|
МИГЕНИ. ПРОЗА. Превод Марина Маринова “Песен на гордата болка”. София, 1958 Компютърна обработка на
материалите: Ани Петрова, Ася Борисова, Соня
Николова, Мария Динчева, Елица Велинова, Дияна Вълева, Виктория Мирчева Съдържание: Припевът на моя град Мъничкият Люли Забраненият плод Искате ли въглища, господине? Случка без движение Програмата на едно списание Черешите Легенда за царевицата Красота, която убива Таласмът Жетва Зенели ПРИПЕВЪТ НА МОЯ ГРАД - Господа, господа, моля ви, господа, подарете
нещичко! - Това е припевът, еднообразният припев на моя град.Когато утрото се
спусне над градските улици и слънчевите лъчи започват да се преплитат в краката
на пешеходците, а по земята да се плъзгат сенките на автомобилите и конските
каруци, тогава от тротоарите се подема припевът, еднообразният припев на моя
град: - Господа,
господа, моля ви, господа, дайте нещичко. Кой може да
отрази красотата на този припев? Моцарт, Бетовен? ...Ха, ха, ха! Тази мелодия
умеят да пеят само тротоарите на моя град
и да я слушат само неговите обитатели. И да изпитват удоволствие -
защото нашите граждани са много музикални. От сутрин до вечер все една песен
слушат и не им омръзва. Може би затова никога досега не са дали пътя на никой
от певците. Не! Защото обожават музиката. Особено красиво
звучи този припев във вечерния здрач: улиците на града добиват романтичен вид
(както са представени по акварелните картини), хората, доволни от изминатия
ден, отиват да търсят удоволствия и от нощта. Небето се смее като невинна девственица, чиито устни са
готови да ви подарят любовна
целувка...И сред всичко това - мелодичният припев на моя град. Може ли да си
представите цялата тази красота? Това, което ще
ви разкажа по-долу, не зная как да го нарека: сън или действителност. - Господине,
господине, моля ви се, господине, дайте ми нещичко! - потичваше едно
десет-дванадесетгодишно момче като малко кученце (бяло, черно или рижаво),
готово да лизне ръката на господина. подръпваше го за полите на палтото, но
леко, съвсем леко, защото се боеше да не си навлече гнева на този човек, на тоя
бог или дявол, на господина - искам да кажа. И така, потичва момчето, дръпва го
леко за палтото и повтаря: - Господине, господине,
моля ви се, господине, подарете нещичко. Но господинът
беше потънал в размисъл: настъпва нов сезон! Сезонът! Сезонът! Винаги нов сезон
сменя предишния. А с всеки сезон жена му, той и децата се изменят според
изискванията на модата. Потопен в тия мисли, господинът съвсем не забелязваше
малкото просяче. А на детето хич не му бе до сезони. То си мислеше мълчаливо:
колко ли добре се храни този господин, какъв топъл балтон има, какви хубави
обуща!... И окуражено от тези мисли, то го подръпваше по-силно за палтото и
повтаряше по-високо: - Господине,
господине, моля ви се, господине, подарете нещичко! Този път
господинът неочаквано се извърна и зашлеви плесница на малкия просяк. - И грош не
заслужаваш! - каза му заканително той и отмина, без да му даде нищо. Плесницата се
отпечата върху бледото детско лице. Викът, който се изтръгна от детските гърди,
привлече вниманието на минувачите. - Гледай, гледай
- рече един от тях, - малкият се е опитал да открадне нещо. Те мислеха, че
момченцето е искало да измъкне нещо от джоба на господина, който заслужено го е
ударил. Кръвта на малкия просяк нахлу в лицето му. Той събра всичките си детски
силици и хукна като преследвана птица. Страхът го гонеше по петите. Пот струеше
по лицето, по гърба, но той бягаше, бягаше и все бягаше, като мечтаеше да
намери някое безопасно ъгълче, където да се скрие от хората и да умре от глад. Едно по-голямо
момче забеляза малкия просяк да тича и му извика присмехулно: - Ей, малчуган,
къде по дяволите си хукнал? Чакай! спомняш ли си, че ние с тебе играхме веднъж?
помниш ли на какво? Аз те замерях с пари, а ти ги събираше. Съгласен си пак да
поиграем? - Добре, ама да
не ме удариш силно! позволи ми да си закрия очите с ръце, да не ми ги извадиш! - Добре, хайде
бързо! Ха, ха, ха, защо трепериш? страх ли те е? - Не, гладен
съм. - Значи не те е
страх...Дръж се тогава - и хлапакът запрати с все сила шепа монети в лицето на
малкия просяк. Парите се
пръснаха със звън по тротоара, а бедното просяче даже не изохка. Гладно,
капнало от умора, то коленичи и с
усмивка засъбира монетите. На челото му слънцето блестеше в капка кръв. Не, това не беше
сън, а действителност. И поетът, случайно вдъхновен от припева на нашия град и
тази случка, написа следните стихове:
От милостта на безсърдечните
се хранеше хлапе отритнато.
Търкаляха се дните му
по тинести пътища,
по мръсните потайни кътища,
по праговете каменни -
навред с мечти измамени.
Ала когато слънцето престана да му свети,
дълбоко във гърдите си усети
да се надига с вик
омраза страшна и неукротима,
каквато само жертвата на нищетата има. До вчера просяк само
и молител -
превърна се той в отмъстител,
що дири тежко и жестоко слово -
да заклейми света сурово.
Устата му пресъхна от гняв и от омраза
и думата неказана
на устните издъхна.
И ето го - лежи учуден,
прострян на кръстопътя.
По него камионите минават с вой
и ... носят му покой. 1934 г.
МЪНИЧКИЯТ ЛЮЛИ Никой не познава
Люли. Дори другарите му, които играят край него, не го познават. По-право те го
знаят, но си играят самички, а Люли ги гледа отстрани. В наше време всеки си
има своя работа и грижи, така е и с децата, така е и с Люли. Ах, Люли! Много
рано те налегнаха грижите! Когато Люли
влиза я училищния двор, усмихва се едва-едва, но с никого не заговаря. Той
върви полека, като се озърта наляво и надясно, и не се спира, докато не се
добере до любимото си място. Много му харесва да стои до училищната врата. Това
е неговото място, огряно от топлите лъчи на есенното слънце. Обляга се Люли о
стената, пъхва в джобовете малките си юмручета, обръща се към слънцето
зачервено от утринния хлад носле и ... започва да гледа. Най- интересно нещо за
него са ботушите, с които се перчат някои от неговите връстници. "Колко са
хубави! Ей, че светят!" - мисли Люли и неволно премества погледа си върху
своите лапатари, от които се показват пръстите на босите му крака. Любопитство го
приближава към едно другарчетата му, което има по-нови ботуши. Люли се навежда
и вижда отразени в лъскавината на ботушите своите полубоси крака. Когато
притежателят на ботушите побегне, Люли бавно се връща на своето място, за да
стопли на слънце краката си. А зимно време какво ли прави бедният Люли? Може би
проповедниците на милосърдие и любов към ближния ще му помогнат? Може би, може би
... Понякога при
Люли спира учителят. Ако се случи тогава лицето му да е чисто и без пъпки,
учителят го погалва по бузките и по врата, а Люли се притисва до него, взема ръката му, поглежда го с гълъбовите
си очи и му се иска да подари нещо на
учителя. Но теменугите са прецъфтели. А какво друго може да подари мъничкият
Люли на учителя? Освен лапатарите си, които са зинали, сякаш искат да глътнат
учителя? Да, Да,
лапатарите на мъничкия Люли ще погълнат учителя. 1936 г. ЗАБРАНЕНИЯТ ПЛОД Тринадесетгодишен мъж. Стои пред кино-рекламите и
ги разглежда. А е на работен ден тфу - плюе той и извръща поглед от афишите. Стори му се, че някой го вика. Не.
Никой няма нужда от работник.И той спокойно, спокойно продължава всекидневната
си работа - гледа кинорекламите. - Тфу! Живеят си
хората - казва и приближава към афиша, за да го разгледа по-подробно. Най-обикновен
филм. Красива девойка и близо до нея зализан младеж.Завист в очите на
работника. В гърдите му кипва омраза към героя на филма. Гледа го накриво.
Плюе. Хвърля поглед към собствените си одеяния. От обувките му е останало само
името им. Навежда се, притяга ги с връв към краката си, въздъхва тежко и тръгва
надолу по улицата. Разбира се, върви по тротоара. И съвсем бос може да се ходи
по тротоарите, защо не. Той се движи
бавно и спокойно, като господар. И други хора вървят, но не така спокойно -
бързат нанякъде. Колко хубаво е да вървиш бавно, като господин. Какво казах? Че
е хубаво да се ходи бавно и спокойно?... И хубаво е, и не е! Зависи... За
господина е добре да върви бавно, за да му се смели храната, но за работника то
не е полезно. Защо? - Вие сами знаете. Нашият работник
върви бавно, спокойно, но винаги с достойнство. По нищо не се различава от
господата. Какво да се прави? Каквото е времето, такъв е и светът. И да не
искаш, ставаш господин. Нашият работник не иска да бъде господин - нито да
подражава на господата, но времето е такова. Хич не обича той тия господарски
работи. Не че са му омръзнали, ама, ами
... и това знаете. Дан-дан-дан-дан!
Четири часът след обяд. Колко жестоко свирят червата на работника! Четири удара
прозвучаха от камбанарията и отекнаха в корема му.Четири! Четири! Четири! Още
веднъж четири! И защо четири, защо? Защо четири? Бъркотия. Някакъв бун.Нещо
като революция. Революция в корема. Гърмежи... оръдия... Не, това са червата му
от глад. Продължава
нашият работник крачка по крачка да мери улиците на града. Tърси работа. Като колегите си от Лондон и Берлин. Няма
нито една пълна каруца, която да разтовари. Нито един пътник, на когото да
пренесе куфарите. Нищо, нишо! Никой не иска неговата пот. Няма как да
изкара дори два-три жалки лева. Спира се
работникът пред витрините на магазините и гледа. Гледа и се наслаждава на
романтиката на времето. През стъклото на една книжарска будка отново вижда
фотографиите на артисти. Скърца със зъби. От злоба вдига юмруци на горе... ами
законът, полицията? Тези две думи пронизват мозъка му. С презрение оставя
артистите. Плюе. Продължава пътя си дрипав и гладен. Влачи се покрай
магазините, пълни със забранени плодове. Едно инстинктивно чувство иска да
избухне, но нашият работник овладява себе си. Законът! Полицията! Слага ръцете
на гърба.А ръцете му са силни. Дори и дявола да пипнат за гърлото - ще го
удушат. Но законът закриля и дявола.
Дан-дан-дан-дан-дан! Бие камбаната. Докога ще бъде все така? 1935 г. ИСКАТЕ ЛИ ВЪГЛИЩА,
ГОСПОДИНЕ? Два чувала с дървени въглища, натоварени на кон. До него върви балканджийката. От двете страни на тротоарите –
дюкяни. Конят и селянката се
движат по средата на улицата.Въглища по избор. Окото на един художник се дразни
от тази дисхармония.Пълно несъответствие. Балканджийката се изсеква на тротоара и изтрива пръсти в
пеша на джобето си. Най-проста
процедура, но деликатен мотив за един художник. Пръчката в ръката на
балканджийката се влачи по земята и описва в праха дълга километрична линия. Сякаш по този начин селянката
подчертава мислите си. - Искате
ли въглища, господине? - Какво
им искаш? - Дванадесет
лека…Чакай де, кажи ти колко даваш? Защо си отиваш? - В тая жега кой ще ти даде дванадесет лека? – намесва се подигравателно
един минувач. - Добре де, колко даваш ти? - На мене не ми трябват. “Наистина, жега е, кому са притрябвали
сега въглища? Ще ги
дам за десет лека” – мисли
си балканджийката и върви по сенчестата страна на улицата.Конят се движи бавно
с премрежени очи.Може би мечтае.Сега на старини може би си спомня за някоя
минала любов.Балканджийката не го подканя да бърза.Не иска да му прекъсва
удоволствието.Търпелива е. Когато излязат на слънце, по
земята се проточва една сянка. По-право – две сенки. Две сенки, слети в една. Сянката на коня и на балканджийката. Не можеш да ги отделиш една от друга, не можеш да ги
разкъсаш. Една без друга са лишени
от смисъл, защото само заедно представляват едно цяло. Едно жизнено цяло. Скръц, скръц – скърцат въглищата в чувалите.Чат, чат, чат – почукват
монотонно конските подкови по паважа. Балканджийката вдига глава…Гледа
слънцето. Време е да си тръгва. Да се връща в планината.А
въглищата стоят непродадени. Тя решава да ги продаде по-евтино. - Ей,
момче, колко е часът? Хубостта на балканджийката привлича младежа. Той се приближава приятелски и й
казва часа. Пита я по колко продава
въглищата. Започва да се пазари,
макар че няма да купи. Балканджийката е млада и хубава, защо да не се позанася
с нея! Мръсна е! – констатира младежът. Колко са глупави тия колибарки! Не могат да те разберат. Трябва да им се каже направо…
дори и това, което не се казва. Така си мисли момъкът и гледа балканджийката, както господарски син -
младата си слугиня. Глупава, ей, глупава! Нищо не разбира. И младият минувач си отива по пътя. Селянката започва да се безпокои за връщането си. Гледа слънцето, което все повече
и повече клони на запад. Как ще се връща в планината по тъмно. Не че се бои от самодиви и вещици, ама…Да беше стара,
нямаше да се плаши от нищо. Но си помисли, че веднъж-дваж бяха тръгнали подире й мъже и един от тях
искаше нещо, което тя отпърво не разбра. Не се страхува тя
от караконджоли като гражданите, а от хората. Хората я плашат. И защо? Защото е млада и хубавичка. Сладостна болка присвива сърцето й. - Колко продаваш въглищата, хубавице? Момата се обръща. Познава веднага човека, който я
пита. Продавала му е веднъж въглища. - Осем лека. - Скъпи са. Ти ме
обиди оня път – заговори човекът тихичко и се заозърта. Селянката се усмихва смутено. Извръща лице. Изчервява се. Не поглежда повече човека. Пита уплашено: - Колко даваш? - Пет лека. - Вземи ги за седем! - Хайде за шест. Селянката се колебае. Размисля. Поглежда слънцето. - Хайде със здраве!- казва тя и тръгва подир купувача. Върви тя след този човек, от когото
има тежък спомен, и руменее, черви се, ще потъне в земята от срам. 1935 г. СЛУЧКА БЕЗ ДВИЖЕНИЕ - Дий! Дий! Господ да те убие! Дий-й-й! Дано се затриеш макар! Но напразно. Конят не помръдна. Не може ни крачка повече да направи.
Товарът му е много тежък. Свисти
камшикът във въздуха,после се врязва в гърба на коня, в хълбоците му, свисти и
се врязва- пак и пак. От боя и от напрягането конят сякаш бе станал по-малък. Потното му тяло приличаше на куп
сухожилия, изпънати под кожата. Главата
му страдалчески опъната напред, сякаш всеки миг щеше да се откъсне от тялото и
да се търкулне в праха под нозете му, които тъпчат на едно място, огъват се и
треперят…но напразно. Товарът е много тежък. - Хайде,
душо,хайде - започна човекът по-меко да го подканва и го хваща за юздата. Ноздрите на коня трепереха. Очите му се притваряха и отваряха безсилно,
сякаш той разбираше своята мъка и тази на човека. В очите му, които толкова приличаха на човешките, се четеше краят
на живота му. От тях се стичаха две
светли капки, като сълзи на човек. Тези две очи - безцветни, неподвижни и
безжизнени – говореха за непосилно бреме, което чупи гръбнака, говореха за
земните мъки, говореха за смъртта. Измъченият кон прилича на тоя нещастен свят.
Очаква го един край - смъртта. Това е жив труп – нов символ на безответната
покорност на нашата душа. Каквото и да сме предприемали досега срещу смъртта,
то само е ускорявало идването и. Дожаля ми за коня, който покорно понасяше човешкото варварство. Стана ми
мъчно, защото и това животно чувства болката като мене, но не може да я изкаже. А може би човекът очаква вик на протест, за да прекрати жестокостта си. С негодувание се обърнах към един
приятел, който стоеше редом с мене: - Човек,
който така измъчва животното, заслужава да впрегнат него самия в пълната с
камъни каруца. - Не –
отговори моят приятел, - защото и по гърба на тоя човек плющи камшик.Свисти,
шиба го, разкъсва го безпощадният камшик на живота! Ти забравяш, че този човек
може би има в къщи деца, че може би в къщи го очакват четири-пет чифта ръчички,
които не знаят да вършат нищо друго, освен да искат хляб. След тези думи, в които имаше голяма част истина, на мен ми се стори, че
конят, човекът и каруцата се сляха в нещо мъчително болно. И аз не знаех кой има право: човекът или конят, аз или моят приятел. Може
би и конят, и човекът – и аз, и моят приятел, а може би и никой от нас. 1935 г. ПРОГРАМАТА
НА ЕДНО СПИСАНИЕ
- Политика? Не! - Правилно!Съгласни
сме.Защото политиката няма здрава основа, за нея не съществуват ни закони, ни
правила, ни ограничения.Следователно няма и морал – допълни един редактор
моралист, като поглеждаше снизходително колегите си над очилата. Днес на обед тоя редактор вместо
хляб отхапа парче от книгата “Религиозен морал”, но като видя, че не се гълта,
изплю го.Но господинът имаше деца, а децата – както казва съвременната
педагогика – са маймуни, затова, като видяха баща си да плюе, започнаха и те
най-старателно да му подражават: тпу, тпу,тпу! - Политиката е хамелеон, който, както е известно – мени цвета си в
зависимост от обкръжаващата го среда. Да предположим, че хамелеонът лежи върху
една скала. Естествено той придобива нейния цвят. С пръст да ти го посочат,
трудно ще го различиш от камънаците.Хвърляш се да го хванеш, но се връщаш с
подутина на челото, сякаш си бил на Троянска война. Челото ти е станало два
пъти по-голямо след стълкновението със скалата. А хамелеонът офейкал – върви,
че го търси. Това е, струва ми се, единственото правилно определение на
политиката, ако изобщо може да й се даде определение – намесва се друг
редактор. - Политиката
не влиза в програмата на нашето списание. - Не, не! – потвърждават в хор останалите редактори, запазили още пресен
спомен за онзи, който искаше да хване хамелеона. - Опасно нещо е политиката – повтарят те помежду си, като поклащат глава в
знак на съгласие. - Не забравяйте, господа, че нашето списание трябва да бъде идеално! - Браво! Идеално! - То ще има за цел да просвещава народа и да защитава всички, които нямат
защита.То ще вади сламката от окото на ближния. - Чудесно! - Ще пробужда национално съзнание! - Именно ще пробужда! Защото нашето национално съзнание спи, спи и спи и
трябва едно четиридесет и две милиметрово оръдие. - Ш-т-т! – зашиткаха от всички страни към нетактичния оратор, който
завеждаше редакционната поща. В края на краищата програмата на идеалното списание бе приета. Няколко необикновени обяви окачени по стълбите из целия град.Някои от тях
затулиха прозорците на сутерените така, че обитателите им се простиха
окончателно със светлината. На една улица, където дневно минаваха четири котки, двама-трима души и
някой петел с кокошка, едно теле се спря пред червения афиш и заби рога в
стълба.Види се, беше роднина на испански бикове. - Война!
Война - викаха хората, събрани пред
афиша на главната улица.(Във връзка със събитията около Италиано-абисинската
война народът бе обхванат от военна психоза).Най-подир се намери
полугосподин-полусмъртен, който прочете на глас: - Идеално списание! - Ух,
какво било то! – нацупи се една госпожица, подстригана ала-гарсон, и продължи
пътя си с войнишка походка. Тъй като народът не знаеше да
чете, списанието не се разпродаде.За издаване на втория брой нямаше средства. - Трябва да поискаме държавна субсидия – решиха накрая редакторите. 1936 г. ЧЕРЕШИТЕ Черешите узряха. Станаха чевени като кръв, а под сърцето на младата
планинка узря плодът на любовта. Стои тя пред прага на колибата, на бледото и
лице червенеят устните, като черешите по клонките. Хубава е черешата. Клоните и
са натежали от плод, сякаш ще се скършат. Под сърцето на младата планинка също
тежи плодът и тя не може да се повдигне да се повдигне да си откъсне клонче…
Черешата и планинката са натежали от плод и природата им се усмихва доволна… Но
кой вижда нейната усмивка. Колибарката жадува за череши, жадува да утоли глада си, защото царевицата
отдавна се свърши. Последните зърна останаха за семе. Утре ще го хвърлят в
земята и ще чакат новата реколта. А до тогава черешите ще трябва да заместят
царевицата. Младата колибарка прилича на пролетта – очите и са сини като небето,
устните червени като черешите, а тя страда, страда от глад. Отправя поглед
отвъд хълмовете и планините и затваря очи… пак гледа. Погледът и е пълен с
тъга. Всичко и е омръзнало освен животът. Колкото и да е лош, макар и изпълнен
с мъка и глад, тя го обича. Сам по себе си животът съдържа радост, радостта на
съществуванието. Но освен тази радост младата колибарка има и още една. Нощната
радост. Когато се спусне нощта, тя се сгушва в леглото до мъжа си… Той я гали.
И двамата забравят мъките на изминалия ден. Гладът стихва в тия опияняващи
мигове. Тези радости на нощта и донесоха тежкото, но щастливо бреме, сраснало с
нейното сърце. Тя гледа черешите и й се иска да си откъсне, но те са на високо.
Миналата година тя сама ги късаше без никакво усилие. При появата на някой мъж
бързо скачаше на земята, защото облеклото и не беше твърде много за пред хора. Mисли си планинката и е
мъчно, че не може да си откъсне череши. Но мъката и се разсейва и премина в в
едно светло чувство при мисълта, че зя всичко е виновна нейната бременност,
причинена от нощните радости. Ех, нощи, нощи!Тъмни и мили! Така мисли младата
планинка и мислите и са прости, както са прости и естествените желания на
нейната младост. На прага на колибата застава намръщена старица, премига с очи: пролетното
слънце я заслепява. Младата жена иска да и продума за черешите, но се срамува.
Затова се привдига, тръгва бавно, като платноходка в безветрено време. Взема
един дълъг прът и се мъчи да достигне някоя клонка. Но скоро вижда, че напразно
се мъчи. Облива я студена пот, тя захвърля пръта и се свлича на земята под
черешата. Старата на прага не се помръдва. Разкопчала е ризата си - сива като
зимно небе – и сякаш брои пари или върши нещо друго. Пари? Но откъде ще вземе
пари? Тогава, значи върши другото нещо. Гледа я булката и си мисли, че и тя
някога ще стане като нея. Минава и през ума за мъжа и. Сега той е млад и силен
като дъб, но и той ще остарее и ще стане като Редж Мета, който идва понякога,
гледа я с похотливи очи, говори неприлични думи, мъжът й и старата се смеят.
Мигар тези думи го тешат на стари години? Колибарката изохка. Остра болка я преряза през корема. Ах, дай боже да е
момиче… и момче да е, нищо; само ще трябва да спечели една кесия жълтици, за да
си купи булка. - Мале! - Що,
булка? - Скоро
ли ще се върне мъжът ми? - Че
той къде отиде? Невестата не сваля очи от черешата, гладът я измъчва все повече и повече,
болките в корема стават нетърпими. - Мале,
можеш ли ми откъсна едно клонче с череши, умирам от глад! - Не
мога, булка, потрай, докато се върне мъжът ти. Сърцето на невестата се сви. Една въздишка се изтръгна от устата й. Нещо
потрепери в нея. Една омраза – срещу кого и тя сама не знаеше, - една
безмилостна омраза растеше, пълзеше към гърлото и, задушаваше я… И я освободи
едва когато по бледото и лице рукнаха потоци сълзи. Тази жена със слабо тяло – гладна и измъчена – какво ли дете ще роди? Ще
бъде ли то любима рожба на природата? Детето, заченато в нищета, е обречено и да расте в нищета, защото ще получи
в наследство страданията, а заедно с тях и спътницата им – омразата. Тази
омраза може да го направи разбойник. А разбойникът си е разбойник. Неговата
работа е да ограбва и да подпалва. А с какво ще заплати това? “Вземете ми душата! Освен нея
нищо нямам!” – отговаря разбойникът, хванат на тясно. Под черешата колибарката се свлече с болезнен стон на земята. Старата жена се надига и бавно се
приближи. Скоро мъчителните стонове на майката се сляха с детски плач.
Новороденото известяваше на света за своето появяване в това забутано кътче на
вселената. На следващият ден поздравяваха
детето с думите: “Да ти е лека просията!” (Харесва ли ви, господа, това
пожелание за вашите новородени деца?) А пролетната природа се смее и се
радва, че ражда червени череши и бедни деца. 1936 г. ЛЕГЕНДА ЗА ЦАРЕВИЦАТА
Царевица! Царевица! В двадесетият век няма култ към бога,
има култ към царевицата. Върховете на нашите планини, които някога бяха олтари
на култа към боговете, сега са олтари на култа към царевицата. Хората мечтаят за едно царевично зърно сред мъките на глада. Думата
царевица е станала легенда, легенда, родена от жаждата за живот. Тази жажда е
така голяма и непреодолима, като нашите планини, които разтварят недрата да
погълнат гладните си обитатели. По тия гигантски хребети легенда е раждането,
легенда е и животът, легенда е смъртта. И тази горчива легенда, пълна с вековни
страдания в двайсетия век, къса сърцето ти и те кара да плачеш. Царевица! Царевица! Вик
за спасение на живота. Апотеоз на двайсетия век. Децата днес не знаят думата
бог – едва проговорили, те викат: “царевица”; царевица – това е думата на деня,
синоним на живота за легендарните обитатели на тия диви планини. Ечат
планинските долове от стоновете на гладните планинци, които, наредени един
подир друг, носят на гръб по половин чувал царевица. Тяхната върволица е дълга,
безкрайна, както е дълга и безкрайна мъката им. Те носят на гръб половин чувал
царевица, носят своя живот, своя бог. Истинският бог – въжделената царевица! Царевица! Царевица! Вестта,
че ще се раздава царевица, бликна от сърцето на страната и потече по нейните
жили към изпитите ú крайници, които съставят съвременната държава. И
накара да трепнат от радост ония, които нямат от какво да живеят. Както
мравките се събират около едно царевично зърно, така селяните са се събирали
пред общинския склад. На колибите, които спадат към общината, ще се раздава
царевица. Дивите планини – с мъгла и сняг, небето – с проливен дъжд, който
прониква до костите, искат да преградят пътя на селяните. Но кой може да спре
техния устрем, когато отиват да получат царевица? Царевица за децата, изсъхнали
от глад, които протягат ръчички като малки привидения. Тези деца са живи
свидетели на човешката трагедия. Нещастни свидетели от този кът на земята,
които чужденците споменават в историческите легенди. Легенди за приказно
щастие. Защото истинското щастие е далеч, много далеч от тия орлови гнезда. Долове
и върхове пресича планинецът, облечен в прадядовската си носия, за да се добере
до централната община, където раздават царевица. Гърдите му са гранитен
отломък, който се е откъртил от планината, краката му са прави и яки като
дъбови стволове. Безмълвно и величествено се движи този човек-планина. Но пред
царевичния склад той се превръща в страхливец. Става раболепен и боязлив,
защото – мисли си той – така го изисква законът, чиновникът; инак няма
царевица. - Както заповядате, господине – повтаря кой знае за кой път той до
прегракване, прави се на маймуна, само и само да не разгневи ангелите, които
раздават царевицата. А когато получат царевицата, тръгват
пак един подир друг по тясната пътека
на планината и на живота. Случва се от нечий пробит чувал да се изсипят
царевични зърна. Някой от върволицата ги стъпче, без да иска, а другарят му,
който го следва, му отправя ядно проклятие: - Недей ги тъпка, чумата да те стъпче
макар! Защото
двайсетият век е век на тържеството на царевицата в страната на планинските
орли. 1936г. КРАСОТА, КОЯТО УБИВА
Луната,
бледа като лицето на мъртвец, гледа от небесния свод. Любува се на света и на
кристалните от снега планини. Гледа заснежените селски колиби, в които сякаш е
замръзнало всяко живо дихание. Всичко се е сгушило под снежната белота. Тази
красота е убийствена за планинеца, тя смразява душата му, както бяла статуя на
гола жена смразява сърцето на художника. А в колибата, която пука под тежестта на снега, се открояват два цвята –
червен и черен. Червеният е огънят в огнището насред колибата, а черният –
всичко наоколо. Черни, тъмни са ъглите на колибата, откъдето се дочува жалното
блеене на някоя овца или хлопката на кравата. И за тях е убийствена снежната
красота. От устата на животните излиза пара, издига се във въздуха, после пада
по козината им като скреж. Тишина. Всичко е замръзнало. Една ръка се протяга,
взема съчка и разравя огъня. Пръсват хиляди искри. Пламъкът близва мрака, а
искрите скачат по гредите и по лицата около огнището. Хората треперят, студени
тръпки лазят по гърбовете им – студ лъха от тъмните ъгли на колибата. Б-р-р! -Я виж да не измръзне Сивушка! И хората стават, отстъпват място край огъня на Сивушка – на кравата. Нека
се стопли и този член на семейството, който мръзне в заледената колиба. И
Сивушка знае как да се разположи край огъня. Но с едрото си тяло едва не смазва
две от дечурлигата, заспали до огнището. А към полунощ, когато студът стане най-непоносим, сред животните настъпва
смут. Да, смут – едно по едно те
се приближават към хората и сякаш ги молят с очи: “Позволете и на нас да се
стоплим край огъня, че замръзнахме.” И хората, които нямат жалост един към
друг, се смиляват над животните. Стават, отстъпват мястото до огъня, а сами се оттеглят в
ледения мрак. Най-сетне зората заблестява с една бяла красота, която също
убива. Хората стават с вкочанени
тела и със спомена, че е преминала една тежка нощ. Те стават, но едно малко
дете не става. Майчината ръка се протяга към него и мигновено вик на ужас
пронизва сърцата на хората в колибата. Страшна сила има в мъката на майката, но
тя не може да върне живота на детето. Да, вкочанило се е, маминото. Червената му кръв е замръзнала в жилите и
сърцето. Превърнала се е в кристал, за да направят от нея сервиз за някой
милионер; не превърнала се е в рубин, за да направят от нея огърлица за нечия
метреса. Тялото на детето се е превърнало в каменна статуя. Статуя, откърмена
от майчина гръд. Вземете тази статуя и я отнесете в
града. Поставете я на някой площад. Нека стане паметник на онзи, който има
големи заслуги за страната. Да, на някой министър, народен представител или
друг велик мъж...А пък случайно, ако не намерите човек с достатъчно големи
заслуги, тогава посветете го на оня, който няма никакви заслуги – например на
някой стар древногръцки бог. ТАЛАСЪМЪТ Децата в нашата страна винаги са се плашили от таласъми. Плаче детето от
някаква вътрешна болка, неразбираема за невежите родители, а те го
укротяват,като го плашат с таласъма.
Ш-т-т! Таласъма! Виждаш ли го? Олеле,какви очи има! И от тия майчини думи,казани след гробна тишина, детето се ужасява,отправя
очи към тъмнината отвъд прозореца и наистина вижда две въображаеми очи.
Сърчицето му започва да тупа,като на хванато птиче в ръцете на безмилостен човек.Спира
да плаче,сънят го надвива.След него заспива доволна и майката.Така е било от
памтивека - и вчера, и днес,и утре,от
ден на ден все по- лошо става.И няма дете,което да не знае за таласъма.Но не
искайте от децата да ви го опишат,защото те не могат да сторят това.Така е с
бога,казват хората,чувстваш го,но не можеш да го опишеш,нито пък можеш да го
определиш.Затова не искайте от децата да ви описват таласъма,тъй като туй и възрастните не могат да направят.Но вие
може би мислите,че за тях не съществуват таласъми? Лъжите се! Съществуват. Разкрачил се е този таласъм от единия до другия край на континента.Малките
хора шестват под него като лилипутите
между краката на Гъливер. Всичко е тържествено,с гръмки речи и блестящи
униформи – но липсва насъщният. Избави ни господи от таласъма! Ек на камбани и благовонни молитви. Анатеми,
проклятия, вълнения. Таласъмът! Простете хора,потънали в невежество,си
мислят,че таласъмът се ражда от мрака. Понякога благочестивият печат хвърля лъч
светлина върху него. Изобразява го страшен като маймуната Кинг-Конг. Ужасен.
Грозен и кръвожаден,със зъби като саби. Ето как простите хора си представят таласъма,от който искат да се избавят,
и се молят : “Спаси ни,господи,от
таласъма!” И в този общ страх от
таласъма дребничките хора могат да получат дори удар. Пази,господи,рабите свои! Този страх от таласъма те са наследили от своите родители, както и сами го представят на децата си,като ги плашат
с таласъма, за да осигурят спокойствие. А защо плачат децата - те хич не искат и да знаят. 1937 г. ЖЕТВА От
ден на ден слънцето изгряваше все по-голямо и по-ярко и залязваше усмихнато и
ласкаво към хората. Селяните ставаха рано и в свежата утрин благодаряха на изгряващото слънце –
а дойдеше ли вечерта, обагрена с червените лъчи на залеза, - изпровождаха го,
като го молеха да не изгрява утре, а да изпрати дъжд, защото посевите в
зелените долини имат нужда от дъжд два пъти седмично. И слънцето ги слушаша охотно, както разумните деца слушат добрите си
родители. Усмихваше се доволно, преди да си отиде, и поруменяло залязваше. На
другия ден не изгряваше. Нито на по-другия. Валеше дъжд, лек и светъл като
елмаз, обагрен от дъгата, валеше, валеше. Напояваше грижливо земята. Къпеше
тревите, миеше маковете, без да повреди нежните им цветове. Така два дни. На третия ден – чудно хубаво слънце. Разпръскваше златните си лъчи, които
трептяха като най-нежните струни на човешката душа. Безкрайно се радваха хората на бъдещата жетва. От хълма над селото гледаха
как нивите се люшкат като зелено море от леката вечерна прохлада. Чувстваха как
житото расте и сякаш заедно с него растяха и те, стигаха до небето, ставаха
великани. Въздишаха доволни, мислейки за идващата жетва. А децата, като гледаха родителите си радости, радваха се повече от тях.
Плетяха венчета от полски цветя и ги слагаха по главите си. Хващаха се за ръце,
извиваха хора, пееха и играеха. Радостните им викове се носеха надалеч. И дойде денят на жетвата. Селяните станаха в ранни зори. Взеха сърповете, наточиха ги и се запътиха
към нивите. А слънцето изгря голямо и огнено, заслепи очите на селяните,
заблестя по сърповете им. И те още веднъж от все сърце му благодариха и хванати
за ръце, забързаха към нивите. Когато стигнаха, се спряха слисани. Гледаха
своите ниви и не вярваха на очите си. Насреща им бяха зинали оръдейни дула. На
селяните тези оръдия се сториха като някакви чудовища от приказките на бабите
им. Ризите им полепнаха по гърбовете от студена пот. - Какво е това? – изумени се питаха те, като се приближаваха към оръдията.
Пипаха ги с ръце и студенината на желязото проникваше чак до сърцата им.
Гледаха колелетата на топовете, които се бяха забили в меката земя, и ги
заболя, сякаш през техните тела бяха преминали. - Какво е това? Такива семена не
сме сели. Нали е казано: “Каквото посееш, това ще пожънеш!” Ние сяхме жито, а
поникнаха железни топове. -
Какво е това? – питаха се изумените селяни един друг. Но нямаше кой да отговори. С треперещи
ръце опипваха селяните топовете и гранатите; сякаш с добро искаха да се
разберат с това апокалиптично чудовище. Но оръдията бяха железни, чудовищата
мълчаха сурово. -
Какво е това? – говореха селяните сами на себе си и очите им се наливаха
с мъка. Лицата им потъмняха, челата им се свъсиха. Не виждаха вече блясъка на
слънцето. Нещастни, с разбити надежди, с неописуема мъка тръгнаха те към
селото. Когато се прибраха по домовете си, полуобезумели от грижа и мъка,
обърнаха се към децата, които играеха и пееха. -
Ех, деца, деца, ще трябва да се научите да ядете желязо! - Тра–ла-ла! Ще ядем желязо – запяха
децата и продължиха да играят безгрижно. ЗЕНЕЛИ Зенели е като онази хубава и плодородна земя,в която както и да хвърлиш
семето, хваща се расте и дава плод повече,отколкото очакваш. Казвам му : -
Зенели, кажи ти това, което не знаеше другаря ти! Той става и гледа с умните си кестеняви очи съсредоточено в мене. Зъбите му
са бели,лицето – мургаво,челото- правилно, главата му отметната назад. Отговаря
с голяма увереност. За тази увереност той е дал много доказателства. когато
другите не знаят, винаги трябва той да отговаря. И говори с малко смръщено
чело. Понякога,както говори, детската му фантазия го увлича и той лети с
въображаем крилат кон от облак на облак,но щом забележи моята усмивка спира,
сеща се, че греши, става му неловко и без да му казвам, сяда като закрива
лицето си с ръце. Много рядко,но вре пак случва се
Зенели да каже: - Не зная,
господин учителю - Тогава урокът не върви както трябва. Зенели не взема никакво участие. Понякога,също така рядко го обхваща детска веселост, смее се безпричинно, вълнува се от радост,
не стои мирно и закача другарите си. Не помагат нито забележките ми,нито
интересът към урока. Струва ми се,че по този начин той сякаш ми се подиграва и ме упреква: “Стига вече, господин учителю,стига ни учи как
трябва да живеем,стига ни учи кое е
хубаво и кое по-хубаво –въпреки това ние живеем,както са живели нашите прадеди,със същите радости и мъки,забравени от света по тия планини.
Ето, погледни,на един през скъсаната риза се вижда сухото му тяло, на друг-
залепеният за гърба стомах, онзи там ще припадне от глад, друг едва сдържа зъбите си да не затракат от треска….” Така ми се струва, че ме
упреква подигравателното и умно лице на Зенели, когато се усмихва. Струва ми се,че сякаш иска да ми каже: “ Остави ни да се посмеем малко,да се повеселим, докато сме на училище. Да
живее училището! Да живее просветата! Тук пеем, а в къщи няма радост, няма
веселие……Да живее просветата, да живее училището, където се учим да пишем и четем неща, които всъщност
няма да са ни много потребни в живота, но стига ни,че се учим……” Оставям децата да шумят и заставам до прозореца. Гледам. Пред мен –високи планини,отсреща - голяма
гора, краят и не се вижда –ходили сме веднъж на разходка в нея. Тя е
съкровище,но може ли да се яде? Хвърлям поглед на праснатите села по хълмовете
и възвишенията. Виждам една самотна нива в далечината, дървета,червената земя и
пожълтялата трева. По-наблизо са колибите,ниски до земята; струва ми се,че това
са само сламени покриви… Измъчвам се от това отегчително възхищение и устните
ми неволно се раздвижват,говорят сами. Скоро се сещам, че децата
ме гледат, обръщам се и Зенели ми казва: -
Господин учителю, да започнем урока. Час по география. Вземам глобуса в
ръце. Говоря. - Къде е Албания? – питат
двама-трима ученика, а другите надигат глави, за да видят по-добре. Когато я показвам - една червена точка сред другите цветове, - се чуват недоволни, разтревожени гласове: - Колко е малка !... - Мъничка, мъничка, едва се забелязва… - Но как може, господин учителю, да е толкова малка Албания? – става и
казва един от тях, като протестира с ръка. Всички говорят помежду си
обезпокоени, като че ли в този миг Албания е станала толкова малка, че трябва
да водиш борба, за да останеш в границите й. Само Зенели мълчи. Гледа ме с
умните си очи, сякаш иска да ми каже: “Господин учителю, спасявай положението,
както си го правил и друг път, когато сме говорили за земеделските
съоръжения и си ни обяснявал защо ги
нямаме ние; когато сме говорили за удобството в живота на хората в богатите
държави, каквито ние не сме. Винаги си спасявал положението, спасявай го и сега…” Наблюдавам малките им развълнувани
души, смутени от това, че отечеството ни, което е толкова голямо - според тях,
- е нарисувано толкова малко. Те мислят, че това е грешка. Аз зная, че утре Албания ще порасне на глобуса, ще стане
кой знае колко пъти по-голяма…нарисувана от ръката на някой великоалбанец…. Но за да се съвземат и ободрят децата, им казвам: - Какво? Албания ли е малка? Тя е
голяма! Ако я сравним по население, тя е по-голяма от всяка друга държава в
Европа. - Тогава защо са я нарисували толкова малка? - разгневен размахва ръце един
малък защитник на интересите на отечеството си. Едва въздържам смеха си и продължавам: -
Защото по територия сме по-малка от другите държави. Но това няма
никакво значение. За да сме щастливи, стига ни земята която имаме, само трябва
да я работим… В този миг бие звънецът и децата
нищо не разбират от философията на щастието, което бях започнал да им развивам.
Те излизат навън неудовлетворени, вървят бавно и разговарят помежду си, а
Зенели се мъчи да остане назад, без да го забележат. Когато всички излизат, той
ме заговаря с горчива усмивка: - Нищо нямаме, господин учителю, нито земеделски машини, нито хигиенични и
хубави жилища, малка страна сме... Спирам го. Умозаключението на
Зенали е колкото горчиво, толкова и вярно. Говоря му. Мъча се да го утеша.
Не зная дали ми вярва. Приятно ми е и често мисля за бъдещето на Зенели. Но защо?
Не стига само моята добра воля, за да накарам Зенели да достигне високи
върхове, откъдето се виждат светлите хоризонти. От друга страна моят фатализъм
ми казва: остави Зенели да живее примитивно,
както са живели прадедите му, не го погубвай със съветите си да достигне
високите върхове, откъдето може да падне отчаян, като греда скъпите си близки в
нищета, без да може да им помогне. Затова, когато дойде време и аз дадох училищното свидетелство на Зенели,
поздравих го, но когато си тръгна, ми
стана мъчно, че никога вече няма да се видим. 1938 г. |