|
Фаик Коница. ПОСОЛСТВОТО НА ЗУЛУСИТЕ В ПАРИЖ F.
Konica. Një
ambasadë e Zulluve në Paris/Katër përralla nga Zullulandi. Vepra. Tiranë, “Naim Frashëri”, 1993.
536 f. Превод от албански: Теодора Дончева Зулуландия, както е известно, е една страна в Източна Африка. Хората, които живеят там са големи и силни негри, диви и бесни, със слава на кръвопийци от Тунузи до Трансвал. Колелото на съдбата, което направи свободни толкова народи, който не го заслужаваха, събуди и у зулусите апетит за автономност. И така, един летен ден, ето че слязъл в Париж един негър, натоварен от съотечествениците си да работи за свободата на Зулуландия. Този човек, наречен Денизулу-Серпе, беше пътувал в северна Африка и бил известно време слуга на дервишите в Судан, където чрез сближаването си с френски и английски роби, заловени по времето на Гордън, беше нучил доста думи от двата езика. След разпадането на дервишите в Хартум и в Омдурман, Денизулу-Серпе се завърна в Зулуландия, където веднага спечели, без да се знае как и защо, голямо име като дипломат и учен човек. Но това са мистериите на Африка. В Париж, Денизулу-Серпе стана за кратко време
играчка на политическите кръгове, защото по-сериозните хора имат нужда да
отморят ума си със закачки, и когато една група дипломати отегчени от тежката
работа искаха да се позабавляват малко, пратиха да извикат Денизулу-Серпе. Той
идваше с голяма гордост и на следващия ден подготвяше доклад за успехите си. След като поседя няколко месеца в Париж
Денизулу-Серпе пожела да отиде и за няколко дни в Лондон и преди да тръгне
извести френския министър на външните работи с тази бележка: Височайши господин министър, Аз, посланик на Зулуландия, исках да направя пътуване до
Лондон относно независимостта на Зулуландия и съм сигурен в блестящия си успех
и по време на отсъствията си определям като мой заместник посланичката Фашо и
ви моля да приемете моите поздрави. Денизулу-Серп Посланник на Зулуландия Министърът и секретарят му се скъсаха от смях. Министърът настоя секретарят да не дава никакъв отговор, но той при първи удобен случай написа тайно следната бележка: До НеговоВисочество г-н посланика на Зулуландия, Г-н посланик, Няма да остане непредадена вашата бележка до г-н
министъра на външните работи, моят шеф, който сега не е тук. Междувременно ми
позволете, г-н посланик, да поднеса комплиментите си за елегантността и
стилистиката на вашия френски, която се разкрива паралелно с едно дълбоко
познаване на нашата граматика и едно много деликатно усещане към детайлите в
езика ни. Вашият маниер на писане е едно недостижимо произведение, което се
нарича изкусно писане. Но позволете, Ваше височество, този ден да поканя г-ца
Фашо на обяд в Мулен Руж. Приемете, моля ви, г-н посланик, уверенията ми в най-голяма почит. За Министъра на външните работи, Допун, шеф
на кабинета. Доволен и горд от отговора, който получи,
Денизулу-Серпе отиде в Лондон и с отсядането си в хотела, изпрати това писмо до
Даунинг стрийт: До г-н Министър-председателя на Англия, Г-н минисър-председател, Аз, посланик на Зулуландия съм дошъл тук в Лондон, за да
изискам от вас независимостта на Зулуландия и ви казвам, г-н Министре, ако не
ни дадете независимостта, нещата ще се влошават все повече и помислете добре,
знайте, че аз много обичам мира, затова приемете моите уважения, ДениЗулу-СЕРПЕ
Посланик на Зулуландия в Париж. Министър-председателят се усмихна леко, когато прочете бележката на Денизулу-Серпе и повика специалния си секретар лорд Едуард Меритюн. Лорд Едуард, - каза му, - ето един хубав фрагмент проза и вие, който харесвате изискания стил, ще бъдете много удовлетворен. След като го прочетете, отговорете, че Правителството на Негово Величество ще разгледа добронамерено искането на зулусите. Лорд Едуард взе бележката, извини се и излезе. Лорд Едуард беше много сериозен човек, но имаше и чувство за хумор и харесваше шегите. Директорът на книжното издателство “Murray” беше негов приятел и търсеше от известно време един способен редактор за критическа редакция на произведенията на писателят Уолтър Патер, който е най-големият стилист на английския език в съвремието. Лорд Едуард взе телефона и извести с важен глас директора на издателска къща “Murray”, че един досега неизвестен критик, който се казва Денизулу-Серпе, експерт по всички тънкости на английския език, въпреки екзотичното си име, е търсеният от толкова много време рядък човек, който да направи редакция на произведенията на Уолтер Патер. После взе перото и написа този бележка: Сър, Наредено
ми е от Министър-председателя да ви уведомя за получаването на вашето писмо и
да ви уверя, че Правителството на Негово Височество ще отдели на вашето искане
пълно внимание. Приемете,
сър, моите уважения, Едуард Меритюн Личен
секретар на Министър-председателя. До
Денизулу-Серпе. На следващия ден посланикът на зулусите прочете с радост писмото на лорд Едуард, радост която нарасна до възторг, когато отвори това второ писмо: Издателство
“Murray
& Co.” Сър, Осведомени
сме, че сте способен и школован критик, макар и неизвестен, както и страстен
изследовател на трудовете на Уолтър Патер. Ние планираме от известно време да
направим едно издание на пълните произведения на големия английски есеист.
Можете ли да обмислите нашата оферта да се заемете с едно такова издание?
Чакайки с нетърпение отговор, искрено ваши, сър, Murray & Co. До
Денизулу-Серпе Като подсвиркваше и подскачаше и пееше и танцуваше, посланикът удари звънеца и повика служителя на хотела. Знаеш ли, -обърна се към него, - кой е и къде живее Уолтер Патер? – Не, господине, не знам, но ще отида да намеря името му в указателя. - Добре, не ме карай да чакам дълго. Настани се на масата и написа един дълъг доклад до Зулуландия, заедно с доклада изпрати и по едно копие от писмата, които беше получил. *** Когато след два месеца докладите от Лондон и от Париж пристигнаха в Зулуландия, една вълна на радост премина през народа и партийните глави решиха да свикат голямо събрание, за да обсъдят и да отпразнуват важните новини от столиците на Англия и Франция. В насрочения ден започнаха, от хълмовете и равнините, да се стичат тълпи негри с бандерки, пеейки народни песни. За един човек, който познава произхода на песните беше доста неочакван новият смисъл, който им придаваха зулусите. Към пиянските и веселбарски песни горките зулуси бяха пригодили патриотични и бойни слова, който звучаха странно в тази близка комбинация. Събранието щеше да се състои на един голям площад, застлан от природата с ниска и гъста трева. Една група се приближи, пеейки с голям ентусиазъм : Ела, Джозефин на моята летяща машина! С изцъклени очи и с величествена стъпка певците наближаваха: Напред,
с гола сабя! (Нагоре-нагоре,
малко по-високо!) Бум,
бам, с гърмяща пушка! (О,
Боже, луната гори!) Втора група продължи с патриотична песен с мелодията Не виждаш ли че съм бебе?(Can`t you see I am a baby?). Ентусиазираните бойци изпълниха площада. Една друга група се втурна, пеейки за свободата на отечеството. Adele, T’es belle! J`aime tes gros nichons, T’es ronde, T’es blonde, etc. После една друга група изпълни песен за устрема на
храбреците в борбата, с припева Тайнственото килимче. Настанен върху една пещера и настрани от другите стоеше един негър, дошъл сред първите на площада. Беше човек на средна възраст, по-близо до петдесетте, отколкото до четиридесетте. Следвал в един протестантски колеж в Кейп-Таун, той беше изучил класически и модерни литератури, беше пътувал в Европа и се самообучаваше неуморно, като наричаше себе си студент и четеше ежедневно дълбокомислени книги, така че беше достигнал прага на старостта обогатен с рядка култура. Винаги имаше една приказка на устата: “Само половината от учените”, -казваше, - “си мислят, че са приключили с ученето”. Този странен негър на име Плуг беше истинският създател на националното движение в Зулуландия. Този факт го знаеха всички, но мнозина големци го отричаха, приписвайки го на други имена, известни преди него с това в Зулуландия. Но самият Плуг се интересуваше толкова малко от славата, че не си даваше труда да обясни на негрите основната разлика между движенията, които бяха опитали да създадат другите зулуси по-рано. Неговото движение беше систематично, идеалистично и градивно движение, което да превърне зулусите от една кръвожадна тълпа в народ с познания и уравновесеност. Техните движения бяха от типа когато-ми-хрумне, на племенна основа, които да бранят зулусите от другите африкански племена. Докато беше в Европа, Плуг беше разбрал добре какво мнение хранеше цивилизованият свят за зулусите. Много пъти се смущаваше душата му, когато четеше или слушаше преценките и седмици наред изпитваше един бодеж отвътре, който го пронизваше, мъчеше и почерняше съня му. И още от юношеството си беше подготвял едно велико дело: да направи от Зулуландия обединена, свободна, цивилизована и достойна страна. Верен на себе си, организираше работите и никаква пречка, никаква умора не го беше възпряла от предначертаната насока. Но какво беше мечтал да стане, а какво излезе! Патриотичните мелодии, които чуваше като символ на културното ниво на зулусите го обезсърчаваха, но лицето му не показваше никакви белези на раздразнение. Една голяма група приближи с още по-пламенна песен за
Зулуландия, песен с мелодия на “I love, a bonny, bonny lassie” (Аз обичам
една девойка, една хубава девойка”): Ние
сме храбреци, И
излизаме от укритията си Гласът
на Зулуландия, когато ни зове! Ние
сме безстрашни бойци. Със
стрела или с нож Убива
силната ни ръка! Това беше като Марсилезата за зулусите и когато я слушаше, тълпата пламваше и се влудяваше от ентусиазъм. И тогава групите, които бяха дошли най-първи на площада, се сляха с тези, които наближаваха и всички в един глас започнаха отново: Ние
сме храбреци и т. н. Плуг слушаше, мълчейки с една прикрита сянка на тъга. Каква странна съдба за тази песен! Идвало ли му е някога наум на Ландер, че песента му ще ентусиазира някой ден цял един народ, ще води войниците в борбата и ще печели битки? Плуг беше мечтал за зулусите някоя величествена мелодия, написана по поръчка от голям музикант, може би от Дебюси или от Ричард Щраус. Но негрите не му бяха обърнали внимание и бяха предпочели да адаптират английски и френски песни, донесени от зулусите емигранти, работили като кюмюрджии на параходи от Дурбан и от Кейп-Таун до Ливърпул и до Марсилия, песни, чути от пияни моряци и от шумни проститутки в някое кафене на мрачните пристанища. Но имат ли вина песните, ако са способни да направят чудото на чудесата, да събудят ентусиазма за борба? Може би беше виновен той, а не другите негри. На зулусите им харесваше Адела, T`es belle (хубава си…), защо да ги кара горките да слушат насила героичните симфонии на Бетховен? Всеки си има вкус, заключи с въздшка Плуг, несъмнено вкусът на моите зулуси е малко на по-ниско равнище, но в края на краищата не сме ли негри? Това мислеше Плуг, когато наставаше всеобща тишина. Две групи идваха величествено, всяка една носеща по едно дървено божество, двата идола, които деляха Зулуландия на две различни религии. Едното божество беше от чам, а другото от кипарис. И двете бяха изсечени от дървени трупи, донесени от горите на Палестина с кораби, които пътуват през Суецкия канал до Южна Африка. Но тези две божества, изсечени от дърво и толкова близки до същността на дървото, се струваха на зулусите съвсем различни и много пъти бяха причинявали караници и кръвопролития. След като положиха идолите с голямо почитание, се изправи един старец и обяви събранието за открито: - Днешното събрание, господа, е един радостен и славен ден, който ще остане незабравим в историята на Зулуландия. Двама велики крале, на Франция и Англия, ни почитат и обичат. Ако някой от вас има съмнения, те ще се разсеят, когато разтворим тук документите. И, казвайки това, повика един младеж, което четири години беше воювал като войник от колониите сред полетата на Франция и се беше научил малко да чете. Младежът прочете първо бележката от секретаря на френския министър на външните работи, Дюпон, и като я прочете на френски, я преведе и на езика на зулусите. Веднага се надигна една буря от възторг - някои крещяха, някои пееха, някои танцуваха, пляскайки с ръце. Когато ентусиазмът стихна малко, сладкодумният негър прочете и после преведе на зулуски писмата на лорд Едуард Меритюн и на издателска къща “Murray”. Тук всички се изправиха на крака и подеха един танц около двете дървени божества, като пляскаха ритмично с ръце, после на върха на патриотичното опиянение, борците извадиха сабите и, акомпанирани от отмереното удряне на около петдесет чука върху медни тави, изпълниха цялата величествена песен: I love lassie (Обичам една
девойка): Ние
сме храбреци И
излизаме от укритията Само един човек стоеше неподвижен със затворени очи, скромен. “Изглежда ни”, -ревнаха в един глас една група негри, - “че не си доволен!”” Предателство е,” - крещяха някой други. “Нека даде обяснение, нека говори!” - приканваха трети. И Плуг (защото беше именно той) вдигна дясната си ръка, за да изиска мълчание: “Никак не отричам”, - каза, - “че не съм доволен, а съм огорчен, наранен дълбоко в сърцето си. Ако разбирахте истинският смисъл на писмата, щяхте да проливате отчаяни сълзи вместо да танцувате. Отговорът на французина е една плоска шега. Отговорът на английския дипломат няма въобще никакво значение. Това е един от стандартните отговори, които правителството на Лондон изпраща във всяко писмо до всяка страна. Колкото до на издателство “Murray”, тази прочута издателска къща е несъмнено жертва на някаква шега. Откажете се, защото ще станете посмешище за света. Да знаете, че ние в очите на цивилизована Европа сме негри и нищо повече, някои ни обиждат, някои ни се присмиват, малко ни се извиняват, но всички ни презират и ни имат за посредствени. Откажете се, казвам ви, защото ще станем за смях на всички. Мълчете, трайте си, обединете се, работете, не вярвайте на докладите, които говорят добри неща за нас, и може би някой ден ще излезем зрели пред света. Пътят, който води към честта, свободата и спасението, не е постлан с цветя, а с тръни. Този, който стига до върха, стига изподран, окървавен, изпотен, уморен. Розите, лаврите, прохладната вода, поляните, където е приятно и сладко да се излегнеш, всичко това се намира на самия връх и тогава много често дори не му се наслаждаваш въобще, защото падаш мъртъв от изтощение, но със съзнанието, че си открил нов път за народа. Ние, братя, сме бедни негри без никакво значение. Не се обърквайте от недоразумения, ни слушайте лекомислени хора, хора толкова неграмотни, колкото и вие, може би дори по-неграмотни от вас, които имат само едно варварско и сляпо безочие, което ги тласка да се впускат навсякъде и да са общ обект на подигравки. Станете мъже! Грабнете кирките! Работата е по-важна от храбростта, кирката – по-благородна от меча. И приемайте всичко, мълчете! Не думи, а кирка. Не събрание, а кирка. Не делегации, а кирка. И плуг, и сърп, и сито, и фурна. И накрая, толкова знам, толкова казвам. Свободни сте да постъпите както желаете. Свърши и седна. Няколко мига цареше мълчание. А после освиркване, обиди, шум от всички страни. Някой негри показваха юмруци. Някои искаха да се откаже от думите си и да поиска извинение. Десет оратора започнаха да говорят наведнъж. Някои други отзад подхванаха бойната песен : I love lassie (Обичам една девойка) и петдесет чука затропаха бясно по петдесет тави. Един голям негър излезе по средата и започна един странен танц, като се извиваше в такива форми, че имитираше див пуяк. От единия край се чу вой като на чакал. Без да губи време, друг уподоби рева на лъва. Отвсякъде започнаха да имитират всички горски зверове в Африка. Шест хиляди опиянени човека, във вълна от раздразнение, движеха ръце и крака и всички викаха едновременно. Тази криза продължи три часа. Най-накрая двамата старци взеха в ръце двата идола и настана голяма тишина. Божествата, казаха старците, са доволни от патриотизма ви и цяла Европа ще се изненада от благородните чувства, от реда, спокойствието, разбирането и цивилизоваността ви. Сега, - продължиха старците, говорейки едновременно, - ви предлагаме да се изпрати благодарност на Англия и Франция, че ни направиха другари и приятели и благодарност на ерудитите на Англия, че ни почетоха, искайки просветление и ум от нашия посланик. Гръм от ръкопляскане получи това предложение, което бе прието единогласно. Плуг въздъхна и проточи една сълза, една капка, която слезе бавно по лицето му и по врата му , където се скри. Тази сълза не убягна на тълпата и някой извика: “Вижте завистта, вижте злобата! Плаче, защото триумфът не е за него, той е за друг, за един по-способен, за един дипломат, за един дълбоко образован човек.” След като тълпата отново се смълча, се изправи един негър на име Згебо, който беше живял четири години почти като затворник в един хотел в Палермо и знаеше малко италиански: “Аз предлагам да изпратим едно приятелско съобщение до краля на абисинците, бидейки единствен свободен негърски крал. И тъй като в двора на абисинците има няколко човека, които знаят италиански, нашите почитания ще ги изпратим на този език. - Тази идея е много добра, - каза Плуг, - и мога да я подкрепя и аз. На кой ще напише писмото? - Аз, - отвърна Згебо. - Знаете ли достатъчно италиански, за да изготвите един дипломатически документ? - Зная много добре. - Радвам се. Но кажете ни, как ще го започнете? - Ето така, - каза Згебо, - “Sacramento Re”. - “Sacramento-Re”? - попита учудено Плуг, - несъмнено искате да кажете “Sacra Maesta”. - Не, казах и казвам “Sacramento Re”. Това е на добър италиански. Една сянка на отчаяние помрачи лицето на Плуг. Реши да говори, но му се стори, че напразно си блъска главата в стената. Замълча. Но тълпата, която не харесваше думите на Плуг, не харесваше и мълчанието му. Много гласове се надигнаха от всички страни и поискаха мнението му. Но той не се помръдна от мястото си. “Приятели”, - каза предишният негър, - “аз предлагам до краля на абисинците да напише едно писмо Плуг и едно Згебо, след това да се прочетат и двете и да изберем кое да се изпрати.” На всички им хареса предложението освен на Плуг, който се изправи и заяви, че знае много малко италиански: “Достатъчно, за да отлича доброто писане от лошото, но не толкова, че да го напиша сам.” Но тълпата го притисна да направи колкото може. И така, седнаха и двамата и, като сложиха хартия на скута си, написаха комплиментите на Зулуландия до владетеля на абисинците. Посланието на Плуг беше следното: Ваше
Величество! Народът
на Зулуландия, искрен почитател на енергията, способностите и независимия дух
на абисинците, иска позволение да отправи към Ваше Величество, гордия пример за
африканската свобода, своите най-скромни почитания и уверенията за безкрайна
преданост. Текстът на Згебо беше този: Свещени
кралю, Огорчен
народът на Зулуландия много, много Абисиния, черните народи били всички братя,
мисля дойде време направи обединение всички африкански народи и ти, свещени
кралю, стани водач и учител за всички
нас за щастието на свободна Африка и така ние казваме добър ден и целува
краката ти, Свещени кралю. Когато се прочете писмото на Плуг, ледено мълчание се възцари сред тълпата, но писмото на Згебо бе посрещнато с крясъци и възторг. Отново започнаха танците и петдесет тави се заудряха от петдесет чука. “Ху-ху-ху!” – викаха някои. “Ху-ху-ху!” – пищяха други. Когато парадът утихна малко, Плуг, подтикван от малкото верни, но уплашени приятели, се изправи да вземе думата: - Господа! (защото несъмнено сте господа, джентълмени в пълния смисъл на думата). Писмото, което ме накарахте да напиша на италиански, на един език, на който ви казах, че не съм способен да използвам добре, не е написано хубаво, неумело е, написано е неправилно, не с лекотата на способна ръка, но въпреки това няма грешки и може да се чете без смях. Писмото, което е написал г-н Згебо, е доста смехотворно и ще ни опозори дори в очите на абисинците, въпреки че и те са негри като нас. - Текстът на г-н Згебо ви харесва. Но кажете ни, моля ви, колко от вас знаят италиански? И от тези, които знаят малко, кой е способен да прецени по-добрия текст? - Много съжалявам да го кажа, но във всяка работа, която правите, във всяка мярка, която взимате, във всяко движение и вън всяка дума, която ви излиза от устата, виждам признаци на една дълбока варварщина. Освен това остарявам и все повече се съмнявам, че ще се цивилизоваме въобще някой ден. Страхувам се, че сте затворени в един злокобен кръг, от който въобще не излизате: Искате независимост, за да можете да си останете зулуси, но трябва да не си останете зулуси, за да спечелите независимостта си…Има и една друга гледна точка…” Тук тълпата се разбесня. “Запази си гледната точка!”- ревяха няколко гласа. “Имай срам” – викаха другите. Някои приятели го приближиха и му казаха на ухото: “Провали ни. Защо използваш толкова обидни думи? Поискай прошка и продължи речта си.” Но тълпата настъпваше и беснееше. “Хайде да убием предателя”! крещяха неколцина. Извадиха сабите и започнаха бойни танци, извивайки се, като имитираха див пуяк. Плуг, без да губи време, беше изготвил плана си. Енергично се хвърли и стремително взе двете божества от чам и от дъб и избяга и при това толкова бързо, че зулусите, опиянени от лудостта си, го видяха, когато беше твърде късно да го хванат. Всички веднага се втурнаха след него и след една странна гонитба, пое сред полетата и хълмовете на Зулуландия. Часове наред продължи това трагично преследване без жал. Плуг, макар че беше възпрепятстван от двата малки дънера от Палестина, които държеше под всяка мишница, напредваше, но и тълпата зулуси, разярена от фанатизъм, не остана назад. Най-накрая приближи една река и тук маратонът се разпали още повече, защото беше близко до ума, че планът на Плуг беше да стигне първи на моста. Всички се надпреварваха как да преминат реката, която беше дълбока и неприветлива и не си беше работа да се пресече с плуване. Фанатиците се спускаха като леопарди и тигри, когато, о чудо, в далечината се видя мостът. Плуг хвърли веднага назад божеството от дъб и, както беше пресметнал, една минута по-късно шест хиляди зулуси спряха да го вдигнат, да видят дали не е повредено и да направят една кратка молитва. Плуг стъпи на моста и веднага захвърли божеството от чам. Премина от другата страна и с увеличените си от опасността сили, измести настрани “моста”, който беше само една гигантска неодялана върба, която той разклати и хвърли в реката, а водите я поеха бързо надолу. И без да губи време Плуг, започна да бяга от другата страна на реката, но една планина, която се изправяше отпред като каменна стена го принуди да продължи по пясъка. Тълпата, учудена и отчаяна, загуби отново малко време с второто божество, а после отново започна маратона с цел да стигне до един брод по надолу и там да премине реката. Сега гонитбата вместо да е на една линия беше на две паралелни линии, като реката беше по средата. Но тълпата не беше толкова разгневена, защото намери двете божества съвсем малко повредени, само по главата, част която в Зулуландия нямаше особено значение, а по задницата и корема, които за зулусите са най-благородните части на тялото, божествата никак не бяха наранени и тълпата прие това като знак, че небето не беше гневно на Плуг. И така зулусите бяха малко по-спокойни, но преследването продължи отново. Плуг, отървал се от дървените дънери, се чувстваше по-силен и, донякъде, за да се посмее, донякъде, за да се подиграе, донякъде, за да ритмува стъпката си, подхвана с пълен глас един стих в любимия стил на Зулуландия: Това
чуждо момиче, Което
се роди след девет месеца. Ако
беше се родило след седем Може
би нямаше да е толкова високо: Ако
се беше родило след осем Можеше
да не е на този свят: Майка
му го беше рано родила И
жреците го бяха скрили! Но
тъй като е живо, Не
може да го положиш в гроб. Когато
мине вторник Започва
срядата. Ти,
човече, обичаш ли робството? Тогава
не си обичал свободата. Ако
обичаш злото, не
обичаш доброто. Две
и две прави четири, Дърветата
изгарят тъкмо в огнището. Царевиците
растат в полето, Нищо
не никне, когато няма семе. Градушка от ръкопляскания от другия бряг показа на Плуг, че хубавите “стихове” бяха чути и харесани от зулусите. Сподави един гърлен смях, и продължи така: О,
човече, бъди благодарен, Не
е змия, змиорка е. Звярът,
който има четири крака, Несъмнено
няма две длани. Какво
е най-хубаво в живота: Нож,
куршум или стрела? Какво
е най-чистото нещо, о мъдри старче,: Потта,
въшките или кръвта? Тогава,
когато е топло Тялото
не чувства студ. Кракът
на совата е счупен, Кукумявката
е залиняла. Донесете
клещи, бързо храбреци! Извадих
пирона, остана дупка. Обичаш
ли мляко или суроватка? Магарицата
се шляе. Да
живее и пребъде Зулуландия! И като не намираше бързо стих, който да пригоди, добави без да губи време: Бани,
данд, канд, ранд! Нощта беше започнала да се спуска над земята. Пълно мълчание изпълваше прозрачния простор. Когато свърши стиховете, избухна един безграничен ентусиазъм сред зулусите. Бяха стигнали до брода, на вместо да го преминат, започнаха да танцуват ритмично, като пляскаха с ръце и пееха в един глас безсмислените стихове: Магарицата
се шляе. Обичаш
ли мляко или суроватка? Банд,
данд, канд, ранд! Да
живее и пребъде Зулуландия! “Ах, поете!” -ревнаха сто гласа, - “защо не ни рецитираше по-рано такива добри стихове? Защо ни мъчеше с неща, които не ни харесват? Хайде, върни се, не си отивай, всичко е извинено и простено, само да ни създадеш и други съвършени стихове като тези, които чухме, и ще те почитаме. Откъде да знаем, че си бил толкова велик поет? Нямаме вина, Плуг, вина имаш ти, че си показа лошотията и пазеше скрити качествата, заради които ти простиха Чамът и Дъбът. Ела, защото сега те разбираме и обичаме! Около десет човека от приятелите на Плуг навлязоха в брода и се прехвърлиха от другата страна. Но сега нощта беше дълбока и Плуг, скрит в една пещера, не мърдаше. Търсеха го, викаха го, молеха го, но той се правеше на мъртъв. И като се умориха, спуснаха се отново от другата страна на реката, и всички заедно, пеейки новите стихове, за да не ги забравят, се върнаха откъдето бяха дошли. Плуг остана няколко часа омаломощен, с уморен ум и тяло. Целият му живот излезе пред него като написан, като един илюзорен и тревожен филм; надеждите, мислите; борбите, раните и паденията; сериозните врагове и смехотворните врагове и шутове, които сипеха сантименталности и ласкателства; добрите жени и лошите жени; ангелските момичета и девойките-пепелянки; белите политици и интриганти, всички врагове на зулусите, а дори когато не са врагове, несъмнено прикрито презрителни с неизменно мнение, че зулусът си е зулус, а не човек като другите: “Животът ми”, - въздъхна, - “е един провал”. И излезе от пещерата приличащ на сянка на самия себе си. Дойде до реката, изми си ръцете и лицето, пи малко вода. Загледа вълните, които се спускаха надолу с устремa на течението. Една мисъл просветна в мозъка му. Спомни си думите на Хамлет: “Смъртта? Един сън. Нищо повече. И с един сън да кажеш, че приключваме с болките на сърцето и с хилядите страдания, които измъчват човешката плът. Това е един много силно желан край.” Обаче и Плуг, подобно на Хамлет, бе задържан на ръба на потока от някакъв неясен, дълбок инстинкт. “Животът ми”,- каза отново, - “е един провал, един неуспех. Никоя от целите, които съм имал, не съм постигнал. Виждал съм да се осъществяват само карикатури на някои мои мечти. Исках един цивилизован и свободен Зулуландия като първа стъпка към една родна Африка с една голяма федерация, изтръгната от ноктите на чужденците, напреднала и уважавана като велика сила. И какво виждат очите ми?” Тук се изсмя, после продължи: “Може би грешка съм имал аз, защото реших да направя невъзможното, реших да ора скалата. Близко до ума, вместо да пробивам камъка, взех да си троша зъбите и добре си го получих. А сега какво да правя и къде да се дяна?” Отново се увлече в мисли. Изброи някои от съседите на зулусите: баронги, матабелети, басути, хотентоти, бушмени. Да отиде да търси гостоприемството от тях? И те толкова подли, толкова кръвожадни, толкова неразвити, колкото зулусите. Цяла Африка излезе пред очите му като едно прокълнато и позорно място, в което се усеща дъх на пот и кръв. “Ще си тръгна от този континент, ще си отида завинаги и не утре, а довечера, сега. Ще си изтръскам добре краката, за да не остане никакъв прах от африканската земя, от болестите, от убийствата и войнствените стихове. Ще тръгна. Ще отида на някое далечно място и ще се хвана на някоя скромна работа, физически труд, като ще си спечеля заедно с хляба може би и спокойствие на духа, забравен герой от една скрита и неясна трагедия.” И веднага се изправи и пое пътя за Дурбан, за да вземе там някой параход за Азия, Австралия или Америка. 1922 |