МИГЕНИ

ЦЕЛУВКАТА НА РАЗБОЙНИКА

 

Мigjeni. Puthja e cubit. Vepra. Tiranë, Hiva, 1988.

Превод от албански: Иван Радоев

 

            Настоящият разказ не е включен в българския превод на произведенията на албанския класик Мигени (Милош Герг Никола, 1911-1937) “Песен на гордата болка” (София, 1958). Причината за това е, че самият оригинален на творбата е открит и включен към наследството на автора по-късно от останалите творби.

 

             Още една пролет беше настъпила. Седемнайстата пролет на Дила, която лежи на тревата и се чувства точно като на седемнайсет, нито на по-малко, нито на повече.

            - Мамо, на колко години съм? – попита майка си, която беше вкъщи.

            - Тъкмо навърши седемнайсет, дъще! – каза майката, като държеше едната си ръка на кръста, а другата над очите, за да се предпазва от слънчевите лъчи.

И Дила лежи на тревата и чувства, че е точно на седемнайсет години. Така си лежи, гледа синьото небе и слуша звънците, единият с по-високия тон беше на овена, а този с по-плътния - на кравата. Момичето става от време на време да нагледа добитъка и пак ляга с неясен копнеж в гърдите. Колко силно Дила чувстваше своите седемнайсет години, когато пленена от желанието, слага ръце зад главата си, изтяга се и усеща, че между дрехите и слепоочията й кръвта тече бързо и копнежът постоянно расте. Тогава Дила затваря очи. Така със затворени очи очаква нещо. Влажните й, наполвина отворени устни изсъхват от лека въздишка...

 

***

 

            Люта зима предхождаше тази пролет. Снегът, който сега се белееше само по високите планински пасища, през зимата беше покрил цялата земя. Ужасна снежна буря беше издухала преспите дори в пещерите и хралупите на дърветата. През тази мразовита зима планинските зверове слязоха в селата при хората, въпреки че не бяха добре дошли там. Заедно със зверовете от планината слезе и Разбойникът,  ужасът на всички, които бяха чували за него, но не го познаваха. Бащата на Дила прие на доверие Разбойника като приятел, с хляб и сол. През месеца, докато им гостуваше, Дила се убеди, че този Разбойник не беше същият Разбойник, за когото говореха, че убивал, грабел, насилвал. Наистина името му беше такова, но не и той. Майка й и Пренда, младата жена на брат й, се усмихваха на двадесет и четири годишния Разбойник, баща й му говореше с мек глас, брат й пееше с него. Техният приятел-Разбойник беше добър човек и всички го уважаваха. Понякога, волно или не, Дила го поглеждаше в очите и цялата почервеняваше. Друг път, докато шеташе из къщи, волно или не, го докосваше с ръка и от това докосване гърдите й наедряваха.

            Тя не се страхуваше дори от оръжията му – патрондажите, пушката и револвера. Едно скрито чувство се беше загнездило в сърцето на Дила и  с всеки изминал ден ставаше все по-силно. Това чувство се превърна в копнеж, който не я оставяше да спи.

            Но един ден, когато слънцето се появи в небето, като голяма сребърна пара, Разбойникът си тръгна. Дила остана само със своята любов към него.

 

***

 

            Толкова изгарящ беше копнежът й в искрящия пролетен ден, когато лежеше на тревата и чувстваше кръвта между слепоочията си. Още по-изгарящо ставаше желанието, когато затвореше очи и си представяше премрежено това, което нямаше. Нямаше... Не се видя повече Разбойника. Седемнайсетте й пролети бяха нейният горещ мълчалив зов към Разбойника.

            Лежейки така, потънала в мечти, Дила не искаше да отваря очи, дори когато почувства една тежест върху тялото си, мъжки дъх и влага върху парещите си устни. Не отваряше очите си. Сигурно от страх да не прекъсне опиянението, което я беше обхванало... Едва, когато почуства, че й олекна на тялото, отвори очи. Но той не беше там. Тя се изправи, нямаше никой. Огледа се наоколо. Единственото, което видя, бяха човешки следи от дясната й страна, които продължаваха и на ляво. Дила потрепери. “Той е бил – каза Дила – Разбойникът!” Тя тръгна по следите вляво. Вървеше като пияна в екстаза си и дори не забеляза овчаря, който седеше и се подсмихваше. Дила продължаваше да върви в екстаз, гледайки следите. Беше изоставила стадото, без дори да проумява защо търсеше Разбойника. Излезе на ръба на една скала. Извика името му, но както стъпките й, който ехтяха от скала на скала, ехтеше напразно и викът й.

            Когато падна здрач, над пасищата и скалите се чуваха горчиви и тревожни викове:

            “Дило-о-о! Дило-о-о! Дило-о-о!”