето и искам да занеса в Париж, защото Господин С. Х. се нуждае от него именно в Париж и именно от този ковчег от месинг, разбираш ли, и това ще рече, че вие не се занимавате нито с хипноза, нито с изучаване на раковите образувания на копринените буби в Индия, вие не се занимавате с нищо, вие сте идиот, клеветник, който се шляе из международните летища, само защото сте болен от грандомания, негодник на негодниците”, каза му тези думи и се отдалечи от нашите места, като започна да привлича вниманието на пътниците. Започна да броди из коридора на самолета и с касапския нож в ръка започна да държи лекция за хипнозата и за касапския нож, и за всичките си приключения до Париж. Аз затворих очи. Когато ги отворих, ми се стори, че видях именно онзи Господин със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи на доста голямо разстояние, но очите му непрекъснато бяха насочени към мен. Затворих отново очи. Някак почувствах студ и именно онзи Господин със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи беше по-далеч от мен. Някъде ми се губеше от погледа. Д-р Анициус беше втрещен от страх, дори главата си не вдигаше високо.

Именно онзи Господин със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи от разстояние два-три метра, или може би това разстояние бе по-малко, или по-голямо, защото очите ми се замъгляват, беше започнал хипнотичния си сеанс, или така ми се стори на мен. Беше прехвърлил ножа от лявата си ръка в дясната, след като малко преди това го бе прехвърлил от дясната ръка в лявата. Сега, в момента, в който вперих очи в него, ми се стори, именно тогава се насочи към мен, изплези език, изведнъж започна да прецежда някаква червеникава течност, започна да реже тази течност с блясъка на касапския нож и изведнъж пътниците в самолета започнаха да изпадат в ужас, а ужасът продължи твърде дълго, след известно време именно онзи Господин със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи, напълни шепите си с кръв, започна да излива тази кръв в лицата на пътниците с голямо удоволствие, сякаш цялата тази негова игра беше наистина една безобидна детска игра. Наистина се оказа, че играта, ако може да се нарече игра за пътниците в самолета цялото това клане, за онзи  Господин, за именно онзи  Господин  със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи, тази игра представляваше някакъв специален ритуал, а неговата радост нямаше граници, откъде да го знаеш сега, хм! д-р Aнициус беше потънал в малкия си ръст и се беше загубил целият, не беше тук, откъде да знам къде може да бъде, може би бе в касапницата, където изливат кръвта на телетата. Може би! Какво само не се случва! Именно онзи Господин със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи сега беше облят в кръв: блестеше на слабата светлина на самолета като някакъв бликащ чучур. Няколко присъстващи, една част от пътниците, особено няколко жени и деца започнаха да припадат с писъци, докато другата част стояха и подсилваха търпението: докъде да видим докъде ще стигне тази бъркотия. За момент отклоних поглед настрани, казах си, да остана малко със себе си, пък да идва каквото ще. Изведнъж ме обхвана едно притеснение. Отново помислих за ковчега от месинг на именно онзи Господин със скъсания и изкалян шлифер и присвитите очи. Стори ми се, че видях отново онази сцена на летището, в пропускателния пункт на митницата на летището. Стиснах очи още повече, докато започнаха да ме болят очните ябълки. Появи ми се почти същата сцена. И още веднъж. И за трети път. И, на четвъртия път, нещо се промени. Не виждах повече онзи Господин със скъсания и изкалян шлифер и присвитите очи, а виждах сега един господин с черен смокинг, с очила, с брада, също така черна и сресана, с черен чадър, разбира се с голям куфар, приближи се към мен и ме попита:  “Къде мога да оставя един ковчег от чист месинг за Техеран, моля ви!” Свивам рамене и му казвам колебливо:  “Не знам, не съм от тук. ” “Но кой е от тук, а мястото за доставка на кое гише може да е, исках да попитам, наистина, прави ли се тази услуга от страна на самолетите, или... ” - обърна се към мен отново  онзи господин с черния смокинг. ” “Доколкото знам аз, ковчезите се транспортират с кораби, разбирате, не съм виждал ковчези в самолет”, казах му замислено.

“Хм! Ако се направи това с помощта на корабите, този ковчег няма да пристигне и за три месеца, поне, в Техеран”, каза ми той и ме погледна с  навъсени вежди и с чадъра в ръка се насочи към една каса и младото и симпатично момиче го попита нещо на перфектен английски. Не мога да разбера какво го попита, понеже бях далеч, чувах само звука от английския акцент. Хареса ми акцентът на произношението на английския език. Когато се събудих от един вид безчувствено състояние, което малко или много, може да се обясни като един вид амнезия, Господинът със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи беше стигнал до началото на самолета и сега отново гледаше към нашите места. Сега д-р Анициус се беше свестил малко. Погледна ме жално с тези подути очи, като някакъв монголец. В очите му видях много добре, че не беше на себе си, очите му бяха потънали в очните ябълки, погледът му беше отнесен. Пипнах го по челото, беше горещо, а тялото му се тресеше. Исках да кажа няколко окуражителни думи. Отказах се от това. Стори ми се, че пред мен сега се проведе отново един хипнотичен сеанс. Из коридора се мотае Господинът със скъсания и изкалян шлифер и с присвитите очи, когато какво да видя:  сега из самолета носеше на гърба си ковчега от месинг, за да го занесе в Париж. Това да ми го разказваше някой, нямаше да повярвам, дори сега, когато го виждат очите ми, отново не мога да повярвам, хм!  Чудо на чудесата! 

“Д-р Анициус, няма нищо общо с изучаването на копринените буби. Напълнил съм си джобовете с копринени буби. Порязал съм си кожата, ето вземи, изучавай произхода на раковите образувания и се убеди, че копринените буби не можеш да сложиш на масата на науката. Всичко това е въпрос на хипноза, разбираш ли, докато моята кожа, няма да може да издържи повече, отколкото да пристигне до Париж, където ме чака и тази биография на копринените буби и ще приключи  едно изследване на произхода на блясъка на ножа и ще се убедиш, че между огледалото и касапския нож отново ще избереш касапския нож и ще го гледаш с удоволствие в своите ръце, на врата на телето, по което  ще се стича тънка струйка кръв, защото: ”Времето няма никакъв смисъл за този, който почива в гроба!”

 

   С. Х.

Онзи ден, в Бомбай, в .... година, хм, няма значение годината, валеше ситен дъжд, а аз бях забравил чадъра си, странно в Калкута... 

                                                                             

1978