БЕКИР МУСЛИЮ

БЕКИР МУСЛИУ (1945-1996)

Поет, прозаик, драматург от Косово

НАРЦИС ИЛИ БАЛАДА ЗА ФАТИМЕ

Разказ

B. Musliu. Narcisja ose Balada për Fatimen/Kori i gjelave të vdekur. Pejë, “Dukagjini”, 2003, 177 f. ISBN 9951-05-018-2

Превод от албански език: Виктор Генков

Онази вечер Фатиме се оглежда дълго в кладенеца на самотния двор и това не привлече вниманието на никого. Както всяка вечер на село и тази вечер на бреговете на Долен Ливоч беше спокойна, oт време на време подухваше лек ветрец и раздвижваше короните на дърветата, които се люлееха като от притеснение, селяните се връщаха уморени в къщи.

Някой, който не познаваше вътрешния свят на Фатиме и я видеше как се оглежда през онази “ленива” вечер, както казваха старците, щеше да помисли че тя е влюбена в себе си и дори, че е на прага на лудостта, или...

Онази вечер тя гледа дълго в кладенеца и й се стори че е по-хубава от друг път. По-свежа, по-желана за хората. Видя на дъното на кладенеца как лицето й си играеше с малките вълни на водата, които й изглеждаха прекрасни, виждаше само тази игра, беше се събрала с вълните и не виждаше нищо по-красиво и приятно. Гмурнала се бе във водата, която и изглеждаше най-прекрасната вода на света. Разхождаше се мислено по брега, който се образуваше на дъното на кладенеца и изведнъж и се стори че всяко нещо на този свят е от вода, а не, както е предположил Хераклит, че всяко нещо е от огън. В този момент тя беше някъде далеч от огъня, далеч от себе си, а другите си мислеха:

- Фатиме е влюбена в себе си.

- Ще полудее, бедната, мислейки, че е най-хубавата жена на света – казваха някои старици.

- Може би е влюбена в мъжете от своето село – добавяха някои други.

- Може да е дала дума на някой хубав ерген и сега със странното си омагьосващо поведение да се опитва да го примами отново, въпреки че сега е омъжена, нечия е, но иска да се да се върне отново при него. Как може една омъжена жена да си изгуби така ума, дявол го взе! Ах, ако беше моя жена, щеше да види тая кучка за приказките на хората, чиито усти не могат да запушат и коловете от плета!

Тя, Фатиме, все още беше до кладенеца, гледаше само към дъното му и виждаше собственото си хубаво лице. През тази пролет, обаче, то беше загубило свежестта си и приличаше повече на увяхнало цвете, което тъкмо го е попарила сланата и въпреки че ти се струва, че все още има аромат, той е тежък. Гледаше в кладенеца и си припомняше свои стари сънища. Там, в дълбините му, където бяха само очите й, видя една хубава колиба, а в нея беше Той, за когото никой не посмя да й разкаже. Там той строеше пирамиди от пясък и влизаше в тях, за да не излезе повече никога. Тя гледаше, а на другите им заприлича, че някой, който се бе изкатерил на гредите на кладенеца сега падна. Никой не можеше да каже какво бе видяла на дъното на кладенеца. “Нарциска” щяха да кажат всички.

Дните минаваха и Фатиме с всеки изминат ден надминаваше себе си. Пазеше овцете в Злото плато и дружеше с приятелките и приятелите, с които пасеше овцете. Това беше хубаво време и спомените за него обгръщаха Фатиме като паяжина.

Слънцето се спускаше в нейните пръсти,

рисуваше кръгове като в приказките и овчарите свеждаха своите пръсти, които с всяко лято ставаха по-дълги.

Той, седемнадесет годишният младеж, изплиташе най-хубавите мечти и строеше най-високите колиби на брега на реката,

овчарите със свирки в ръце изпращаха деня зад седемдесет и седем планини,

викаха самодивите и правеха празник под сянката на дъба,

правеха най-запомнящите се сватби в цялата област и празнуваха живота с всичките му добри и лоши страни...

Една сянка на върха на планината всеки ден се удължаваше. Толкова много се удължаваше, че сякаш щеше да превземе планината и нямаше да може да се върне обратно в себе си, дори да поиска. Отиваше толкова надалеч, че когато се прибираше, не се побираше в дрехите си: ризата всекидневно й окъсяваше под мишниците и пращящите от здраве гърди, панталоните й одрипяха напълно, докато тичаше след овцете, краката й стенеха, изтощени от това.

Господ да те пази Фатиме, й беше казало златокосото момче, когато я видя как с гърдите си караше слънцето да слиза в ръцете й . С тези гърди, на които никой в цяло Косово не можеше да излезе насреща и с тези очи, които нищо не можеше да накара да трепнат, в които спяха най-отбраните гълъби на Косово. Момчетата сънуваха гнездата им, мечтаеха да ги поставят в краката й, които виждаха до хълбоците всеки път, когато Фатиме се раздвижеше. А тогава ти се струваше че цялата планина се мени и преобразява в една единствена девойка, не, по-скоро в богиня, ангел или самодива, за които и Фатиме сама бе слушала някога и с които сега се мереше по красота. Но не тя, а другите я сравняваха с тези същества.

А тя отново започваше да се вглежда в себе си, в красотата си, но не така, както си мислеха другите. Какво ли не се заговори из селото: че някой с очите си видял това момче в махалата на разбойниците, че една вечер, когато казал, че е закъснял улисан в игра в сенчестата хладина, всъщност дълго се бил закачал там с Фатиме и че и на него и нея им се били скъсали внезапно вървите на панталоните, а после дълго оправяли дрехите си и че от този ден Фатиме не била вече момиче, а жена!

Това се заговори из цялото село. И от тогава Фатиме повече не я видяха със стадото. Напразно овчарите мечтаеха да я гледат отново след овцете и да утешават планината за тази хубост, на която със сигурност скалите завиждаха. Оплитаха се приказките на младежите, поставяха слънцето в пръстите й, сънуваха най-хубавите сънища в обятията Стария Канун, строяха се най-големите пирамиди и се погребваха с вековни останки, за да се построят нови и да се покрият с любов.

В тази планинска дъбова гора бе написана баладата за прекъснатата игра. И един гроб се появи на лицето на земята. Овчарите погребаха с почести и скръб сянката, която не видяха повече. Нито овцете...

ПЪРВИТЕ сватовници почукаха на вратата на Фатиме и не си тръгнаха разочаровани и с празни ръце. Даде им се дума за годежа на Фатиме с Мбас Брегъси. Една къща се зарадва, че си е взела булка. А една мома оплака съдбата си. Не мина много и срокът изтече. Докато Фатиме да премигне, стана булка, изправи се пред най-съкровената си мечта. Ала не можа да се види така нагласена и щастлива, както някога мечтаеше. Онзи ден напразно се мъчи да избяга от себе си. Да избяга и от всички тези хора, които се вглеждаха в нея.

Опита се да избяга. Да. Да избяга. Да отиде някъде, където повече нямаше да вижда никакви хора, нито дори собствените си родители. Къде да намери такова място, мислеше и говореше на себе си. Виждаше се все така смазана, уморена до безкрай. Протягаше ръце към слънцето, сякаш търсеше помощ от него, но напразно. Това беше само една Сизифова любов. Искаше отново да протегне ръце към слънцето, да прегърне момчето с меките си пръсти, да запали колибата, където се беше скрило,

Да запали фантазиите на учениците и на овчарите,

да погребе всичко,

така че да не може вече никой да влезе в тази къща, където нямаше спасение. С пръстите, боядисани с къна, искаше да прободе очите си заради едно време, както и очите на всички тези, които искаха й сложат къната. Припомни си и страха от първата брачна нощ, за който беше говорила с приятелки.

Сватбарите дойдоха.

Взеха Фатиме. Взеха я, а на някой се стори, че ливадите и прохладните сенки зашепнаха, че си тръгват мокрите й крака. Цветята се надигнаха и зашепнаха името и. Така й се стори на Фатиме, както и на онова момче, което веднъж неохотно свали панталоните й в Дъбовата гора.

Стомните паднаха в извора и се счупиха на парчета. Флейтата замлъкна в планината. Цветята забравиха първа пролет. Есента дойде....

СУТРИНТА на другия ден четирима мъже и една жена нахълтаха през бялата врата с номер седем на входа на селото. Мъжете никой не ги бе разпознал, а за жената казваха, че била Фатиме. “Защо пък е дошла Фатиме?”, бяха попитали някои. ”Били я зарязали”, казваха други. “Не била девствена”, добавяха трети.

“Нямат брой мъжете на тая”, бе казал един и внезапно така се заговори из цялото село. Мъжете, които върнаха Фатиме си тръгнаха веднага, а Фатиме се върна там, където бе израснала. Някой се зарадва. Овчарите казаха:

- Ще започне пак играта под сенките,

- Ще имаме най-хубавата утеха на света,

- Пак ще започне любовната игра – добавиха някои други.

Но не. Фатиме никога вече не излезе при сенчестите кошари. Никога вече не зарадва овчарите при зелените ливади, където бе завъртяла главите на младежите и беше израснала божествената й фигура на самодива.

И ОНАЗИ ВЕЧЕР Фатиме дълго се оглежда в кладенеца. Може да си помисли човек, че в кладенеца търсеше утеха. И, наистина, никой не я утешаваше като него. Само той я разбираше. Само той я обичаше. Оглеждаше се в светената му вода всекидневно. Виждаше лицето си на дъното му и си играеше с вълните му, като дете със загубени играчки. Там, на дъното на кладенеца, във водата видя и една висока кула, а на нея – един прозорец. И в този прозорец едно момчешко лице, което й се стори, че я канеше с цялото си същество. Канеше я толкова приветливо, че сякаш там, в тази кула, беше цялото човешко щастие. И най-добрият човек. Най-чистят. Без грехове. Свободен... Мечта дълго – цяла вечност, все така надвесена над кладенеца и бавно започна да пада.

Изведнъж се свлече по дървенията, мокра от кофата с водата и сега – падна! Някой я беше видял и беше казал:

- Полудя, дъщерята на... - и беше замлъкнал в нощта.

- Не помисли, разсипницата, когато оплиташе дрехи с момчетата в планината, а сега падна в кладенеца – казваха жените, които и завиждаха, а дето бе по-красива от тях.

Тя се удави като Нарцис, влюбена в отражението си на дъното на кладенеца. Ливадите написаха балада и овчарите я пяха цяла пролет.

ФАТИМЕ се самоуби. Падна в кладенеца и се удави. Това се разчу веднага и започна да се говори из цялата област.

Всеки шептеше и сплиташе всевъзможни легенди за любовта и смъртта й. Една къща потъна в мълчание и скръб.

Гниляне, 27.04.1966