ЕРНЕСТ КОЛИЧИ

 

ТАНЦЬОРКАТА ОТ ДУКАГИНИ

 Разказ

 

E. Koliqi. Kërcimtarja e Dukagjinit/ Hanë Gjaku. Tregime dhe novela të zgjedhura. Tiranë: Apolonia. 1995. Превел от албански език Русана Бейлери

 

            Ш-ш-т, малка ми сестричке, мечтателко, която отваряш големите си черни очи и трептиш от копнеж по прекрасните неща, когато ти разказвам някоя приказка. Ш-ш-т, неуморна броднице, по покрития с цветя път на приказките, който може би единствен в този свят води до Щастливата Фея. Ш-ш-т, слушай с мълчаливото си любопитство, което прави изцяло неподвижни чертите на лицето ти и малките ръчички и крачета, това е старата легенда за Танцьорката от Дукагини.

            Имаше някога в Дукагини едно чудно хубаво момиче. Може да се каже, че по-хубава от нея не можеше да се намери по онова време на цялата земя. Красотата на лицето и съвършенството на цялото й тяло вземаха ума на всеки, който я видеше за първи път. Главата – глава на богиня, ръцете – ръце на самодиви, краката - толкова малки и леки, че сякаш всеки момент ще се превърнат в крила и ще я понесат в полет във въздуха. С две думи: съвършенство на природата.

            Но...

            Капризите на майката Природа са наистина странни. Най-хубавото момиче на земята беше тромаво, глупаво, лекомислено. Докато спеше изглеждаше като едно божество, слязло от небето и неочаквано заспало на земята. В момента, в който се събудеше, ти късаше душата с движенията и глупавото бръщолевения. И цялата красота, която Бог беше влял в нея, подчертаваше още повече грозотата на недодяланото поведение. От очите излизаха изгаснали погледи, устните се изкривяваха в безсмислено и налудничаво подсмихване. Нито знаеше как да седи, нито как да ходи. Цял ден стоеше с ръце на кръста, защото нищо не й идваше отръки.

            Това беше внучката на княз Лека Дукагини. Майка й се оплакваше постоянно от тежкия кръст, който й се бе стоварил да носи.

            Така се случи, че албанският владетел Скендербег в чест на една спечелена битка срещу турците покани в столицата Круя всичките си велможи, за да отпразнуват успеха на оръжието.

            Лека Дукагини беше сред първите поканени и определи светата, която щеше да го придружава: петдесет отбрани войници, двайсет командири, трийсет от жени и момичета от най-благородните родове. На принцеса Зога с дъщеря й Люли (така се казваше странното момиче) също се полагаше да се включат в пътуването.

            Принцеса Зога, горката, жално плачеше, докато приготвяше за себе си и за дъщеря си най-личните одежди, пазени в големите сандъци. Умът й не намираше покой. Премисляше как на този сбор на принцове и боляри красотата на дъщеря й щеше веднага да привлече общото внимание и много хора щяха да се приближат, за да се отдръпнат след това отвратени.

            Дойде утрото на тръгването. Конете чакаха пред замъка Дукагини, удряйки по калдаръма с нетърпеливи копита, сумтейки и цвилейки. Камбаните биеха радостно, за да пожелаят добър път на господаря и свитата му. Лeка Дукагини излезе, заобиколен от велможите, скочи върху коня и потегли начело на колоната. Железните доспехи на мъжете отразяваха сутрешните слънчеви лъчи. Премените на жените и момичетата проблясваха във всички цветове на дъгата сред пролетната зеленина на пътеките.

            Тръгнаха заедно на коне, обградени от копията на съпровождащите ги бойци.

            Принцеса Люли яздеше сив кон и вървеше редом с майка си без да отронва нито дума. Зога не спираше да говори с жените. Тъй като знаеше, че Люли не умее да язди добре, постоянно се обръщаше към нея с думите:”Внимавай, че пътят тук става лош”. Не щеш ли, когато се обърна да й повтори за десети път предупреждението, остана с отворена уста от изненада. Дъщеря й я гледаше с усмихнати очи, изпълнени с оживление и нежност, което придаваше изключителен блясък на лицето й. Зога потърка очи и се вгледа по-внимателно. Ъглите на устните на божествената усмивка не бяха изкривени, както друг път. Нещо повече, тя имаше прекрасна стойка върху коня подобно на опитните ездачи, които сякаш се сливат с животното. Но изненадата на Зога и на всички пътуващи достигна кулминацията си, когато керванът излезе на една дълга поляна и Люли отпусна коня в устремен бяг заедно с младежите, които се надпреварваха един с друг в ездата, и успя първа да прескочи рововете и потоците с удивителна лекота.

            Беше се променила изцяло. Човешко око не беше виждало по-ловко създание. Не я сдържаше на едно място: ту излизаше начело на колоната и се хвърляше стремително по стръмното нанагорнище,  ту се забавяше и изоставаше зад кервана, а после го настигаше в див галоп. Шегуваше се, избухваше в очарователен звучен смях, който докосваше всички пътници, пробуждайки у тях свеж полъх на безкрайна нежност. Всички се надпреварваха да  угаждат на хрумванията й. На Зога й се струваше, че всичко е сън. Като се вгледаше по-добре сякаш не беше нейната дъщеря: лицето беше същото, тялото беше същото, но очите сякаш не бяха на Люли. Бяха две нови, непознати и пълни с мистериозни искри очи, на които погледа ти едва можеше да устои.

            След три дни път с чести спирания и почивки княз Лека Дукагини и свитата му пристигнаха в Круя, където се бяха събрали първенците от цяла Албания. В знак на невиждано уважение бяха дошли при княза и благородници от Венеция и Рагуза, както и представители на цар Алфонс. Радост беше изписана на всички лица. Песни се подемаха от всички страни. Хората и игрите се разливаха от града към околностите.  Дори небето се усмихваше на триумфа на албанската слава. Пролетните цветя гордо ухаеха от пазвите на момичета и жените, дошли на празника от четирите краища на албанската земя.

            Беше зората на най-щастливия ден на нашия народ, на деня, който щеше да свърши твърде бързо с кървав залез, за да остави след себе си мрачната нощ на едно вековно робство.

            Величественото празненство продължи седем дни и седем нощи. В царския палат софрите се слагаха една след друга и всеки един, познат и непознат, албанец и чужденец, можеше да седне на тях. Ден и нощ италиански музиканти поддържаха ентусиазма на песните и танците с инструментите си. Танцуваше се в бляскавите салони на замъците, в къщите на благородниците, на чардаците на богаташите, в просто обзаведените стаи на работниците, в колибите на бедняците, по градини и дворове, на големите пътища. Радостта беше обхванала всичко живо като пороен дъжд, който идва от  планините и се излива над полето, измивайки каквото се изпречи по пътя му.

            Беше като едно поемане на дъх сред титаничните битки. Царят гордо свали железните доспехи и ги замени с копринената мантия на мирните времена, за да обяви на борбения народ началото на заслужените празненства, толкова често прекъсвани на средата от нов боен призив.

            В последния ден от тържествата глашатаи на коне със свирки и тромпети обявяваха на висок глас по площади и кръстопътища:

            “Царят обявява, че ще подари най-скъпата вещ от шатрата на убития турски главнокомандващ на онова момиче или жена, която пред целия царски двор покаже, че танцува най-хубаво.”

            Първа излезе една непозната, облечена като туркиня, изцяло увита в бродирани одежди, които покриваха лицето и тялото й.

            Царят беше в голямата зала на двореца, обграден от най-личните си военачалници и чужди благородници. Стоеше прав сред тях и разменяше по някоя дума ту с един, ту с друг. От височайшия си трон красивата и чистосърдечна царица Доника подаряваше накъдето й да погледне деликатна усмивка, излъчваща светлина и доброта.

            В момента, в който царя разбра, че отвън чака туркинята, даде заповед танците да започнат веднага.

            Прислугата донесе един копринен персийски килим и го разпъна в средата на залата. Царедворците заеха места наоколо.

            Туркинята влезе и се поклони доземи на Скендербег, след това хвърли на една страна воалите и златните обувки на краката си. Показа на музикантите каква мелодия и трябва и внезапно, сякаш докосната от невидима ръка, се повдигна на върха на пръстите си, повдигна двете ръце нагоре и ги захвана над главата си, като въртеше бавно талията си и гледаше към всички изпод очи, сякаш искаше да се запознае със зрителите един по един.

            Тя беше висока, раменете и бяха обхванати от къс златен сукман, носеше  прозрачна вееща се блуза с дълги ръкави, тънка светло синя пелерина от коприна със зеленикави цветя по нея,  движеше ритмично ръцете и краката си, ту бързо, ту по-бавно. На лявата й ръка блестеше един единствен пръстен с голям камък, който хвърляше отблясъци, докато танцуваше. От ушите й висяха две дълги обици.

            Танцът й приличаше на отчаяна любовна молитва. Хвърляше се от единия към другия край на килима, огъвайки талията с безспирни трепетни движения на ръцете, отстъпваше с къси крачки, внезапно се стрелваше в кръг, издигаше се на върха на пръстите си със събрани длани, сякаш пламенно търсеше една отишла си любов. Бързите крачки и въртенето на ръцете й развихряха опияняващ кръг от движения, сякаш искаше да привлече невидим любовник. Позабави се лека полека, докато танцът й се превърна в плавен ход, сякаш уморена отпусна главата назад, ръцете следваха  музиката с много по-спокоен ритъм. За няколко мига остана в средата на килимчето като разцъфнала пъпка, галена и целувана от лекия бриз, който сякаш може да я наклони накъдето си иска. Но, ето, движенията й се оживиха, взеха размах, пламнаха, замлъкнаха, после започнаха пак, продължиха с невиждани извивки, пристъпваше с нов пламък, ускори темпото сякаш в желание за лудост, после стана по нежна, протяжна, бавно и морно завърши и сякаш намери покой в един пластичен етюд.

            Когато музиката утихна, туркинята падна на колене пред царя. Гърдите й биеха лудо, едва си поемаше въздух, черните й засмени очи се въртяха и разпръскваха галещи погледи наоколо.

            След нея се яви една пъстроока тънка славянка, която затанцува радостно и увличащо, движейки се по край на килима като криволичещ поток, който разпръсква по полето пролетната си омая.

            Последваха още и още други. Смениха се над десет танцьорки, някои от чужди земи, някои от средата на знатните дами и момичета от свитата на царицата.

            Последна излезе една тоскийска принцеса от южна Албания, която заигра трепетно, изпълнена с очарование и гъвкавост, усмихната, с блясък в учите, със светлия ореол на щастливата й младост.

            Царят се посъветва с благородниците и взе решение обещаната награда да се даде на непознатата туркиня и тъкмо щеше да даде заповед решението на се огласи, когато една неочаквана танцьорка го спря, излизайки на килима в средата на залата.

            Това беше принцеса Люли, внучката на Лека Дукагини.

            Какво бе станало? Какво се бе случило?

            В момента, в който влязлата планинката повдигна ръце и направи движение с крака, душите на всички присъстващи се потопиха в нежна почуда. В целия салон се почувства уханието на планински цветя и бълбукането на високопланински поточета.

            По възхитителен танц и по-красива танцьорка не можеше да си представи човешкото око. Кожата на лицето й приличаше на нежни априлски листенца. Девственото тяло разпръскваше свежестта на току що разцъфнало цвете.

            На присъстващите им се струваше, че виждаха около нея като в сън как цъфти и се раззеленява една величествена градина. Това беше апотеоз на цветята: под леката й стъпка се разтваряха купчина непознати цветя, преплитаха се в разпуснатите коси, промъкваха се през белите пръсти, покриваха божественото тяло.

            В следващия момент заприлича на дете, което играе и вижда образа си в огледалото на кристално чистата вода. А после сякаш откъсваше цвят от дърветата, повдигайки се на върха на фините си пръстчета. Изведнъж се затичваше по килима сякаш искаше да хване златна пеперуда, по-нататък се развяваше като че искаше да сломи ехото на далечна мелодия, която неочаквано я разчувстваше.

            Тръгваше нагоре по въздушна стълба, отместваше невидими листа и цветя, които спираха устрема й, хвърляше не напред сякаш се гмуркаше в някой поток, протягаше ръка, за да се хване сякаш с други приятелки и продължаваше с походката на най-личната мома, която предвожда хорото.

            Беше стройна като искряща струя вода, гъвкава като крехка пъпка на цвете, бърза като сянката на облак, трепкаща като светлина в поток, носеше се бързо и бавно, устремна и изчакваща. Танцът й беше свеж като свободата на планините, лек като знамето, което се вее над острите върхове, дива, като полетът на орлите, прочувствена като забравена песен, която се събужда от дъното на сърцето.

            Щом завърши общите възгласи в хор я провъзгласиха царица на танците. Царят дойде лично и й подаде ръка. Принцове, военачалници, рицари, благородници и конници я наобиколиха с възхвала и най-красиви названия.

-         Самодива с крила!

-         Богиня на танца!

-         Лунна светлина на потока!

-         Летящ бриз!

-         Цвете във въздуха!  Пеперудата на Албания!

Венецианският пратеник прошепна:

-         Превъзходна!

Майка й Зога с най-голямата почуда, която можеше да изрази лицето й, се обърна към нея:

-         А кой те научи да танцуваш така?

Слугите на царя я заведоха да си избере каквото искаше от трофеите на последното сражение. Тя си избра една златна кутийка  с прекрасна обработка.

            Царицата я повика при себе си и я целуна по челото. От всякъде се прииждаха букети цветя. Младите принцове хукнаха да търсят цветя из градините на Круя, за да й ги подарят, жените сваляха китките от пазвите си, за да й ги дадат.

            Невиждан триумф!

            Тя блестеше все по-красива, по-свежа и по-привлекателна.

            Празненствата завършиха и настъпи утрото на връщането. Лека Дукагини и свитата му поеха към северните планини.

            По пътя всички бяха уморени от дългите веселби. Само на Люли от време на време се възвръщаха силите и не намираше покой. Игрите и шегите й, кристалният смях и препускането на коня поддържаха бодростта и стапяха умората на пътниците.

            Привечер пристигнаха, посрещнати от огненочервения залез на слънцето над замъка Дукагини. Вечеряха, позавъртяха се и легнаха да поспят.

            Рано на другата сутрин вестоносец събуди Зога. Лека Дукагини я викаше по много важна работа. В замъка беше пристигнал млад принц от рода на Музакяите, който искаше ръката на Люли и я искаше веднага. Невероятният танц на момичето му беше взел ума и той беше препускал, за да дойде пръв, защото не се съмняваше, че много скоро щяха да се появят още кандидати.

            Зога, като разбра каква е работата, затича да събуди дъщеря си, но тя хъркаше толкова дълбоко, че нищо на света не можеше да я помръдне от мястото й.

            След като майка й я разтърси здраво, Люли най-накрая се надигна със замъглени очи и с израз на досада в ъглите на устните.

-         Ставай, - викна й Зога  - дошли са да те искат за жена.

Люли ни най-малко не се впечатли, а започна бавно да се облича с обичайната си ленивост.

-         Побързай, ей момиче! Къде остана пъргавостта, с която танцува? – попита майка й, за да я накара да побърза.

-         Къде? Как? – попита момичето и на лицето й се изписа огромно учудване.

-         В Круя, я стига, - сряза я Зога – когато бяхме в Круя.

Момичето се разсмя като луда и каза:

-         В Круя?...Ама аз не съм била в Круя!

Майката я загледа учудено. Очите на Люли имаха предишния угаснал поглед, устните се изкривяваха в неразбираема глупава усмивка.

Всички се учудиха не по-малко от Зога, когато видяха Люли отново в някогашната й леност и тъпота. Никой не можеше да проумее как това тромаво момиче беше постигнало невероятен успех в Круя. Но изненадата надмина всички граници, когато тя заяви, че не си спомня да е танцувала някога в живота си. Младият принц я погледа, заговори я, после се извини и си замина отчаян.

Ш-ш-т, мъничка сестричке, с душа отворена за чудеса, виждам в крехките ти устни въпроса, който следва от само себе си след тоя разказ.

“Какво се беше случило?”

Не отваряй очите повече, отколкото вече си ги ококорила, защото с две думи ще утоля любопитството ти. Самодивите от Дукагини, за да се чуе гласът на техните планини, бяха решили една от тях да вземе лицето и тялото на Люли и да отиде вместо нея в Круя. Момичето бяха омагьосали в дълбок сън и го бяха оставили да спи в божественото си жилище, там където живеят. После през нощта я бяха върнали обратно в къщи, до майка й, след като самодивата им другарка се беше върнала след триумфа в Круя.

Ш-ш-т, самодивите си правят често такива игри!...