БАЩА МИ

БEКИР МУСЛИУ (1945-1996)

Поет, прозаик, драматург от Косово

БАЩА МИ

Разказ

B. Musliu. Mezarja/Kori i gjelave të vdekur. Pejë, “Dukagjini”, 2003, 177 f. ISBN 9951-05-018-2

Превод от албански език: Виктор Генков

НЕЩО неясно премина покрай мен, а в мен се връща само като спомен. И този спомен може да се нарече с една дума: баща. По никакъв друг начин: баща. По цялото ми тяло преминава тръпка. Баща ми не е тук. Струва ми се, че този камък е баща ми. Въглен. Докосвам го: твърд е като камък. Галя го леко: изгаря ми пръстите. Баща ми е пламък. Не мога въобще да се задържа пред него в тази стая, където той дори не е. Мъгла. Сянка. Ангели. Дяволи. Баща ми. Аз. Сянката. Мълчанието. Студената стена. Пръсти по стената. Змии. Споменът. Изгаря ме споменът. Ах!

Лед. Лицето ми се вледени. Не мога въобще да си припомня изминалата нощ. Не съм спал, а съм сънувал. Ужас. Терор. Очи на черна котка. Човекът с червената маска. Кучето със сините очи. Зелената ваза. Нищото. И отново: същият спектър от цветове

Лодката. Дръж се! Потъваш. Потъваш сам. Нощта. Ах, отново нощта. Всичките нощи са една нощ. Лодката. Потънах. Ах, всичките нощи са като една. Хм!

Студената стена. Треперя се. Побиват ме тръпки. Хълбоци. Жена.

В града ковчегът каза, от името на умрелия това, което той бе премълчавал цял живот. Чудо. Кой може да каже? Може да е казала БИБЛИЯТА. Коя БИБЛИЯ? БИБЛИЯТА. Аз не познавам тази БИБЛИЯ. Ах, може да съм сгрешил, може да е казала КОРАНЪТ. Хм! Шегуват се с мен. Ковчегът на човека, на онзи, който не беше говорил цял живот, проговори. И сега? Как сега! Какви цветове ще има после? Аз казах, че после това ще прилича на онова. Но ковчегът проговори! И сега? Луна, ковчегът беше проговорил от името на човека, който цял живот се беше свивал до стената и беше мълчал. Благословеният. Ах, колкото и да си луд, какво щастие е това! Ще се усмихнеш, може би, най-накрая. Не си прави шеги в ден, когато е умрял човек! Но всеки ден умират хора! Да, но не се шегувай точно в този ден! Всеки ден умира някой и ако чакат хората да отидат на оня свят, та да се шегуват и да се смеят, какво ще стане с тях? Не може така. Ужасявам се. Страх те е, ще кажеш. Приемай го както искаш. Покойният не беше говорил никога нищо, а сега, в собственото си щастие, говори. Говори какво ли не. Няма срам. Всичко, което не беше искал да каже, беше оставено и сега говореше само това, което искаше. Може би само една усмивка. Страхувам се, приятели, не ми се гневете! Шегуваш се с нас! Кълна се, че не. Ах. Чудо! Истинско чудо! Не е възможно, някой те е излъгал! Видях го с очите си! Ох! Това са болезнени неща. Как болезнени? Аз мисля, че това са единствените хубави неща, с които светът може да се гордее.

Боли ме глава. Нямам аспирин. Главата ми е като камък. Отнякъде духа. Стаята е затворена.

В пет без една минута тя, кой знае защо, не ми се обади по телефона. Искала да се обади по-рано или по-късно. Не знам, наистина, защо се случи така. Хляб не ми се яде. Чай не искам да пия. Ръцете ми треперят. Трябва да пиша на някого. На кого? Не знам! Заболя ме зъб. Не мога да се успокоя. Какво да пия? Не, не ми се пие нищо. Мия си ръцете. Нощ. Ах, отново нощ! Мрак. Страх.

Струва ми се, че на прозореца виждам нещо бяло. След малко – нещо черно. По-късно – една зелена сянка. Сега – една червена. Спектър. Не виждам нищо друго.

Хвани тази дръжка и отвори вратата! Не ме гледай! Не си на театър! Можеш да вземеш тази книга и да я оставиш на рафта. Тихо! Не трябва да пиеш! Дим. Лулата дими.

В стаята – никакъв полъх. Виждам само Мона Лиза. Остава едно ухание на жена. 23 часа. Нищо необикновено, нито ново. Можех да спя и до 24 часа. Но какво да правя. Панталоните ме стягат. Събличам се. Обувам си пижамата. Паля лампата в спалнята. Идва ми нещо на ум. Една пеперуда.

Може и птичка да е. Много пеперуди. Много птици.

Искал е да пия за настъпването на нощта. В леглото нощта ми изглежда монотонна. Паля лампата. Не виждам нищо. Черната котка се носи пред очите ми. Едгар Алън По.

Писалката ми пише върху бял лист. Не знам какво пише. Гледам я. Тихо. Поемам дъх. Припомнят си ме цветята. Китайската ваза до прозореца. Плюя....

Пръстите ми останаха в студената стая. Не мога да ги отдръпна от там. Напразно се опитвам. Не мога! Вдървяват ми се пръстите. Стават на желязо. Какво да правя?

Зеленината ми пълни устата, позеленявам. Задушава ме. Позеленява всичко около мен. Двама души с ножове в ръце ме повдигат. Сърцето ми кърви.

Очи в чиния. Не мога да ги ям. Не мога да ям очите си. Можеш да видиш деня и нощта. Не искам. Но ще го направиш непременно. Не искам. Не-е-е иска-а-а-м!

Някой отново бил умрял. За смъртта няма прегради. Нито спирка. Има крака. Върви. Като буря. Покорява всеки връх. Взема каквото иска и бяга. Аз не съм я виждал.

В квартала ни умря една старица.

Така казаха. Очите й останали отворени. Кой знае защо тази мъртва старица останала с отворени очи.

Конят пасе сред зеленината. Хей, гледай да не ме ухапеш по носа! Звездите падат в градината. Ливадата пак се зеленее. Хей, не ми вземай цветовете.

Къде отиде ножът? Кажете ми къде отиде проклетият нож! Боли ме зад ухото. Мигрена. Ах, колко прищевки на времето! Човекът, който умря бил оставил едната си ръка в Испанската война от 1936. Казаха ми че я бил увесил на един клон. Да я били пазели птиците. Глупост е това! Боли. Може да е с две остриета. Как с две остриета! Боли ме. Може би е лопата. Лопатата беше за да ги вземе със себе си. Няма разбиране това нещо! Мечтаела си е да се върне отново там. Да набута в сърцето целия този малък свят, който бе оставила на хладина под клона и да пази гроба й. Обаче чудно: този човек, който е бил на Испанската война през 1936 бил умрял, а ръката му останала като клон на дърво да прави сянка върху безименния му гроб. Това ме учудва. Нищо не разбирам. Нито пък аз. Ах, кой разбира нещо? Умрелият. Но той е мъртъв и... Обаче не е бил умрял. Могъл е да говори всичко, докато не си е отишъл като сянка, за да не се върне повече. Може сега би той е тук. Може и да е. Чете този диалог. Може би. Не може да стои и да чака. Какво чакаш? Аз никого, а ти? Аз чаках този човек, който е умрял, който е бил участник в Испанската война от 1936, но той така и не се върна повече. Виж, може би се връща сега. Не разбирам какво става. Нито какво ще стане. Може би в началото не разбирах, но после нещата получават своя смисъл и отенък. Стават като клон от дърво, на който този боец от Испанската война търси сянката си, която може вече да се е превърнала в камък, мрамор, обелиск. Но въобще не мога да разчета този надпис. Не се чете. Времето го е оставило, но как времето да го е оставило, като той днес е умрял? Ах, гробът му е бил отворен! Никой не си е и помислял, че той може и да не е мъртъв. Не разбирам някои неща, за мен си остават чудеса. Много неща на света са ми чудни, но какво да направя? Спи ми се. Не съм отварял очи. Сънувам нещо, но въобще не знам какво. Може би крилата на черните птици. На гарвана. На орела. Може би на смъртта. Кой знае...

Птиците на прозореца почукват. Кажете им, че няма никой в стаята. Ако не се върне баща ми, ще си изям пръстите.

Ковчегът отново се носи около главата ми. Не го гледам. И той не ме гледа. Ужасява се. Ужасявам се.

Запалена лампа. Никой не умря днес, а може и да е. Може да е починал днес. Неделя е. Пауза.

Боли ме зъб. И глава. Тежко ми е. Сякаш мелнично колело ме притиска. Не мога дори да мисля. Ах!

Пее ми се. Ще се пее. Не мога да млъкна. Някой плаче в стаята ми. Може би е пак нощта. Ех, защо в тази стая и дните приличат на нощите. Пердета. Мрак.

Не описах страха, който ме обзе, когато заспах. Изплаших се. Не заспах повече. Пях. По-късно плаках.

Дълбоки и тежки стонове. Излизам на прозореца.

Клепачите ми се затварят внезапно. Вече не чувствам.

В стаята една сянка си поема дъх. Сякаш е човек.

Пъстрата котка ми отваря очите. Ужасявам се.

Не виждам нищо наоколо.

Капки. Дъжд. Роса по тревата. Слана. Слана върху цветята. Грях. Природата плаче. Роса. Дъжд. Бурята стене. Буря. Болят ме гърдите. Сърцето плаче. Ридание. Не го разбирам. Никой не ми говори. Никой не е в тази стая. Гризе ме самотата, която ме превърна в играчка. Играе си с мен. Като с дете. Не мога да се утеша с тази игра. Нито мога да остана спокоен. По стената пак се разхождат змии. Студени са. Стават камъни. Мрамор. Тялото ми трепери. Целият се треса. Не мога да спя повече. Нямам време. Всичко ми е излишно. И тази самота, която ме притиска като скала. Дори стаята не може да ме издърпа навън. Слънцето не съм виждал. Заключено е между ребрата ми ми. Сякаш в железа. Изстинах.

Държал съм баща ми буден по цели дни и. Казват ми: не си с всичкия си. Той не се събуди. По-късно разбрах, че светът около мен не се събираше в моята длан, а ние, хората, бяхме в неговите шепи. Баща ми го нарекох ангел. Дявол. Не го споменавайте, докато не го забравим. Но на мен ми се говори. Заспах. Лека нощ. Ех, как ми хрумна да разкажа тази история. Но, въпреки това, си пушеше лулата до мен и ми разказваше за самотното поле, заключено между други полета.

1976 г.