БЕКИР МУСЛИУ (1945-1996)

Поет, прозаик, драматург от Косово

 

ЖЕНАТА НА ВЕРАНДАТА

Разказ

 

B. Musliu. Gruaja në verandë/Kori i gjelave të vdekur. Pejë, “Dukagjini”, 2002, 179 f. ISBN 9951-05-018-2

Превод от албански език Виктор Генков

 

 

Чудо: онази жена още стоеше на верандата! Понякога се движеше напълно инстинктивно, повдигаше тънките си сухи пръсти и без да знае защо ги пускаше пак в предишното положение. И така веднъж, два пъти, три пъти... докато ми стана монотонно и неприятно да броя за кой път правеше това. Сега видях как в мига, в който я погледнах, мислейки че тя не гледа мен, а гледа някой друг, или по-скоро никого,  ме погледна и ми махна с ръка, като се усмихваше. А докато се усмихваше  и ми махаше отново продължи предишната “игра”, казвам игра, понеже не знаех защо правеше така. Може би това бе начин да се забавлява. Казах си: може да е дяволита и да обича да се закача с хората, които я гледат, когато е на верандата като нещо особено  и странно. А всъщност тя не притежаваше нищо особено, с което да привлича околните – лицето и беше твърде широко, носът прав или поне така ми се стори, докато четях “Престъпление и наказание” на Достоевски на балкона. Беше със синьо манто и обувки с токчета и изглежда, че имаше  известен чар. Очите й не видях какви бяха, защото беше сложила тъмни слънчеви очила, в които от време на време се отразяваха  слънчевите лъчи. В лявата си ръка държеше чадър, докато дясната постоянно държеше вдигната и ми правеше странни жестове. А може и да беше луда. Едно от тези неща е, но кое?... Понякога се успокояваше толкова, че спокойно можеше да отрече всичко онова, което мислех за нея, правеше се на уморена, от време на време нервна, и съветваше всички онези, които я гледаха и й се смееха да не опъват болните и нерви. Така ми изглеждаше от моя балкон - че не беше далеч от това, което можеше да ме учуди. Кой знае? Само че в този момент изругах няколко пъти. Не заради нея или заради състоянието й, което, може би, още не бях разбрал напълно, и за това мислех, че нещо не беше в ред, а защото това ми отнемаше времето за четене, което си бях запазил за късните следобедни часове, когато бях някак най-спокоен. Някакъв смях се разнесе след това и в този смях можеше леко да се улови и едно звучно, ужасно ридание. Докато аз вдигах очи, за да разбера кой плаче, видях че тя вдигаше полата си до пояс и плачеше с кристални сълзи. Всички присъстващи, които бяха около нея и я гледаха как им маха с ръка и плаче, сега избухнаха в смях, сякаш за да разрушат цялата тази невероятна и тревожна нерадост.

Тя отново махаше с ръка към мен, сигурно искаше и мен да ме види в тази лудост или пък само така си махаше, несъзнателно.

                 - Горката жена! – казах - и видях, че отново махаше с ръка към мен и се смееше. Смееше се толкова приятно, че човек можеше да се усъмни за болестта й. Чудо: как никой не излезе да прибере тази луда жена. Казвам луда, защото още не можех да знам в какво състояние беше, но когато започна да крещи се убедих в първото си предположение, че беше луда, че е прекарала болезнено минало. Кой знае?...

Това ме подтикна да мисля по-дълго и дълбоко почувствах, че нещо силно, ме порази неочаквано в гърдите, но какво? Сам не можех да разбера. Спомних си как съседът ми няколко пъти ми беше разказвал за една жена като тази. Да, сякаш  беше точно той, съседът ми с дебелата лула от Персия  и широките панталони, който умря миналата есен. Сетих се за неговия разказ, защото жената от него беше имала съдба, подобна на съдбата на жената пред мен. Горката!

Та, разказваше той, съседът ми, както ви казах, че при едно дълго пътуване, което бил предприел с един фантастичен екипаж, “най-добрите хора”, както казваше той, срещнали една гола жена, която се къпела в една река заедно с рибите. Тя имала няколко рибки в ръка, с които играела и се забавлявала, а може би само така изглеждало заради лакомите й погледи и засмяното й лице, но се държала като най-щастливата жена на света. Бедните рибки не били по-големи от няколко сантиметра, но били много хубави, разноцветни на вид, зелени, червени, блестящи и образували нещо като мозайка в женските й ръце. Няколко души от екипажа помислили, че това, което им изглеждало че е риба, всъщност били  бисери, и решили да й ги отнемат, но понеже съседът ми бил капитан на този екипаж, не могли да го направят.Тя ги видяла, но си останала засмяна, въпреки че била напълно гола, а дрехите и висели на една акация на брега на хубавата река. Те почувствали някакъв много приятен аромат от реката и няколко от тях помислили, че тази жена е някое ангелче и че не трябва да си мислят разни глупости. Ароматът, който идвал от тази река им се сторил отначало наистина много приятен. Бил един полъх с аромат на теменужки или на рози, който се разнасял в най-хубавите градини на света. Самата красавица Аврора ги беше засадила някъде, сигурно под самата река, и ароматът им идвал от няколко километра разстояние и всички преминаващи се спирали, учудвали се от тази красота и от аромата, като мислели че е на рози, но кой знаел дали били рози или не. Това няма такова значение, но главното било, че заради аромата екипажът  не можел да направи нито стъпка към тази  жена, гледайки я от брега на реката как играе с бедните рибки, образуващи цветна мозайка, цяла красива дъга в шепите и, които се отразявали в лъчите на слънцето и създавали букет лъчи, който се къпеше в премрежените им очи и всеки от членовете на екипажа, разказваше съседът ми, мислел че не бил виждал никога такива дъги, въпреки, че не били дъги, а само светлина, която се пречупвала в огледалата на водата и на слънцето и рисувала тази много интересна цветна миниатюра.

              -    Бих искал да умра тук, близо до тази жена или да се гмурна в реката - казал един  от екипажа.

-         Да бях полудял като Нарцис- казал втори.

-         Щях да взема със себе си тази жена, ако е жена - добавил трети.

На всички им минало през ума че това можело да бъде някоя самодива.

-         Да пази бог – казал някой - ще ни избие всичките.

               -  Ако е истинска жена,  приятели, аз бих искал да се оженим и ако ме приеме, тогава ще бъда най-щастливият  човек на света, защото ще имам най-магичната жена на земното кълбо, нали?

                 -   Аз казвам, че това е една самодива, не виждате ли как сега извива тялото си в реката!

                 -   Удоволствие е да гледаш тази жена в реката с всички тези риби, които държи в ръце и прави всички тези чудеса! - добавил първият член на екипажа, който в началото запленен беше казал, че искал да умре тук, близо до тази жена или да се гмурне в реката.

             -  Не, приятел, това е само една свята жена, която ни дарява своите грехове,!–каза петият, - А аз се страхувам, каза вторият, който преди малко го беше предупредил да не става луд като Нарцис.

               -  Всички сте луди! Не виждате ли какво става в реката? Избягаха всички риби на жената и вижте – тя сякаш плаче, - казал им съседът ми, който бил водач на това пътуване и най-възрастният човек в екипажа.

Жената наистина плачела, а рибите вече не били в ръцете й, били й избягали някак, кой знае накъде. Всички те не преставали да сочат накъде са тръгнали рибите, като непрекъснато я гледали как плаче и им маха с ръка. Всички били влюбени в жената, но защо сега тя ридаела? Жабите на брега от страх скочили в реката, а цветята не ухаели, защото били обезформени, сякаш били уплашени и от нея, и всяко цвете оправело по няколко чудновати кръга, въпреки че били почернели,-  чудеше съседът ми, - а предишният им аромат ухаеше невероятно силно. Този аромат идвал от дълбините на реката, където, както изглежда, сигурно били най-хубавите рози на света и изпускали всичкия този силен аромат, толкова силен, че никой не можел да помръдне в пространството. По-късно край реката се появили няколко войника и няколко каруци, които, кой знае защо, се спрели до тях. А може би и не трябвало да ходят по-нататък от тази река и тази жена, която плачела за рибите, които вече не били в ръцете й, или пък и те искали да гледат тази красота (защото съседът ми казваше, че жената била една от най-хубавите на света и всички се учудвали на тази красота, на тази белота на тялото, която блестяла като перла, понеже тя била гола и не се срамувала от всички тези преминаващи, които я гледали), която плачела за изгубените риби, махала им с ръка  и мълчала.       

              -    Горката жена – казал някой от войниците, които се били спрели.

               -  Да влезем неколцина във водата и да и помогнем да намери рибите.- добавил друг, когато видял че тя с едната си ръка търсела из реката, а с другата им махала. Кой знае какво им казвала, след като никакъв глас не можел да излезе от устата й.

               -   Това е едно нещастие – казал вторият войник,

                -  Това може да развали всичко, да пази бог! – казал един от членовете на екипажа на съседа ми.

               -   Не я правете на луда! – казал отново първият войник.

               -  Не я гледайте, че може да полудеете! – казал съседът ми, който имаше голям житейски опит и различаваше нещастието от късмета и добрата съдба от разрухата. Войниците, които все повече се приближавали до нея, почувствали някаква тежест на рамената си, която така ги натискала, че най-накрая никой не можел да помръдне от място и да избяга от тази река и от тази чудна жена.

             -   Обичам я тази красавица – извикал първият войник, скочил в реката при нея и не се видял повече на повърхността.

- Нарцис! - зашепнали войниците,

- Нарцис! - зашепнали членовете на групата,

              - Нарцис! - зашепнала и жената за първи път се усмихнала на всички толкова приятно, че на всички онези преселници, разказваше съседът ми, им изглеждало, че в тази усмивка се криели най-изпепеляващите любовни тръпки на света и най-очарователните цветни пъпки, които пролетта някога е могла да отвори, най-блестящите бисери, които учудват света и те карат да забравиш всяко нещо, което наподобява тази изначална красота в тая жена, която изглеждаше че не беше съвсем обикновена, а приличаше на най-големите красавици в света, на която и Афродита би завидяла, а камо ли човек.

             -    Той е щастлив дори още сега! – казал вторият войник, който смяташе, че това е нещастие.

              -   Само така той можеше да я целуне – казал съседът ми, който по онова време си падаше по такива жени.

              -   Може да живее така спокойно с нея – казал  един войник и очите му се насълзили, като изглеждало сякаш нещо го мъчи - може би че не се е гмурнал пръв той в реката.

Жената все още се смеела на всички и с лявата си ръка търсела рибите в реката.  А може би сега рибите били забравени и тя търсела онзи влюбен войник, който се пожертвал за нея, както си мислеха те. Бузите й били червени като разцъфнала роза с аромат, изпълващ всяко утро, а усмивката си давала на онези, които я гледали от брега, в нея всички били влюбени по някакъв начин и всеки мислел че усмивката й е насочена точно към него. И докато всички гледали жената или пък си мислели дали войникът няма да покаже глава над водата, няколко сини змии слезли от една върба на брега на реката и влезли във водата. Жената ги видяла веднага и им подала дясната си ръка, докато лявата все още държала под водата и търсела рибите или пък войника, който се жертвал за нея. Змиите имали на езиците си големи жила, които на пръв поглед изглеждали като саби, но постепенно придобили виолетов цвят, станали като рози и се увили  около врата на жената. А тя  се смеела все така приятно. Змиите започнали да се множат: “Първо бяха само три змии, но сега от езиците им започнаха да излизат все повече и повече, кой знае колко, само се виждаше, че бяха много и не можеха да бъдат преброени и за няколко дни”, – разказваше съседът ми. Змиите обвивали хубавия и тънък врат на жената, която приличала на златна чаша, пълна със свежест, или поне така им изглеждало на цялото множество хора, които гледали от брега на реката. Сега змиите започнали да съскат толкова злобно, че всички си запушили ушите и много се уплашили. Казват че от това пагубно съскане всички зверове били обладани от страх и ужас, цветята увехнали, а любимите на всички майки птички по сред лято избягали на юг, земята била извадила свежите плодове от лятото и ледовете били сковали реката, както през зимата. Влаковете, някъде на край света били спрели, защото релсите се били разрушили, всичко било спряло в този час... Понеже  змиите съскали на врата й, никой не можел да разбере дали тя е  девойка или жена, но всеки се опитвал да види как тя се смее и им маха с ръка. Но кой дръзвал да се усмихне на нея? По време на това съскане от косата на жената излезли няколко бели гълъба и застанали върху рамената й, а змиите паднали в реката. Тогава гълъбите запели с приятните си гласове, които се превърнали в прекрасен хор, разказваше съседът, разказваше и че докато змиите гледали това чудо, гълъбите ги нападнали няколко пъти, но гълъбите, колкото повече нападали, толкова по-големи ставали и започвали да удрят влечугите с клюнове по главите, така че всички онези безброй много змии само отваряли и затваряли очи и започнали да се оттеглят на горе. В този момент, когато гълъбите все още стояли върху рамената на голата жена, чиито  дрехи били останали закачени на върбата, една силна буря, която повече приличала на ураган и за която никой не мислел че може да се надигне с такъв бяс, разклатила короните на върбите на брега на реката и разпенила водата.

В това пенливо вълнение по средата на реката се надигнал внезапно един голям скалист хълм, а реката започнала да пресъхва, защото и слънцето било слязло зад короната на високата няколко метра върба. И малко зад тази корона от скали се очертавал един много красив град, който никой от екипажа на съседа ми, както разказваше той, нито пък някой войник, някога  бил виждал. В тесния края на реката се виждал войникът със загубените риби на жената.

          -  Нарцис!   – зашепнали войниците.

          -  Нарцис!   – зашепнали членовете на екипажа на съседът ми.

          -  Нарцис! – зашепнала и жената с гълъбите на рамената й,

 приближила войника, който скочил в реката, за да се жертва за тази жена, чиито риби се загубили, но сега войникът й ги бил намерил и тя го целуна толкова продължително по устата, че той не можел да се освободи. Обхванала с две ръце  врата му - с лявата, с която викала хората от брега, и с дясната, която държала във водата и с която, кой знае защо, все още търсела войника, жертвал се за нея и най-хубавите рибки на света или пък за рибките, за които в началото плачела.

- Обви двете си ръце около врата му, – казваше съседът ми, – излезе от реката, която вече се бе превърнала в застояла вода, пълна с пясък и тиня, и се насочи към този хубав град, който се виждаше точно отсреща, като едно от чудесата на света, което никой от нас не бе виждал. Тя, все така гола, защото дрехите си беше оставила на върбата и въобще не и мина през ума да си ги вземе, заедно с мокрия войник тръгна към града, чиито жители се бяха строили шашнати, виждайки я с ръце около врата на войника, който беше само по гащи и без никакви други дрехи по тялото.” Едва тогава войниците и екипажът на съседа ми могли да се помръднат и насочили каруците си към тях, към войника и голата жена, сякаш били техни приказни сватбари. В началото жителите на града гледали – някои с отвращение, а други лакомо, тази жена с войника, който се бил жертвал за нея като скочил в реката, при рибите, които вече тя сама държала в ръката си. Какви риби! Това привлякло вниманието на всички жители на града. Били николко малки рибки, но блестели с чудни цветове като редки бисери, които в това шумолене и пречупване на слънчевите лъчи образували една цветна мозайка и създавали няколко хубави дъги, които вземали очите на всеки. От двете страни на булеварда се били строили хората, които желаели да видят това световно чудо, докато по улицата минавали войникът и голата жена, а на няколко метра след тях - каруците и екипажът на съседа ми, които били тръгнали на далечно пътуване на запад, но се били срещнали с тази жена, която като опиум ги привлякла и сега вървели заедно с войниците, сякаш били сватбари на тези две чудни създания. По едно време някакви завистници станали и започнали да насъскват черни кучета срещу голата жена, която се държала за врата на войника, като мислели, че това е голямо зло и нещастие на света. Кучетата лаели и се спускали към двамата, но, когато ги приближавали, за да ги нападнат, голата жена ги  пропъждала  и те умирали на място. Това се повтаряло дълго, докато станал цял кучешки куп по улиците на града, и в този момент започнало всичко да се чисти и подрежда след парада им. Казват, че някъде на края на града намерили щастие и покой в тяхната къща, а войникът не можел да отдели от врата си ръцете на тази жена. В това положение останали, докато гълъбите стояли на раменете й, a рибите - в ръцете на войника. И, когато гълъбите отлетели към слънцето, а рибите намерили друга река, войникът бил изчезнал някъде, а екипажът, както разказваше съседът ми, се върнал обратно там, където бил, войниците -  в къщи с хиляда чудеса на ум, като така и не знаели къде може да е голата жена. Някои казвали, че била полудяла, но някой все още плетели омайни легенди за нея и за войника, който се жертвал и че тя, легендата, се превърнала в символ и на любовта и щедростта. И децата научили за тях, защото бабите разказвали тази случка от поколение на поколение, както съседът ми я разказа на мен и както сигурно всеки от неговия екипаж  я е разказал на някой друг, който не е имал случай да я преживее, чуе или пък се е родил след нея.

 

Сега гледах към верандата, където по-рано видях жената, която махаше с ръка и се смееше. Смееше се толкова дълго, че те караше да мислиш че е някоя достойна проститутка. Но нямаше нищо такова, беше нещо друго. Не беше и по-натам, не знаех къде се беше изгубила. Понеже вече беше започнало да се смрачава, оставих книгата на Достоевски, от която този следобед не можах да прочета нито страница, и влязох в стаята си с прозорец към верандата и другия балкон. Седнах до прозореца, подпрях глава на една дръпната завеса и запалих една цигара, чийто вкус усетих както рядко пъти преди. Внезапно погледът ми се насочи към балкона отсреща и, ето, точно на онзи балкон видях жената, която преди няколко часа стоеше на верандата, смееше се на преминаващите и махаше с ръка към моя балкон. Сега беше облечена в черна дреха и, доколкото можех да видя, пак се усмихваше, този път дори по-приятно, и пееше. Пееше, колкото й глас държи, свободно и ясно, чуваше се дори в моята стая. И се смееше. Махаше с ръка отново към отворения ми прозорец, където бях сигурен че не може да ме е видяла по-рано, защото разстоянието бе повече от няколко метра и беше трудно да се види човек, застанал до прозореца вътре в стаята. Но тя махаше непрекъснато с ръка към мен и това ме убеди, че тя бе една луда и нищо повече. Само луда. Сега видях как се съблече сама гола на балкона  и как отново махаше на предишните “пациенти”, които се закачаха с нея. ”Горката жена! – казах, колко прилича на онази от разказа на покойния ми съсед, който беше умрял миналата есен.” Той идваше често в стаята ми и с голямо удоволствие разказваше легендата за жената и влюбения войник, който се жертвал за нея и за любовта им. Това сега е самата тя – гола, бяла и жалка!