Исмаил Кадаре. ДО ЛЕТИЩЕТО ИЗВЪН ГРАДА

           

Ismail Kadare. Në periferi pranë aeroportit/Ëndrra mashruese. Tregime dhe novela. Tirana, Naim Frashëri, 1991.

Превод от албански: Весела Манчева     

           

На вниманието на читателите е предложен един от ранните разкази на най-известният албански писател Исмаил Кадаре (р. 1936), вдъхновен от спомена за студентските му години в Литературния институт “Горки” в Москва. (б.ред)

 

- Това е “Ту”.

- Не, това е “Каравел”.

            Проследихме с очи големия самолет, който прелетя ниско, шумно, със зелени светлинки над главите ни и изглежда се приземи на международното летище, на няколко километра от нас, от другата страна на тъмната гора.

            Стояхме в тъмнината, зад дървената вила, близо до сламения плет и пушехме.

- Студено ли ти е? –  попита тя.

            - Не.

            Тя беше с една бяла лятна рокля, от онези, които обикновено носят момичетата от провинцията.

            В тъмнината не различавах добре лицето й и съжалявах, защото тя беше хубава и никога не ми омръзваше да я наблюдавам. Само когато дърпаше цигарата, а тя я дърпаше много, като всички непушачи, на слабата червена светлинка виждах устните й и очите й, които наблюдаваха върха на цигарата.

            - От къде ли е долетял “Каравел”?

            - Кой знае? Може би от Париж.

            - Или от Копенхаген?

            - Може би от Копенхаген.

            Бялата рокля се виждаше добре в тъмнината. Винаги са ми харесвали момичетата с бели, семпли рокли, които слизат от електрическите влакове из многото провинциални гари, с по една бяла или синя чантичка в ръка и ти махат без да те познават, после се загубват в далечината и никога повече не ги срещаш.

            - Това е “Ту”.

            - Да, това е “Ту”.

            Не проговорихме докато самолетът не мина над главите ни с оглушителен шум, сякаш зазвънтяха милион звънци.

- Може би това е вашият - каза тя.

            Понякога ми се струваше, че това не беше тя, а някое от онези безброй момичета от влаковете в провинцията с бяла рокля, които винаги ти махат с ръка. Чаках докато си дръпне отново от цигарата, за да видя пак на светлината устните й и очите й, леко притворени, наведени надолу.

            Далече се чу свирката на влака и приглушеният шум от движението по релсите.

- Влаковете обаче не можеш да ги разпознаеш - каза тя.

            - Да, наистина. Никога не бях се замислял за това.

            - И аз не съм се замисляла за много неща никога в живота си.

            - Има неща, за които никой човек не е мислил никога в живота си - казах и запалих още една цигара.

            - Аз не се страхувам от влаковете. Те не те отвеждат толкова надалеч.

            - Има влакове, които те водят надалеч.

            - Въпреки това, не ме е страх от тях.

            Дори да не беше тя, а едно от онези момичета с бяла рокля, на мен пак щеше да ми бъде мъчно, че се разделяме. Още повече, че това беше тя.

            Нощта беше прохладна, кучетата лаеха, там, където пътят водеше към тъмнината.

            - Съжаляваш ли, че ще се разделим? – попита.

            - Да.

            - Нека да не говорим за това – каза. – Кажи ми нещо друго, нещо за твоята родина.

            - Всичко съм ти разказал.

            - Нещо друго. Нещо, което да няма връзка с това.

            Не знаех какво да кажа и вече не виждах лицето й, защото беше изпушила цигарата. Сега ми се струваше, че не беше тя и нищо не ми идваше наум.

            - Моля те, – каза, – никаква дума за раздяла.

            - Разбира се, това е нашата последна нощ. Защо да се разстройваме напразно?

            - Да, няма нужда.

            - Запали една цигара – казах. – Иначе не ти виждам изобщо лицето.

            Тя запали цигарата, сега дърпаше с още по-голяма сила, а аз виждах по–добре устните й и приведения й поглед под червения отблясък.

            - Кажи ми нещо - каза. – Разкажи ми нещо.

            Какво да ти разкажа, помислих си. Нищо не ми идва наум, или по-точно това, което ми идва наум, не трябва да се разказва. Така се разбрахме.

            - Говори нещо, моля те.

            - Сега – казах, - сега ще ти разкажа нещо. Разказвал ли съм ти, когато пътувахме една нощ във влака пияни като моркови?

            - Не, не си ми го разказвал.

            - Бяхме 40 човека в нашия курс от 22 различни националности.

            - Толкова много.

            - Защо много? Ние сме само двама души и сме две националности.

            Тя изпуши цигарата и аз вече не виждах лицето й, само чувах лекото й дишане.

            - Продължи - каза.

            Аз й разказах как целият курс трябваше да отидем на екскурзия в един друг град. Влакът тръгваше в десет и половина вечерта, а ние всички бяхме дошли пияни и бог знае как си намерихме вагона. После влакът потегли, а ние продължихме да пием и да хвърляме шишетата през прозореца в тъмнината...

            Отново се че шумът на някакъв самолет в небето.

            - “Ту” - каза тя.

            - Не, това е “Ил”.

            - По какво го разпознаваш?

            - По шума - казах.

            - Всички те те проглушават - каза и след кратка пауза попита: - Къде ти е мястото?

            - Не знам, не съм разглеждал билета.

            - В джоба ли ти е?

            - Да, но какво значение има мястото?

            - Наистина, няма никакво значение. Продължи – каза, - разкажи ми за пияния вагон!

            - Пиян вагон, хубаво го каза, наистина всички бяха като пияни онази нощ, и влакът, и релсите, и самите шишета.

            Продължих да разказвам как пиехме, пеехме и чупехме шишетата. Кондукторите бяха заключили вратите, за да не се хвърли някой навън, а момичетата ни се бяха затворили в купетата и въобще не се чуваха, докато ние се чудехме къде бяха изчезнали...

            - Отново самолет, - прекъсна ме тя. – Това е “Ту”.

            - Да, това със сигурност е “Ту”. Сега ти започна да ги различаваш.

            - Би трябвало да ги разпознавам добре, защото сме прекарали много месеци на тази вила до летището. – Тя прекъсна и си запали още една цигара. – Но всъщност самолетите ме интересуват напоследък. Ти знаеш.

            - Да, да.

            - Разказвай ми - каза, - Продължавай.

            Разказах й как пиехме, как всеки говореше на езика си и се разбирахме прекрасно. Не знаехме изобщо накъде отиваме. Дори си мислехме, че всъщност не отиваме никъде, нито се връщаме от някъде, имаше нещо друго, което не можехме да разберем и затова продължавахме да пием.

            Теб изцяло те погълна тъмнината, помислих си, нямаше вече какво да разказвам.

            - Сега говориш добре езика ни - каза тя – и правиш малко грешки, само в женски род, трето лице. Но на мен ми харесва така, с грешки.

            Аз се усмихнах.

            - Напоследък вече няколко пъти ме подиграват приятелките, че съм започнала да говоря с грешки.

            Аз се засмях.

            - Твоите грешки -  каза.

            Любима, помислих си, скъпа моя.

            В далечината пееха щурците, а пътят не се виждаше изобщо. Различавах само бялата й рокля и ми се струваше сякаш още сега тя се отдалечаваше от мен и ставаше неуловима като един спомен. Стояхме доста време без да проговорим, а и нищо не можех да кажа, не мислех, освен за няколкото снежинки, които падаха безсмислено в дълбочината на паметта ми.

            - До кога пристигат самолетите? - попита.

            - До полунощ.

            - Полунощ минава.

            - Явно няма да има повече - казах.

            -  Може би.

            Аз се помъчих да намеря друга тема на разговор. Цигарите също бяха свършили.

            Тази вечер няма да излезеш повече в тъмното, помислих си, ще отидеш след малко в стаята на родителите ти, а аз ще си легна в другата стая на походното легло и това ще бъде краят.

            - Може би трябва да поспиш сега. Пътят е дълъг и уморителен. - каза момичето.

            - Ще си легна след малко.

            Усетих в далечината приглушен шум.

            - Мисля, че идва последният - казах.

            Заслушахме се и двамата и чухме в дълбочината на нощта един все по-силен заглушен шум.

            -  Кой знае защо е закъснял.

            -  Да. Много е закъснял.

            Ние отново не проговорихме докато самолетът не се появи на тъмния хоризонт и не прелетя със оглушителен шум над главите ни, с мигащи като живи светлинки на корема и крилата. Никой от нас не разпозна какъв беше самолетът.

            - Свърши - каза тя. – Друг няма да има.

            Не знаех какво да кажа, струваше ми се, че тъмнината ставаше все по-гъста.

            - Да си лягаме – казах – късно е.

            - Да, любими – каза тя.

Аз я целунах по студените устни и си казахме лека нощ.

                       

                       

Тирана, 1961