Ким Мехмети

ЛУННОТО ЦВЕТЕ

Превод Стефан Стефанов

 

Kim Mehmeti. Lulehëna. Pejë:Dukagjini, 1997. f. 49-63

 

            Да се каже, че това цвете е неповторимо, би било малко. Да се каже, че то не наподобява никое друго, би прозвучало като глупост, защото ние познаваме всички видове цветя. Също така, не може просто да се твърди, че някой превъзхожда по красота или по ум всички други, защото в края на краищата за свойства като красотата няма прототип, който да служи като критерий, който да коронова недвусмислената красота. Каже ли някой, че е достатъчно да си помирисал аромата на това цвете, за да очакваш после със спокойствие смъртта, то това би било не толкова поучително, защото понякога си струва да умреш за нещо незначително, далеч по-малко странно от лунното цвете. Или обратно погледнато: да кажем нещо подобно за когото и да е, би било равнозначно на пренебрежение към целия живот. Когато някой е готов, да пожертва живота си като единственото, което притежава, и то за дребни неща, не бива да му отказваме това право. И за да не протакаме повече: дотогава не знаех, че нещо, което се намира толкова обозримо пред очите ни, се оказва така неописуемо. Тази видима красота провокира умението ми да описвам, но аз не намирам подходящите думи да онагледя прекрасните цветчета и финия дъх, от който още съм опиянен.

            За пръв път установих, че красотата не може да се изрази в думи, а само да се почувства в оплетени усещания. Би могло да се каже, че тя играе с нас една игра, в която ни позволява да я възприемем с очи, да я докоснем даже, но никога не ни е разрешено да я овладеем, за да можем да я възпроизведем винаги, когато поискаме. А може би красотата не е нищо повече от една самозаблуда на ума, толкова лъжлива, колкото и самият живот. Но съществува. Това доказва тъкмо лунното цвете, което сега бих искал да се опитам да опиша, макар и да съм твърдо убеден, че както обикновено, моите старания са обречени на неуспех.

 

            Не ми остава друг избор, ще трябва да прибягна към стандартните понятия и фрази, както човек инстинктивно посяга да погали завъртялото се около краката му малко коте. Имайки в предвид невъзможността да предам с един жест или едно възклицание неописуемата красота на лунното цвете, започвам с твърдението, че това цвете те омагьосва. Или ще се изразя с твърдението като на поет средна ръка: То опиянява и дава очи с красотата си, защото хубостта му не заслепява, а противно на всякаква логика превръща цялото тяло в едно голямо око. Ароматът му, един вид, води до умопомрачение и ако не отхапем от някоя стипчива дюля или кисела ябълка, не бихме могли да излезем от това омайващо опиянение. Този аромат ранява душата, но ни принуждава същевременно да се придържаме към това състояние и да не искаме никога да свършва. Често съм се питал, как е възможно, мирисът на това цвете да ме парализира, така че да искам завинаги да остана пленник в ноктите на тази ласкава омая, която предизвиква чувството, че съм погълнат от този аромат и дори ме кара да желая да изчезна наистина и да се превърна в част от този неописуем букет. Ако някой би искал да дефинира аромата на лунното цвете, той трябва да каже, че то обединява мириса на всички цветя на този свят, допълнен от един напълно собствен, незаменим, присъщ само на непознатите нам цветя, които красят небесния рай, в който не може да пристъпи човешки крак.

Чувал съм не малко обяснения за приказното въздействие на аромата на това цвете. В Мека един хаджия разпространяваше мнението, че става дума за едно от многото природни явления, които трябва да напомнят на хората тяхната собствена незначителност пред нашия свят, както и пред всички останали непознати светове, или пък за доказателство, че въобще не съществува красота. Хората сами си я били измислили, за да направят товара на съня, наречен живот, малко по-лек. После той се позова на едно сравнение с водата от извора Земзем, която еднакво утолявала и жажда, и глад, което той обясни с това, че чрез тази течност се набавят всички необходими на човешкото тяло вещества. Може би той все пак е имал право, защото от една страна,  това цвете притежава толкова много великолепни свойства, че не би могло да бъде сравнявано с другите цветя, които съм виждал или познавам от лексикона, но от друга, на пръв поглед прилича на всички останали цветя, така че може да се стигне до извода, че абсолютната красота е само едно разтегливо състояние на обичайната красота. Не можем също така, да го сравняваме с някоя прекрасна жена, чиято красота е изградена върху комбинацията от различни хубави дребни детайли.

При всичките си разлики, упойващият аромат на това цвете е едно от общите му свойства с цветята,  от който хората произвеждат омайващи нектари, които приемат, за да гарнират с делириум монотонността на ежедневието, като в никакъв случай не са способни да се освободят от този подтискащ товар, ами напротив, се потапят в една изтощаваща празнина. Но цветето, което от пръв поглед ме омагьоса, не принадлежи нито към сорта на опиумните растения, нито към онази отровна зеленина, чиято красота води до смъртоносно опознаване. Рядко красивото, така наречено лунно цвете показа комплексни качества, които биха могли да бъдат разбрани само от части, защото никога не е било извършено запознаване с него. Говори се, примерно, че ако се изплете венец от лунни цветя и се носи седем дни, ще се привлече цялата, при това безсмъртна, радост на света. Щастливецът, който седем дни поема сладкото ухание на това цвете, започва на седмия ден да се разтваря и да се разпада на прах, вятърът го подема и го отнася на мястото, на което за пръв път е пролял сълзи. Ала все още никой не е успял да изживее тези омайващи седем дни с венец от лунни цветя на главата, защото това цвете има свойството да увяхва изведнъж и да изчезва завинаги. Когато венчелистчетата изгубят своята свежест, започва един странен процес: от миг на миг те губят големината си, докато накрая не остане едно петно на хастара на палтото ви, ако сте сложили цветето в джоба си. Никога няма да го откриете изсушено като другите цветя в някой хербарий. Ако някой успее да го запази, той няма да успее да понесе седем дни аромата, който опиянява още от първия дъх.

Лунното цвете е въплътената загадка на красотата. Вероятно дори въплътената загадка на живота, въпреки че хората, които го отглеждат упорито се надяват да разгадаят тайното послание, което то споделя с хората на своя особен език. Този, който отглежда лунното цвете, не е за завиждане – който е вдишал веднъж аромата му, не може цял живот да се освободи от него и да се занимава с нещо друго, освен с отглеждането му: той трябва да зарови в определено време семенцата в земята, радва се, когато небесносините цветчета с трите жълти точки се разтворят, опиянява се от среднощния бриз, който разнася аромата им във всички земни посоки.

Отглеждането на лунното цвете е един колкото особен, толкова и трудоемък процес. На малцина им се отдава, да го накарат да разцъфти, та да могат да му се насладят. Дори когато някой знае, как трябва да протече отглеждането му  и притежава необходимите семена, не може в никакъв случай да е сигурен, че лунното цвете и в неговата градина ще разцъфне. Не е достатъчно да се доверявате, че като родени през пролетта имате “щастлива ръка” и особената грижа е напълно излишна, че така семето ще поникне по-лесно – това въобще не е гаранция. Лунни цветя могат да отглеждат само мъжки същества, които са се родили като седми син на своите родители, и то само когато баща им също е бил седми син в семейството си. Също така жени, които са развили до майсторство изкуството да спят с мъже, без да губят девствеността си. Ето при такива условия се развива лунното цвете, което е толкова рядко, колкото и хората, които биха могли да го отглеждат. Някой трябва да се е уплашил, че за толкова години женската плодовитост ще се загуби, и че има все по-малко момичета, които успяват да запазят девствеността за онази нощ, когато гальовни ръце ще прогонят съня от очите й и потта от тялото й, уморено от фантазиране, жадуваното тяло е там в своята жар и те ще целуват устните, които носят аромата на истинския живот. И дори на края да се намират още хора, които да отговарят на изискванията, те или никога не са чували за лунното цвете, или се боят от красотата му.

 

Аз самият видях това цвете една нощ в Зенубовата ботаническа градина. Веднъж, когато отидох в Дамаск – да ви осведомя къде живее Зенуба, защото може би ще имате щастието и ще можете да се насладите на уханието, което ще ви освободи от всички страхове пред живота и смъртта. Във всеки случай, няма да  запазя в тайна, че Зенуба е едно необичайно момиче и не само отглежда в ботаническата си градина едни от най-редките цветя на света, ами и ще се старае да осигури най-добрите условия за вас, каквото и да пожелаете. Колко ли безсънни нощи й дължа, колко пъти ме караше да страдам, защото смяташе, че съм недостоен за любовта й. Или защото вярваше, че и любовта е само една болка, изразяваща се в душевни терзания и мъки. При едно такова момиче трябва всичко да се взема в предвид. Особено обърканата молба да я посетя, когато вече почти съм изгубил надежда за нея. Така се случи с мен през една майска нощ, когато тя ме заведе за пръв път на разходка из ботаническата й градина и ме принуди да прекарам гол цялата нощ сред цветя и листа. Тя намаза тялото ми с дъха си и с една течност, която блестеше на лунна светлина. На сутринта се събудих като опустошен, чувствах се така, сякаш хиляда котки ме бяха драли с ноктите си, или сякаш някаква тайнствена сила бе изсмукала от тялото ми цялата свежест и желание за живот. Зенуба, Зенуба, извиках аз множество пъти, но не получих отговор. И така, аз продължих пътуването си към Медина, без да знам защо в онази нощ Зенуба ми беше промълвила, че дългото чакане по мен я е изтощило. Лунните цветя, така твърдеше тя, била засадила, само за да ме накара да посетя градината й, защото знаела, че редките неща, особено несравнимата красота, ме привличат неимоверно.

 Когато някой път отидете в Дамаск, попитайте за Зенуба, ала не издавайте в никакъв случай, кой ви е разказал за градината й и лунните цветя, защото тя намира утеха във вярата, че аз съм мъртъв. Тя ще остане през целия си живот девица, което би и позволило през цялото това време да отглежда лунни цветя и може би тя ще успее да носи седем дни венец, изплетен от лунни цветя. При споменаването на моето име тя би избухнала в сълзи. А ако не заплаче, бедната, защото трябва да е проляла вече достатъчно сълзи, и без това ще си помисли, че се завръщам като прашец, който потъва в бездната на влажните й от сълзи очи и събужда спомени от нощите, които прекарахме с нея в ботаническата й градина. Когато научи, че съм разказал за лунното цвете и нейната градина, тя само ще затвърди мнението си, че аз съм един подлец и предател, който се възползва от красотата и после я захвърля като стар парцал. Знам, че тя страда, защото и аз страдах, защото тя се появяваше кисела в моите сънища, нощ след нощ, и пуска косите си пред лицето, за да не мога да виждам страните й. Кокетно се разхождаше тя през целите ми сънища, готова да отскочи назад, защото остава с впечатлението, че аз съм там само, за да си изпрося целувка. Повярвайте ми, нито веднъж в моя сън, Зенуба не ми позволи да говоря свободно, без страх да й призная, колко много я обичам, че неотклонно мисля за нея, разкъсван от тъмните въртопи, които се движеха в очите й. Ах, Зенуба, защо не ми вярваш, питах я аз, веднага щом се появеше в съня ми, както тогава, когато се разхождахме из ботаническата й градина, винаги боейки се да не приближим лунните цветя, за които бе време да се отворят. Тя ми се усмихваше, показвайки, че вече отдавна е проникнала в душата ми: аз бях един опозорен човек, когото тя просто е искала да прелъсти и да направи после за смях. Същевременно тя още повече се опитваше да ме убеди, че се грижи за градината си само заради мен, макар че дотогава липсваха доказателства, че съм бил достоен и освен това подходящ, да се грижа за цветята й, които бяха толкова редки, че все още не можеха да бъдат открити дори в Седефената градина на Алепо. Кълна ти се, Зенуба, никога не съм обичал някоя жена както теб и затова няма нищо никога да се промени, затова трябва да ми подариш един поглед с тези очи, в които пасе стадото от небесни звезди, а рицарят на моите сънища утолява глада им. Нека ми позволи да преспя само една нощ сред цъфтящите лунни цветя, молех й се аз, защото очакването на прегръдките й ме бе изтощило до смърт. Дори когато сънувах само Зенуба, тя не се приближаваше, а стоеше на границата на лъчистия хоризонт, вечно готова, да прекрачи отвъд моя сън. Стараех се да я примамя чрез хитрост, да я привържа съм себе си, обещавах й свежестта на пролетта, праха на звездите, лястовичата слюнка, уверявах я, че ще й помогна да събере с платно росата от ливадите покрай брега на Ефрат. Ще премълча, какво ли не й обещавах, ала в нито един от моите сънища не ми се отдаде, да я склоня за една-единствена целувка. Нито веднъж не се отместиха кичурите от лицето й, скриващи страните, които всъщност ми принадлежаха.

 

Спомням си и времето, когато Зенуба започна да ме уморява. И сънищата ми уморяваше. Започнаха да ми се явяват лоши сънища. И си спомням, че някъде през май в мен нещо се промени спрямо Зенуба и по-нататъшна самоизмама стана невъзможна. Когато опитвах да извикам в паметта си спомена за влажния й нектар по устните си, стройното тяло, чиито незабележим трепет ме хвърляше в удивление, бе само, за да си намеря разсейване за болящата ме глава. Накратко, аз все още наистина обичах Зенуба, но тя вече не бе в сънищата и спомените ми нещо, което очаквам с нетърпение. После не можех вече да си спомням лицето й, очите й, косите й, които бяха пазили от погледа ми страните й, дето така исках да целуна. Не ми беше мъчно, че сънищата ми бяха прогонили обитателката си, също когато небесните звезди вече не можеха да утолят жаждата си в морето на очите й. Сега даже бях готов да призная доброволно, че с право тя ме е смятала за не заслужаващ  доверие мъж, който се възползва от свежестта на всеки новооткрит извор, каквито тя вече познаваше.

Зенуба ме ядоса с това, че тъкмо когато моите изтощени от нея сънища бяха на път да си отдъхнат от нея, пристигна поканата й, да я посетя възможно най-скоро. Тази покана вкара в цитаделата на ежедневието ми един  лош безпорядък. Все пак потеглих. Тя ме очакваше в околностите на Дамаск. Влязохме в градината й, където преди да се опомня ме омая ароматът на лунните цветя. В онази нощ тя ме разсъблече и ме омагьоса с чародейство, което ми въздейства и до днес. Тя се перчеше, че й се е отдало да отгледа лунни цветя в градината си и сега нощите без мен биха били съвсем поносими и ако аз не искам, бих могъл да не идвам отново. Между другото, тя ми каза, че аз опознавам красотата и любовта съвсем не като другите. Дори твърдеше, след всичките нощи, които в очакване на мен е прекарала с други, все още била девственица. И като девица тя имала възможността да отгледа лунното цвете, което за мен се намира в една многостранна взаимовръзка със Зенуба, така че не мога да говоря за едното, без да спомена и другото. Но все пак би трябвало да се концентрирате повече върху описанието ми на лунното цвете, защото каквото съм правил със Зенуба е съставна част от моите най-интимни чувства, които ме опияняват не по-малко от лунното цвете, което ще се опитам да опиша.

 

За разликата от останалите растения на Земята, лунното цвете не ражда никакви семена. То произхожда от друго цвете, което можете да откриете при всеки растениелюбител, който няма нито време, нито особено желание да се грижи за градината си. За да отгледате лунно цвете, Вие се нуждаете от семената на турска латинка, онова широко разпространено, жълто или червено цъфтящо цвете, което расте навсякъде и не се нуждае нито от много влага, нито от особена почва. Все пак не е достатъчно да покриете семената на латинката с хумус; в такъв случай ще поникне онова, което се посадили, а не лунното цвете. Всъщност семенцата на латинката трябва да бъдат поставени в яйца на яребица. Вече споменах, че е трудно, едва ли не невъзможно, да се отгледа лунно цвете. Необходими са подходящи яребичи яйца, на които внимателно да се отвори едната страна, да се отстрани белтъкът и предпазливо да се сложат семенцата на латинката върху останалия в черупката жълтък. После яйцето със семената трябва да се пази през първите две седмици на май на специално тъмно място. През нощите обаче трябва да се изнася на покрива, за да може да поема лунните лъчи.

На четиринадесетия ден семенцата на латинката започват да пускат корени в жълтъка и после идва времето да се засадят. В тази фаза трябва да се преодолеят нови пречки, защото лунното цвете не може като другите просто да бъде сложено където и да е в земята.

 

Мястото, на което трябва да разположите яйцето, в което семенцата на латинката тъкмо са започнали да покълват, изисква особени приготовления. Като за начало трябва да се осигури една метална плоча, чиято големина да е подходяща за броя на засадените цветя. Повърхността на тази плоча се покрива с един пръст дебел слой лястовичи тор. Събирането на тази лястовича мръсотия изисква необичайни усилия, защото торът, събран от изоставени гнезда или от улицата, не върши работа. Необходимо е платно, с което да улавяте изпражненията, които лястовиците изхвърлят в полет. Хората, които отглеждат или са отглеждали лунни цветя, са ми разказвали, че години наред са ходили на места, където се събират лястовичи ята, постилали са на полето множество чаршафи и така за един ден са си набавяли необходимите изпражнения. И да го оставим, и това усилие се отплаща и като цяло си струва да се стараете в продължение на много години, за да можете към заника на дните си да можете да се считате за един от онези, които отглеждат лунни цветя.

 

И така, когато металната плоча е вече покрита с изсушена лястовича тор, въпросните семена се поставят вътре в редички на една длан разстояние. Трябва добре да са покрити и да бъдат поливани всяка нощ в полунощ в продължение на две седмици, но не с обикновена вода, а с роса. Градинарите на лунното цвете си набавят тази роса като постилат копринено платно върху ливади и насипи, от което изливат в специален съд кристалноясната течност, която служи за храна на божественото цвете, защото напразно човек ще чака то да поеме обикновената вода и да разтвори най-после цветовете си, замайващи ни с приказната си красота.

След двуседмично поливане точно в полунощ, започнало в нощта, в която луната тръгва да расте и завършило в нощта, в която на небето остава едва забележим сърп, лунното цвете показва главичката си от междувременно пожълтялата лястовича тор – едни обясняват тази промяна с поливането с роса, а други – с поемането на лунна светлина. При избиването си пъпката на лунното цвете има големината на зърно царевица и в продължение на три дни остава непроменена. Тогава се разтваря и открива няколко пеперуденосини листенца. Четири от тях са венчелистчетата, за които вече знаем. Следват други пет, по-малки цветчета, а в средата се явява нещо като жълта лястовича човка с няколко дискретни червени линийки. И тогава се случва невероятното: през нощта лунното цвете се раздвижва, сякаш е същество от плът и кръв, а не растение с нежни влажни корени. Два или три дни продължава този процес, който всъщност означава, че корените плъзват по цялата плоча. По този начин им се отдава да поемат повече храна и свежест. Когато стеблото на цветето достигне дължина от няколко десетки сантиметра, в долния му край израстват две листа, които са много по-големи от отвореното цвете. Имат размера на две големи мъжки длани. Тези листа хвърлят сянка върху цветето и го пазят не само от слънчевите лъчи, но и от дъжд и насекоми, които все се опитват да кацнат по цветовете му. Нощем тези два уморени мускула се спускат надолу и покриват цялата повърхност, която заема лунното цвете. След седем дни цветовете започват да се разпадат. Вътрешните цветчета изчезват бързо и незабелязано, после четирите външни, а накрая и стеблото. Шумата върху лястовичата тор остава оранжева. Изчезва напълно през нощта, когато корените под лястовичите изпражнения започват да се движат като червеи, които се поглъщат един друг. Когато завърши и този етап, шумата се превръща в червеникава каша, която се разтича по повърхността на метала, а в нея се разтварят и корените, и птичият тор. Червения цвят плочата запазва завинаги.

 

Както вече казах, на малцина им се отдава да отгледат това цвете, а броят на онези, които имат въобще търпението, да се занимават с една толкова трудна работа, става още по-малък. За пръв път узнах за цветето, когато се запознах със Зенуба в Дамаск, която нощ след нощ идваше при мен изтощена и сякаш пияна. Тогава една нощ тя ме заведе в градината си, в която бе посадила няколко дузини лунни цветя и от тази нощ аз все още съм пиян. Никога не ми се изясни дали лунното цвете или Зенубината красота ме заплени повече, или пък двете заедно. По-късно, и особено в първите утринни часове на май, аз помагах на Зенуба да разпъне едно дълго и широко платно, което да поеме капките роса, които тя после изстискваше над едно медено котле, за да ги съхрани за поливането на лунните си цветя. Ето защо, аз ще се повторя, би трябвало да попитате за Зенуба, когато отидете в Дамаск. Нищо няма да ви коства да я помолите да ви покаже ботаническата си градина. Но в никакъв случай не споменавайте кой ви е насочил към лунните цветя! Тя трябва да се утеши, знаейки, че аз вече не съм жив, защото за нея е важно да остане чиста и девствена като лунните си цветя, с чиято красота тя цял живот се съревновава. Зенуба отглеждаше само лунните цветя, за да докаже на целия свят, че също и в тази приказно красива градина с нейния примамлив аромат, нейните очи остават извора, от който рицарите на моите сънища утоляват жаждата си.