Албанският народ на прага на Третото хилядолетие

Исмаил Кадаре

АЛБАНСКИЯТ НАРОД НА ПРАГА НА ТРЕТОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ
Превод Джена Славова (първа редакция)

Ismail Kadare. Kombi shqiptar në prag të mijëvjeçarit të tretë. Tiranë, Onufri, 1999, 29 f. ISBN 99927-30-16-1

На прага на третото си хилядолетие, което е и третото хилядолетие на днешния свят, албанците бяха сполетени от трагична изненада. Тя бе несравнима с по-ранните драми, но спрямо тях, тя бе дори още по-горчива. Една рисунка във френски вестник от онова време разкрива по разтърсващ начин същината на събитията: едната глава на двуглавия орел, птицата-символ на албанците, се опитва да откъсне другата. Свирепият март на 1997 година ще влезе в историята на тези земи като март на самоубийството. Никак няма да е преувеличено, ако си каже, че Албания се опита да се самоубие.

Струваше ли си това за един народ, който е съществувал хиляди години на този тежък свят? Остави ли следа инфантилността, тормозът или фаталността? И накрая, беше ли срамно?

За някой, който върви към самоубийството, последвалата оценка, била неговата собствена или тази на другите, едва ли би могла да е съвсем точна, съвсем ясна, а още по-малко съвсем безмилостна. Но ние, понеже не сме в състояние да обясним и да изясним подобни събития за изграждане на стойностите, довели албанския народ до тези негови наистина мрачни дни, сме задължени за сега да изложим всяко свое мнение, всяка наша цел и всяко днешно събитие във връзка с тази трагедия. Тя е такава, че не ти дава спокойствие. Тя е повеляваща и крещяща. Тя поставя въпроси и търси отговори от всички.

МИТЪТ ЗА КАТАСТРОФАТА

Народите, също както отделните човешки същества, се стремят да запомнят миналите нещастия. В течение на годините, често се случва тези минали нещастия, придобили крайност в съзнанието, да променят облика си, като по-рядко избледняват или се забравят, а по-често се преувеличават или се разпалват по-силно. За разлика от човешките същества, които имат кратък живот, продължителността на живота на народите създава условия за преиначаване на нещастията, които в много случаи се трансформират в истински митове. На такива митове често се опира историческата памет, от тях се хранят литературата и изкуството или се създава фаталистичната психоза, които оцветяват за дълго време онова, което се нарича духовност на един народ. Има случаи обаче, в които от тези митове се подхранват пропагандата на шовинистите и доктрините за отмъщение към другите народи.

Един от типичните митове, който се среща в историята на много народи, е този за някогашната катастрофа. Това е едно разрушение или една мъчителна загуба, а може би няколко последователни събития, споменът за които не съдържа нищо лошо, напротив, когато се развива в добра посока, служи за облагородяването на един народ. За нещастие времето показва, че може да послужи и за обратното: да освирепи един народ срещу другите.

Миналите нещастия на албанския народ, османското нашествие през XV век, разпокъсването на Албания в началото на ХХ в. и нейната изолация от света, поради комунистическата диктатура през втората половина на същия век, не са създали у албанците нито унищожителни доктрини, нито омраза към другите, а това е нещо, достойно за уважение. Една от основните черти на албанския народ е било почитането и защитата на другия, на онзи, който е дошъл, чужденец, приятел или наемател, като това е едно съзнание, наследено още от древните времена. Фактът, че това уважение не е поетично откритие, нито е черта само на албанския елит, бе потвърдено и през Втората световна война. Десетки хиляди италиански войници, останали в Албания, благодарение на състраданието на въоръженото албанско население след капитулацията на Италия, не бяха докоснати от това население, напротив, бяха защитавани от него. От друга страна Албания бе една от малкото страни в света, ако не и единствената, която не предаде на нацистите нито един евреин.

Комунистическата диктатура със своята политика на изолация се опита да скара албанския народ с целия свят, основно със Западна Европа, но това не даде никакъв резултат. След рухването на комунизма албанският народ засвидетелства пред чужденците от Европа и Америка същото приятелско чувство, както някога.

Широката толерантност на този народ, редом с религиозната търпимост, също просъществувала през вековете, така и никога не бе видяна или оценена по достойнство. А бе необходимо, да не кажем задължително да бъде оценена, защото щяхме да станем един блестящ балкански пример по времето, когато големият полуостров бе обхванат от край до край от шовинистичните бури, от етническата нетолерантност и омраза и от тежките престъпления, подхранени от тях.

Връщайки се към мита за катастрофата: този мит при албанците, въпреки че не ги настрои спрямо другите, за беда взе едно неочаквано развитие: настрои ги срещу самите тях.

Психозата на отричането

Възрожденците трябва да бъдат четени и препрочитани, особено в трудни времена. Разлиствайки ги сега, виждаме, че освен вечния им стремеж: освобождението на Албания и нейната независимост, е имало една друга тревога, продължителна и тясно свързана с първата: пробуждането на любовта към отечеството.

Упорството им за това пробуждане, техните камани, горещите и често пъти отчаяни призиви: “Ти, Албанийо, ми даваш чест, даваш ми името албанец”, свидетелстват за една дълбоко отчайваща истина: една част от албанците били напълно изстинали към родината си. Потурчването на стотици хиляди албанци, погърчването на друга част, смесването на националната албанската принадлежност с религиозната, свидетелстват за това, че патриотичните страсти на една част от албанците не са били толкова силни, колкото е представяно. Част от тях били готови лесно да заменят родината си с друго отечество, други се срамували да се нарекат албанци, останалите с лекота се поставяли в служба на противоалбанските сили.

Трябва да се каже, че това не е било рядко явление. В повечето страни, така както има процент от населението с престъпни наклонности, така има и процент с негативни (извратени) наклонности спрямо собственото си отечество. Това нещо, познато още от античността, когато сред старите гърци винаги е имало лидери, които са се съюзявали с враговете на Гърция, е широко разпространено и в днешно време сред различните политически групировки, особено сред екстремистките, терористическите, маоистките и т.н., чийто предмет преди всичко е омразата към собствените земи и съюзяването с която и да било друга, противостояща им сила.

Тревогата и страхът на възрожденците, произтичащи от това голямо зло, разкрива, че противоалбанската предразположеност на една част от албанците е била съществена опасност за Албания.

Една негативна склонност не може да съществува дълго време, без да бъде подхранвана. Любовта към отечеството е здраво и естествено чувство, което с малко внимание се култивира лесно. Но обратната склонност, “нелюбовта” към твоя народ, е следствие на няколко натрапчиви фактора. Дълбокото невежество, което поглъща за много векове албанския народ, липсата на училища, на университети, на академии, на културни институции и естествено липсата на граждански институции почти заличиха албанизма или в най-добрия случай, го поставиха на едно първично ниво, което с труд надскачаше фолклоризма. При тези обстоятелства, свързването с една чужда култура бе разтърсващо за албанците. То създаде две последствия: или подтикваше онези, които по примера на съответната култура обогатяваха културата в собствената си страна, или обратното, ги отдалечаваше окончателно от отечеството.

Така в зората на освобождението на Албания сме имали двете крайности: любовта към отечеството на някои и аналбанизмът, а в някои случаи антиалбанизмът на останалите.

Като великани възрожденците се опитваха да убедят албанците, че не трябва да се срамуват от родината си, че имат красиво отечество, че имат един величествен език, един от най-старите 5-6 езика в Европа и от 10-12^-те коренни езика в света, че са красива раса, силна и изключително способна интелектуално, че националните беди не са причина да охладняват към отечеството, а напротив - да се сближат още по-силно с него.

Делото на възрожденците за пробуждането на Албания е най-мащабното и най-широкото културно и патриотично дело в цялата албанската история. Наименованието на едно движение рядко съвпада напълно с целта му, така като е в случая с албанското възраждане. Наистина то бе това, което възроди Албания или, за да бъде по-точно, бе това, което роди модерна Албания.

За да бъдат успешни това движение и тази вътрешна сила, възрожденците въздигат в култ албанската история. Те я увековечават чрез най-високи й и светли върхове, като не показват нейните петна. Със същата настойчивост те извеждат моралните и физически качества на албанците, най-вече добродетелите, като не искат да изложат пороците, които не са по-малко от добродетелите. Това е логично последствие от целта на движението: възстановяване на загубената вяра.

Една друга причина, която напълно обосновава тяхната позитивна гледна точка, е пропагандата против албанците, която се появява и се формира у съседите на Албания: основно от шовинистичните сръбски и гръцки кръгове. Това е една свирепа и чудовищна пропаганда, която рядко е виждана на земята. Срещу тази болна вихрушка, албанските възрожденци удържат една благородна и възхитителна позиция. Вместо да паднат на тяхното ниво, потапяйки и себе си в калта на противниците, те дават индиректен отговор: извисяване на албанските ценности.

Това оптимистично гледище на възрожденците, изведено за пръв път от Наим Фрашери, а по-късно от Герг Фища, станава обект на забележки и критики, които продължават и до днес, пряко или косвено. По време на последните трагични събития в Албания именно това виждане на възрожденците е атакувано по най-варварски начин. Една шепа интелектуални-отстъпници и една шепа безотговорни политици, в едно с вулгарната албанска тълпа, се опитаха успяха подпалят Албания. Тяхната цел бе разпадането на Албания, което те демонстрираха с осакатяването на националните ценности, на онези, които не са засегнали нито османските, нито нацистките нашественици. От това Албания, а и не само Албания, но и цяла Европа, извлича поука, която никога преди не е била толкова ясна: в условията на демокрацията вулгарните тълпи, скрити зад думата “народ”, могат да се превърнат в гробокопачи на демокрацията, така както самите тирани, ако не и по-лоши. Поради тази причина, когато старите гърци обсъждали демокрацията с нейните положителни и отрицателни страни, били много хладнокръвни, без предразсъдъци, а следователно и без ентусиазъм. Под натиска на левия популизъм, днешният свят сякаш почти е забравил и тази антична мъдрост. Надяваме се Албания да не забрави, че изпита на собствения си гръб това, което се нарича карикатура на демокрацията.

Урокът от това е ясен: демокрация, която не е придружена от една законова структура и от силна държавна структура, подсигуряващи нейното функциониране, може да се обърне лесно в собствената си противоположност.

Относно критиката към възгледите на албанските възрожденци, тя също трябва да се разглежда на фона на обстоятелствата, в които е направена и в развоя на албанската драма. Този оптимистичен възглед се ражда по определен начин за една определена цел. За по-сетнешното състояние, когато албанския народ или поне една част от него, която имала собствена независима държава, се сблъсква с други проблеми, с проблемите на правото, на демокрацията, на гражданската еманципация и т.н., този изцяло оптимистичен възглед не бил достатъчен. Затова и албанското общество потърси и намери нови пътеки на мисълта и делата си.

Междувременно трябва да се каже, че поради една лоша балканска и особено албанска традиция, традиция на хвърлянето от една крайност в друга, много албанци се оказаха неспособни да приемат еволюцията на мисълта и на политическата култура. Не разбирайки обогатяването на традицията, те усещаха само болезнено откъсване, разделение, довело до падение, чийто крах достига своята кулминация през март 1997 година.

В жестокия съвременен свят, в условията, когато Албания е още крехка, когато е реална, а не митично застрашена, особено, когато албанският народ продължава да живее разкъсан на две, възрожденското виждане остава основа на албанския свят. Критиката на нашите пороци и недостатъци, така както се самокритикува останалият свят, не е друго, освен добавка към този възглед, о не негово отхвърляне.

За да видим по-цялостно как функционира едно съжителство от възгледи, което на пръв поглед изглежда невъзможно, нека си спомним Фаик Коница и неговото отношение към Наим Фрашери.

Фаик Коница, една брилянтна личност за албанския свят и култура, бе първият, който се опитва да излее студен душ върху възрожденските пламъци. С право той иска да припомни на албанците не само техните недостатъци, но и техните периодически превратности и страхове. Същевременно неговата гледна точка, видяна от дистанцията на времето, е противоречива. Самият той е възрожденец, но се обръща срещу възрожденците. Работи и гори за Албания, въпреки това понякога обича да се подиграва на другите, които правят същото нещо. Възхищава се и слави Наим Фрашери, а по-късно се обръща и какво само не казва срещу него Ратува за отечеството, което е напуснал, защитава го, където може, изправя се майсторски срещу потисниците и расистите, след това се обръща и ругае отечеството си, като го нарича Зулуландия, по-лошо и от расистите. Може да се каже, че самият Коница въстава срещу Коница.

Няма да бъде уместно да си спомним тук този колос на албанската култура (в края на краищата колосите се оценяват главно от дистанцията на времето), ако тази негова противоречива страна не се използва с нечисти цели и днес. В последните години, когато Албания е на прага да влезе в европейското семейство, срещу нея и срещу албанския народ се изправи една разтърсваща расистка група, с името на Коница и с неговите дела бяха направени едни от най-чудовищните спекулации. Едно сборище антиалбански интелектуалци, заедно с част от световните медии, които се нахвърлиха с животинска омраза към малкия албански народ, като го каляха и проклинаха, с цел да го откъснат завинаги от семейството на европейските народи, се опитаха подло да направят Коница свое знаме. Това щеше да стане най-ужасното предателство към великия Коница. Така, за да бъде защитен не само албанския народ, но и самият той, неговият велик син, сме длъжни да си спомним неговите противоречия. В края на краищата, унижението и принизяването, които се хвърлят върху този народ, ще омърсят на първо място лицето на колоса.

Антиалбанизмът като доходоносна професия

Случаят с Коница, по-добре от всеки друг, ни припомня албанските качества: дори когато се стигне до най-високите върхове, някъде от дълбините на нацията извират поривите на сърцето. Но още повече, случаят с Коница поставя един голям въпрос в този край на хилядолетието: каква представа имат албанците за себе си? Това е основен въпрос, който отива отвъд културните и етични аспекти. Тази самооценка се свързва с оценките, които прави народът към останалите народи като цяло, тя се свързва със стойностите на отечеството, в края на краищата се свързва с основния въпрос, колко са онези, които са принудени да бранят своето съществуване на размирната световна карта.

Не е нито поетическо откритие, нито националистическа пропаганда, твърдението, че Албания на няколко пъти е била на ръба на пропастта. Договорите да бъде поделена между съседите й, програмите и доктрините за разпокъсване на албанския народ, са там, в архивите на много държави с дата, печат, имена. А някои от тях никак не са стари. На края на тези документи стоят годините 1913, 1918, 1938, а някои са съвсем нови.

При това положение, в състояние, когато антиалбанската националистическа омраза взе такива размери, че през март 1997 година на демонстрации в Скопие хората си позволяваха да крещят “албанците в крематориум!”, се разбира, че да бъдеш антиалбанец е много лесно, дори често доходоносно. Единствено по такъв и по никакъв друг начин не може да бъде разбрана антиалбанските вълни, която се разля около и в самата Албания през последните години. По този начин се обяснява защо една шепа от интелектуалци-ренегати внезапно станаха галеници на световните медии, галеници на няколко международни форума и, което е най-лошо, изразители на албанските проблеми.

Казано кратко, антиалбанизмът се превърна в професия. Това е онзи болен дух, която спомогна за рухването на структурите на албанската държава в рамките на 2-3 седмици, който накара албански генерали и офицери по най-срамен начин да изоставят постовете си, за да потърсят политическо убежище в Италия, а албанските тълпи подпалиха храмовете на албанската култура.

При тези обстоятелства да викаш, че все пак в Албания има дълбок патриотизъм, че албанската литература е националистическа и т.н., наистина е явен призив за открито предателство към отечеството.

А всичко това се свързва е един кръг от основни въпроси: дали албанците са повече патриоти, отколкото трябва, или пък са изстинали към страната си? Дали не надценяват без основание себе си и страната си или напротив подценяват неоснователно себе си и отечеството си, с други думи: обичат ли тази земя, която им е дала името си от преди две хиляди години или мечтаят да я заменят с друга земя, една недостойна мечта, която е надигала глава тук-там в наше време?

На прага на третото хилядолетие албанците са задължени да извлекат и една поука от своята драма, която все още е в процес на развитие.

В условията на един суров международен климат, когато те, единственият трагично разделен народ в Европа, са принудени да търпят международното презрение за нещастието, което се е стоварило на главите им, в условията на самота, на натиска на една злонамерена пропаганда, която е окаляла техния образ пред света, представяйки ги ту като жесток народ, ту като фундаментален, понякога свиреп, понякога ненормален, албанците са принудени, наред с всичко друго, да правят избор и изкристализиране в съзнанието им на понятията, свързани с патриотизма. На нездравото мнение, което използва патриотизма като балсам срещу национализма, те трябва да отговорят с едно твърдо “не”. Патриотизмът не е национализъм, а антипатриотизмът е също толкова опасен, колкото шовинизма. Онези, които често дават съвети срещу патриотизма, междувременно са гарантирали патриотизма в собствените си страни и, както всички презадоволени хора, си позволяват лукса да му намират недостатъци. Уважението към своите страни са го завоювали през вековете, без да пестят средства, дори силата на оръжията. Никой не се обезпокои във Франция, когато президентът завършва всяка своя реч с думите “Да живее Франция!” и никой не се дразни в САЩ, когато всички меси благославят американската държава, нейният президент и дори американската армия.

Остана да приемем с тъга че в периферията на Балканския полуостров, във времето, когато повечето от страните са обхванати от бурните националистични вълни, у албанците се случва обратното. Това бе един от най-срамните капани, в които може да се хване един народ. Беше казано, че след като се опитали да дадат гротесков пример на света за първия народ без религия, маймуните по нашите земи се помамиха от друго извращение: да дадат пример за народ без отечество.

Моралната разруха на албанския народ в този край на века бе една от най-тежките му загуби. Това бе, както изглежда, най-трагичното последствие от мъчителната диктатура в Албания и чудовищния сръбски терор в Косово и в другите територии на Югославия.

Моралните сривове са познати в живота на народите. Така, както са познати възражданията. За да се възроди албанският народ, у него трябва да се напрегне и да извади от дълбините всички свои резерви, които е съхранил, онези резерви, които народът, според една древна практика, пози за черни дни и ги изважда в периоди на злощастие.

Връзките с родината в този случай заемат основно място. Албания няма нужда от екзалтации, а още по-малко от презрение. Мнението, че Албания и албанците са били високо възпети от албанската култура, затова сега трябва да ги повалим в калта, за да дойдат на себе си, е доктрина на антиалбанството. Културата и мисълта на един народ стоят винаги в една славна древност, която целият народ се стреми да привлече и въздигне. Два века по-рано Германия, представена от Гьоте и Шилер беше много по-далеч от реалността на изостаналата селска Германия, но въпреки това немската гледна точка никога не е била оценявана като елитарна или екзалтирана.

Изхождайки от тази мисъл, може без стеснение да се каже, че албанската възрожденска мисъл, макар много по-висока от реалното състояние на албанското население, е напълно оправдана. От друга страна, ако приемем нуждата от допълване на тази мисъл с една критична назидателна гледна точка, като приемем за по същество правилна критическа склонност на Фаик Коница, макар в името на една повърхностна истина, трябва да се каже, че неговата противоречива критика е в много отношения преувеличена и преждевременна. Самият той показва това не само с онази част от творчеството си, която е изтъкана изцяло с любов и работа за Албания, а и с неговата дейност като посланик на страната си в САЩ, задача, която той изпълняваше блестящо в един продължителен период. Като най-образованият и най-брилянтен посланик за времето си във Вашингтон, той направи всичко възможно, за да представи Албания и албанската цивилизация в най-добрата им светлина, бранейки я от погрешно разбиране и грешни оценки, които именно самият се бе опитал да каже на народа, който го бе създал.

За равновесието

Албанският народ на края на този век продължава да преживява тежки времена. Той е сериозно наранен физически, тъй като е разделен и разпръснат в три държави. Но той е получил и също толкова сериозни, ако не и по-сериозни, психологически травми: той е морално пречупен.

Моралното възраждане на албанския народ е най-належащото действие в това трудно време. То е ключът, без който не може да се предприеме нито едно друго спасително действие. Ако албанския народ продължи да презира и отрича себе си, ако ирационално продължи да се стреми към изселване било от страна на родовете в Косово, било на тези в албанската държава, ако той продължи да вдига ръка срещу държавните си структури, с какъвто и политически цвят да са те, той ще тръгне към бездната.

Успешната посока на един народ започва от самия него. Така, както започва и периодът му. Мнението, което албанският народ има за себе си, по един или друг начин ще блесне и ще се превърне в реалност. Добрият или лошият образ на един народ не може да се съхранява дълго време нито от управниците му, нито от отстъпници, не могат да го създадат нито екзалтираните националисти, нито свирепите и слепи тълпи. Още по-малко могат да го създадат лекомислените дипломати, безверните вестникари, доносниците, психопатите и параноиците, копнеещи за слава.

Албанецът, уморен от неочакваните преходи от посока самоконтрол и в обратната, има още по-голяма нужда от всякога да извоюва духовното равновесие. Равновесието няма да се преоткрие, докато се използва националистичния огън като противоотрова срещу самоунижението, а още по-малко когато се ползва като мехлем срещу перченето. За да избегне прехода от един горещ към един студен душ, албанецът има нужда от точно ориентиране. Пред него днес стоят няколко ясни, но основни, базисни въпроса: какъв народ сме? Т.е., приличаме ли на останалите, заслужаваме ли една нормална съдба и един нормален живот, като тях? Имаме ли грехове и дългове, които да изплащаме? Наистина ли сме злочести или така ни се струва, или така ни харесва да се представяме пред себе си и света? Всички тези въпроси могат да бъдат формулирани в един по-прост вариант: днес, на прага на третото хилядолетие, след две хиляди години съществуване, имаме ли все още ние, албанците, физическата и духовна способност да продължим да живеем като народ или нашето време е отминало?

Без да изпадаме в напразен оптимизъм, можем да се каже без притеснение, че независимо от болестта, която ги е налегнала и се опитва да ги стовари, албанците имат най-големи шансове да заемат окончателно мястото, което от отдавна са заслужили в семейството на народите. Дори това страдание и пречупване са може би и най-сигурният признак за едно бъдеще, изпълнено с надежда. В живота на много народи са познати такива пропасти, след които са следвали много по-изумителни издигания.

Нека се върнем към простите основни въпроси

Макар да е станало закон за нас да проклинаме съдбата, тя е отредила на нас, албанците да живеем в една от най-красивите области в Европа. Самата Европа, заедно със САЩ сега е един от най-луксозните квартали на света. Ние забравяме това, забравяме, че това място, обидите, към което са често на върха на езика ни, тъкмо това място, разположено сред Запада, Рим и Атина има едно прекрасно географско положение, защото има възхитителен климат, защото притежава много природни богатства, а също така може би най-красивите плажове на континента. Ние забравяме онова, което е наречено вековен страх на страните, които нямат излаз на море, без да се споменават тези, които са изолирани дълбоко в континента, без да се споменават многобройните места на света, обрасли с храсти, обхванати от бедност и мъка, които заемат три четвърти от световния глобус. Ние забравяме това тъй като макар да сме сред една градина, пълна с богаташи, ни харесва да твърдим, че не сме като тях.

Ние страдаме от комплекса, че сме малки и забравяме, че независимо от разпокъсаността на териториите си, албанският народ и държава не са никак малки на този полуостров, защото са приблизително равни с държавите на гърците, на сърбите и българите. Изтощителното повтаряне на израза “Малка Албания”, “малък народ” не е нищо друго, освен израз на желанието да скрием по-нататъшното свиване на този народ.

В същото време, ако бъде изразено някакво мнение, някакъв план или някакъв въпрос от типа: защо албанците, за разлика от останалите народи, трябва да живеят разпокъсано, веднага се забравя презрението поради нищожността и се формира изразът “Велика Албания”. Този израз се превръща в нещо много ужасяващо, като нещо опасно. Като че ли ако на този свят има 8 или 9 милиона албанци, които живеят обединени, ще се създаде опасност за света! А в същото време никой не казва по същата логика, че 90 милиона обединени германци са опасни, а още по-малко, че 250 милиона руснаци, заедно с атомните си бомби са заплаха за останалите.

Ако не трябваше да страдат от комплекса за прокълната земя или от този за малката численост, албанците още по-малко биха познали комплекса за расата. Не само че в днешния свят, освободен от расистките предразсъдъци, те се представят като един здрав народ, като всички останали, но дори и в условията на расистки дискриминации и доктрини, те са били ухажвани от тях, но някак от само себе си остават извън този хаос. Заслугата им е, че не се поддават на расистките ласкателства и освен едно засилване на самохвалството, теорията за расите не е имала други последици в Албания.

В духовната сфера, във областта на стойностите или при тяхното създаването, албанците не имали повод за алчност или завист към другите, а още по-малко имат повод за това днес.

Албанците са създателите и носителите на един от основните езици на човечеството, един език, който има неизменно място сред десестте-дванадесет главни езици в света. Албания, една от първите земи при покръстването на Европа, по-късно става плодородната почва за западноевропийската цивилизация. От големия християнски химн “Тe Deum”, написан от един албански епископ преди повече от хиляда и петстотин години, в защита на западноевропейската цивилизация, Георги Кастриоти, най-величествения и най-известен персонаж не само в албанския свят, но и сред балканските народи, който е определен като “първенец на Христа”, наред с албанската монахиня Майка Тереза, най-известната албанска жена в днешния свят, те се превръщат в един светъл пример на тази цивилизация, което е толкова силно и толкова настоятелно отричано от противниците на албанския народ.

И това е разбираемо: това доказателство трябваше да бъде заличено, за да се открие пътят на чудовищните измислици и изопачавания и да се достигне чак до извратената теза, че албанците не само нямат нищо общо с европейската цивилизация, но са и нейни гробари.

По тази недобронамерена логика постоянно се обясняват атаките, отправени през последните години от самите албански отстъпници сега към албанския език, към най-величествения образ Георги Кастриоти, който бива наречен “конекрадец и италиански агент”, а също така към културната традиция на Албания днес и в миналото. Парадоксът на тези атаки бе пролетта на 1997 година, когато тълпите на албанския народ, подстрекаван, освен от другите, и от онези отстъпници интелектуалци, запалиха огъня и посякоха ценните доказателства на албанската цивилизация - архивите, античните театри, музея на Георги Кастриоти!

За да продължим с духовните ценности, създадени от този народ, нека да припомним многовековната устна поезия, обичайното право, античните обичаи, музиката, хореографията, удивителните костюми, достигайки до албанската литература. Литературата, поставена сред големите литератури в света, стана особено дразнеща за привържениците на тезата, че албанците са неспособни за култура. Затова, също както албанската цивилизация като цяло, и тя претърпя отчаяните вулгарни атаки на антиалбанизма. При това положение се случиха срамни събития, които никоя страна, още по-малко честолюбива, никога не би позволила. Чуждите пътешественици, онези, които никой не познава и не пита в собствените им страни, учители в селата на Калабрия или от Южна Германия, биват канени в Албания, за да хвърлят кал върху албанската литература и култура.

Този безпримерен в днешния свят културен антиалбански расизъм, за нещастие, стана възможен поради албанския антипатриотизъм. Това бяха двата основните фактора, които направиха възможно срамното падение на албанската държава, на войската, на полицията, на цялата държавна структура.

Културният антиалбански расизъм приема най-грозен и неприемлив вид, когато си спомним, че само албанците никога не са изпитвали презрение към културата на другите. Липсата на расизъм и шовинизъм у албанците, което е естествен плод на мисълта на хора, отворени и приветливи към другите, към приятелите, наред с религиозната толерантност - една истинска и изчистена от всякакъв конфронтизъм толерантност, са, както бе споменато по-горе, друго основно нещо, което свидетелства за нивото на цивилизованост на този народ, който е така нападам за тъкмо обратното.

За нещастие, както всички народи, албанците имат свои лоши страни и пороци, също толкова силни и също толкова реални, следователно по-демонстративни от тях.

За разлика от евреите и някои други народи, които са солидарни и свързани един с друг, албанците не пропускат възможност да се разделят. Природата им на индивидуалисти безкрайна мина, която предизвиква егоизма, завистта и жаждата за кариера. Оттам произтича суетата, неприятното самохвалство и болната гордост.

Тази страна на човешката природа, която се среща навсякъде, става особено опасна у албанците, поради кратката традиция на живот в една албанска държава. От тях произтича едно погрешно трагично разбиране за свободата и за държавата. Без изобщо да се примири с този основен закон, че свободата на отделния човек задължително се поставя във връзка със свободата на другите, албанецът често е намирал за трудно да разбере, че човешката свобода, за разлика от абсолютната свобода е велика тъкмо защото защитава демокрацията, самата държава и нейните институции.

Осакатеното понятие за държавата, неговата анемичност пред племенното или клановото привличане, се води често пъти в също толкова нежизнеспособната концепция за народа, когато регионализмът се превръща в противник на народа.

Това е обусловено, както изглежда, от многовековния живот под османско владичество, в една държава, която не е била тяхна, следователно към него не можели да чувстват уважение или привързаност. Периодът на Независимостта, този на Републиката в началото и след това този на Кралството бе относително кратък, а през жестокото управление на комунистите понятието за държавата отново избледнял под тежестта на нещо необятно, чуждо и в края на краищата, лишено от всякаква национален цвят, каквато беше комунистическата партия.

Колкото и парадоксално да изглежда, тъкмо комунистическата диктатура бе тази, която нарани по най-подъл начин албанската държава. Една държава, колкото и сурова, колкото и мрачна, колкото и комунистически оцветена да е тя, би била далеч по-приемлива и би била по-полезна на Албания, отколкото онази мида-мекотело, без форма и без тегло, каквато беше албанската държава. Комунистическата партия, обсебена от мисълта да не разделя властта с никой друг, бе ревнива дори към собствената си държава. Фразата “Партията над всичко” се повтаряше ден и нощ, като в страх. По всякакъв начин се внушаваше, че държавните институции: парламентът, министерствата, най-вече основните съдилища на държавата, включително и конституцията, нямаха никаква стойност пред авторитета на партията. Думата “държава”, дори думата “нация” се замениха от думата “народ”. Така имахме “народна армия”, а не национална, народно събрание, народен театър и т.н.

Така в ежедневието, хората, още от детството си се учеха да не уважават държавата, нейните институции и символи, за да запазят цялата си отдаденост, своето уважение и страх за партията.

Подсъзнателно щяха да бъдат най-удовлетворени, ако полицията беше една истинска полиция, с всички черти, които има една полиция, включвайки и жестокостта, и побоищата, и гумените палки, отколкото онази нелепа полиция, в полу-размъкната униформа, която не плашеше никого. Албанците знаеха много добре, че зад гротесковия образ на полиция и зад идеала за взаимоотношенията народ-полицай, когато този, последният се превръщаше у децата в “Чичко полицай”, се криеше една друга реалност, адска и страшна: истинският комунистически терор, упражняван от Държавна сигурност. Така както партията бе лишила албанската държава от авторитет, по нейния пример тайните служби направиха същото с полицията. И същото се случи с всички институции, без които една страна не може да съществува: финансите, законите, войската. Половин милион бункери, които не влизат в никаква употреба, освен за психическото увреждане на населението, показват несериозността на комунистите и към нещо, което би трябвало те да оценяват високо: албанската армия.

Комунистическото презрение към класическата държава, която бе ясно представена в Китай през културната революция и която причини милиони жертви, в Албания, се осъществи като една скрита мъчителна болест. Тази постоянна неприязън към сериозността в държавата в края на краищата се свърза с външните корени на албанския комунизъм, с факта, че за дълго време не скриваха, че истинската родина на комунизма бе Съветският Съюз, с пренебрежението към драмите на народа, особено на този в Косово, с пълната липса на една национална стратегия.

Това ежедневно разрушаване на държавния авторитет обяснява до известна степен падането като изгнила ограда на държавната структура, на войската и на полицията през март 1997 година.

Албания към възраждането

Албанската поетика, било то онази древната, народната поезия, било тази на по-късните поети, е създала две основни клишета за характеризиране на Албания. В устната поезия Албания обикновено е наричана “невеста”, “булка”. За албанските поетитя е “госпожа”.

Интересно е да се проучи какво се крие зад това различно изобразяване. Както изглежда, за народното поетическо виждане Албания е още млада, затова е булка, и като такава бъдещето е пред нея. За поетите, бидейки важна госпожа, тя е изживяла своя блясък. Дори Фан Ноли отива още по-далеч, като я нарича млада вдовица, нещтастна царица без корона.

Имаме работа с две проекции, едната към бъдещето, другата към миналото. Наим Фрашери, в стихотворението Израз (Shpreh) се е опитал да обедини двете в стиха: Благословен, който до живее, да я види госпожа.

Същевременно трябва да се каже, че всички поети, които я представят като госпожа, правят това с явната цел: да разпалят албанците, да им върнат изгубеното достойнство и чест, така да е направят отново госпожа, каквато е била някога.

Но била ли е някога Албания госпожа? Перефразиран въпросът би прозвучал така: Кой е прав, народът или поетите?

С други думи била ли е невеста или госпожа Албания? Или нито невеста, нито госпожа? Или и невеста, и госпожа.

Както изглежда, последното ще бъде валидно. Дори да не е била госпожа в действителност, тя е била такава в мислите на своите поети. Т.е. в една също толкова силна действителност, като тази, която се развива физически пред нас.

В същност албанските поети, наричайки Албания “госпожа”, изхождат от един вариант, от една проекция на бъдещето. Те създават нейния образ такъв, какъвто трябва да се получи в бъдеще и, за го направят колкото може по-правдоподобен, за да дадат надежда на своите сънародници, настояват, че това не е видение или призрак, а повторение на миналото.

С образа на госпожата те се борят срещу една трета проекция на Албания, един окалян образ, създаден в нисшите тълпи: този на проклетата Албания, на кучката Албания, на болната Албания. Тъкмо този образ се появи като зла чума в последните години, особено през черния март на 1997 година.

Албанските поети, особено възрожденците, познавали добре този порок на албанеца: преходът от пламък и ентусиазъм в духовна слабост. Затова биели всички камбани, с които искали да поддържат висок албанския дух.

Разрушаването на този дух през 90-те години бе черна камбана, която предричаше опасността от разпадането на целия албански народ.

Възраждането на Албания не може да започне от друго място, освен от повдигането на духа, от нейното духовно оздравяване. Албанският народ трябва да накара кукувиците, които в последно време предвещават злощастие и смърт, да замлъкнат. Тези кукувици трябва първо да замлъкнат вътре в него, а след това разбира се и навсякъде наоколо. Духовното здраве ще успокои неговото огромно безпокойство, което не е друго, а знак на умора. Това ще накара мисълта му да се избистри и да бъде способен да планира основната си стратегия: съвместното съществуване в една държава.

Тази велика цел е най-правомерната аспирация за един народ. Нито една доктрина, нито една политическа манипулация или търговия, нито един държавен, лобистки или международен натиск не може да попречи на албанския народ да направи това, което всички европейски народи, било то изцяло или почти изцяло са осъществили: своето обединение.

С такова действие албанският народ не цели нищо незаконно и не търси нищо особено: той търси единствено своето нормално състояние. То е било е безжалостно поругано и това трябва да бъде осъдено.

В семейството на европейските народи албанският народ е единственият, който днес е белязан с лошо. Докато всички вървят нормално, той, жестоко разкъсан, е обречен да си проправя пътя като един сакат. Ако един човек бъде отделен така от другите, той също се озлобява, а да не говорим за цял народ.

Албанският народ не е извършил престъпления, нито има грехове за опрощаване пред съвременния свят. Макар да съществува две хиляди години на този свят, той нито е нападал някого, нито е унищожавал някога, нито е създавал доктрини за заличаването на другите

Изрази като Велика Албания са една безпримерна подигравка и цинизъм в днешния свят. Албания, свита в своите 28 000 километра, е застрашена от обвинението, че е велика, ако достигне 45 или 50 хиляди квадратни километра, докато други държави, с обща площ от милиони квадратни километри, докато държави, извършили ужасяващи престъпления над света, които са родили по-черни като чума теории, които заплашват човечеството с ядрени оръжия, не се наричат велики.

Като организъм, който търси естествения си живот, албанският народ търси телесното си и духовно нормализиране. Неговото възпрепятстване е просто престъпление. Неговото подкрепяне е един хуманен и исторически дълг.

Албанският народ, независимо от образа, който си е създал, има много запаси от любов и искреност у самия себе си. Днешна Европа, колкото и завършена да изглежда, винаги има нужда от любовта на малките, често забравени народи.

Второто хилядолетие бе много важно за албанците. В това хилядолетие два века бяха продължително разтърсващи за тях: петнадесетият и двадесетият. През петнадесети век те загубиха свободата, после я извоюваха, за да я загубят отново. И въпреки това те излязоха от този век с една героична духовна придобивка, която щеше да ги крепи през петте века на османското владичество. В двадесети век тяхната история бе още по-объркана и съвсем не щастлива. Налице са всички възможности третото хилядолетие, въпреки днешните трусове в Албания, да започне успешно. Успешно за онези, които макар да са се наричали синове на орела, до днес никога не са се издигали до желаните висоти, освен в мечтите си. И въпреки това, макар че крилата им много пъти да са били прекършвани, те все още продължават да се наричат така, както някога. Тази упоритост свидетелства в крайна сметка за една вярност към древния кодекс и желание за следване на неговите повели.