МИГЕНИ. ПОЕЗИЯ

 

Превод Марко Ганчев

 “Песен на гордата болка”, София, 1958

Компютърна обработка: Ани Петрова, Ася Борисова, Соня Николова, Мария Динчева, Елица Велинова, Дияна Вълева, Виктория Мирчева

УВОД НА УВОДИТЕ

 

 

                                   Всеки ден боговете залязват

                                   и следите им чезнат

                                   в години и вечности.

                                   И не можеш разбра кой сега е човек и кой – бог.

                                   Пред човека застава бог с риза раздрана

                                   и с юмруци си удря главата

                                   най-горчиво разкаян

                       и нарежда окаян:

                            - О, кого съм създал аз, кого!

                            И човекът не знае –

                            той ли рожба е божия

                            или бог е създаден от него.

                            Вече идолът ням не влече го

                            и не мисли човекът

                            за работи празни.

                            Неизвестно е днес богове ли сме ний или хора.

                            О, дошло е туй време, когато

                            се разбираме ние прекрасно

                            и ще вдигнем докрай Вавилонската кула.

                            На самия й връх ще се качи човекът

                            и ще викне оттам гръмогладно:

                           - Ей ти, господи!Где си?

ПЕСНИ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО

    

 

СИНОВЕ НА ЕПОХАТА НОВА

 

 

Синове на епохата нова сме ние.

Изоставихме старците

с техните вехти светии,

за сражения нови

юмруци сме свили

и за победа…

Ний сме стръкчета млади,

  под които земята рождена

е напразно

със сълзи и пот напоена

и прескъпо платена

със кръв и с кости –

че беше тя залък

в устата на лакоми гости…

Синове на епохата нова сме ние,

в нищета сме порасли,

но щом чухме да бие

съдбоносният час,

ние вдигнахме глас:

Не! Не искаме загуби вече

в тоя кървав хазарт,

що история днес е наречен.

Поражения вече не щем,

а победа!

На човешката съвест победа,

на човешкия ум!

И не ще ни възвърнат

на стария друм

тез, които намират за свято

да потънем в предишното блато

и да влачим смирено до гроба

монотонната песен на роба

като вечен губителен сън

и в човешкия мозък

да бъдем трън.

Синове на епохата нова сме ние,

С огнен порив се хвърляме в битките нови,

до победния край да се бием

  и умрем сме готови.

 

 

 

                 НЕКА ДОЙДЕ ЧОВЕК

 

              Нека дойде човек

              от недрата на тая земя, по която ний сълзи сме лели,

              от недрата на нашите души зажаднели,

              дето чакат цял век –

              нека дойде човек!

              Да не бъде той приказен дивен юнак,

              но с думи кръвта да разпали,

              да разтърси покоя; с очи заблестели

              да разпръсне вековния мрак!

              Нека дойде човек!

              Да ни грабне с нова идея!

              Да започне една епопея!

              Нов живот в нашите гусли да звънне!

              Всички нации днес се опиват от своите безброй епопеи.

              Тоя огън на тяхната гордост лицата ни пържи

              и от туй върху тях умножават се бръчките бърже,

              а над нас, сякаш ний под вода сме, животът се лее.

             (Свобода? –  И нищожният рак

              е свободен, но рак е все пак…

              Щом приспана е нашата съвест,

              туй не е свобода!)

              Нека дойде човек –

              и велик, и суров,

              във сърцата ни той да разпали любов

              към един идеал благороден,

              към същински блян всенароден.

 

 

                             ПРОБУЖДАНЕ

 

 

            О, воли, смазани в юмруците челични на вековете,

            о, воли, стъпкани на бесните титани от нозете,

            които, тръгнали към свойта гибел, тука свърнаха

            и къщите ни в пепел преобърнаха!

            О, воли смазани,

            потъпкани, погазени!

            Разбийте вий оковите и като великани

            с победни викове втурнете се необуздани

            по цялата земя, недрата й пробийте

            и може би там химна ще открийте,

            що илириецът по празненства е пял,

            когато в страна свободна е живял.

            О, воли смазани,

            потъпкани, погазени!

            Светкавицата на гнева ви нека прогърми,

            отправена към дявола или към бога в небесата –

            да разберат те вече, че сами

            орловите потомци ще си построят гнездата.         

 

 

 

 

     

                 ИСКРА

 

 

          Една искра напусна камината своя,

          през комина се втурна, презряла покоя,

          полетя сред тъмите,

          спря се чак при звездите

          и оттам заблестя

          вместо месеца тя.

 

 

          И сияй, не загасва таз искрица жива,

          светлината ú черните нощи пробива

          и надежди събужда

          сред ония, що в нужда

          влачат своя живот

          леят сълзи и пот.

 

 

          Със звездите таз искра в небето играе

          и със тях там за щастие вечно мечтае,

          а огнището родно

          долу гасне самотно

          и размахва тояга

          един старец на прага –

 

 

          да я хвърли той иска към искрата жарка

          и да върне в огнището тази бунтарка:

          - Отговаряй ти, дъще,

          що избяга от къщи,

          що не искаш във дим

          и във мрак да седим!

          И звездите, и искрите спущат се ниско

          и цялото наше небе арбърийско

          озарява земята

          и целува зората

          наште жадни уста

          и делим радостта.

 

 

 

          ПЕСЕН НА МЛАДЕЖТА

 

 

         Най- добрата песен, младост, почвай ти!

         Песента, която в твойта гръд пламти!

         Радост да избухне в твоите очи…

         Песента не сдържай! Нека проечи.

 

         О, запей ти, младост, чуй ти моя зов,

         нека те прегърне песента с любов,

         нека те целуне и запламенее

         и вълна от чувства всинца ни облее!

 

         О, запей ти, младост, весела бъди!

         Твоят смях да екне в сините простори!

         Нека ти завидят слънце и звезди

 

         и от завист нека да треперят горе!

        О, запей ти, младост! Песни да кънтят!

   Смей се, младост, смей се! Твой е, твой светът

 

 

 

          НЕИЗПЕТИ ПЕСНИ

 

 

      Неизпети, дълбоко във мене спят песни

      и ни мъка, ни радост от сън ги не буди.

      Спят те там и очакват ден хубав да блесне,

      за да екнат тогава без страх и принуди.

 

      Неизпети спят песни в мене дълбоко

      и подобен съм аз на вулкан, който дреме,

      ала всичките песни, настане ли време –

      многоцветни, безсмъртни, - ще бликнат високо.

 

      Но ще дойде ли ден за пробуда такава,

      или пак се надсмиват над нас вековете?

      Не! Не! Този път свободата изгрява

      и аз виждам как Слънцето свети.

 

      Мои песни, вий, мои светини същински,

      недокоснали още сърцето на никой човек –

      само аз ви се радвам детински.

      аз – люлка ваша или ковчег.

 

 

 

 

 

           ПЕСНИ НА НИЩЕТАТА

 

 

           ПОЕМА НА НИЩЕТАТА

 

 

Нищетата, братко мой, е хапка корава.

Спира в гърлото тя и дъха ти задавя,

като гледаш бедняци с лица пожълтели

как за милост към тебе ръце са прострели –

сякаш сенки са те и не се изморяват,-

тъй с прострени ръце до смъртта си остават.

А над тях, като присмех над злата несрета

минарета високи стърчат и кубета,

откъдето ни учат попове, пророци

да отбягваме тежките земни пороци.

 

Нищетата си има свой грозен печат –

по челата чертите й страшни личат,

по лицата във бръчки дълбоки се вият

и устата напразно мълчат – да ги скрият.

 

И онез, на които е паднал печата,

са трохи от трапезата пищно богата,

на която обядва животно грамадно

със вековен търбух, ненаситно и жадно.

Няма друга съдба нищетата, а дрипи,

дрипи все – знамена на надежди предишни,

вероломно насъскани, жалки, излишни.

 

В животинска любов нищетата се дави.

В тъмни кътове, заедно с кучета, с крави

на постелки от мръсни и гнили парцали

се разголват тела като мърши постали

и уста във уста безумно се впива

и потъват на чувствата в силата дива.

За минута гладът своите пристъпи спира,

за минута и жаждата също замира

и зачеват се тука слугите и тия,

дето утре очаква ги глад и просия.

 

Нищета е вред.И в детинския поглед е тя –

там трепти като пламъка плах на свещта

под тавана опушен, с греди окадени,

дето сенки човешки пълзят разкривени,

дето болно момченце до пръсване плаче,

дето сухата гръд драска гладно кърмаче

и отчаяна, майка му диво кълне го,

а в корема й зрее и друго след него.

Там децата не знаят целувки, обятия,

там децата от майка си слушат проклятия.

Никой песен приспивна на тях им не пее,

нищетата едва ги във люлка люлее.

А насреща белеят високи палати,

дето има и хляб, и вечèри богати,

и не снемат децата очи от стените,

зад които лежат господарчета сити.

 

В нищетата децата отрано узряват:

да избягват юмрука се те научават –

оня страшен юмрук, който в треската гладна

нощем дави гърлата им с тежест грамадна

и лицата им млади вместо с красота

се покриват от сянката зла на смъртта.

И угасват те бавно, с главици склонени,

както пролетно време цветя осланени.

Нищетата се труди, не е мързелива,

денонощно потта си за други пролива,

в мръсотии завира ръце и нозе

и все пак непрестанно гладът я гризе –

че за този си труд без почивка, без сън

получава пет лека и казват й: - Вън!

 

А понякога тя е с изписани устни,

с начервени страни  и в премени изкусни,

но снагата й хубава нощем разделя

всяка първа що-годе постеля

и денят я заварва с печалба една:

на душата и на чаршафа – петна.

 

Нищетата и тя във наследство минава.

Но не банки, имот и дворци завещава,

ами криви гръбнаци, дробове с каверни

и колиби с греди изкривени и черни.

Спи човек, а прогнилият покрив се срива.

Ужасèн, както всеки, когато загива,

вика той и гласът му високо политва

и проклятие в него ечи, и молитва.

И умира премазан на своя креват.

“Тъй наказва бог тези, които в разврат

са живели!” – над гроба му попа опява

 и проклятия яростни пак наследява

нищетата дори и когато умира

и в ковчега за нови потомци ги сбира.

 

Има само утеха една сиромаха –

в мръсна пивница, в тъмното там над тезгяха

към устата му чаша след чаша се ниже –

да удави в пиянство неволи и грижи.

Всяка чаша му носи секунда щастлива,

но в сърцето му тя като змия се впива

и към пода на кръчмата вечно го дърпа.

Пада той, както пада пшеница под сърпа,

и ридае под масата в мръсния прах

и трагикомично тресе се от смях.

 

През мъгла се нявга надежда разгаря,

ала буря се втурва и с гръм я събаря.

Няма радост, а болка за бедните има –

до безумие пареща, зла, нетърпима,

що те кара да вържеш въжето на клона

или туй да го сторят съда и закона.

 

Не, не милост, а правда несретата иска!

Милостта е измислица хитра и низка –

във ръцете ни черни, от грижи изпити,

фарисеи да хвърлят монети изтрити

и след туй да се бият надуто в гърдите.

 

За човешкия род е петно нищетата,

векове тя чернее у нас на челата

и не стари пачаври, не попско четмо

ще измият позорното наше клеймо.

 

 

                 ПЕСЕН НА ГОРДАТА БОЛКА

 

 

              О, горда болка на измъчена душа,

               която в мойте песни се изливаш,

               нима ще бъде нужно, за да те теша,

               света да кича с бисери фалшиви?

 

              О, горда болка, що припламваш и кипиш

              неспирно в моята свободна песен,

              дали в сърцата хорски чувства ще веселиш’

              или ще свехнеш като лист наесен?

   

              О, песен на горчилката и гордостта,

              с риданието като два близнака,

              възпявайте несретaта и бедността –

              че с времето yтеха ще дочакат.

 

 

                        В КРАЯ НА ЕСЕНТА

 

              В природата е есен и на хората в лицата.

              Въздиша вятърът и слънцето мъждука бледно;

              изнемощяла, стене във гърдите ни душата;

              трепери на тополата едно листо последно.

 

              Последен танц танцуват багри жълтоцветни

              (на листите предсмъртното стремление безумно).

              И радостите ни, и бляновете наши сетни

              едни след други падат в есенната кал безшумно.

 

              Един грамаден дъб във небесата се опира

              и като великан люлей  снагата си могъща.

  Живот, живот ми дайте! – страшно въздуха раздира

   гласът му като гръм…но в стон накрая се превръща

 

И тоя стон към мръкналия хоризонт политва,

във плач и мъка всяка жива клонка се люлее;

листата се допират като длани за молитва,

но знаят те, че ще умрат… Спасението де е?

 

Очите скръбни са, от скръб изпълва се сърцето

В часа на погребението, и кръвта застива;

един огромен гроб високо расне до небето

и на погребението писъкът от него се излива.

 

В природата е есен и на хората в очите.

Ридайте,  вий, деца на сиромашката неволя,

оплаквайте трупа на вашите мечти разбити,

над който в тежка горест се навеждат вейки голи.

 

 

                        СКАНДАЛНА ПЕСЕН

 

              Монахиня една, дето носи на своето рамо

              греховете ми заедно с тия на другите люде –

              на плещите си жълти, от бога целунати само, -

              през града ни премина, прилича на ангел прокуден.

               

              Монахиня една, по-студена от плоча надгробна,

              с пепеляви очи – пепелища на страсти предишни,

              с устни тънки, извити – на шнурчета малки подобни,

              що във примка задушават дълбоките нейни въздишки.

             

              От молитва тя иде и пак ще върви да се моли.

              Вред у нея молитви таят се – в очите, в ръцете.

              Без молитви какво ли ний щяхме да бъдем, какво ли?    

              Но и с тях досега не е станал животът ни цвете

             

              О, калугерко бледна, люби се ти там със светците,

              като свещ пред олтара излей с фанатична наслада,

              но молитви за мойта грешна душа не мълви ти –

              че аз искам на всяка цена да премина през ада.

 

              Аз и ти – двата края със теб, монахиньо, сме ние

              на въжето, с което два свята мощта си днес мерят.

              В тая остра борба неизвестно е кой  ще надвие –

              и въжето трепти, и човешките жили трептят.

 

                                             

                                         ЕЛЕГИЯ

 

              В плача утеха дирим ний за свойта скръб

              и мъкнем цял живот на гръб

              нещастията си… че тоя свят

              подобно гроб е пълен с тъмнина и хлад.

              едва – едва животът ни се влачи тука,

              Премазан на невидим великан в юмрука.

              Понякога око през капка чиста

              във тъмнината засиява,

              понякога метежна мисъл поривиста

              като светкавица в очите запламтява

              и дири изход нашата омраза.

              Но миг след туй главата се навежда,

              по клепките сълза полека се оцежда,

              търкулва се по бузата и се разбива.

              Човек ще се роди от всяка капчица горчива

              И в своя друм орисан ще поеме,

              по който просяците влачат бреме,

              по който тръни ще му кървавят нозете

              к с бледо пламъче надежда ще му свети.

 

 

 

 

ФРАГМЕНТ

 

От милостта на безсърдечните

се хранеше хлапе отритнато.

Търкаляха се дните му

по тинестите пътища,

по мръсните потайни кътища,

по праговете каменни –

навред с мечти измамени.

Ала когато слънцето престана да му свети,

дълбоко  във гърдите си усети

да се надига вик

омраза страшна и неудържима,

каквато само жертвата на нищетата

има.

До вчера просяк само

и молител –

превърна се той в отмъстител,

що дири тежко и жестоко слово –

да заклейми света сурово.

Устата му пресъхна от гняв и от омраза

и думата неказана

на устните издъхна.

И ето го – лежи учуден,

прострян на кръстопътя.

По него камионите

един след друг минават с вой

и… носят му покой.

 

ДУХ-ВЕСТИТЕЛ

 

О, мой гълъб с разбити крила,

със забита в гърдите стрела!

Ти си жертва, измъчен мой брат,

пред олтара на новия свят.

 

Ти крилата пречупени сви.

О, хвръкни пак над наште глави,

полети към небесния свод! –

Още има във тебе живот.

 

Дух-вестител на новите дни,

тази смъртна стрела измъкни,

облети всеки кът, всеки край

и надежда на бедните дай!

 

Но раненият гълъб мълчи.

Само бликат от двете очи

сълзи бисерни – светъл порой.

Може би вече мъртъв е той?

 

 

МОТИВИ

 

Къде се крият поетичните мотиви?

Дали на детството във спомена тъй мил,

когато в дните ми невинни и щастливи

животът с много блянове ме бе пленил?

 

Или пък в спомена за близката ми младост

е скрит пламтящият порив на любовта

и римите му пълни със безумна радост,

ще полетят неудържими по света?

 

Но по лицата на жените, що отиват

сами да се продават из града по здрач,

изписан е със бръчки вдлъбнати мотивът,

от който и небето се залива в плач.

 

Загърнат в дрипите си, глупаво се смее

един безумец, много, много дни не ял,

и гладни са децата му, но тук – в бордея,

заражда се на бунта първия сигнал.

 

В потайни кътища, където страшен бива

дори настъпилият през нощта покой –

там редом с бедността ще найдеш ти мотива,

поете, за гнева си и за химна свой.

 

През цял живот мотиви с глас многоезuчен

край мен прииждат и се губят на вълни,

но ето – иде сетният мотив трагичен:

лицето жълто е – камбаната звъни.

 

 

ТЕЖЕСТТА НА СЪДБАТА

 

Съдбата с тежко бреме ни потиска.

можахме ние бога да сродим,

а почнахме самите да пълзим…

орлите гълъби да станат искат.

 

(Орли, недейте става гълъбици:

във рая ангели ще ви насучат,

във ада с вили пък ще ви набучат –

затуй недейте става кротки птици!)

 

Като Дамоклев меч виси съдбата

над нас и всеки наш стремеж пропада,

животът ни по-черен е от ада;

ни правдата помага, ни лъжата.

 

Какво са правда и лъжа – среброто,

с което всичко можеш да набавиш,

но никога със тях не ще поправиш

на нашата планета колелото.

 

Желае някой то да е разбито

като кракът на цирков акробат,

изпил горчилка много в този свят,

а от меда ни капка не опитал.

 

 

 

 

                        ПЕСНИ НА МЛАДОСТТА

 

 

ПРОЛЕТЕН ВЪЗТОРГ

 

 

……. И настъпи пролет …..

По лицата наши радост заблестя,

Спусна се и гняздо във сърцата сви

И живот желан и чуден се яви,

И усмихва се широко над света

 

……лястовичката долитна…. .

И като душа във порив и екстаз

Вдигна се високо в синьото небе,

Слънцето целува, светлина  гребе

И приветствува ни с чистия си глас.

 

……тържествува славеят…

Кацнал върху розата, омайно пей

И в звънливата му песен тръпне зов,

Ласка безудръжна, пламенна любов,

Сякаш туй е с лирата си сам Орфей….

 

….. и блести росата…..

отразен животът в капчица една,

е примамлив като нашите мечти

в часове, когато изгрева блести

и се спуща по листата светлина.

 

….. и настъпи пролет……….

По лицата наши радост заблестя,

Спусна се и гняздо във сърцата сви

И живот желан и чуден се яви,

И усмихва се широко над света.

 

 

 

 

ПРОЛЕТЕН СОНЕТ

 

Изпълнена със пориви,зората

събуди се със песен на уста

и в тоя чуден миг далечината

в сребро до хоризонта заблестя.

 

На слънцето  запя зората песен,

На златните лъчи и на деня,

На пурпурния океан небесен,

На мамещата му синевина.

 

В градините,отрупани със цвят,

Разхождат се и пият аромат

Девойките пробудени и тръпни.

 

В душите им се ражда любовта,

Кат листо трендафилово шъпне

и те,упити,славят пролетта.

 

 

На г- ца Б.

 

Въздишаше и в сетна светлина трептеше

залязващия ден.

Бе пурпур сводът озарен,

Синевина в небето и в очите блестеше.

Дълбоко в тях оглеждаше се любовта.

Подобно гълъб стрелкаше се в тя

Над езерото и в  чистото небе,

Гугукаше и тъй щастлива бе ….

За тоя ден, любима, все мечтая

И да се върне той желая –

На залеза под сетните лъчи

Да видя твойте чисти две очи,

С които любовта си ти откри

И щастие ми подари.

 

 

ЕДНА НОЩ

 

Жена или богиня, някъде от мрака

Пред мен като видение изникна ти,

От тебе вятър сладостен повея,

Мълчанието ти кръвта ми сгорещи.

Часовникът отпява простата си нощта песен.

Къде си ти?  Понякога звукът е тъй далеч отнесен

Във оня мрак, от който ти изплува.

О, тука си, дъха ти срещам и сърцето чувам,

и устните ти топли са пред мене,

очите черни и големи,

и линията чудна на снагата

с хармония и обещания богата.

Мълчанието ти е тъй прекрасно,

Съгласие чете се в него ясно.

Наистина! И весел танц душите наши

Танцуваха без отдих цяла нощ.

 

 

МЛАДЕЖКИ   ПЕЧАЛ

 

По етера звуци от нейде долитат,

Танцуват, играят,

Отекват в стените

На моята стая,

В сърцето се вплитат

И будят там чувства разбити.

И чувствата с тия вълни музикални

Се сливат в щастлива

Целувка любовна.

В сърцето се впива

Стрелата отровна

На страшната мъка по дни безпечални.

За кипнал живот е таз мъка младежка.

И песните, дето

По етера идат,

За мен са утеха

В измами, в обиди,

В тъгата ми черна и толкова тежка.

 

Отекват във стаята  звуците живи

И ритъмът буди

В мен спомени прежни

За влюбени двойки,

Прегърнати нежно,

Които танцуват щастливи.

 

 

 

 

  ПОСЛЕДНИ ПЕСНИ

 

 

 СТРАДАНИЕ

 

Тъй ясно всеки ден

във огледалото аз виждам

как от страдание очите ми полека гаснат,

по челото и по лицето бръчки раснат

и как усмивката ми вече е горчива…

И чувствам,

че утрото

със пориви за труд не ме опива.

Не сещам жажда да изграждам,

а всеки божи ден

животът става ад за мен.

 

Полека – лека гледам как

едно след друго

всяко мое чувство

животът подпечатва

с печат неумолим,

и всяка моя радост

той отнема.

Че ти, живот,

си бил тъй зъл

не знаех аз

до този миг,

че тъй жестоко

ще ме смаже безмилостния ти плесник.

 

Но днеска

в огледалото аз виждам

как от страдание очите ми полека гаснат,

по челото и по лицето бръчки раснат

и скоро аз ще бъда само

едно музейно знаме,

раздрано

в боевете на живота.    

 

 

 

 

БЕЗСЪННА НОЩ

 

О, малко светлина, другарю, братко мой!

Сред тая нощ едничък светъл лъч желая.

Недъг ме мъчи, но не знам какъв е той,

омраза ме гори, но към кого – не зная.

 

О мъж, герой! Тук малко светлина хвърли –

ти, що рушиш, за да градиш, когато съмне –

не ме оставяй в мрака, а ме съжали –

ще полудея в тия часове безсънни.

 

Да можеше върху небето в тоя мрак

да се напише с факла, буйно запламтяла,

един призив!… Тогаз видели бихме как

играем върху острието на кинжала.

 

Но факла няма и мъжете са сами –

без сън и светлина един след друг изтляват.

Напразно викам аз сред тъмните тъми.

Млъкни, млъкни, душа и остани корава!

 

Петелът пее – знак, че близо е денят.

- Ти лъжеш ли, о петлъо, или се раззаря?

Разправят всички, че не лъжеш тоя път,

но в думите на хората аз нямам вяра.

 

Махнете се, кошмари на нощта!

Прегръщам аз възглавката като спасение.

О, сън ми дайте, сън ми дайте и мечта

за устни две, които шепнат утешение.

 

 

 

 

 

НАПРАЗНО ВДЪХНОВЕНИЕ

 

Вдъхновение мое напразно,

дето често гръдта ми изгаряш –

за какво ли ме караш да пея

и във мъка да пламенея,

за какво ли гръдта ми изгаряш,

вдъхновение мое напразно?

 

За ония ли, дето са все в тъмнина,

вдъхновение мое, да пея?

Остави ги в несрета да гинат!

Хората песен такава проклинат

и със злоба говорят за нея,

че горчиви тя сей семена.

 

О, горчиви, горчиви са тез семена …

Вий, които от сладки зърна сте израсли,

не се бойте от песен една –

тя за вас е съвсем безопасна :

ще ви трогне сърцата корави,

ще открий в съвестта ви петна,

ала друго не ще ви направи.

 

Вдъхновение мое напразно,

не те искам, махни се от мене.

Твоя порив не ща,

твоя полет не ща!

Искам в кал да вървя до колене,

със другари прегърнат в нощта.

 

 

НЕРАЗБИРАЕМА ПЕСЕН

              

                                   Посвещава се на народните напеви

 

От сърцето народно ти беше открадната,

беше песен, а стана ридание

за несретния син и за щерката, гладната,

за живота бедняшки, разбит от съдбата,

за народното тежко страдание.

 

О, сърце на народа, ти  плач ли си, песен ли?

Все във мъка живяло, пак в мъка живееш ти.

О, кажи ми, ридаеш ли, или пък пееш ти?

В тебе има ли ядно проклятие,

че към нас тъй жестока съдбата е?

 

Не, не! Ти израз на страшно страдание,

на живот, който крее в агония

и навярно ще свърши в безсилно мълчание.

 

 

 

 

САМОТА

 

Самотата направи

вече старец от мен.

Със бездушни предмети

съм отвред ограден.

Неподвижни, безмълвни,

те са пълни

с омраза сурова.

О, те нямат уста,

о, те нямат очи,

но прекрасно аз знам,

че са там

да ми вливат

в сърцето отрова.

Да ме бяха поне наругали :

-              Проклетник омразен!

Да ме бяха поне подиграли :

-              От бога помазан!

Да ме бяха похвалили :

-              Тъй е красив!

Или просто да кажат:

-              Напразно е жив!

Само нека говорят и думи да чувам,

в самотата за думи жадувам.

Те, които не думат, не дишат,

нека свойта съдба да опишат.

Може би ще намеря аз прилика в нея

със живота безмълвен, във който живея,

който вечно тече в самота

и тъй много напомня смъртта.

Но мълчат безсърдечните вещи.

А и мен да мълча ме заставят зловещо.

О, те нямат очи,

о, те нямат уста.

Те са тук – да горчи

мойта зла самота,

да ми вливат отрова в сърцето,

що самичко проклина се, клето.

 

 

ПОД ЗНАМЕНАТА НА МЕЛАНХОЛИЯТА

 

 

Дето минеш

из мойта родина –

знамена е развяла

меланхолия мрачна…

Няма никой да каже,

че тук има народ,

който с труд и със пот

нещо ново изгражда.

Нявга – нивга под тъмната сянка

на тез флагове мрачни

забелязват се хора юначни.

Гледаш някой полага усилия

и измъчва се милия

чак до смъртната своя въздишка

да роди

нещо много голямо,

а пък ражда се

мишка.

Става просто комедия,

та от смях да умреш,

ако не от тъга –

по – напред.

Върху всяка колиба и праг,

дето нещо живее все пак,

знамена е развяла

меланхолия мрачна.