Дорунтина Баша Анита – картоненото момиче Пиеса Превод: Искра Цанкова Персонажи Анита-
възможно е да е младо момиче или възрастна жена Момчето с колелото- когато момчето с колелото се представя той изпълва
сцената с жизненост и ритъм. А когато не е на сцената- липсата му е
очевидна и се чувства необходимостта му на сцената. Гласове Гласът
на майката Гласът на бащата ... и други гласове Място Действието се развива в квартала на Анита. Предложение: кварталът може да
е направен от картонени кутии и първоначално да е разрушен, съборен
в картонени руини. По-късно, когато Анита разказва живота си, постепенно
може да се реконструира от други персонажи, докато се появяват на сцената.
Накрая, преди кварталът да е окончателно разрушен, на сцената кварталът
може да е в перфектно състояние както е в началото на историята на Анита:
многоцветен картонен квартал. Забележка Персонажите на майката, бащата и съседите са нарочно представени само като
гласове в драмата. Обаче това не ограничава интерпретацията им от страна
на режисьора. Те може да се представят на сцената като сенки, силуети
или като марионетки от картон, за да изглеждат по-реалистично в пиесата. Разделянето на пиесата на сцени не трябва да забавя
ритъма на текста. 1. В първо лице, единствено число Анита: Добър ден.
Аз съм Анита. Това не е името ми, но аз така се наричам. А-ни-та. Три
срички. Първо лице, единствено число, именителен падеж. Женски род.
Просто е. Лесно се запомня. И най-важното – това е често срещано име.
Нямам други имена. Май имах едно, но съм го забравила. Може и никога да не
съм имала. А може и прост да не съм го чувала отдавна. Няма значение,
това сега не е важно. Никой друг освен мен не ме нарича по име. А що
се отнася до мен, когато трябва да направя нещо, си казвам на висок
глас: Анита, върни се в чекмеджето! Анита, внимавай с тази кола! Анита,
отивай да спиш! Аз живях в този квартал тук. Но изведнъж този квартал бе заселен от хората.
Имаше деца, шум, коли, дървета, котки и кучета, простряно бельо на балконите,
боклук, криещ се по ъглите, а понякога дори и на средата на улицата
и такива ти му неща като във всеки друг квартал на този свят. И сега,
както виждате, този квартал е мъртъв. Той е напълно разрушен. И тих.
Много тих. Ужасни неща се случиха тук, но не искам да ви разказвам за
тях сега. (Тя се оглежда наоколо.
Показва едно място.) Ей тук беше пекарнята на квартала. Всяка сутрин
невероятната миризма на прясно изпечен хляб идваше и влизаше в стаята
ми от към това място. Докато тук (показва
друго място), тук онази възрастна госпожа от третия етаж беше блъсната
от кола. За щастие, тя излезе от болницата само с разтегнато сухожилие
на ръката и няколко леки натъртвания, но доматите, които носеше със
себе си, так се бяха размазали от колата, че асфалтът изглеждаше от
моя прозорец целия в кръв. (Приближава
едно друго място и посочва) Тук беше моят апартамент. (Отива пак до друго място) А тук, точно тук за първи път срещнах Момчето
с колелото. Чува се
звън от колело. Момчето с колелото е човекът, с когото бих искала да започна историята си,
защото Момчето с колелото беше първият човек, който някога е разговарял
с мен. Поради тази причина аз реших да му отдам заслуженото и да стане
първият човек, на който ще доверя най-големите си тайни,тези които никога
не бях казвала на друго човешко същество. Имах много тайни. Аз самата
бях тайна. Аз бях тайната н мама и татко, на моите сестри и братя, на
съседите, които знаеха тайната на мама и татко, и най-накрая на целия
квартал, защото всеки в квартала повече или по-малко знаеше, че двойката
от втория етаж крие нещо и би било по-добре ако нещата си останат така. Кратка пауза Никога не успях да разбера защо всички те ме криеха. Може би това беше хубаво
нещо, защото в момента, в който казах на Момчето с колелото моята тайна,
чудни неща започнаха да се случват, първоначално в небето, после в квартала,
в града, в цялата страна, докато накрая целият свят наистина, ама наистина
се ядоса. 2. Момчето с колелото Чува се отново звън от колело, светлините
се сменят и Момчето с колелото излиза на сцената. Обикаля сцената върху
колелото си. В следващия диалог момчето през цялото време се
върти с колелото си около Анита, а тя е в центъра на сцената. Момчето: Здравей. Анита: Здрасти. Момчето: Какво правиш? Анита: Нищо. Момчето: Съвсем нищо? Анита: Съвсем нищо. Момчето: (Гледа я внимателно) Нова ли си в квартала? Анита: О, не. Аз живея на втория
етаж (посочва с пръст) там. Момчето: (Спира) Втория етаж? Там? (Поглежда натам) Наистина? Анита : А-ха. Момчето: (Започва да обикаля отново с колелото си) Никога не съм те виждал преди. Втория етаж. Странно.
Аз живея в блока отсреща. Също на втория етаж. Можело е да се видим
най-малкото през прозорците или от балконите. Виждаш ли онзи балкон
със саксиите с цветя? Там живея аз. Анита: А балкона ето там с онзи
прашен счупен телевизор? Там аз живея. (Към публиката) Моите родители имат навика да пазят такива счупени
и стари неща и да не ги хвърлят. Момчето: Ние живеем на същия етаж.
Виждала ли си ме някога? Анита: Никога. (Към публиката) Всеки ден. От прозореца.
Зад пердето. Със странно чувство, пълзящо по тялото ми. (Към момчето) Странно, нали? Момчето: Хей, искаш ли нещо да
правиш? Анита: Ъ-ъ-ъ...не. Момчето: Защо не? Анита: Нищо не ми се прави. Момчето: Мога да те повозя на колелото
ми, ако искаш. Анита: О, не, мерси. Момчето: Хайде! Ще е забавно. Анита: Не, наистина, не обичам
колелетата. (Към публиката) Да
ви кажа честно, наистина не обичам да съм в движение. Момчето: Можем да слезем надолу
по улицата, която води до центъра. Анита: (Трепери) О, не, мерси. (Към публиката) Ужасно. Момчето: Виж какъв хубав ден е
днес. Анита: Ами...не съвсем. Момчето: Какво имаш предвид? Невероятен
е. Анита: Не бих казала, че е невероятен.
В смисъл, изглежда хубав, но не е така, както изглежда, защото понякога
нещата изглеждат по-хубави, отколкото са всъщност. Или поне денят не
е подходящ за разходка с колело. Или поне не за мен. Момчето: (Спира. Поглежда към небето) Какво му е лошото на деня? Анита: (Внезапно) Температурата е 17°C , духа вятър от север, влажността на въздуха...нормална
плътност...въобще не е хубав ден. Ако температурата беше 19°C, ако вятърът
не духаше от север...тогава би могъл да кажеш, че е хубав ден. Тогава
би бил подходящ ден за разходка с колело. Момчето: (Объркан/ учуден) Наистина? Анита: Имай ми вяра. Момчето: Как така знаеш тези неща? Анита: (Обръща се към
публиката) И тогава
аз му казах. Аз съм направена от картон. Мога да бъда скъсана много
лесно и това, повярвай ми, е много болезнено преживяване, въпреки че
съм забелязала, че хартията се къса по-бързо и лесно отколкото мен.
Моята коса е направена от хартия. В слънчеви дни, когато се чувствам
красива, си ги късам сама, ей така за кеф. Не боли. Ноктите ми също
са направен от хартия. В дъждовни дни, когато се чувствам грозна, ги
гриза, късам ги, развалям ги напук. Това също не боли. Всичките ми 32
зъба са направени от картон. Няма дупки, няма черни точки, няма грозни
криви зъби, няма отвратителни изживявания при зъболекари. Да, казах
му, моите мигли също са направени от картон. Но това е друга история.
Анита влиза в друго настроение Аз не ги дера или късам. Често, когато се чувствам тъжна, някоя мигличка се отскубва от клепача - също от картон – и пада. Когато я уловя, съм много щастлива. Хващам
я между палеца и показалеца, затварям очи и дишам дълбоко. После си
намислям желание. Винаги едно и също желание. Стискам си мигличката
между пръстите и се опитвам да позная на кой пръст ще остане миглата,
когато си отворя очите. Страх ме е да отворя очи и да видя дали съм
познала. В края на краищата ги отварям. Миглата, понеже е направена
от хартия, никога не ми залепва на пръстите, защото пръстите ми са направени
от картон и тъй като не се потят, не могат да я задържат. Тя винаги
пада. И желанието никога не се сбъдва. Понякога си мисля, че ако имах
пръсти като на другите хора, тя би залепнла на един от потните пръсти както при другите хора
и може би само тогава желанието би могло да се сбъдне. Затова моето
страдание никога не свършва и дори става по-зле с всеки изминал ден.
Болката ми става дори по-силна, когато видя братята
и сестрите ми. Всички те са направени от плът и кръв. От друга страна,
когато се одраскам, йодът и бинтът не помагат при мен. Само лепенки
и понякога, когато се срежа- лепило. Кратка пауза Казах всичко това на момчето с колелото. Моята тайна беше разкрита и той ми каза: Момчето: Знаеш ли, беше права за времето. Погледни небето.
Заоблачава се. Изглежда ще вали. Анита: (ужасена)
Да вали!? Започват гръмотевици и светкавици.
Колоездачът се втурва към блока си. Анита поема в обратна посока – към
нейния блок. Момчето: (Връща
се. Вика. ) Ще се видим утре. Анита: (Обръща
глава. Вика.) Да. Ще се видим утре. И двамата продължават. Момчето: (Обръща се отново) Хей! Как се казваш? Има гръмотевици и светкавици. Анита: Какво? Момчето: Как се казваш? Анита: Какво? Момчето: Името ти. Анита: Анита. Гръмотевици и светкавици. Момчето: Какво? Анита: Анита. Момчето: Какво? Отново гръмотевици и светкавици. Тъмнина.
След това отново светлина. Анита: Ето, това е моята първа среща с колоездача, а
небето веднага се разгневи. Онзи
ден, когато се прибрах, мама ме изсуши със сешоар, защото дъждът ме
измокри до кости; беше ме изгладил и накъдрил. Тогава мама ме сложи
под килима и натрупа няколко тежки справочника върху мен за да ме изправи.
Навън валеше като из ведро, докато аз под килима мислех само за новия
си приятел. Мислех си за колоездача, чието име така и не научих. 3. Въпросът за името Анита: Което ми напомня за деня, в който съм родена, защото този ден има тясна връзка
с въпроса за моето име. Когато съм се родила като обикновен
картон с белег на чадър и чаша на гърба си, докторът, голям и широк
мъж на средна възраст със страшно изражение и тежки ръце, бе припаднал
при вида ми, защото, както той каза по-късно, когато се свести, той
през целия си живот никога не бил виждал ( никога!) бебе от картон.
Сестрата също припадна, но мисля, че тя само се преструваше, защото
не искаше да свърши работата на доктора. Тя дълбоко съжалява за това
по-късно, тъй като при падането си беше счупила нокът. Татко първоначално
не припадна. Той се беше намръщил, мърморейки нещо, целият почервенял,
пушек излизаше от ушите му, беше убеден, че аз не съм негово дете. Тогава
той съобщил на мама и тя също припаднала. Но само за кратко, защото
в крайна сметка мама имаше ясно съзнание. Когато татко попитал мама
дали тя му е изневерявала с някой мъж от картон, мама отговорила много
убедително, че никога с никого не му е изневерявала. Тя флиртувала веднъж
с един възрастен пощальон, но и той не бил от картон. Но нищо друго,
само чист класически флирт с вдигане на вежди и свенливи усмивки. И
когато татко повдигнал вежда, от една страна в знак на съмнение, от
друга – в опит да наподоби възрастен пощальон, за да опресни паметта
на мама, тя му казала, че е повече от сигурна, че мъжът не бил от картон.
Накрая татко също припаднал. След това докторът помогнал на татко да
се съвземе и попитал мама и татко какъв пол искат да бъде детето им. Гласът на доктора: Момиче или
момче, момиче-момче, момче-момиче... Гласът на доктора продължава да се
чува като фон. Гласът на мама и татко: Ммммм... ъъъъъ... ох... ъъ... ммммм....ъъъъ... Гласът на доктора: Хайде де,
вие имате избор. Това е нещо, което другите нямат... Гласът на мама и татко: Ммммм... ъъъъъ... ох... ъъ... ммммм....ъъъъ... Гласът на мама: Момиче! Гласът на татко: Защо момиче? Гласът на мама: Защо не?
Искам момиче за да може да ми помага с къщната работа , когато
порасне, а аз остарея. Гласът на татко: Но ние вече
имаме достатъчно момичета. Момче! За да усили мъжкото присъствие вкъщи.
За да има кой да повиши гласа
на разума! Гласът на мама: Но ние вече
имаме достатъчно момчета! Гласът на татко: Колкото повече,
толкова по-добре. Гласът на разума и взимането на решения в семейството
ни ще са по-силни. Гласът на мама: Но... Анита: (Прекъсва майката ) И накрая решиха. Искаха
момче. Докторът нарисува върху мен пола на момче. Но същата вечер, когато
мама и татко се прибраха вкъщи, татко забеляза със своето остро зрение,
че в нашите стаи, чекмеджета и гардероби има повече момчета, отколкото
момичета. Точно тази вечер, под
слабата светлина на настолната му лампа, калкулаторът му безсрамно показа,
че от общия брой деца на мама и татко 56% са момчета и 44% са момичета. На следващата сутрин мама и татко с тъмни найлонови
торби под очите си ме заведоха добре опакована в треперещата чанта на
мама обратно в болницата. Първоначално докторът се опита да избяга,
а после се опита да се скрие под бюрото, но нямаше смисъл. Мама и татко
вече го бяха видели. Тогава той се намръщи, измормори
нещо за това, че бил зает, но никой не обърна внимание на извиненията
му. Татко го беше сграбчил за яката и беше му изкрещял, треперейки от
гняв: Гласът на татко: (Крещейки) Докторе! От цялата сума деца
56% са момчета. 17% от тях ходят на училище... 12% са в детската градина...
27% са негодни... което значи... Анита: Мама сръчка
татко с лакът и той отпусна яката на доктора... Гласът на татко: Ъъъ, което значи, че... Гласът на мама: ( Щастлива) Искаме момиче! Анита: И наистина,
този път те наистина искаха момиче. И докторът изтри пола на момче и
нарисува върху мен пола на момиче. С перманентен маркер! За да не размислят
отново! За да не се налага да вижда лицата ни отново. И същият този
ден, когато се прибрахме вкъщи малко по-успокоени, мама и татко проведоха
друг дълъг разговор: как да ме
нарекат. Какво име да дадат на малкото си момиченце? Тяхното бебе! Тяхната
малка сладурана, която бе толкова тиха и ... леко особена. Гласът на мама: ( На границата да се разплаче) Но.. как да
я наречем... тя не е точно момиче… тя не точно е... тя е... тя е едно...
нещо. Анита: Така те решиха
да ме нарекат Нещо. Но само
два пъти ги чух да ме наричат така. Първият път: прекрасен ден. Наистина много красив
ден. Бях излязла на балкона да се наслаждавам на прекрасния ден. Дори
и птиците бяха щастливи този ден. Те пееха и се смееха с глас. И дърветата
бяха щастливи. Клоните и листата ми танцуваха от щастие. Аз гледах как
децата от квартала ни играеха на детски игри.
В този момент започнах да мисля много сериозно за въпроса за
щастието на... тези момчета и момичета и как те са разграничени един
от друг и колко условен е целият свят от нещата, които има, и тези,
които няма. Не можех да издържа повече. Изтичах при мама и без дъх,
с глас малко по-висок от необходимото, я попитах: О мамо, защо има само
два пола, защо няма повече, три, петнадесет, петдесет и седем, двеста
четиридесет и три...? Кратка пауза. Мама беше останала без думи, с широко отворени очи,
отворена уста, беше сложила лявата си ръка върху устата си, и бе посочила
към мен с пръста на дясната си ръка, треперейки, и бе издала ужасен
вик. Гласът
на мама: (Първо, истински вик от филм на ужасите, после) Нещото говори! Анита: Исках да
кажа “да, мамо, мога да говоря, мога дори да пея”, но тя вече бе припаднала. 4. Чантата за спешни случаи Анита: О-о-о, вие сигурно се чудете каква
е тази чанта. Аз напълно забравих за това. Това е моята чанта за спешни
случаи. Което ми напомня да се върна обратно на моята история. Този ден, докато бях под килима, и все
още под натежалите книги над мен, аз чух звуци от коридора. Моето цяло
семейство, татко и мама, плюс всички деца разбира се, бяха се събрали
около една красиво обвита кутия и се бяха втренчили в нея с учудване,
Имаше писмо, прикачено на нея, на което пишеше следните думи : „За Анита”. Гласът на мама: Коя може да
бъде тази Анита ? Ние нямаме Анита в семейството, нали? И защо тази
кутия бе оставена пред вратата? Гласът на дете: Зана . Гласът на татко: Зана? Гласът на дете: Да, тате. Гласът на татко: (Пауза) Това е хубаво име. Гласът на мама: Как смееш
да питаш собственото си дете какво е нейното име? Гласът на татко: Не е моя грешката.
Аз съм зает човек, не мога да запомня всички техни имена с всички тези
беди, който има цивилизованият свят в днешни дни, нали? И ми върни вестника
обратно! (Звук от сграбчване на
вестник) Анита: И докато те спореха относно техните отговорности
и безотговорности, аз успях да се промъкна
между тях и взех колета адресиран до мен. Това бе първият подарък, който
получавам. Беше началото на Май и имаше 6
месеца и 23 дни оставащи до моя рожден ден. Първо махнах опаковащата хартия. Лесно и приятно. Красив образец. Аз я сгънах
и я сложих старателно под килима. Щях да си направя красива, лятна рокля.
След това намерих плик с писмо. Тъй като за мен беше също за първи път
да получа писмо, реших да го отворя. Отворих го и ето какво пишеше вътре:
„ Съжалявам. Споменах дъжда и по този начин това го опияни. Моля приемете
този подарък от мен. Това е специална кутия за специално момиче. И аз
обещах никога повече да не споменавам дъжда, снега, вятъра, земетресенията,
вулканите, лавините, кометите с размер на земята или извънземните по
този въпрос. Аз обещах. Това беше от Момчето с колело. Тогава аз отворих кутията. Чантата
за спешни случаи беше вътре. В самата чанта имаше пастели, моливи, маркери
и други, за да може да нарисуваш и оцветиш всяка една емоция, в която
се намираш.. Радост, страх, тъга, която си пожелаеш . След това имаше
и специални заличители, които могат да ти помогнат да се отървеш от
нежелани редове, или да коригираш всяка възможна грешка. Имаше неща
да ти помогнат да начертаеш симетрични форми, разграничители,
ъгломери др. Дори острилки за
подостряне на пастелите след честа употреба. Имаше всичко възможно вътре. Всичко. И то беше само за мен. Това
е когато си казах: „ Анита, току що получи подарък, който е от ... момче.”
Не можех да чакам времето да се оправи, за да изляза и да се срещна с Момчето
с колелото отново. Но за съжаление не беше лек пролетен дъжд този ден,
беше началото на дъждовния сезон, който щеше да продължи доста време.
Отидох до прозореца, но не видях нищо навън. Само вода, която се стичаше
по улицата и небето не спираше да плаче и плаче и плаче. Този следобед бях много тъжна. Откакто нямах какво друго да правя и за да
се забавлявам, си помислих да се разгърна между колекцията на Наим Фрашери и да отделя
малко време на „Кербела”, епос за войната,
и „Стада и ниви”, поема за щастливи птички и овце с никакви грижи. И
така започнах да мисля за много други неща. Защото мисля много. Мисля
дори да си кръстосам краката – с или без ножици. Влизам под килима,
за да изсъхна и да помисля. Дори под работещата прахосмукачка. Подострих си моливите от чантата за спешни
случаи, изчистих си острилката и заличител и се замислих. Замислих се
за децата в кухнята, в спалнята, в мазето, зад хладилника и печката.
Мислих за мама и татко. Замислих се за доктора в болницата и неговата
ръка, докосваща задната част на медицинската сестра. Замислих се за
медицинската сестра и нейната съдба с чаените листа в чашата. След това
започнах да мисля за глобални проблеми, които ме притесняват. Започнах
да мисля за дупките в озоновият слой и за глобалното затопляне. Да,
също мислех за застрашените видове, за горите в Амазонка, и ми ставаше
лошо. Замислих се за заплахата на световния тероризъм, за ядрените оръжия,
как всеки ъгъл на земята е пълен със зли диктатори и ми призля. Мислех
за клонирането на човека и се тревожих. След това започнах да мисля за възможни форми на живот на Марс и ..вече не
се притеснявах и моите мисли се върнаха на моята планета и се замислих
относно моите персонални проблеми, които ме притесниха отново. Замислих
се за Момчето с колелото. В крайна сметка той ми е съсед. И както вече
бях мислила за него, се замислих за моите други съседи, децата от квартала,
кучетата и котките от квартала. Мама обикновено
казва, че е много важно, че нашите съседи ни уважават. Нали така,
мамо? Гласът на мама: Колко е хубаво,
че съседите ни уважават. Не е ли така, тате.? Не са ли забелязали, че
ние сме леко различни? Или те само се преструват, че не го забелязват? Гласът на татко: Хубаво е,
че нашите съседи ни уважават. Те са добри съседи. Всичко е наред с нас,
иначе те няма да се държат така
с нас, нали скъпа? Гласът на мама: Аха. Анита: И този същия следобед, между “Кербела”
и “Стада и ниви” се замислих защо съседите ни уважават. Те и техните
деца, техните котки и кучета, те са толкова внимателни, специално с
мен. Въпреки,че са ме виждали толкова много пъти на терасата, никога
не са хвърляли камъни по мен и не са плюли по мен, нито са гледали на
мен с учудване, омраза или отвращение. Te
никога не са ми казвали дума. Те са доста внимателни. И така, мислейки
колко внимателни са те , преместих Наим
Фрашери и отидох тихичко до татко и го попитах: „Тате, как
мислиш, защо нашите съседи са толкова грижливи с нас? Защо те никога
не са хвърляли камъни по мен или плюли
по мен, или гледали на мен с учудване, омраза и отвращение? Защо те
дори не ми приказват?”. Кратка пауза Гласът на татко: (Първо винаги звучащата песен,тогава) Нещата
говорят! Анита: И аз исках да му кажа на него: „ Да, тате, аз
мога да приказвам и дори да пея...”, но той само повдигна хартията обратно,
нагоре до лицето така, че да направи граница между мен и него, и извика
на мама: Гласът на татко: (Към
мама в кухнята) Скъпа, прочети ли за мъжа в Америка, който се е
събудил след 19 годишна кома? Гласът а мама: Аха. Гласът на татко: Чудесата се
сбъдват в крайна сметка, нали така скъпа? Гласът на мама: (Отново)
Аха. Гласът на татко: Сега слушай
това: мъж в Япония е научил своето куче да говори. Сега кучето може
да иска храна, когато е гладно и поздравява своя стопанин когато влиза
и излиза от дома си, казвайки името му. Какво мислиш за това скъпа? Гласът на мама: (Все
същото) Невероятно. 5. Ако стават чудеса Анита: Тази същата нощ, след колективното
хъркане на моите братя и сестри, дори аз си лежах в леглото, слушайки
бурята навън, и предвиждайки нова катастрофа, не можех да заспя. Не
точно така спя обикновено, защото никога не спя, но поне правя нещо
подобно като си почивам. Аз си казвам „ Анита, ходи да спиш!” и затварям
очите си, чакайки светлината да се покаже от здрача. Но тази нощ, аз
не можех да затворя дори очите си. Някакви нови концепции ми влязоха
в главата. Чудеса! Аз не можех да разбера какво татко
искаше да ми каже с това „ Чудеса се случват!” Значи ли, че събуждане
след 19 годишна кома може да се брои за чудо, или дори факта, че една
проста частица от картон, със скромната помощ от скалпел, може да се
превърне в перфектен номер на ходилата 38 със пет нормални пръсти? Спомням си доста добре, когато бях дете и се пробвах, с упоритостта на мама,
да играя с деца от квартала. Спомням си доста добре резултатите от тези
игри. Спомням си израженията на лицата на децата, нито учудени, нито
отвратени или груби, когато се провалих да правя кексове от кал, защото
пръстите ми ставаха толкова меки, всички изкривени и почти разпаднали
се. Помня разочарованието, когато щяхме да играем на криеница, и аз печелех всеки път, защото мога да се промъкна
и пъхна по места, където те дори не могат да си сложат пръстите - и всички тези гласове на неудовлетвореност
бяха още по-силни когато щях да изпусна топката във всички игри с топки.
Единствената игра, която децата от квартала приемаха да играя с тях,
и която аз въобще не харесвах, беше дама. В тази игра, вярвате или не,
аз бях дамата. Те чертаеха весело дамата върху моето тяло, слагаха ме да легна на тротоара
на улицата и те се забавляваха да преследват малките камъчета; и те
се забавляваха докато аз не реша да стана и да си тръгна; и аз си тръгвах
само ако не мога да виждам нищо от калта и прахта от техните обувки.
Но си мисля, че те се забавляваха дори още повече така. Мисля, че не
можеха да направят някаква разлика от дамата, нарисувана на мен, и тази
на улицата. Но дори ако можеха да я направят, те щяха да си помислят,че
по-силен вятър ще заличи тяхната предпочитана дама. Истината е, че тяхната
дама не е отишла никъде и че тя е все още на втория етаж, гледаща ги
от прозореца и виждаща, че всички тези детски игри могат да оцелеят
без нея. Защото аз мога да върша други работи с мен също, аз мога да
се превърна в хубава кутия и да се изпратя като подарък на моите родители.
И освен това мога да служа за още много неща. Мога да се превърна в
кутия за обувки, за да държа всички стари обувки, които моите родители
отказват да изхвърлят. Мога да го направя като игра. Дори когато веднъж
мама и татко се преструваха,че са ме забравили в къщата на приятели,
където бях изпратена като кутия, съдържаща торта, която мама и татко
бяха направили, трябваше да намеря пътя обратно към нас, без да обръщам
внимание на праха, който се лепеше по тялото ми, влажно от шербета от
сладкия десерт. Накрая намерих апартамента си. Не че копнеех да се върна
обратно в апартамента, но просто не можех да живея под покрива на други
хора. В крайна сметка, както казват- всеки камък тежи повече на своето
място- дори ако тежи няколко грама. Също така можех да стана и кутия за инструментите на татко или кутия за сувенири
на мама за стари снимки и писма, някъде на върха или на най-долния рафт.
Дори бях живяла 5 години като такава кутия, до един рожден ден на мама,
когато татко купи на мама истинска дървена кутия. Той каза, че дървените
кутии са по-здрави от картонените. Не бяха ли това чудеса? И ако не бяха чудеса, какви са те? И мислейки за тези неща, мина още един ден. Беше 24 март. Денят, който отговори
на всички въпроси от предната нощ. Следобедът на 24 Март настъпи и чудеса започнаха да се случват навън. Извън
прозорците на нашия малък апартамент, беше избухнала война. Гласът на мама: О-о-о Боже,
почна се. Не мога да повярвам, че ще започне по новините. Анита: Това изказване
на мама бе последвано мигновено от викове и плач на моите братя и сестри. Гласът на татко: Това са малоумници.
Малоумници. Малоумници. Гласът на мама: Какво ще
правим сега? Какво ще правим сега? Гласът на татко: Ще запазим
самообладание. Гласът на мама: Трябва да
направим нещо. Трябва да направим нещо. Анита: Аха, бях на същото мнение като мама. Но моите
идеи не съвпадаха с тези на мама и тати със
отговор на въпроса: „Какво да правим?” Защото минутата, в която падна
първата бомба, уважението на съседите за нашето семейство беше оправдано.
Или поне, моите идеи за въпроса „ Какво ще правим?” не съвпадаше с идеите
на нашите съседи, отнасящи се за същият въпрос. Те всички дойдоха да
търсят подслон в нашия апартамент. И те също така бяха съпътствани от
ревове и крясъци на децата. Защо дойдоха в нас? Не можах да науча отговора
на този въпрос до ден днешен. Гласът на мама: (Шепнеща)
Тихо. Не казвай това или те ще те чуят и ще се върнат обратно по апартаментите
си. Виж колко са учтиви. Всички са дошли при нас. Виждаш това? Казах
ти, че не мислят, че сме чужди за тях. Анита: И минутата, в която техните деца ме видяха, ентусиазирани
от откритието, спряха да плачат и... да крещят. Всички се бяха втренчили,
в апартамента, в който нищо не се чуваше, въпреки експлозиите, които
идваха отвън... Можех да почувствам идващ от мама; можех да почувствам студената пот на врата
ú. Можех да почувствам неумишленото безразличие; можех да почувствам
как неговия мозък асимилира чудесата от колоната „ Необикновени събития
около света” от неговия дневен вестник. И в този критичен момент за
репутацията на нашето семейство, една идея ми дойде: трябва да направя
нещо, за да спася: 1. мама от агонията; 2. съседите от учудването; 3.
техните деца от твърде много любопитство; 4. татко...не, татко може
да остане там, където е. И така, без да правя по-нататъшни действия,
започнах да говоря на по-висок глас от нужното (нещо, което се случва
всеки път, когато говоря на други), питайки: „ Искаш ли да знаеш как спят в Гватемала?” Аз знам, знам; това е глупава шега
от Пипи Дългото Чорапче, но не мога да мисля
за нещо друго в момента. В крайна сметка Томи и Аника, тези две икони
на детската литература, трябваше да платят за шегата с техните дрехи,
тогава защо обикновени деца от квартала, с прашни блузи от улиците с
лекета, стичащи се по целите им гърди, трябва да платят?
И чудото се случи отново. Очите на децата заблестяха от любопитство,
което не беше свързано с мен персонално. И аз хванах всяка една от ръцете
им и ги сложих в леглото в стил „ала Гватемала”: с техните ходила на
възглавницата и техните глави под юргана и след няколко първоначални
звуци от смях под юргана, те всички заспаха, въпреки ,че целият свят
се разрушаваше навън. Гласът на г-жа Съседът: О...ние не
знаехме, имате още едно дете.... Гласът на мама и татко: Оо...ха-ха...ее..хммм.. Гласът на г-н Съседът: Как се казва..това..еерр...ваше
момиче? Тя носеше рокля, нали? Татко и мама говореха едновременно Гласът на мама: Ерррр...Арта Гласът на татко: Тринга Гласът на г-н Съседът: Извинявайте,
не ви разбрах Гласът на мама: Тринга. Гласът на татко: Арта. Гласът на мама: Арта. Да. Арта Гласът на татко: (Мъчейки се да разясни) Тринга е другото момиче. Те се различават една от друга, те
двете, Тринга и Линда. Имам предвид Арта.
Линда (Изчиства си гърлото) малката ни. (Съмнително) Не е ли така, скъпа? Гласът на мама: (Също несигурна ) А-ха Гласът на г-н и г-жа Съседката: О-о-о-о Гласът на г-жа Съседката: (Шепнеща) Тя е малко странна нали...Линда?
Нали така, скъпа? Гласът на г-н Съседката: Тихо. (Бутайки
я със лакът. Силничко) Гласът на г-жа Съседката: (Шепнеща)
Аучч! . Анита: И на този
ден 24 Март , когато бях на 18 години, бяха ми дали първите истински
имена. От моите родители. Не харесвах нито едно от тях всъщност. Не
харесвам имена с две съгласни сложени близко една до друга като „нг”, „нд”, „рт”.
Намирам ги трудни за произнасяне. Следователно , не приех нито едно
от имената и останах вярна на Анита. Усмихнах се с фалшива усмивка,
която дойде с последната трапчинка на бузите, останала от последния
ден – тази сутрин бях забравила да ги нарисувам отново – без никакво
колебание се сгънах и пъхнах безчувствено точно в средата на “Планинска
гусла”. Затворих си очите и чувах заглъхналите гласове на гостите и
домакините, които дискутираха горещи политически теми. Глас 1: (Заглъхнало)....всъщност,
както е казал един велик поет „ Светът на нищото се върти около нищо
за никакви цели... Глас 2: (Същият като глас 1, но доста по-притеснен и с големи
ударения на думата „скапани”) Скапаният свят се върти около скапани
неща за скапани цели! Чу се доста силен гръм. Целият квартал
вика и крещи. Анита: Тази цялата бъркотия бе доста ясен показател
за мен. Излязох от “Планинска гусла”, разгънах се бързичко с три прости
движения, утеших всички майки и бащи, и след това започнах да гледам
децата лице в лице, които си бяха измъчили главите от юрганите с блестящи
очи от страх и сълзи. „Аз познавам тази фантастична игра.” Има доста лесно
правило. Вие всички трябва да седнете в кръг и да ми кажете любимите
си фигури на животни и други фигури. Кой иска да играе?” В началото
всички гледаха леко скептично на мен. Но след това те изведнъж започнаха
да сядат в кръг. Седнах в средата. Най-накрая едно от тях проговори: Детски глас 1: Пингвин. Анита: Хм-м, това беше лесно. Можеш да намериш формата на пингвин в почти всички книги
за оригами. И аз се прегънах красиво и бързо,
докато заех формата на пингвин. Децата заедно: (Аплодисменти) Браво.Ура. Браво Детски глас 2: Жаба. Анита: Това бе малко по-трудно. Приключих, след няколко
трудни опита, във формата на охлюв, но те го харесаха и забравиха жабата. Детски глас 3: Самолет. Анита: И така. Това бе трагичен момент. Това бе момента
, в който се превърнах толкова лесно и без никакви проблеми в самолет,
и започнах да се изправям срещу новите задачи. Бях в средата на кръга,
формиран от децата и летях под ъгъл от 30 градуса, и децата викаха радостно,
когато..... Силна експлозия се чу, последвана от
звук на счупени стъкла, също шум на жени и деца, крещящи. Светлините
угаснаха. След малко, само фигурата на Анита се отразяваше. Анита: Всички прозорци бяха счупени и всеки гледаше моето крехко тяло. Знаех какво
значи това. Преструвах се, че не разбирам нищо. С малко по-силен глас
от обикновено (Граа!Отново!) казах на децата
„така, нека да продължим нататък – да видим жерава сега”. Но след минута
татко и мама ме грабнаха и ме закачиха на прозореца за да предпазвам
стаята от бурята навън, войната и катастрофата, които продължаваха едновременно.
Това бе най-ужасното преживяване в целия ми живот.
Валеше и духаше доста силно. Мама и татко са толкова безхаберни родители,
не само защото не знаят имената на техните деца, но защото не познават
най-големите страхове на собствените си деца. Те не знаеха, че вятъра
и дъжда са: 1. моите най-големи
врагове 2. смъртоносни за мен 3. моят най-голям кошмар 4. всичко по-горе
умножено по петстотин пъти. Но, дори и ако знаеха това, се съмнявам
, че щяха да реагират по друг начин. Поне не така с всички останали
присъстващи хора. Дори в името на нашата фамилна репутация, първоначално
продължаваща стоически срещу безмилостните удари на вятъра, дъжда и
всички възможни шумове, идващи отвън. Надявах се, че всички те ще свършат
преди да падна и да потъна в мизерия. И също така опасността, на която
бях изложена. Опасността, също. Накрая в 2 през нощта, не можех да издържа
повече (Анита крещеше с всички
сили) Мааааааааамо........Та-а-ате-е-е-е....помощ, помощ .........не-е....... Гласът на татко: (Виковете на Анита продължаваха да се
чуват отзад) О,
Боже, колко неблагодарна е тя. Дадохме ú подслон над главата
и тя дори не може да ни върне услугата обратно. Гласът на мама: (Готова
да избухне в сълзи)О Боже!
Ще събуди целия квартал. 6. Чудеса се сбъдват Анита: В момента, в който си
отворих очите, лежах на пода във всекидневната. Едвам можех да виждам
със замъгленото си зрение и мина доста време, докато разбрах какво не
бе наред. Няколко найлонови торбички, които вятъра беше внесъл в апартамента,
бяха на лицето ми. След като ги махнах, осъзнах, че същият този вятър
ме е отнесъл навътре. Също така беше засегнал пръстите ми, левия ми
крак все още бе залепнал за тялото и дъждът бе заличил повечето от чертите
на лицето ми, дори моята червена рокля бе скъсана, цялото ми тяло беше
подгизнало и напълно деформирано. Ако не бяха лепенките, специалното
лепило и сешоара, също моята чанта за спешни случаи и
моята добра воля, не вярвам,че щях някога да се оправя отново.
Войната бе свършила и не знаех дали това бе здрача на следващия ден,
или на следващия месец, следващата година. Нямаше жива душа вкъщи. Нямаше никой или може би се криеха, играейки на някоя
нова версия на криеница. Но след
малко научих, че втората опция бе признак на моето изкривено въображение
и така първата опция бе единствената причина за това, което ставаше,
единствената, която можех да измисля до оставащата част на деня. След като се сглобих, отидох до прозореца. Температурата беше 19°C, вятъра
духаше oт север със скорост от...., средната
гъстота на въздуха бе ..., актуалната влажност... Много красив ден. Почувствах мигновена нужда да
изляза навън. И това (сочейки картонения квартал наоколо) бе
останало. Тогава, изпитах нужда да пея. Изпитах нужда да поздравя белия
облак на небето, щастливите овце на моравите, заетите
скакалци, криещи се някъде в тревата, и целия необятен свят с красива
песен. Така че заех позиция на широкия път на квартала, който беше толкова
изпълнен с живот преди. Крилете на сцената са запалени. Анита
минава между картонените руини или перфектно построените картонени къщи
на квартала и започва да пее много весела песничка. Защо не „Аз имах
живот” от мюзикъла на Форман „Коса”? Ако да, тя трябва да танцува същите
танци между руините или къщите както
артиста прави във филма – където той танцува на дългата маса, на която
гостите вечерят. Анита започва да се колебае, но към средата на песента
тя се загубва. Накрая, когато песента и танците са свършили, тя спира
за малко. Нищо, Анита диша тежко. Чува се звънец на колело отдалеко.
Момчето с колело се присъединява на сцената. Момче Температурата
бе 19 градуса, вятъра духаше от север със скорост от...., средната гъстота
на въздуха бе ...,актуалната влажност...Колко красив ден Анита (Към момчето)Да. Наистина страхотен ден. Момче Искаш ли да се повозим
с колелото надолу? Анита Ами...аз никога не съм
карала колело. Момче Лесно е. Ето Анита О-о...не е трудно въобще Момче Чакай. Имам подарък за
теб. Анита Наистина? Още един? Ти
винаги ми носиш подаръци, винаги нещо ново и красиво и практично. Момчето дава на Анита малка кутия.
Анита я отваря. Тя изглежда развълнувана. Анита О-о...това е...е ..анитометър Момче Харесва ли ти? Анита Дали ми харесва? Перфектно
е. Фантастично. Анита целуна момчето. Те се качват
на колелото, правят едно кръгче на сцената и тръгват.. Завесите падат. |