КИМ МЕХМЕТИ (р. 1955)

Съвременен албански автор от Македония

 

КЪЩА В КРАЯ НА СЕЛОТО

Превод Стефан Стефанов

 

Един висок зид и поляни обграждат къщата в края на селото. Портите към двора от много години бяха затворени с ръждива верига. Единствено гущерите се провираха през дупките в оградата или през цепнатините между гредите на портите, за да се установят в отдавна изоставения двор, смятан от местните за прокълнат. Всъщност всички те я виждаха, дори два пъти дневно, когато минаваха нататък и обратно по улицата, но се преструваха, че не е така. Един Господ знаеше, защо никой не надничаше през поробената от мълчание стена към приведения покрив, върху който орлите вече не кацаха, защото нямаха желание да си губят времето с отдавна изстиналия комин. Пред тези високи порти не играят също никакви деца, както е обичайно пред другите къщни врати в селото. Мълчанието бе единственият господар на къщата, в която от години не бе стъпвал човешки крак. Свидетелство за това беше избуялата пред вратника трева, чиято набиваща се на очи зеленина доказваше, че тази къща не е подслонявала гости от цяла вечност, а и дори, че никога не е влизал или излизал някой от нея.

Преди няколко години в селото обсъждаха дали няма да е по-добре, ако не разрушат напълно къщата, като особено голям бе броят на онези, които считаха, че тя не е нищо повече от змиярник и свърталище на духове. Мнозина в селото дори се кълняха, че когато замръквали и се прибирали към полунощ в село, чували от вътрешността на къщата женски писъци и някого го замеряли с камъни. Когато преди няколко години глухонемият Далин, единственият син на старата Салуше, изчезна изненадващо от селото, някои бяха готови да се закълнат в майчиното си мляко, че от Къщата в края на селото са можели да се чуят неговите викове и те дори твърдяха, че от покрива на къщата той им бил извикал: “Бягайте далече от това село, защото около всички къщи ще избуи тревата, ако преди това не ги в погълнал огънят!”, което в това отношение е невъзможно, тъй като Далин нямаше способността да чува и да говори. Впрочем никой не се осмели да отвори вратите, да влезе вътре и да се увери в истинността на тези твърдения, въпреки че повечето само клатеха глави, когато някой упорстваше, че Далин не е проникнал в прокълнатата къща през вратите (което можеше лесно да се докаже, защото същите не бяха разбити), ами по клоните на едно високо черничево дърво, което се извисяваше от север пред оградата.

Историята с Далин бързо се забрави в селото, дори и онази част, която майката на глухонемия разказа на една съседка няколко месеца по-късно. Един петък следобед, тъкмо когато мъжете напускали джамията, тя силно и ясно доловила гласа на сина си, който “почти точно там, където ти си сега, стоеше и ми каза: О, майко, не ще намеря покой, докато не донесат трупа на циганката Назе от кладенеца, който там долу не иска да се разложи, ами ме тормози с очите си, ококорени се взират в небето.” Това разказала Салуше на съседката и двете си спомнили за циганката Назе, която идвала в продължение на години всеки четвъртък в селото, да продава сладкиши за децата и мазила и червила за момите, с които те правеха по-светъл цвета на кожата си и прикриваха бръчиците. За последен път я бяха мярнали около селото миналата пролет и оттогава изчезна, все едно земята я бе погълнала.

Във въпросния четвъртък Назе бе направила добра търговия и в късния следобед първоначално препълнената й кошница бе вече празна. На доста жени циганката гледа на карти, а на младите моми предсказа какво да очакват относно сватбите си, преди да се отправи привечер към Салуше и сина й, които седели на верандата. След като се поздравиха, Салуше подаде на циганката парче топла питка и я покани да поседне и да си почине. За да не каже някой, че не си е заслужила яденето, Назе взе дланта на глухонемия Далин и започна да му разчита бъдещето по нея. Или по-добре казано, тя изрецитира на майка му какво го очаква в предстоящия живот, защото бедничкият не можеше да чуе и разбере какво му казва циганката. Назе тъкмо щеше да предскаже бъдещето на Далин, когато почти не се задави с парче хляб. Напразно Салуше настояваше да узнае, защо тя изведнъж се бе ококорила и бе пуснала бързо ръката на Далин. Макар че външно изгледаше смутена, Назе само отвърна кратко: “Уплаши ме ненадейното падане на мрака, сестро, аз бедната трябва да извървя целия този път обратно до града!” Това обяснение не освободи Салуше от голямата бучка, която бе заседнала на гърлото й и й пречеше да диша.

Наистина нощта потапяше вече селото в тъмнина и лаят на кучетата поглъщаше детската глъчка. “Ами добре, Назе, както искаш! Далин ще те изпрати до края на селото!”, предложи тя на циганката, докато вървяха към портата и направи знак на Далин да си облече антерията и да изпроводи Назе от селото в безопасност от кучетата и камъните на непослушните деца. Далин пристъпваше напред, а Назе ситнеше подире му, проверявайки престилката си, в която носеше спечелените пари и подаръците от жените. Яйцата носеше в кошницата. В нея лежеше и забрадката на дъщерята на ходжата, която тя по нейна молба трябваше да предаде на мюфтията в знак на отплата за сурите от Корана, които той й бе написал като амулет преди месец, когато за неин ужас месечното и кръвотечение бе закъсняло, без да има сериозна причина за тази неточност. Докато Далин затъкваше брадвата в пояса си, циганката бързо пъхна завързаните в кърпичка пари в деколтето си под забрадката, защото всичко ценно тя съхраняваше между знойните си гърди. Тъкмо се канеше отново да ги покрие, когато Далин се обърна, за да провери дали спътницата му не изостава, и плъзна поглед по напращялата й гръд. Назе се усмихна и промърмори нещо толкова сладостно, колкото и смутено, което всъщност за глухонемия, който я съпровождаше, бе без никакво значение.

Никой не знае какво се случи в нея нощ, но едно бе сигурно – Назе повече не се появи в селото.

След няколко дни полицаи от града започнаха да обикалят в околността. Опитваха се да изкопчат каквото и да било от Далин, но той само седеше с увиснали рамене, зяпаше ги и не можеше за нищо да ги осведоми. Те няколко пъти обиколиха Къщата в края на селото, прегледаха особено клоните на черницата, която се издигаше от север до зида и без да обяснят на когото и да било целта на визитата си, се върнаха обратно в града. От тоя ден нататък глухонемият още по-рядко се мяркаше по улиците.

Майка му поръча на ходжата ред предпазващи от беди амулети, защото беше убедена, че нещо го е накарало да изгуби самообладание, че нощем го измъчват кошмари, без бедничкият, както Бог го е създал, да може да изкрещи или да повика майка си, която спи в съседната стая, защото от Бога е казано, че майката не може да спи в една стая със сина, който преди няколко години е прехвърлил двадесетте. Далин стана още по-затворен и се изолира в тишината, на която още от раждането си бе осъден, още повече от хората.

На самата си майка не се усмихваше вече както преди, ами обикаляше из двора с наведена глава.”Що за грижа те измъчва така, сине мой?”, мърмореше си Салуше угрижено, докато гледаше как младият мъж отново и отново се спира при кладенеца в средата на двора и маха с ръце, сякаш иска да се предпази от нещо невидимо, но злонамерено, което го преследва по петите и заплашва да го разкъса. “Дано онзи, който със зла магия те урочаса, да го накаже Бог!”, кълнеше тя и тичаше от село в село, от ходжа на ходжа, но нищо не успя да помогне на сина й. Не само, че амулетите не подействаха, ами той започна и да се затваря в стаята и да отказва яденето, и дори лястовичките, които гнездяха под стряхата на верандата вече не му доставяха радост. Няколко месеца по-късно Далин просто изчезна от селото и никой освен майка му не споменаваше името на глухонемия, който бе помагал на селяните есенно време при сеч в гората и пролетно време на нивата. Наистина, когато минаваше покрай Къщата в края на селото, Салуше често поглеждаше към тежката верига и големия катинар, който пазеха портите.

 

Никой в селото не споменаваше за някогашните обитатели на отдавна изоставената къща и попиташе ли някой за горепосочения дом, щяха да го погледнат с насмешка, сякаш искайки да му кажат: “Нищо по-важно ли нямаш в главата освен проклетата къща?!” Всъщност никой вече не повдигаше подобни въпроси и никой не говореше за Къщата в края на селото. Когато някой се почувстваше длъжен да сподели нещо, направило му впечатление докато минавал от там, той започваше с думите: “Снощи, като минавах от там…” На всички им бе известно, какво означаваше “от там”, затова целият разговор протичаше без да се спомене въпросната сграда. Кой знае колко дълго щеше да продължи многогодишното мълчание относно неоспоримо съществуващата къща, която обаче хората се правеха, че не забелязват, ако един ден местните не бяха разтърсени от ужасяващата новина, че портите на Къщата в края на селото зеят широко разтворени. Как? Какво? Кой? Въпросите се носеха из селяните, събрани в двора на джамията, без да се чуе подходящо обяснение. “Може би са се върнали собствениците”, предполагаха с неуверени гласове по-младите, които нямаха представа за миналото на къщата. Минало, опетнено с кръв, изпълнено с викове и превъзмогнато с дълбока горест. Старците познаваха това минало, но никой не обелваше и дума, защото щом си спомнеха за случилото се, ги обземаше срам. В онзи дом бяха опетнени гордостта и честта на селото, и то в една единствена дълга нощ отпреди десетилетия.

Тогава в селото се бяха появили група въоръжени злодеи, което не бе рядко явление в онези времена. Те събрали селяните на едно място, където местните винаги били събирани, когато трябвало да се реши кой ще бъде застрелян и кому ще бъде позволено да остане жив, за да разпространи новина за случилото се, така че никой от другите да не посмее да се надигне срещу държавата. Жени и мъже били разделени, деца и старци, и на всички задаваха няколко толкова банални и страшни въпроса: “Обичате ли властта?”, попитал водачът на онази банда от дръвници на език, който малцина от местните разбирали. “Да!”, извикали жизнерадостно всички, защото знаели, че всеки друг отговор ще им струва главите. “Как смятате, какво ли искат тези момци тук с мен?”, продължил да разпитва предводителят и посочил с пръст младите войници, които стояли около него, готови да ударят с оръжията си. Селяните потънали в подтискащо мълчание, което смутило дори и гущерите, които били изпълзели от дупките в стените на джамията. “Ей, защо нищо не казвате?”, попитал пак водачът и се изсмял. Мълчание! “Ти бе, ходжа, кажи ми – какво искат тези юнаци?”, обърнал се той към ходжата, който стоял мълчаливо и с наведена глава в първата редица. “Моля те, не ме притискай”, измънкал ходжата без да вдига поглед, “от къде мога аз да знам?” “Наистина ли нямаш никаква представа?”, попитал водачът с шеговит тон. “Тогава аз ще ви кажа. Тези млади момчета искат млади момичета! Или не е така?” Той погледнал към вцепенената от страх тълпа. Чуло се едно приглушено “Да.” “Ако е така, и ако обичате властта, ни издирете пет млади момичета, с които да можеш да прекараме нощта!” заповядал рязко предводителят. Мълчанието станало още по-дълбоко. Хората не смеели да дишат. Руменобузите девойки от селото придърпали по-плътно около лицата си забрадките, които носели. “Имам аз едно предложение!”, прозвучал изведнъж един ясен глас. Всички погледнали към пастира на селото, който стоял в задните редици. “Говори!”, заповядал му главатарят с подла физиономия. “Най-добре би било, вие да оставите нашите жени за нас в селото, за да си отворят краката широко за нас, защото всеки знае, че се разбираме помежду си за тази работа. Защото жени, които са се запознали веднъж с нашата мъжественост, няма да ви понесат вас.”

Настъпила отново тишина, но много по-страшна от предишните, а лицето на главатаря почервеняло като страните на годеницата на краваря Неф. Тя притиснала плътно до себе си трите си дъщери, които вече били навлезли във възраст, която събуждала мъжкото желание. Последвал един яростен вик: “Какво каза?!” Следван от четиримата си предводители, главатарят си пробил път през хората до краваря, който през това време го гледал прямо в очите. Като видял жената на Неф и момичетата, той се спрял. “Спрете!”, казал той на хората си. Ще прекараме нощта при този безстрашен отворко и ще отпразнуваме заедно гордото му напускане на селото.” После отпратил селяните по домовете им. И Неф с жената и дъщерите си се отправил към къщата си. Нещо тежко го притискало в гърдите и му пречело да диша. В селото той бил отговорен за наглеждането на кравите, защото заради парализираната си лява ръка не бил годен за друга работа. Случило се така, че Бог не го ощастливил с мъжка рожба, но затова пък го дарил с три възхитителни дъщери, подир които търчали всичките младежи от селото. И така, и Неф тръгнал към къщата си в края на селото, от където ден след ден той пазел селските крави, които после водел на паша на полето или на хълма, питайки все Бога, защо не му е пратил един син, който да го предпазва от подигравките на селяните и от камъните на децата, да го посреща вечер, когато се прибира със стадото. “Ето какво ни докара с твоята дързост, нещастнико!”, рекла жена му, щом се прибрали. “Все някой трябваше да защити честта на това проклето петно”, промърморил той и по страните му се спуснали няколко сълзи, но не защото се бил уплашил от петимата главорези, а защото никой от селото не му предложил да го изпроводи: отбягвали го, сякаш бил един от онези от града. “Не се бой, аз оставам до теб. Все някой трябва да възкреси мъжкото достойнство, когато не са останали вече истински мъже!, казала жена му и се притиснала към него така, както досега не се било случвало, откакто живеели заедно като мъж и жена. Той не се тревожел, че момичетата ще станат свидетели на тази наистина необичайна сцена.

Мълчаливо и с натежало сърце Неф разтворил дворните порти, изкачил се по стъпалата към верандата и преди да влезе в къщата погледнал още веднъж дъщерите си: те били толкова красиви, като свежи пролетни цветя, жертвоприношение за онези, които не знаеха що е красота.

“Обичате ли ме?”, поискал да знае той, а момичетата съвсем загубили самообладание при този въпрос. Вместо да отговорят, те избухнали в сълзи и прегърнали баща си. “Това село не е заслужило нищо по-добро, за да защитава краварят честта му”, промълвил той хълцайки.

Те насядали около кръглата маса, но нито съпругата сложила вечеря, нито някой промълвил думичка.

Когато слънцето залязло, външните порти изскърцали, стъпалата въздъхнали под чужди стъпки и пет въоръжени зли мутри се появили в стаята. След това откъм дома на краваря се чували само силните стонове не Неф, писъците на дъщерите му и виковете на жена му. Ала нито тези ужасни писъци, нито оплакванията на Неф можели да събудят селяните, който тази вечер били угасили нощните си лампи по-рано. Само сънят можел да успокои оногова, чийто другар е срамът.

Неутешимият рев и ужасните писъци престанали още преди слънцето да се появи на хоризонта. На сутринта селяните се събудили, но никой не отишъл до къщата в края на селото, никой не пуснал и кравите си, защото те сами се запътвали към къщата на Неф, понеже знаели, че той е единственият, който ще се погрижи за тях. Чак по обед, когато нямало съмнение, че чуждите са си заминали, ходжата се отправил към дома на Неф, придружен от неколцина мъже. Напразно викали те стопанина. Напразно отворили вратите на всички стаи: Неф, жена му и трите им дъщери пазели вече честта на селото от дъното на кладенеца. Всичко, за което се сетили селяните в онзи ден, било да затворят портите и да ги заключат с катинар и дебела верига. Така се наговорили, за да постигнат това, което искали: именно своя позор да заключат. За причината, поради която тази къща е затворена, никой повече не попитал. Една тайнствена, неясна сила заприщила устата на всички, така че цели десетилетия никой нямал желание да говори за случилото се.

Малцина в селото знаеха, защо никой не се беше осмелил да отвори портите, най-малкото за да пусне говедата си да изпасат избуялата в двора трева. На никого не му бе хрумвало, че една сутрин ще заварят външните порти отворени. Никой не можеше сега да избегне срещата с обраслия двор: всички заедно се запътили към Къщата в края на селото.

Ходжата бе първият, който нагази в гъстата трева, стърчаща от външната врата до прага на къщата. Не им се наложи да изкачват стъпалата към верандата, още на двора те видяха плачещата Салуше, която седеше там с безжизненото тяло на Далин в скута си. Роклята й беше цялата мокра и всички се учудиха, че тя сама е успяла да извади трупа от кладенеца. “В кладенеца има тела, които са изплували на повърхността и чакат най-накрая някой да ги погребе!”

Ходжата пристъпи до кладенеца и погледнал вътре. Долу плаваха телата на Неф, на жена му, на трите му дъщери и още едни тяло, на циганката Назе. “Хайде, нека ги извадим!”, каза ходжата и селяните се събраха на двора. Те взеха бездиханните тела на Неф и семейството му, които от толкова много години чакали да бъдат погребани от съселяните си, както се полага на всеки човек, заедно с труповете на Назе и глухонемия Далин. Още на същия ден селяните отнесоха телата на гробището и заровиха своя срам. Това им бе достатъчно за началото на един нов живот, в който те без страх можеха да минават покрай Къщата в края на селото.