БEКИР МУСЛИУ (1945-1996)

Поет, прозаик, драматург от Косово

 

БЕЗИМЕННА ХРОНИКА

разказ

 

Beqir Musliu. Kronikë e pagjuhë. Kori i gjelave të vdekur. Pejë, Dukagjini, 2002.

Превод от албански: Радко Пенев

 

     

             Двамата сина на Фахри Бей Гини бяха нещастни, твърдеше Разказвачът, защото и животът и на двамата беше завършил с трагична смърт. Първият, Хамар, беше епилептик, сомнамбул, който по цяла нощ не спеше, а само се разхождаше насам-натам, докато една нощ стражите на владетеля не го бяха намерил мъртъв в един сипей до Банята сред бурените. Вторият, Махар, не беше могъл да спи нито веднъж с жена си и един ден, разстроен, беше излязъл на разходка в гората на Ливоч и беше паднал по нанадолнището, а няколко каруци с коне през нощта не го бяха видели и го бяха стъпкали. На следващия ден в Кметството се извести, че Махар се е убил или го е убил някой, но по-скоро това първото, че се е самоубил.

            Разказвачът споменаваше и много други неща, които биха могли да причинят нещастието на семейството на Фахри Бей Гини, но всички те не бяха достатъчни, за да оправдаят смъртта и на двамата му сина. Из Касаба се говореше какво ли не за тези два смъртни случая и за самия Фахри бей Гини. За него говореха, че като Владетел е бил доста суров и че страда от една болест, която никой не можеше да определи, а само можеше да се проследи в разговорите, и че неговият живот беше изпълнен с душевни страдания. Въпреки че беше господар на Касаба и на цялата област наоколо, той чувстваше в себе си някаква слабост, някаква прокоба, която никой не можеше да изясни, нито да каже от какво страдаше семейството на Фахри бей Гини, нито да влезе по-дълбоко в историята на болестта му и на онова проклятие, което беше влязло в неговия дом. От трите негови сина беше останал само Джема и той бе в такова положение, че ти ставаше жал като го видиш. Разказвачът, кой знае защо, не беше описал  околностите, там над Поповица и от другата страна на хана Газ, които са успели да опазят тази тайнственост на целия Сарай на семейството на Фахри бей и цялото това проклятие, което се беше увило и се усукваше около тях и техния род. Разказвачът може би е знаел тези неща, но е оставил на тях да попаднат другите, които идваме след него, и можем да разгласим това тежко положение на семейството на бея и жителите на Касаба. Но, за всичко това из Касаба се носеха други истории, които не съответстваха изобщо на тези, които Разказвачът беше записал и в които дори семейството на Кани бей не успяваше да различи кое е истина: вярно ли бе това, което беше написано в хрониката на Касаба за рода Гини или всичко беше само една пълна безизходица на ситуацията, която беше взела да се заплита, а чак по-късно да поставя всяко събитие, което бе отбелязал Разказвача, в неговото време, което пък ни го подсказваше и самата негова неопределеност (на разказвача), че не е отбелязал времето, а само е подредил всички тези бележки под формата на хроника, но без дата, месец и година, само като някаква поредица от действия, за всеки ден е отбелязал по малко и никога не е определял датите на нещо специално и особено. Само за двамата сина от семейството на Фахри Бей бе изпълнил почти цялата хроника, но беше останал до едно място, особено в случая с Хамар, по-големия син от семейството на Фахри Бей. Хамар имаше толкова хубава и очарователна жена, че за неговата жена говореха седем санджака, защото за тази жена семейството на Фахри бей Гини беше дало много злато само за подаръци, когато Рашид бей Хана от Прешево беше приел да бъде приятел на семейството на Фахри бей Гини, който освен че беше бей, беше и владетел на Касаба. По този начин неговата власт се беше разпростряла в цял Карадак до Прищина и Враня, а от другата страна до Качаник и Скопие, така че сега за семейството на Фахри бей Гини нямаше никакви ограничения. Всичко, което се виждаше с очи и се обхождаше с коне или беше негово, или се чувстваше тежката му дума и неговото управление. Но, това, което го разтърси беше самата съдба на сина му, Хамар, защото не спеше със жена си, а неговата жена, Файлия го чакаше разтопена в тази нейна красота и жадна за мъжка ръка, докато Хамар продължаваше да ходи сам нощем в мрака, броейки си нещо наум, сам на себе си и така се прибираше изморен на сутринта, след като кукуригането на първите петли на ковача го събуждаше от този делириум, от тази отнесеност и вцепененост, която го беше обладала, че не се чувстваше на себе си. Като се връщаше сега сам в къщи, неговата къща беше там, където ходеше, където се спираше и си мислеше, че беше в собствената си къща, и понякога посред нощ викаше Файлия, мислейки си, че е наблизо, а децата по улиците много често го дразнеха, споменавайки Файлия, докато Хамар се разгорещяваше още повече. Така годините минаваха, а Хамар се палеше още повече, стопявайки се бавно и затова нямаше сили и да се разхожда, а само влизаше в ливадите към Мелницата на Арап и там оставаше в градината и, гледайки подредените градини, осветени от бледата луна, виждаше нещо красиво, или само така му се струваше, докато в себе си потискаше спомените как сега по чаршията може да ходят духове и, хоп, ставаше на крак и тръгваше в житата, лягаше по гръб и така гледаше небето. Не можеше да откъсне поглед от небето, така до развиделяване, когато отново кукуригаха петлите и с тяхната песен се връщаше в къщи. Когато се връщаше в къщи за кой ли път на прага на стаята го чакаше Файлия и така станала, с влажни блестящи очи, плачеше и проклинаше мълчаливо съдбата, докато в стаята се чувстваше един застоял въздух с дъх на земя. Миризмата на земя идваше от Хамар и това го чувстваше и той, но не искаше да го признае, понеже съпругата му Файлия му го беше казала няколко пъти, как да не идва дъх на земя, като се въргаляше на земята. По времето, когато Хамар беше в най-критично състояние, когато не знаеше къде е и целия свят за него беше в мрак, който не може да си представи, а той ходеше по блестящите лъчи на луната, Фахри бей Гини се разболя сериозно. Започна да се говори из Касаба за болестта на бея и се засилваше убеждението, че едно странно проклятие е влязло в сараите на бея и трудно може да излезе от там. Сега, когато се говореше много за Фахри бей Гини, из Касаба се дочу, че един паша, изпратен от Султана в Цариград ще дойде с голяма войска, тъй като е усетил, че народът там излиза от контрол и че владетелят на Касаба, Фахри Бей Гини, не само, че е болен, а се занимава повече със семейните си работи и личната си трагедия, а много по-малко с делата на Султана. От тази новина Фахри бей Гини се стресна и, така болен, едва се вдигаше на крака, но викаше и удряше по стените на стаята с юмруци. По този начин се изразява протеста си срещу тази новина, която за него беше доста опасна. Неговата жена, Ханъм Зейнебия, само му бършеше потта с кърпа. По лицето на Фахри бей се стичаха струйки и капки пот, и те, докато Ханъм Зейнебия почнеше да ги бърше, ставаха ледени.

            Отново започна да се говори, че Фахри бей Гини са го видели из Касаба. Някой други разказваха, как всяка вечер се разхожда с неговия красив файтон и минава покрай Моста на Маскатар, излиза в Гората на Ливоч, връща се така бавно и продължава до хана Газ, и така прави едно пътуване, като по този начин дава да се разбере, че е жив, дори по-силен, и не може да го повали нито неговата болест, нито тази злокобна магия, която се разнасяше из семейството. Започнаха да говорят сега и за неговия по-малък син, Джема, когото също поваляше болестта, че лежеше в средата на широкия площад, докато някой минувач, който се случеше, не го хванеше и не го дръпнеше встрани, докато му минеше. По този начин спокойствието на Фахри бей Гини, толкова мечтано, се разруши изведнъж, докато си спомняше за Хамар и неговата болест, която беше влязла в него и така полека–лека го разяждаше отвътре, докато един ден не го беше съборила като стара черница, а сега и неговият Джема, любимото му дете, поваляше на площада и се събираха малки и големи, и правеха сейр от това. Из Касаба започна да се говори как жената на Хамар, Файлия, е започнала да полудява, след като съпругът й, Хамар, никога не идва в спалнята и по цяла нощ тази тишина и полумрак го е покорила толкова много, че сега не знае къде е. А една друга група бе пуснала друга мълва, че тя търси мъж и че излиза всяка нощ на главния път и чака пътниците, които да потушат огъня в нея, и как на нея не й пука, защото Хамар не се прибира вкъщи, нещо повече, тази мълва отиваше толкова далеч, че твърдеше, че в дома й идваха комарджии и други пияници с нея, и тя ги вкарваше вътре, и правеха оргия в къщата на Хамар. За всичко това Фахри бей Гини можеше да знае, но можеше и да не знае нищо. Когато разбере, тогава ще полудее. Но, за всичко това разказвачът е бил внимателен, като го е поднесъл под формата на мълва, на клюки, и по този начин е успял да избегне опасността да се окаже свидетел на нещата, които се говорят, тъй като къщата би могло да има и някакво друго проклятие, което би му изяло главата на самия него. Затова измислената форма от Разказвача не може да се счита за нещо бездарно и некадърно. Напротив, Разказвачът би могъл да навърже разказите и в съвсем друг цикъл, но преднамерено ги е оставил само до там, където е могъл да проникне лично, а всички тези други неща, които споменава в последствие, ги продължават в дух, че само се предполага или че се мъчи да изследва, без да има по-голяма амбиция да доведе нещата докрай. От това пък можеше да се направи извод, че Фахри Бей Гини не е бил толкова строг, както се приказваше из Касаба и че цялата негова власт се е разпростира само вътре, в неговия Сарай, и никъде другаде. В този Сарай е останала почти цялата неписана хроника и Разказвачът, който е имал за задача да запише всичко онова, което се е случило и е могло да се случи, е останал само на повърхността, прокарвайки една ярка линия над упадъка на рода Гини и подобните ситуации. Той е предпочел да опише упадъка на Ново Бърдо като нещо, характерно за времето, а индивидуалното морално падение е ограничил до трагичното в рода Гини и в съдбата на Фахри Бей Гини. Не знам защо Разказвачът, който е бил и своеобразен хронист на Фахри Бей Гини, не е споменал нищо за себе си, него не го виждаме никъде, само в едни бележки, когато говори за страниците на някакъв скъсан Коран, който е загубил, когато бил в медресето и ... нищо повече. Може би е мълчал, обърнат към собствения си живот, за да може днес да се опитваме да предполагаме кой е бил и какъв е бил. Говори се, че би могъл да е някой от членовете на това семейство, а някой друг е твърдеше, че е незаконен син, затова са го скрили и са го обрекли да води бележки за хрониката за управлението на рода Гини в Касаба и в по-голямата част на Косовския вилает. Не може да се узнае истината. Може би, когато се стигне до края на този разказ,  да се изясни и неговата самоличност, на Разказвач, който не е записал нито име, нито професия, нито родствена връзка с Гинаите. Но Фахри бей Гини имаше една мъдра поговорка за всички тези неща: ”Дошло е времето, когато трябва да се изчистим от някои грехове”. Не знам как да възприема това тяхно прочистване сега, като грях или наказание. Защото той се е виждал по средата между двете.

            Другият разказ изпълваше целите страници на хрониката с гъсти редове и се занимаваше само със съдбата на Хамар. Тази съдба наистина беше ужасяваща. Из Касаба се говореше много за Хамар. Фахри бей Гини беше извикал най-известния ходжа в областта и другите доктори, които правеха добри илачи от билки за много болести, за да излекуват неговия син Хамар. Бяха дошли ходжи с голям шал и с бели бради, бяха яли и пили в Сарая на бея месеци наред и... нищо повече. Хамар отново беше такъв, болен, епилептик. По цяла нощ ходеше из Касаба, излизаше на полето и така, излегнат, където се случеше, чуваше само кукуригането на петлите, които го връщаха на себе си и тогава тръгваше по пътя към своята къща, там под градините на хана Газ, криеше се от слънцето под израсналите рози и гроздето, което покриваше прозорците на стаята му, където отново го чакаше Файлия, жадна за мъжка ръка, изгаряща цялата от една неизживяна страст, тялото й се извиваше в ръка като кипарис, огънат от вятъра, от нейните бузи се разнасяше аромат на цвете, докато гърдите й сякаш клокочеха със страст на един необикновен вулкан, а в очите й дремеше едно заспало слънце, което гореше така бавно, но с един невидим пламък, косите й покриваха раменете и така правеха един гъст венец като някаква гора. Хамар гледаше всичко това от странната дистанция, която чувстваше, и не изживяваше нищо от това, което му принадлежеше само на него, а потъваше в дебрите на нощта, които не бяха негови, но които искаше да има. В това състояние от ден на ден той само пребледняваше, разпадаше се, разкъсваше се малко по малко и така оформяше едно издължено и сухо тяло, което повече приличаше на сянка, отколкото на човешко тяло, жив труп. Отдавна бяха забелязали, че той имаше само сянка и че пред него ходеше ковчегът му. Жив мъртвец, само така можеш да приемеш това, по никакъв друг начин. От косите му излизаха сламки от кокошарника и от ливадите, където го заварваше нощта и не го оставяше, докато кукуриганията на петлите не го връщаха малко на себе си, че да намери най-накрая своята къща. Из Касаба се говореше какво ли не за него. Някой казваше как е могъл да се поддаде на това синът на Фахри Бей Гини, когато има всичко, нищо не му липсва, а всички неща, чиято липса ние можеше да чувстваме, той ги имаше в излишък. О, Господи! Наистина странно, но неговата душа, само тя знаеше какво й липсва, затова не може да се каже никога кому какво липсва, нито кой какво изпитва. Всичко това може само да го предполагате и мислите и така да достигнете до някакъв смисъл, ако такъв може да се извлече, докато за това състояние на духа на Хамар никой нищо точно не можеше да знае. Из цяла Касаба тези неща се възприемаха като нещо, което не може да е истина, а всичко това се пали и подклажда от разхлопаните езици на Касаба, а в същност може да няма нищо вярно в това, о, Господи, пази ни както от лошотията на тези, които идват и ни намушкват с ножове, така и от онези, които идват да правят сейр и да ни развалят спокойствието. Да не би да влизаме, Господи, в грях, защото може би да няма нищо тук, а всичко това да е ръката на дявола, който няма какво друго да прави, освен да  хвърли камък сред нас и сега да не знаем как да се отървем от този наш камък. Но, наред с оплакванията, които се носеха в Касаба, чувстваше се също известен страх да не би да се повтори този случай с Часовниковата кула, и тогава да загазим. Всичко това носеше още по-голяма беда. Едни упорстваха: това са глупости, защото семейството на Фахри бей Гини може да се оправи и може да изпрати Хамар там далече, накъдето отиват конските копита и летят птиците, и да се излекува, а всичко да се прави само да ни провокира, да се види какво ще кажем ние и после да дойде нашият черен ден, когато няма да можем да намерим свободна миша дупка, а не да мислим за тези неща, които дрънкаме наляво-надясно. Оставете, братя, тези глупости, че ще ни хване зимата така, както си мислим за хорските уста, докато нашите няма да имат какво да ядат, чакайте да видите! Вървете в къщи, вземете мотики и излезте да копаете царевицата с лопата, че изгоря, горката! Докато други започнаха да виждат нещо истинско в това, което се говореше за сина на Фахри бей Гини, Хамар. И всичко това го свързваха с греховете, които са сторени.  Сега Господ, казваха те, който не е муле да го яхнеш, когато извършиш непростими грехове, и той те наказва, изпитва те, и после ти изсипва градушка на главата, и – търпи, ако можеш да търпиш, синчето ми, и го отпочва от владетеля, от Фахри бей Гини и, бум, от големия му син Хамар, като му пуска болест, на която никой не знае какво име да даде, не е имало такъв вид болести сред нас никога, доколкото си спомняме, и налива голямата си мъка в огнището ти, и  след това... Господ, ви казах, не е муле да го яхнеш, той знае и гледа, вижда и пише в неговата тънка книга за всеки и, след като направи на пихтия семейството на Фахри бей Гини, ще почне от нас, на всеки колкото е отбелязал в неговата книга, и всичко да го плащаме с главата си за вината, ако сме го правили съзнателно, и ще ни прости, ако не сме били в състояние да осъзнаем вината, ако сме го правили и не сме знаели, че сме го правили или защо не трябва да го правим, о, Господи! Така из Касаба можеха да се чуят различни неща, от такива, които не водят до никъде, до такива, които малко или много се свързваха със сложната реалност на Касаба и семейството на Фахри бей Гини. Но Хамар, синът на Фахри бей, с всеки изминат ден пребледняваше и придобиваше мъртвешки тен. Не приличаше на човек, а в хлътналите му очи, изгубени дълбоко в очните ябълки, някак се предчувстваше едно ужасяващо проклятие, което идваше и се събираше, и ставаше на кълбо. От прозорците на Сарая на бея можеха да се видят целите ливади и градини на изток от Мелницата на Арап. Картината се простираше до върховете на Карадак. А в самото това пространство, което изпълваше погледа на бея, не можеше да се срещне тази въображаема точка, както в детството, тази мечтаната точка на спокойствие, на онова спокойствие, която беше рисувал с пръсти във въздуха, а сега се мъчеше да си възвърне, да я изпълни с нещо, което дори той не знаеше какво е. Искаше да я постави в един ъгъл на прозореца и да можеше да настрои така погледа си в прозореца и да намери тази точка, за да не му бяга из храсталака, оттатък Мелницата на Арап, да се качва по билото на Карадак до Прешево по-нататък до Скопие. Искаше това нещо, но не можеше да го постигне. Имаше всичко, което искаше - и богатство, и Сарай, който нямаше равен, и властта, и всичко това, което другите нямаха, но нямаше най-голямото - щастие и спокойствие. Всичко му се беше присънило. Не можеше да направи това. Би приел да живее в една колиба някъде, както царят от приказките, който изоставил царството си и отишъл да живее в една малка колиба, и така умрял щастлив, но Фахри бей Гини не можеше да направи това. Мислеше как сега беше късно, беше навършил 60-те и беше си изпълнил задълженията, сега не можеше да си отиде сам, къде да остави тази птици без перушина, тези болни птици, не знаеше нито къде да ги остави, нито как да остане с тях. Неговото царство на спокойствието беше паднало, сега и сам не можеше да предвиди какво ще се случи с него, нито дори какво може да се случи след една минута. Стоеше на дивана и така гледаше към Карадак, и малко изпълваше сърцето си с някаква свежест, която рядко беше усещал, и така стоеше кротък, дори не пълнеше лулата си с тютюн, мислейки как този момент не можеше повтори, стоеше неподвижен и само гледаше.

       Тогава мислеше как само така може да оползотвори този момент, защото едва да помръдне и би изплашил въображаемата птица на краткия мир. Мъчно му беше за Хамар, големия му син, на него мислеше да остави цялото наследствено владение, защото той беше най-умен, докато сега се беше объркал, без дори да е навлязъл още добре в живота, без да е влязъл във всички ниши на Сарая. От това му ставаше болно, но изведнъж цялата тази празнота се разцепи от пискливия глас на слугинята Хиля, която му донесе кафето, което дори не беше в настроение да изпие, но ханъм Зейнебия му го беше поръчала, тъй като от градината под сянката на чимшира го беше видяла замислен и отнесен. Искаше да му върне съзнанието малко на земята и беше изпратила кафето горчиво, както го пиеше в такива моменти Фахри бей Гини. В този случай не можеше да не се потвърди и едно убеждение на Фахри бей Гини, че животът наистина е едно мокро въже, което те удря по гърба и, колкото можеш да издържиш, толкова си го живял. Това бяха няколкото негови мъдрости, които беят си припомняше и му оставаха в ума, когато започваше да чеше бялата си брада, слагаше пръст на слепоочието и викаше на слугите: полека, полека, ефенди, докога да ви уча каква работа трябва да вършите, абе глупак, аз съм пак предишния, бре! И искаше да кажа може би, че макар отвътре да  го човърка лопатата на гробаря,  “аз пак съм господар”, разбрахте ли!

 

            Слугите, сякаш като мълния, влизат бързо на чардака на бея и изведнъж беят чувства някакъв страх, защото не е свикнал да влизат толкова бързо в стаята или на чардака. Страхът започва да го обхваща целия, същевременно си помисли и си каза: “ей, остарял съм, мамка му, но не съм го знаел” и започна да оглежда тримата слуги по ред, докато те се стреснаха, сигурно разбраха, че бяха влезли не много съсредоточено, като същевременно се опитаха да поправят поведението си. Фахри бей Гини дори не ги забеляза, само очите му останаха забити в техните поразени погледи и нищо друго, само лицето му пребледня, този страх, който чувстваше малко по-рано му се стори, че сега се преобразува в тревога и го обхвана цялата тази тревога, така че сега не можеше да мисли за нищо. Помисли няколко пъти, дали не се е случило нещо неочаквано в Касаба и сега тези негови слуги, които е хранил, искат да си върнат тъпкано това и да опустошат първи целия сарай на бея и, мислейки върху това, усети че този първичен страх се преобразува в злоба, че не може да се движи въобще, нито ръцете си, кафето  остана на устните му, брадата му се изцапа със силно и черно кафе и ароматът на кафе се беше разнесъл из целия чардак до градината. Стори му се, че върху главата му сега биеше един чук с всички сили и се чуваше само ехото на чука, нищо друго. Стори му се, че слугите бяха прошепнали нещо; беят само беше видял движението на устните, но беше помислил, че тези устни ги движеха само за да дъвчат слюнката, която им се въртеше в устата и устните, че не са казали нищо друго, беше видял собствената си глава, която се стягаше, като изведнъж му се привидя, че тази глава беше нарязана на части и дори крайниците не можеха да я държат и му трябва да се изтегне, и в същото време му се стори, че някаква свежест се разнесе, един бриз, който духаше малко по- силно, го обгърна, започна да мисли за себе си, не можеше да не приеме, че тялото му само се беше пречупило, пожела да извика първия пазач на Сарая, но не можа, поиска да извика втория пазач на Сарая, който обикаляше Сарая, а му мина през ум и за третия пазач на Сарая, който беше на източната му страна, но никакъв глас не излизаше от гърлото му. Така стоеше учуден, погледът му беше съсредоточен в една посока, а тримата слуги, които стояха чинно на крак, наблюдавайки състоянието на Фахри бей, също бяха слисани; малко късно на първия слуга му дойде на ум, че те не бяха дошли да видят бея, а да му съобщят вестта. Помисли още малко, след това изведнъж хвана под ръка Бея и го направляваше, тъй като той поиска за стане на крака, а се повали, за малко да падне на пода на чардака. Първият слуга го хвана за ръка и го вдигна на крак, когато го вдигна на крака, този бриз, който духаше малко преди това, го прониза по-силно, така че беят дойде на себе си и отвори широко очи, и така видя, че пред него бяха верните му слуги, Хашан, Каплан и Хасан, почитайки го. Когато се успокои малко първият слуга, Хашан, му донесе малко вода, Каплан се опита да разбере дали беше чул думите, които му прошепна в началото, когато дойдоха, а когато видя, че нищо не беше чул, Хасан му каза: ”Бей, довели сме Хамар, който е долу на първия етаж.” Фархи бей Гини беше онемял. Хасан му каза: ”Намерихме го паднал сред бурените на Банята в мръсната кал.” Фахри бей отново беше замълчал. Каплан каза: ”Бей, доведохме го в Сарая, трябва да подготвим погребението му.” Тогава Фахри бей се събуди напълно, закри очи с кърпата, която носеше на пояса си и изведнъж започна се оглежда около себе си, а след слугите сега видя една тълпа приятели и доброжелатели, които бяха дошли да изкажат съболезнования. Едва тогава осъзна, че Хамар беше умрял. Не му дойде на ум да попита дали беше умрял сам или го беше удавил някой. А из Касаба се говори много години за тази смърт: дали не го удави някой, дали не се бе удавил и сам. Но Кадията Нура беше пуснал стражарите, своите хрътки, които да търсят убиеца, да направят проведат разследването. В един квартал бяха намерили едно двадесет и пет годишно момче, което пишеше нещо, и в това писание бяха открили, че разказва за една смърт в бурените на Банята и набързо го бяха арестували и обесили в Сарая. Това момче се казваше Катиб. Толкова се знаеше. А тайната остана да се разплита и да се заплита и по-късно. Но никога не се разкри истинската смърт на Хамар.

 

1977