Исмаил Кадаре. НОЩТА НА СФИНКСА

           

Ismail Kadare. Nata e sfinksit/Ëndrra mashruese. Tregime dhe novela. Tirana, Naim Frashëri, 1991.

Превод от албански: Весела Манчева

 

На вниманието на читателите е предложен кратък алегоричен монолог, написан месеци след смъртта на диктатора Енвер Ходжа от най-популярния албански прозаик Исмаил Кадаре (р.1936). Повод е проектът за построяване на пирамидата-мавзолей на диктатора.  Произведението е сред по-малко известните творби на Кадаре. (б.ред)

 

 

Известно е, че всеки трепери от страх пред мен. Може би никой обаче не подозира колко много се страхувам аз самият, така, както те се страхуват.

С падането на мрака започва моят ужас. Всяка сянка на далечен минувач, всеки силует, породен от мрака, от лунната светлина, или на което и да е живо същество, ме ужасява. Страшното съмнение да не би тази сянка да е на човека, идващ срещу мен с онзи фатален въпрос, чийто отговор изобщо не знам, ме вцепенява целия.

Никога не съм подозирал, че ужасът, който внушавам на хората, ще се стовари върху мен. Дори мога да кажа, без да преувеличавам, че моят кошмар е много по–голям  и мъчителен от техния. Колкото и невероятно да звучи, това е истината. Докато техният ужас е внушен от моето същество,  моят страх може да бъде провокиран от всеки един от тях. А няма нищо по – мъчително от страха от непознатия източник, от неизвестното.

Хората ме наричат „сфинкс”, т.е. потисник, угнетител. Те наистина вярват, че ако не могат да отговорят на въпросите ми, ще ги yдуша. В действителност въпросите, които им задавам, са съвсем обикновени, но те са толкова ужасени още преди това, заради всичко, което са чували за мен, че се объркват, секва им дъхът, губят самообладание.

Разбира се, въобще не се налага те да ми задават въпроси, така както беше предвидено в първото ни споразумение, когато ме нарекоха сфинкс. Всъщност, това беше същината на спогодбата: аз щях да имам правото да ги наказвам, в случай че не отговорят на въпросите ми, но от друга страна те също имаха възможността да ме питат и да ме наказват при липса на отговор. Ясно е, че последното лека полека остана настрана (отмъщението ми срещу онези, които се осмелиха, свърши работа), и така остана само моето право да питам и да наказвам.

Това обаче не означава забрава. Знам много добре, че някъде от уста на уста преминава споменът за първото ни споразумение и, независимо че до днес никой не го е задействал, тази идея битува сред хората. А когато съществува идеята, рано или късно берем и нейните плодове. Всичко това ми минава през главата най – вече с наближаването на нощта и колкото и да се опитвам да откъсна мисълта си, не мога да не си представям първия човек, който ще преодолее страха си и ще ми зададе въпрос. Какъвто и да е той, чувствам че ще си загубя ума и няма да мога да отговоря. И това ще бъде началото на катастрофата.

Моят крах може би няма да настъпи веднага, като гръм от ясно небе, но това е само една малка утеха. Бавното падение е най – безнадеждното. Слухът за него ще се разпространява, подкопавайки основите ми повече, отколкото едно земетресение. По–късно, когато идните поколения си спомнят за тази история, може би този дълъг период на моето падение ще изглежда като кратък момент, защото човекът е склонен да представя събитията накратко. Честно казано, аз бих предпочел внезапната катастрофа, в сравнение с бавното, дългогодишно мъчение, но това, както много други неща, не зависи от мен.

Сенките на здрача все повече се сгъстяват. Заедно със студа на нощта чувствам ужаса, също толкова студен, да ме завладява. Това е страхът, който аз самият създадох, като си мислех, че колкото повече потискам хората с него, толкова повече ще се освобождавам от него. Съдбата обаче пожела да се случи обратното.

 

06 февруари 1986 г.