|
Шефкие Ислямай. НЕ МИ КАЗВАЙ, ЧЕ МЕ
СЪНУВАШ. Откъс от романа. Shefkije Islamaj. Mos më thuaj se më ke parë ëndërr. Tiranë: Toena,
2004. 292 f. Превод от албански Ралица Младенова Шефкие Ислямай е сред
най-харизматичните албански интелектуалци в Косово, езиковед, стилист,
ненадминат разказвач на народен фолклор, майка на четири деца. В едно
консервативно патриархално общество нейната личност въплъщава блестящо
балансирания и прагматичен модел за еманципация.
Какъв смисъл имат утешителните думи? Днес ще разбера дали са
дошли Бутя и семейството й. От три дни никой не отговаря нито на домашния им
телефон, нито на телефона на съседите им. На връщане от работа, без да почина
даже и половин час, поемам пътя към квартала, където е къщата на семейството на
Цур Бегу. Качвам се на една маршрутка, претъпкана с хора, където едва се диша и
за половин час пристигам в началото на квартала. Виждам квартала за първи път
от три месеца насам. Вървя бавно - искам да наблюдавам промените. Не. Искам да
мисля. Не, не. Искам да спечеля време преди да видя Бутя. Как ли е преживяла
завръщането ако е дошла след онова което и се случи през последния ден на
прогонването? Изненадващо в мен се съживява ясно вида й отпреди няколко месеца:
слабичка, красива по особен начин, с умни очи със сянка на дълбочина в тях,
сякаш беше съзряла по-рано, къдрави коси с цвят на презряло жито с дължина
малко под врата, средна на ръст, с бяла кожа, с малки закръглени ръце и крака.
Тиха като характер, даже повече отколкото се очаква от едно момиче на нейната
възраст, тя приличаше на капчица роса сред зелените листа на цветята в
градината на баба. Слизам надолу по квартала и
ми се струва, че виждам сянката й. В реалността ме върна шума на една кола,
натоварена с мебели. Чува се почукването на чук на покрива на една къща. След
малко се възцарява странна за през деня тишина, а на мен ми се доплаква. Струва
ми се, че виждам ясно самотата и тъгата на Бутя. И моята самота и тъга. -
Вървете по
дяволите всички вие, които носите мизерия – стори ми се, че излезе от сърцето
ми. -
А вие и
вашият вид не вървят по дяволите, защото земята пази всичко – отново чувам
гласа си. – вие не знаете какво е любов, какво е страдание, какво е безсъние,
какво е болка, какво е тъга, какво е разбиване на мечтите, не знаете какво са
лоши сънища. Всичко това сте го причинили на Бутя. На всички Бути. И на мен. И
на много други тук. Вие, вие сте изгубили пътя си, върху вас ще падне
проклятието на на земята и проклятието на небето – идва ми да крещя до
небесата. Вървя ли вървя и не срещам
никого. Още малко и ще стигна до къщата на Цурови. Дълъг летен ден, слънцето
пече силно, а на мен ми се струва, че идва зимата, че вали студен дъжд, че съм
отворила чадъра, че ми скърцат обувките. Докосвам челото си. Избила е студена
пот. Още малко и виждам
съборените покриви на няколко къщи зад завоя на улицата. Ето я къщата им. И тя
е опожарена. Вървя много бавно, забавям крачка, защото ме е страх, че ще ги
срещна, въпреки че съм дошла за да ги срещна. Броя крачките –една, две, три,
четири,….десет, тринадесет. Не, не, една, две, три, четири….и…съм пред къщата,
в която съм била толкова много пъти, в която съм преживяла много топли
приятелски мигове. А днес, дошла съм да ги срещна и се моля да не ги срещам,
защото всяка среща с тях, всеки разговор, ми причиняват болка и тъга. Струва ми
се, че радостите за тях са си отишли завинаги. Красивата двуетажна от преди
два месеца къща сега е в отчайващо състояние. Доколкото са могли са я
пооправили, за да може да се живее в нея, но тя си и останала такава, нещастна,
изпразнена от всичко. Видът й, видът на двора, портите, показват, че няма душа
в нея. Чувствам тъга и облекчение същевременно. Минавам през отворената
външна врата, вървя внимателно през двора, още ме е страх от мините, очаквам
някой да ме извика, даже и съседите, но всичко е обгърнато от плашеща тишина.
Изкачвам трите стъпала на входния балкон и влизам вътре. Дъхът на дим и огън ме
задушава. Обгорели от пожара стени, изгорели мебели и дрехи, мърсотия, разруха
навсякъде. Мисля си: тук са живели шест
души от щастливото семейство Бегу. Тук, тук трябва да е била масата, те се
събираха всеки ден. Тук са спали, а тук са си почивали. Там са се мили, а
тук…тук… много ще се разстроят като дойдат, когато видят дома си в това
състояние. Може и да не се разстроят! Пред злочестието на Бутя това е нищо.
Въпреки това в собствената си къща ще се справят по-лесно с всичко. Стоя почти половин час в
опожарената къща и се колебая да отида или не при съседите, които както
изглежда са там, може би знаят нещо повече. Не сме се виждали от две седмици
преди да се върнем тук. Те или са дошли или трябва да дойдат тези дни, защото
така сме се разбрали, но как да ги разбирам сега? Излизам на двора, ходя
нагоре-надолу и поемам пътя към къщи. Съжалявам, че не са дошли. Мъчно ми е за
тях, особено за Бутя. Така се случи и онзи ден когато ги потърсих в Тирана. И
този ден, както и днес, обикалях и обикалях и не намерих къщата, в която бяха
настанени. Вървях ли вървях този ден с парче хартия в ръка където бях написала
набързо адреса им, но не я открих въобще. Не знам защо не попитах никого. Може
би вътре в себе си не исках да ги срещам. Не бях готова да се срещна лице в
лице със страданията им. Изгубих почти четиридесет и пет минути в търсене и
след това уморена поех към къщи. Ще ги търся някой друг ден. И този ден беше утрешния, не
можех да го отложа за по-дълго. Отново сама тръгнах към
улица „Али Деми”. Вървя ли вървя безцелно и още не ми беше ясно дали бях готова
да ги видя точно този ден. Вървя край Лана, като от време на време минавах край
старите и новите блокове. Окото ми не откриваше адреса, който търсех. Когато се
колебаех дали да се върна обратно видях една малка табела, на която беше
надраскан адреса, който търсех. Блок 8,
вход 1, апартамент 2. Стоя малко
пред вратата и чакам дали няма да се отвори случайно сама и да слезе някой по
стълбите. Но не, нищо не се помръдва. Няколко пъти поставям пръстите си готови
за почукване, но се спирам. Не знам колко време стоя така пред вратата и
решавам най-накрая да почукам. Почуквам леко. Веднъж, два пъти, три пъти и
тъкмо когато решавам да тръгвам чувам стъпки зад вратата и завъртане на ключа.
Сърцето ми се разтуптява от страх да не би и днес търсенето ми да е безуспешно.
Вратата се отваря по-бързо отколкото се движат мислите ми. На вратата е Сута.
Наистина ли е Сута или очите ме лъжат? С бледо лице, отслабнала, с изморен
поглед, станала е шепа човек. Не приличаше на онази Сута, която бях оставила
преди няколко дни в Прищина. Дълга носталгична прегръдка. Влизам бавно и тихо в
скромно обзаведеното жилище следвайки Сута до всекидневната, само името и беше
такова, и сядам на стола пред малкото прозорче до една малка печка, където
вреше една тенджера с вода кой знае за какво. Разменяме си традиционните за
всяко начало думи и очаквам да разбера как вървят работите им, посъвзели ли са
се, получават ли някакви помощи под форма на храна и оставям настрана въпросите
за Бутя. Не ми дава сърце да питам нито как е, нито къде е. След малко влизат
другите деца, без Бутя. Прегръщаме се безмълвно. Все едно са изгубили гласа си.
Усещам съжаление и болка за тях. Сядат на стария диван и не проговарят.
Разговорът със Сута върви трудно в присъствието на децата. Стоим известно време
така, водейки накъсан и безсмислен разговор, докато в един момент Сута решава
да разчупи леда. Хваща ме за ръка, притегля ме към себе си и ми казва
шепнешком: -
Да отидем в
другата стая при Бутя. Сигурна съм, че и тя иска да те види. Не се изненадвай
ако не говори. Тя не говори с никого от онзи ден. Най-лошото е, че отказва и да
се храни. Само на чай живее. До кога ще издържи така никой не знае. Струва ми се, че почувствах
облекчение, защото онзи камък, който ми тежеше на врата още от деня, в който
срещнах Цур, започва да олеква. Ще видя най-накрая Бутя - казвам на себе си,
сякаш да се заредя преди предстоящата битка на която не й се знаеше края.
Ставам бързо, без да мисля за нищо, по-добре и за мен и за нея... и влизам в
стаята, в която ми се стори, че е събрана мъката на цяло Косово. Сута отваря бавно вратата,
аз вървя след нея сякаш без да стъпвам на земята, а когато стигаме до леглото й тя се опитва да я изкара от
уединението, като й казва с тих глас: -
Буте, Буте,
сърце мое, отвори очи и виж кой е дошъл. Аз едва сдържам сълзите си и
се чудя накъде да гледам. Бутя се размърдва леко сякаш
от дълбока дрямка, отваря очи и поглежда към нас. Не говори. Не говорим. Тя навежда поглед и не
забелязвам никакво притеснение в нея. Много се изненадах.
Апатията, в която е изпаднала е много притеснителна. Изглежда се е откъснала от
света. Умните й очи са изгубили специфичния си блясък. Прекалено белият цвят на
лицето й беше знак за асфикция, пресъхналите устни бяха доказателство за голяма
треска, а липсата на интерес към каквото и да било говореше за аутизъм втора
степен. Искам да я прегърна, но не
искам да разстройвам нито нея, нито себе си, нито Сута. Искам да кажа нещо, но
не зная какво. В гърлото ми беше заседнала буца. Стоя известно време така и
сякаш за да ме спаси от объркването Сута ми дава знак да изляза. Не мога да го
направя без да я прегърна, не. Доближавам я. Хващам ръката й и я погалвам.
Поставям другата си ръка на челото й, навеждам се и я прегръщам леко. Едва
сдържам сълзите си и бързам да изляза. Стори ми се, че пораздвижих съзнанието
на Бутя. Стори ми се, че цветът на очите и се промени. -
Ще се
оправи, ще се оправи, сигурна съм, казвам на Сута просто за да кажа нещо. -
О, добре.
Нейното добро и нашето добро бяха до деня, в който попаднахме в ръцете на
убийците – и въздъхна тежко. Въздишка, която би разплакала даже земята. Какво трябваше да й кажа?
Какъв смисъл биха имали утешителните думи? Излязох от временната им
къща като им обещах, че пак ще ги посетя и ще видя какво повече мога да направя
за тях, но без да имам ясна представа как мога да им помогна в състоянието, в
което бяха те и в състоянието, в което бях аз. Този ден разбрах от Сута
какво се беше случило в онзи злочест априлски ден. Жертвите обвиняват с мълчанието си След една безсънна и страшна
нощ, без лунна светлина и без електричество, без светлината на надеждата и без
капка енергия, цялото семейство Бегу, събрани в един коридор, се събуди още
по-отпаднало, отколкото предишния ден. Преди десет дни бяха започнали атаките
на НАТО. Надеждите, че бомбите ще предизвикат прекратяване на сръбските атаки,
излязоха напразни. Градът приличаше на видение на тъгата и ужаса. Телефоните се
бяха превърнали в господари на властта. През жиците им в къщите влизаха страх,
кошмари, новини за ужасна смърт и за мистериозна смърт. Дневната светлина
увеличаваше надеждите, а адът на нощта носеше страх и мъртвешко мълчание.
Съмнителните движения по къщите, удавените изстрели на оръжията и тътнежите на
бомбите бяха направили така, че почти три милионният град да изглежда мъртъв,
особено през нощта. Всяко движение увеличаваше страха от идване на полиция и на
военни. Настъпването на деня даваше малко надежди. Без да имат възможност да
сложат залък в устата си, да измият очите си, да облекат дебели дрехи, нито пък да затворят вратата или да вземат
кучето, в онази студена априлска сутрин те напуснаха града, гонени насила от
полиция и кучета, в една колона със стотици други, братя по съдба. Дългата
няколко километра колона от деца, жени, старци, мъже, девойки, някои боси и
голи, други с дебели дрехи и цялата покъщнина, някои само със собственото си
тяло, някои пеша, някои с кола и камион, всички бяха поели пътя кой знае на
къде. Пътят нито намаляваше, нито увеличаваше кошмара, страха и
безнадеждността. Всичко, което бяха взели със
себе си семейство Бегу беше една ръчна чанта, в която бяха документите за
самоличност. Колоната вървеше смирено,
уморено и изплашено. Сградите, улиците, опустелите селца и градове оставаха зад
тях като творения на дявола и на празнотата. Черни гарвани, пусти полета и
ниви, дим и пламъци навсякъде. Псувни, обиди и плячкосвания на всеки двеста
метра. Тридесет часа щеше да продължи походът на тълпата до Призрен. От Призрен
до границата - път, който обикновено се взема за половин час - щяха да вървят
още дванайсет часа. Чакане с часове и поток от хора. Хора малки и големи, бедни
и богати, мити и немити, гладни и сити, мечтатели и реалисти, честни и
нечестни, патриоти и предатели, страхливци и герои, натъжени и наранени, болни
и здрави, политици и безделници, глухи и слепи, алчни и щедри, граждани и
селяни, празнословци и лъжци, шпиони и жертви, пешаци и влачещи се, бременни и
родилки, свекърви и булки, влюбени и измамени, шарлатани и хитреци, актьори и
магьосници, рушветчии и длъжници. Всички мои съграждани заедно. Те имаха само
едно име – бежанци. Всички равни: прогонени и унижени! Част от тях имаха и
друга възможност за избор. Пътят беше отворен, за да не се чувстват унижени и
подценени. Какво да ги правиш хората.
Казват, че когато някой бяга от дим, попада в пожар.... Какво се случваше? Можеше ли
да се унищожи цял един народ? Сън ли беше или реалност? С тези мисли и главата
на семейство Бегу беше чакал почти десет часа, за да прекосят границата. Заедно
със Сута, с трите дъщери, сина си и съседите, Цур се опитваше да дава кураж и
да повдига духа, че ето, още малко и ще пристигнат на сигурно място - от
другата страна на границата, където отиваха за първи път. Децата събрани около майката, подпрени едно
на друго, приличаха на безжизнени тела. Умората, страхът, гладът и безсънието
бяха постигнали своето. Ще се стъмни бързо. Върволицата вървеше прекалено
бавно, в същност се движеше на едно място. Злочестието стоеше притихнало. Това, което щеше да се случи
малко преди полунощ, щеше да ужаси всички. Маскираните полицаи, които
придружаваха колоната от хора, и които бяха обирали и глобявали без прекъсване,
сега бяха променили тактиката си – събираха младите момичета. От реда на хората
от квартала на Цури избраха Бутя, неговата Бутя, и едно друго девойче, нейна
връстница, която по виковете на майка й се разбра, че се казваше Люле. Мракът
беше покрил цялата равнина. Само джобните фенерчета, които държаха полицаите и
военните, осветяваха навалицата от хора. Виковете на семействата и на жертвите
нарушиха тишината и ужасиха тъмната долина. Другите нищо не казаха. Заплаха с
оръжие прекъсна силните викове. Мъртвешко мълчание. Минутите и часовете бяха
спрели. Така ли оплакват живите? Един час, два часа. След три
часа се чуха тежки стъпки. Връщаха момичетата в колоната. О, колко е добър
мракът понякога! Сякаш повече нямаше да се съмва. Кой го искаше повече?
Родителите или те? Успял ли е някой някога да
спре разсъмването? И те не успяха. Утринната светлина изгря много тъжно. Вече
не беше важно кога ще преминат границата. Всичко беше изгубило смисъла си
завинаги. Когато прекосиха границата оставиха
зад себе си не само къщата си, земята, спомените, мечтите, желанията, любимите
хора, живите и мъртвите! Оставиха и достойнството си! Бутя остави девствеността
си, за която толкова много се беше колебала цяла година и половина, когато беше
с Генци. Всичко взе неочакван обрат
за нея и за семейството й. ... в тялото, .... в сърцето. Съжаление и проклятие.
Абсурд! Мисля си: не беше срамно да
те убиват и удрят. Не беше срамно да те ограбват и унижават. Не беше срамно да
те преследват и да не се защитаваш. Но беше срамно да си изнасилен. Въпреки, че
беше безсилна и въпреки, че никой не те защити. Дори онези, които бяха длъжни
да го направят. Жертвите обвиняват с мълчание. Съжалението не е помощ. За Бутя животът пое друга посока Сякаш не я познавах. Тази нощ и няколко други
нощи по ред не се сетих за романа. Никой не би се сетил. Сещам се: в един такъв ден,
когато из цяло Косово се насаждаше страх, моята Ера изненадващо ми беше казала
– вие нямахте какво да ни разказвате, нямате нито един интересен разказ за себе
си, освен приказките предавани от баба на баба. Ние имаме какво да разкажем на
децата си. Ако не друго, ще им разкажем за вашия страх, начинът, по който го
насаждахте в нас. И за това, че не ни защитавахте. Тогава разбрах колко
безмилостни се бяхме показали пред малките, пред нашите деца. Каква ирония! Ние
се оказахме неспособни на много неща. Лошото е, че не осъзнавахме това. Но
нашите деца - да. Ние не знаехме как да защитаваме децата си. Не знаехме или не
искахме? Ние или само някои? Всички. Страхът от войната беше
насаден много по-рано, може би години по-рано или ни беше преследвал още от
раждането. Много от нас носеха страха със себе си. Носехме го навсякъде.
Разпространявахме го навсякъде. Сещам се за Бутя, докато
вървя към къщи, долу край река Ляна. Познавам Бутя още от прохождането й,
когато падаше и ставаше в опитите си да стои добре на земята. Аз си имах Ера,
но с Бутя бях свързана така, сякаш беше моя. Приятелството ми със семейството
им се задълбочи, когато ме поканиха да стана нейна кръстница, да подстрижа кичур от косите й в знак на приятелство,
което укрепна, когато тя поотрасна. А по това време тя беше на единайсет месеца
и имаше вид на ангел. Бутя загърби бързо детските
игри и сякаш бързо порасна, без нито родителите й, нито аз, да го забележим.
Как да го забележим като мислите ни бяха във войната? Не във войната, а в
страха от война. Тя е връстница на моята Ера, а всички тези дни преди да
напуснем града тя говореше малко и ни слушаше с голямо внимание. Господи, колко красива беше и отмяташе
бретон над големите кръгли очи. Такава я пазя в съзнанието
си от деня, в който я видях за последно, един ден преди прогонването. А днес?
Нито следа от това, което беше Бутя
преди няколко месеца. По-добре да не бях я виждала Днес се чувствам облекчена,
ако може така да се каже за състоянието в което съм. Още от сутринта ме събуди
звъненето на телефона. Беше едва доловимият глас на Сута. В началото си
помислих, че тя говори от далеч, но разбрах че са се върнали и че бяха намерили
една къща в северната част на града, където можеха да се нанесат. Беше третият
ден от идването им в Тирана. Ще отида в болницата и ще
видя дали не мога да изляза за един час, колкото да я видя, ако не ще отида
вечерта. Може би имат нужда от нещо. Сега трябва да започват отначало. Как ще
се справят с къщата? Ами с Бутя? Целият ми ден в болницата
мина в операционната зала. Труден ден защото мисълта ми беше все при Бутя и при
посещението, което трябваше да им направя. Още с излизането от болницата, без
да се връщам в къщи, поех към новото им жилище. Бях уморена, но не чувствах
умора. Бях неспокойна. Намерих къщата лесно, защото в края на улицата, която
водеше към тях, живееше моята сестра. Приближих бавно и тъкмо когато се готвех
да натисна звънеца вратата се отвори – Сута. Изглежда се беше посъвзела някак.
Хвърлихме се една към друга. -
Колко
хубаво, че дойде! Първото нещо, за което си помислих когато дойдохме тук беше
да ти се обадя. Много ми липсваше тези дни. Струва ми се и на Бутя, въпреки че
тя продължава да не говори. -
Как е тя
сега? Посъвзе ли се малко? Има ли някакъв проблем? Продължава ли да си взема
лекарствата? -
Не знам
какво да ти кажа. Понякога изглежда се поуспокоява, че има подобрение.
Продължава да си взема лекарствата, но....ох не знам как ще я караме.. Добре,
че си ни ти. Вече мина деветата седмица на бременността и е крайно време да
решаваме. По цели нощи не спим нито аз, нито Цури. Питам я, но не говори. Всеки
ден. Понякога плаче по цял ден. Понякога по цял ден спи. Знаеш как е, както в
Тирана. Но ела, влез вътре, да не стоим в коридора. Влизам бавно във
всекидневната и сядам на канапето срещу кухнята. И тя сяда. Сега имам
възможност да я видя по-добре. Колко много е остаряла за два-три месеца. Не съм
забелязвала преди, че е посивяла. Нито многото бръчки под очите й, въпреки че
тя няма и четиридесет години. Докато тя приготвя кафето,
аз оглеждам стаята. Чужда къща. Чужда стая. Как ги застигна това? Да си бяха
поне в собствения дом. -
Къде е Цур?
Къде са другите деца? – попитах я когато донесе подноса с кафетата. -
Цур е на
пазар. Доста неща ни липсват. А децата са при майка ми. И те се върнаха вчера
от Македония. Жената на брат ми, може и да съм ти казала, изгуби семейството
си. Никаква следа вече два месеца. Не знаеш тя на какво е заприличала. Вчера
бях малко у тях. И те са много притеснени за моята Бутя. Нямах сила да я
утешавам. От къде да я взема? Какво да им кажа? Много злочестия са се случили,
но върхът е Бутя. Бих забравила изнасилването, ако не беше този проклет корем и
това състояние на безнадеждност на Бутя, и.... – избухна в болезнен плач,
насъбрал се кой знае откога. След малко и аз почувствах нужда да се разтуша.
Плаках като дете, Сута едва ме спря. -
Аз си
мислех, че си дошла да ме утешиш и да ме поразсееш, а ти...ех, каква си пък ти! -
Ох, не знам и
аз какво ми стана – едва й отговорих. Съжалих за моментната си слабост. Не зная
дали бях плакала някога пред друг човек, затова се почувствах много слаба. Плачът ни подейства като
освобождение и аз с нови сили без да пия кафето тръгнах към стаята на Бутя. Отворих вратата бавно. Светла стая, голямо легло, а
в него лежи Бутя. Със затворени очи, но не спеше. Познавам дишането й когато
спи. Бутя! На легло от два месеца и
повече. Много бледа. Преуморена. С тъмни сенки под очите. С напукани устни. С
мъглив поглед. Не се храни. Апатична. А невинното бебе? Какво прави в младата й
утроба? В един момент почувствах
съжаление и към него. - Буте! Буте! Аз съм, леля Зоя. Колко хубаво, че
сте дошли! Беше ми станало мъчно за теб – говоря и не очаквам отговор. Тя отваря бавно очи.
Погледът й омеква, а на мен ми се стори сякаш ми каза „добре дошла”. За тези
два месеца ми се струва, че сме научили езикът на мълчанието. Разбираме се. Сута излезе и ни остави
сами. Държа и двете й ръце в моите. Горещи са. Както в Тирана. Тя не говори, а
аз продължавам да я питам не само за да говоря нещо, но най-вече за да разбера
дали е готова да разговаря с мен. Имам надежда, че с мен ще говори. -
Как беше
тези дни? Беше ли ти мъчно за мен? На мен много. Всеки ден чаках новини от теб.
Колко хубаво, че дойдохте! Тя продължава да ме гледа.
Аз продължавам да й говоря. -
Трябва да
станеш сега. Трябва да помагаш на майка ти. И тя е имала трудни дни. Това,
което се случи на теб, се случи и на Косово. И то е.... (ох, да не споменавам
думата „изнасилване”) и то е минало през това, през което си минала ти, но не
стои в леглото като теб. Ще излезем заедно и ще видим колко силно е Косово, как
се е надигнало от леглото, как се опитва да излекува раните си. Няма да го
познаеш. Още утре ще дойда да те взема. Моля те, кажи че ще дойдеш с мен, че ще
обикаляме из града заедно с Ера, че...... Тя не говори, даже и
клепачите й не помръдват. Какво да й кажа за да я събудя от безмълвието, в
което е изпаднала? Какво да направя за да променя цвета на очите й и да видя
трапчинките на бузите й? -
Има много
неща за гледане. Ще видиш и приятелките си, и училището, и ....(и аз не знам
как да продължа). Бутя обръща глава на другата
страна. Както изглежда я разстроих. Без да искам. Искам да говоря за корема й,
за възможностите да я отървем от него, но Бутя ми даде знак, че не иска да
продължава. Гледам я още малко, разстроена повече от преди да вляза, и излизам
бавно и безшумно. Отново влизам в кухнята.
Сута прекъсна миенето на съдовете и ме попита ...: -
Как ти се
стори Бутя, Зоя? Какво да правим по-нататък? Мислех си, че като се върнем
всичко ще е по-лесно. Излъгала съм се. Всички притеснения сме си ги донесли с
нас. Не знам, как ще я караме? -
Ще видим
какво ще правим. Ще потърсим възможност за по-лесен и таен аборт. Бутя щеше да
ни улесни ако поне говореше. Да имахме поне нейното съгласие. Тя е навършила
осемнайсет години и е необходимо съгласието й. Здравословното й състояние малко
утежнява работата, но ще видим какво можем да направим. Важното е, че сте тук и
ще се опитаме Бутя да дойде на себе си, а останалото го остави на мен. -
О, колко
хубаво, че те имаме поне теб. Какво щяхме да правим без теб. Не посмях да
разкажа на майка ми за бременността на Бутя. На никого не сме казали. Даже и на
децата. Само ти, Бутя и Господ знаем. Какво ни застигна! Зная, че и тебе те
притесняваме с нашите проблеми, но няма на кого друг да кажа. -
Започна ли
да се храни? -
Почти не.
Малко мляко след много молби и увещания от моя страна, някое малко парченце
хляб за цял ден. И рядко чай. Къде й е душата не знам. От две седмици е
започнала да повръща и да има болки в стомаха. Проблемите ни сега ще се
увеличат с порастването на корема. -
Ако
продължава да не се храни ще се принудим да я заведем в болница. -
Ох, не, не!
Не искам да разберат за бременността й. Само ти можеш да ни помогнеш. Не ни
карай да я водим в болница, не сме готови. -
Аз съм ти
казала, че ще бъда до теб във всеки моменти и ще правя всичко възможно, сякаш е
моя дъщеря. Ще идвам често. Ти знаеш моя телефонен номер и ще се чуваме за
всичко. Първото, което ще направя е да се консултирам с един мой колега, който
работи в отделението за аборти и ще ти кажа какво ми е казал. Той в момента е в
командировка, но се надявам, че скоро ще се върне. Поостанах още малко при
Сута. Изпих второто кафе, първото беше изстинало, и си тръгнах. Тръгнах си
малко по-натъжена, отколкото бях дошла. Добре, че Цури и децата не се върнаха.
Трудно ми е да гледам болката им. Къщата им бе обзета от тъга.
Колко приятно ми беше като ходех в тях на гости със Сокол и с децата! Нямаше
по-щастлива къща от тяхната в града. И децата ни се разбираха добре. Имаше
приятелство между нас. Чувствахме се като у дома си. А днес? Всичките тези
притеснение и мрак при тях. Взех със себе си и тяхното
притеснение и мрак. И бремето на Бутя. С удоволствие бих избягала някъде. Щяха
ли да изчезнат притесненията им? Съмнявам се. Пристигам в къщи. Още от
двора чувам радостни гласове.
Приближавам вратата на коридора – виждам много обувки. Разговори и смях.
Кой ли ни е изненадал в това време? Звъня на вратата. Излиза Ера усмихната. -
Мамо, дошли
са леля и баба с децата. -
О, колко
хубаво! Мисля си – ще се поразсея
малко. -
Кой излиза в
този час? - пита ме майка ми както винаги готова с шеги. – жената без мъж не
излиза по това време по улиците. -
А ти, не си ли
излязла и ти в такъв час и също си без мъж като мен, - отговарям й бързо сякаш
да я осъдя и аз, и се хвърляме в прегръдка една в друга. Допирът до майчината гръд и
нейния аромат ме карат да почувствам отмора, едно дълго търсено спокойствие. Гледам я. Изглежда добре за
възрастта си и за това, което е преживяла във войната. Колко месеци не съм я
виждала и колко ми е било мъчно за нея! Прегръщаме се и със сестра
ми и децата й и една незабравима нощ сред тъгата помага много както на тялото,
така и на душата. Слушам себе си шепнейки –
Господи, не ме оставяй без близките ми! Без тях ще се чувствам като без корени. Ще пиша роман Както вече ви казах, още откакто съм се върнала от Тирана съм решила да
пиша роман. Ще се опитам да изпълня това си отколешно желание. Нищо няма да ми попречи:
нито годините ми, цяло ято от години, които се боя да броя често, нито
спондилозата, нито честите настинки през зимата, нито честите алергични
пристъпи към прахта на книгите и понякога към йода. Нито менопаузата. Може би ми
помага факта, че не съм от онзи тип жени, които от камъка вода изстискват, но
пък съм от тези, които се опитват да гледат в дълбочина, а не в далечина. Прекарвам безсънни нощи напоследък. Безсънието ми си има причина: не само
защото искам да пиша роман, но и защото ми липсва Сокол. Това е причината да си
говоря с теб. Сокол повече не може да се върне, а романа може и да го напиша.
Роман! Ни повече ни по-малко роман! И това не е нито ново, нито случайно
желание. Наистина от доста време съм решила, че мога да напиша един роман и
това не ми дава сън. От днес ли да го започна? Утре? Или може би от следващата
седмица? Не искам да пиша роман, който ще стои и ще събира прахта по рафтовете
из многото книжарници в нашия град, защото такива има достатъчно, а роман, който
много ще се чете, макар че, честно казано, дори и стоенето по рафтове, редом с
романите на Достоевски и на Хемингуей ми създава сладко вълнение и трепет. Нима
е малко? Главният герой на романа съществува в съзнанието ми от няколко години.
Мислих надълго и нашироко за него и ми се струва, че в крайна сметка няма да
правя никакви промени. Желанието да пиша роман се засили особено след смъртта на Сокол. Със Сокол се запознах един
мартенски ден и ми се струва, че с него съм изживяла цял един живот още от
раждането си. Идването му в живота ми прилича на идването на един обикновен
ден. Той навлезе живота ми неусетно и аз си мислех, че винаги е живял с мен.
Животът ми с него приличаше на лека лодка, която се люлееше без големи вълнения
в един спокоен океан. Лекотата на съжителството ни ме беше накарала да ми се
струва понякога, че той наистина е част от мен и че се намира тук, близо до
мен, именно за да ме допълва. В живота ни нямаше голяма
любов, любов като от роман. Имахме нормална любов, повече от нормална, нещо
като взаимно разбиране, така както човек обича нещо, с което свиква. В живота ни нямаше изненади,
които да спират дъха. Имахме щастливи моменти, търсени моменти, и те идваха
естествено, все едно че ги бяхме планирали ден по ден. В деня, в който се оженихме
даже и фотоапаратът не работеше, а в деня на подписването отидохме сами в
ритуалната зала, като за свидетели взехме двама случайни минувачи. Всичко
вървеше много нормално. Даже раждането на децата ни ми се стори нормално и
очаквано, а аз вече бях свикнала да не
бързам за нищо, за нищо, което не беше в ръцете ми. Страстите, които събуждаше в
мен предизвикваха повече от нормално вълнение и това ме караше да си мисля, че
и неговата любов, и моята любов бяха някакси предвидими и всяка промяна в съдържанието
им би довела буря. Той не беше толкова спокоен
и бавен, колкото може да се предположи от досегашните ми думи. Напротив. Можеше
да бъде много буен и много чувствителен в случаи, когато нещо не вървеше
съгласно заплануваното. Но аз му бях хванала колая. Правех и невъзможното, за
да може той да се чувства така, както иска и случаите, когато излизаше извън
кожата си наистина, бяха малко и преодолими. Това, което ми харесваше в
него беше развитото чувство за справедливост и непримиримост към злото и
начинът, по който ме обичаше. Той не казваше на лошото добро и не се
примиряваше с несправедливостта. За това си е плащал често, но то не промени
мнението му. Той никога не ми казваше
ясно, че ме обича, но когато наистина имаше нужда да ми го каже го правеше по
особен начин – този ден или нощ той се превръщаше в друг човек.
Доказателството, че ме обича си имаше ритуал. Започваше един разказ за себе си.
За животът ми и нормалността на обстоятелствата по събирането ни. И той
природно убеден нямаше друг избор освен да ме вземе за своя съпруга. Нямаше как
да не ме обича и се разбираше от само
себе си, че не можеше да живее без мен. Тогава ме прегръщаше до полуда и този
ден и нощ ставаха незабравими. След това един ден се
разболя. Дълго смятах, че е нещо невероятно. Имах желание да вярвам, че е така.
И в един студен ноемврийски ден склопи очи, очите, които ме бяха покорили преди
двадесет години. След това правих това, което правят всички хора – плаках,
ридах и тъгувах много. Плаках, ридах и тъгувах така, както се прави за
най-близките и обичани хора, които ни оставят, както за стойностните неща,
които губим. Но след това, както правят и останалите хора, продължих да живея. Затова ранната му смърт,
толкова ужасна за него и за мен, ми се струва, че откъсна нещо от мен и ми
костваше време, да се справя с тъгата и да свикна със самотата, време, за да
свикна да живея що годе нормално. Сокол угасна в един мрачен
ноемврийски ден, когато зимата беше откраднала цели няколко седмици от есента и
снегът бе покрил покривите и дворовете на града, а аз не го бях очаквала по
какъвто и да било начин, въпреки че сънищата ми от преди три дни ме бяха
подлудили. С цялата си наивност му бях разказала и трите съня всяка поредна
сутрин още преди да стана от леглото, а той, както си беше суеверен, си спомням
как безкрайно се притесни, а когато го сложихме в ковчега и аз се простих с
него за последен път, а сърцето ми се късаше както никога до сега, и както си
мислех, че ми го вземат небето и земята завинаги, ми се стори, че ми казва – ох, не ми казвай, никога повече, че си ме
сънувала. Липсата на Сокол запълвам с
децата си. Децата ми никога не са
приличали нито на него, нито на мен, наистина, те са ни наследили с една
интересна комбинация, която може да направи само природата. Това беше и
причината много пъти да мисля да се посветя на изследване на генетиката, но
ето, че не съм го направила. Родих децата за кратко време т.е. те имат малка
възрастова разлика едно с друго. Блини е мургав, Ера е бяла. Блини е висок, Ера
е средна на ръст. Като малък Блини беше по-палав, а Ера по-умна и тиха. Той с
черни, тя с ясни очи. Той с прави, тя с къдрави коси. И двамата са много
весели, и двамата са много сериозни. На мен ми се струваше, че са най-красивите
на света, най-умните на света, най-милите, най-внимателните. Това, което беше
най-важното е, че те много се обичаха и това много улесни живота ми. Чувствам
се късметлийка, че не им се случи нищо лошо по време на войната. Много ме е
боляло за всички деца, които пострадаха във войната, но за моите със сигурност
щеше да ме боли още повече. Егоистка? Може и да съм. За нищо на света не давам
и един техен нокът. Но не правят ли така всички майки? Не се ли чувстват така
всички живи същества? Понякога, когато прекалявам с грижите или показвам
прекален егоизъм, Ера ми казва: Защо си такава? Как не разбираш, че вече сме
големи и можем сами да преценяваме за всичко? Защо ни пречиш сами да носим
отговорност за действията си? Разбираш ли, че твоите задължения вече са
приключили? Защо даже и безмозъчното пиле разбира когато пиленцата му са
порасли и могат да си тръгнат от него, а ти затрудняваш и себе си и нас? Не
разбираш ли, че ти на нашата възраст вече си била майка? И аз преставам.
Премислям дълго и премислям добре. Струва ми се, че има право, но не минават и
два часа и аз продължавам по старому. Продължавам да се меся в работите им,
където ме засяга и където не ме засяга, продължавам да се грижа за тях все едно
са малки деца. Те се опитват да не ме нараняват и не ми казват много неща точно
защото лесно се притеснявам. Въпреки това аз разбирам за всичко. Майчински
инстинкт? Сънища? Може би. Но винаги се намира някой, който по някакъв невидим
начин да разкрие потайностите им и аз се правя че не знам, че съм го научила
сама, а те продължават по същия начин да улесняват живота ми и наистина да го
разнообразяват, за да преодолея по-лесно липсата на Сокол. Когато ми се струваше, че Сокол ми говори – ох, не ми казвай, че си ме сънувала, там до ковчега бяха и децата ми и не знам
дали ми се късаше сърцето повече заради това, че той е в ковчега, или защото
бледите ми деца плачеха ли плачеха. За известно време спазих
обещанието си и на никого не разказвах сънищата си. Но може ли човек да ги
държи в себе си? Ами желанията? Аз съм го изпробвала много добре и ви казвам
истината. Много е трудно, защото те се събират и събират в нас, натрупват се и
един ден без въобще да ни питат, когато най-малко го очакваме, излизат наяве.
Изливат се като буйна река, излизат от коритото си и виждат свят. Ето така и
аз, без да искам, съм решила да ви разкажа сънищата и желанията си, без въобще
да ви питам. Тази вечер, или не, може би утре или вдругиден, ще започна да пиша романа
си. Ще ми бъде по-лесно. Имам още малко подготвителна работа, защото както
можете да предположите, не съм писала никога роман и ми е ясно, че само
желанието не е достатъчно, наистина доста алтернативи, които в началото ми се
струваха правилни, сега не ми харесват. Но аз не искам да ви изморявам още от
сега с тези подробности. Да го започна веднъж, пък ще видим. Може би утре. Но какво да правя с Бутя? Ще
ми каже ли някой? Майка Пàша Посещавам Бутя за втори път.
Чувства се много зле. И останалите в къщата. Отново ще се помъча да ги убедя да
я заведем при лекар. Тя продължава да не продумва. Продължава да не яде.
Станала е по-слаба от последния път, когато я видях. Днес се чувствам много
угнетена. Много ме боли за Бутя. Боли ме и за Сута и за Цури. Не ставайте
родители! Да не сте на тяхното място! Спят ли тези дни те? Хранят ли се? Как
замръкват и как осъмват? Никога не съм ги виждала така. Ще се справят ли? Какво
да направя аз? Как мога да им помогна? Да им кажа, че тя трябва да махне бебето
без въобще да я питат? Да им кажа, че тя трябва да задържи детето, без да се
замисля за нищо? Те очакваха моята помощ, а аз не знаех какво да им кажа и
какво да правя. Бутя
не говори. Не спи. Не плаче. Как
да върна живеца в очите й? Как да отворя устата й, устата със зъби по-бели от
сняг? И
днес бях там. Напразно се опитах да я поразсея, да я утеша. Даже и на книгите,
които донесох, не обърна внимание. Добре,
че намериха тази къща и се настаниха. Едно тегло по-малко в тези трудни дни. Погалих
гъстите й коси и се спрях и дълго я гледах преди да реша да си тръгна. Тя не ме
поглежда. Излизам тихо. В коридора ме чакат двамата, Цури и Сута, без капчица
кръв по лицата. Гледат ме все едно съм спасителка. А
аз? Аз.
Една прекалено обикновена жена. Една жена, която се страхува дори от
собствената си сянка. Какво
да правя? Обнадеждавам
ги, че всичко ще се оправи, че ще намерим някакво разрешение, и в това време, в
което хората не знаят къде се намират, когато се занимават със собствените си
проблеми, които наистина са много днес. Поздравявам
се с тях, преструвайки се на силна, но щом затварям дворната врата ми се стори,
че ми отмаляват краката, че ми става лошо и едва излизам на улицата. Взех
със себе си и очите й. Дали
причина бяха очите на Бутя, които ме притесняват твърде много още от момента,
когато се върнаха от Тирана, или кой знае какво, но аз снощи сънувах майка
Пàша. Майка
Пàша и моите вуйчовци! От
колко време не съм виждала майка Пàша. Тя почина през април по време на
войната, а аз не съм я виждала от преди може би десет години преди войната.
Странно, че я сънувах сега! Ако сънят е условие за химическо презареждане на
организма, възвръщане на енергията според Фром, и ако сънищата са реалния опит
на освободения от тялото ни дух по време на сън, ако те са вдъхновени от Бог
или от зли духове, отново според Фром, ако са израз на нашите неясни страсти
или напротив, на нашите най-висши морални способности, каквито и да са те, аз
съм сигурна, че моите сънища искат да ми кажат нещо, имат смисъл и подтекст,
които все още не мога да разгадая. Със сигурност не са напразни, в противен
случай нямаше да ги сънувам така често и да са толкова странни. Сигурна съм, че
ми казват нещо, даже и за смъртта на Сокол ме бяха предупредили няколко пъти
преди да се случи ... за него и за мен. Беше прав Сокол като ми казваше толкова
често: не ми казвай, че си ме сънувала! Сънят
ми е неспокоен заради сънищата. И майка Пàша ми се яви на сън. Странно! Майка
Пàша... сън. Тя е жената на моя вуйчо, най-големия от четиримата ми
вуйчовци, на вуйчо Бардош, и мога да кажа, че много я обичах по моя детски
начин, когато стоях там през лятото. Защо ми се явява тя сега в съня? Не се
маха и не се маха. Ох, само очите да й видя. Тогава....и сега в съня.
Очите...Ох, да не си припомням, че ме хваща страх, страх точно като онзи от
детството ми. Очите
на Бутя! Очите
на майка Пàша! Майка
Пàша бе седнала под големия орех, засаден от прадядо – дядото на майка
ми. Аз не съм го виждала, защото той е починал много години преди аз да се
появя на бял свят в дървената люлка, която още стои на тавана в старата къща,
въпреки, че е стара, много стара. На мен ми се струва, че съм живяла цял живот
с него, въпреки, че не го познавах, защото в къщата се усещаше неговия дух,
сянката на работата му, и имах усещането, че той направляваше всички хора и
всички дела в къщата на вуйчовците ми. Той бе направил люлката, в която бяха
отгледани децата от рода, кои здрави, кои болни. Бе
седнала под ореха майка Пàша, и сега усещам омайната миризма на
ореховите листа (майка ми казваше, че не трябва да стоя под сянката на ореха,
защото можеше да ме омае) и ми хвърляше по едно око, тези очи...ох, не знам как
да ги опиша тези очи...тези големи очи, зелени, открити, окъпани от слънце, а
аз бях момиче и стоях седнала на едно столче близо, подпряла се бях на коша и
си играех с ... вързан там под него, както съм стояла хиляди пъти в детството
си. Аз се правех че не я виждам, а тя бе втренчила очи в мен, тези плашещи и
незабравими очи. Не знам дали бяха подпухнали сякаш след безсънна нощ та бяха
така опулени все едно виждаха ада и Гавраил, или все едно след някакъв ад, през
който е минала без съмнение, много пъти. Тези очи наистина ужасяваха не само с
формата и цвета си, но и с начина, по който гледаха: тя се опитваше да ми каже
нещо, а аз се страхувах да я погледна. Тези очи наистина бяха развалени от
някаква химия, необяснима тогава за мен и за останалите в къщата и за квартала
на моите вуйчовци, химия, която се случваше в душата и в главата й с гъсти, покрити с цветна забрадка коси, която
понякога се смъкваше от главата й, а тя си имаше свой специфичен начин да я
върне на мястото й. Същата я видях в съня си. Стоеше
под ореха майка Пàша, седнала на трикракото столче, което никой не
смееше да докосне, и ядеше ли ядеше едно голямо парче хляб с бели сливи, които
бе сложила в полите си. Ох, колко вкусни бяха тези сливи, струва ми се, че съм
се качила на върха на дървото и си късам една по една и ги слагам в малката
кошница, която никога не изпусках от ръце. Имахме само една такава слива и тя
се намираше до малката портичка на двора, която ни свързваше със съседите и
хората при всяко влизане и излизане през този комшулук, както наричаше бабата
на вуйчовците ми вратичката, откъсваха по две-три сливи от нея, а тя не
свършваше и не свършваше. Ядеше
майка Пàша все едно някой я гонеше, все едно яде за последно. Тя имаше
навици, различни от тези на вуйчовците ми, които бях виждала в семейството.
Имаше желание да яде хляб с ръце, но не на масата с другите. Сама. Предпочиташе
пшеничния хляб (вуйчовците и съселяните ми копнееха по това време за пшеничен
хляб), горещ, с плодове – сливи, грозде и меки круши. И
сега я сънувах, така както съм я виждала много пъти в детството си. Ядеше ли
ядеше, но големите очи, с пукнати кръвоносни съдове, не ги отместваше. Нямаше
нормалния вид на човек, който яде с апетит, както би могло да се помисли на
пръв поглед. Големите хапки издуваха червените й бузи, които сякаш щяха да се
пръснат. Там
до нея беше както винаги зимникът от моето детство, вълшебната къща на моята
баба, където се обработваше млякото и в който идвах с голямо удоволствие винаги
след баба, за да вземем сирене, туршия, яйца или маята когато правеше хляба. В
този зимник, който ми се струваше, че пази всички световни тайни, аз си мислех,
че влизам като привилегирована (само аз от децата имах право да влизам там),
защото баба като баба пазеше това, което е и което не е за пазене: отгоре, на
два реда дъски, които правеха нещо като долап бяха наредени съдовете с млякото
от вчера и от днес, за да хванат каймак; също съдовете с кисело мляко и с
каймак; на земята бяха наредени покритите с бяло платно съдове за сирене и за
туршия, повечето пълни с тикви и с чушки, а през зимата и с есенни круши; от
дясно стояха като ранени, в окаяно състояние буркани и счупени пръстени съдове,
но баба не ги изхвърляше по никакъв начин от употреба, защото в тях криеше по
някое и друго яйце (когато кокошките снасяха по рядко) или някоя бучка захар,
донесена от града за халвата на големите нощи на Рамазана. Ох, какво желание
имах да се протегна нагоре и да погледна тайните скривалища на баба ми в тези
плашещи полусъдове – без дръжки и без гърла, или да си напъхам главата в един
военен куфар, който стоеше зад вратата в зимника и в който не знаех какво
криеше мистериозната ми баба. Орехът,
под който стоеше майка Пàша се намираше пред зимника на къщата. Зад
вратата на зимника младият ми вуйчо, вуйчо Миран, си слагаше работните
инструменти (той майстореше всичко, понякога даже изработваше и обувки за
всички в къщата), като чук, брадва, големи игли за шиене и обикновено някое
шише смазочно масло или нафта. За всички членове тези инструменти бяха недосегаеми,
защото вярваха, че носи лош късмет ако нещо липсваше от там когато той
майстореше нещо. Груб беше вуйчо Миран, а аз щях да дам и най-скъпото си, за да
не присъствах на подобни сцени, които не бяха рядкост. Много пъти съм била
свидетел на такива неприятни случки, а тогава най-много го отнасяше неговата
съпруга, жена с късо тяло, добре сложена, с очи с цвят дълбок като кладенеца
ни, където държахме рибата в дъждовните дни, нито кафяви, нито сини, но с гъсти
мигли и когато се случеше да я видя насълзена ми се струваше, че е излязла
точно от кладенеца като русалката от приказката за сирачето на майка Лара,
приказката, която слушах всяка вечер от беззъбата уста на баба ми (не помня
баба си със зъби). В тези неприятни случаи, предизвикани от вуйчо Миран винаги страдаха
ръцете на жена му, над лакътя и под лакътя, които бяха загрубели от неговите
удари и блъскания. Тогава тя надаваше тъжен плач, който ме изпитваше болезнено, ох много болезнено (аз
често, както казах, бях свидетел, защото другите деца бяха или на улицата или
на полето и в тези моменти аз треперех като пиле под дъжд и не смеех даже да
мигам), един глас, който често се превръщаше, за моя изненада даже и днес, в
силен смях примесен с плач, който ме изплаши, и който нито тогава, нито
по-късно не успях да разбера и да си обясня. Веднъж в края на лятото
когато аз продължавах да се държа с баба ми както обикновено и когато косеше
трева на нивата при сухия орех (той не беше такъв, не знам защо така му
казваха) и когато садеше лука в градината, която беше малко по-нагоре от
къщата, и когато приготвяше вечерята за нас или за многото гости, които идваха
вкъщи когато си искат. Случи се така, че една
вечер, в която имахме много гости, баба да вземе от зимника шишето с нафта
вместо шишето с олиото, и с него да готви вечерята, която не ставаше и не
ставаше, защото нафтата не позволяваше на храната да се изпече. Нито тя го
разбра, нито аз. Когато поднасяхме вечерята тази вечер постлахме две трапези
при мъжете, а тя нададе един крясък, естествено не в тяхно присъствие, но при
жените в кухнята, което ще се помни винаги, не само защото никой не яде
вечерята, но повече защото изхаби нафтата, която по това време трудно се
намираше. Във всички дела и безпорядъци на
моята баба, във всички радости и мъки, а те наистина бяха много, защото
семейството на вуйчовците ми наброяваше тридесет и трима (а тази цифра се
променяше на всеки девет месеца, защото се увеличаваше с още една люлка), които
се хранеха на една маса и имаха един господар на къщата, дядо ми, майка
Пàша почти не вземаше участие. Дали сама се беше изолирала или я бяха
изолирали тогава още не бях разбрала. Даже и по-късно. Не знам дали на нея й
беше по-трудно без тях или на тях без нея. Едно нещо обаче бях разбрала още
тогава - не й беше трудно на нито една
от страните. Тя беше предала без борба всичките си права и задължения към тази
къща. И мъжът, и децата. Беше си създала един собствен странен свят и трудно би
направила опит да промени нещо. Останалите в началото се опитаха да променят
нещо, но накрая се примириха, или се престориха на примирени със състоянието й
или с физическото й и духовното изолиране от света на нашето семейство. Такава
бе тя и когато роди петото си дете. Всички нейни вътрешни болки и страдания,
цялата обърканост, която съставляваше странния й свят, толкова неразбираем за
останалите, можеше да бъде разбран лесно ако се погледнеха само очите й, ако се
прочетяха дълбоките очи с цвят, измит от слънцето. Гледаше
ли ме гледаше в съня, така както ме бе гледала безброй пъти в детството ми,
когато като дете стоях там, а нейният поглед сякаш ми казваше нещо. Нещо, което
все ми се изплъзваше. Както тогава, така и сега, този поглед ме
разтреперваше,провокираше в мен някакъв кошмар, един кошмар, който не мога да
обясня. Нейната странна болест бе
станала причина за много клюки и слухове в селото не само в късното лято,
когато за първи път се разболя майка Пàша, но и през цялата есен, през
всички тези дълги години, много дълги за моите вуйчовци, особено за нас децата
и за дълбокото ни като море любопитство. Толкова време бях слушала за
нейната болест, за нейния двойнствен свят от майка ми, от жените в къщата, от
децата завладени от детското си въображение, колко пъти не съм спала през
дългите зимни и късите летни нощи. Други пъти стоях в стаята на баба, за да дам
път на мислите си като се преструвах, че съм болна и се правех на заспала. В
лутанията и прескачанията на моите мисли тя наистина имаше размерите на един
неземен човек. Тя стоеше в очакване над нас и виждаше и преживяваше това, което
ние не виждахме и не преживявахме. Тя виждаше това, което аз или другите не
можехме никога да видим, затова ни беше оставила, не само мен, но и другите
деца, без съня и спокойствието на детската невинност. Колко пъти съм искала да
се изкача на нейния Олимп, колко пъти съм се страхувала от нейната странност и
колко пъти съм съжалявала другите за безразличието към нейния свят. Още по време на болестта й
като родилка, когато тя се отрече от новороденото си и от всички други свои
деца и реши да не бъде повече тяхна майка, да не бъде повече съпруга на вуйчо
Бардош тя живееше там, в къщата на вуйчовците ми, само за да яде и за да спи.
Това беше нейният избор и останалите в началото го приеха малко трудно, но след
това изглеждаше, сякаш така е било през целия й живот. Подобно приемане имаше и
своята не малка цена. |