ДИАНА ЧУЛИ

 

Въоръжени ангели. Фрагмент от романа

Превод и представяне Йорданка Иванова

 

Диана Чули е авторка на романи, сборници с разкази, драми, филмови сценарии, изследвания и др.

Романи: „Далечен глас”, „Кръгът на спомена”, „Реквием”, „И нощта се разцепи”, „Слънце в полунощ”, „Въоръжени ангели”.

Сборници с разкази и новели: „Ековете на живота”, „Дните на Теута”, „Площадът на Испания”.

Драми: „Немезида”, „Животът в четири часа”.

Филмови сценарии: „Сенките, които изостават”, „Кръгът на спомена”, „Стръмният бряг”.

Авторката е носител на международни литературни награди. Някои от произведенията й са издадени на чужди езици. Диана Чули e активистка за утвърждаване правата на жените. Понастоящем е депутат в Албанския парламент.

„Въоръжени ангели” е един роман, в който трагичната любов е поставена на епичния фон на Втората световна война. На страниците на последната книга на Диана Чули се разгръщат страсти, омраза, нещастие, любов, силни и оригинални характери със средиземноморски темперамент. Майсторското разказване, елегантният стил, богатият език и динамиката на събитията представляват нова крачка напред в прозата на авторката

 

Марк Захария

 

Марк Захария излезе на терасата на своята къща докато Елена наблюдаваше Вечерницата. Не му се спеше. Обичаше дълбочината на малките часове, обгърна рамената си, но не пожела да си наметне връхна дреха. Обмисляше предложението на Демир Хасан, обсъждано от членовете на командването на Бригадата. Мислеше за всички писма и решения, изчетени през дългата зимна нощ, която скоро щеше да свърши. Сред документите се намираха многото негови доклади за неморалните отношения между Доротeя Гика и Алекс Лазари. Мислеше и за Агиме Ресули – тя щеше да участва в комисията, която щеше да ги съди. Агиме имаше привлекателни зелени очи. Той се учудваше всеки път, когато ги погледнеше. Тези две очи, които често преследваше докато беше малко момче, му напомняха очите на белка. Агиме Ресули не знаеше, че той я познава. Малко хора знаеха за неговата особена сила – да бъде винаги информиран, а тези, които разбираха за нея трудно подтискаха изгарящото ги любопитство.

Агиме Ресули се мислеше за хитра, същото мислеха за себе си и Кезар Дуни и още повече – Демир Хасан. Те дори не предполагат, мислеше си Марк Захария в тази мразовита мартенска утрин на 1944, че зная какво им се върти в главата!

И сам се засмя. Ако го бяха видели в този момент монахиня Мария Тереза и Никифор, ако го бяха чули, щяха да потреперят от непознат страх. Щеше да им заприлича на смеха на дявол, който се слива с мрака и едва се забелязва благодарение на прокрадващата се светлина на неродения ден.

Не беше трудно да се долови колко мрачен беше погледът на Агиме Резули винаги, когато Доротея говореше, а тя пък, от своя страна, каквато си е лекомислена, не преставаше да се смее и да бърбори като гургулица. Помръкваше погледът на Агиме, защото Кезар Дуни от Дримадес, най-високият сред партизаните, храбрецът на батальона, не сваляше очи от русокоската от Малас. Той дишаше, защото дишаше и тя, подаваше й оръжието, когато тя го забравеше, смазваше го, когато беше уморена, даваше й по някоя дюля или ябълка, когато огладнееше. Следваше я, без да иска нищо и без да бъде забелязван от другиго, освен от Агиме Ресули.

Ах, Агиме - мислеше си Марк Захария, когато виждаше младото  момиче да страда - на този свят всеки носи своята съдба и своя дял страдание. Също като твоя дядо.

Марк знаеше по нещо за миналото и семействата на хората, от които се интересуваше. Знаеше например, че Агиме и майка й бяха оставили да умре от глад стария й болен дядо, бащата на баща й, който почина няколко години по-рано. Бяха го затворили в една стая и не му даваха нито хляб, нито вода. Веднъж някой беше намерил отворена вратата на стаята му и от съжаление бе дал на стареца чаша вода. A той издъхнал на място в момента, когато изпил чашата. Значи така, Агиме, мърмореше на себе си Марк Захария, когато си припомняше тази история.

Случваше се Марк Захария да мисли и за Кезар Дуни, да го наблюдава късно вечерта, когато никой не му обръщаше внимание, когато партизаните се събираха около огъня, ядяха, четяха или разговаряха. В тези моменти на наблюдение дори Марк Захария потръпваше при вида на безизразното лице на Кезар Дуни, на червената му, остра, щръкнала нагоре като храсталак коса, на отправените в една точка побелели очи.

Марк Захария обръщаше поглед към голите планини и си мислеше, че от такова излъчване, независимо дали е на мъж или жена, от очи, вперени така в някаква неясна точка, не може да се очаква нищо добро. Не бъркаше и що се отнася до естеството на отношенията между Демир Хасан и лекомисления Алекс Лазари. Не му костваше много да разбере, че погледът на Демир Хасан губеше човещината си при вида на прочутия Алекс Лазари, че смяташе за прекалено влиянието му в целия район и по крайбрежието. Разбра също, че Демир Хасан споделя неговото противоречиво усещане по отношение на славата на Алекс Лазари. Но Демир Хасан беше по-умен от всички мъже, които Марк Захария познаваше. Той знаеше, че Алекс Лазари не би могъл да е прът в колелото му, защото насочваше цялата си енергия да утвърждава славата си в планината и по време на битка всъщност Демир Хасан управляваше щаба - мястото, където се вземаха истинските решения. Нека Алекс Лазари да се изправя лице в лице срещу германците, а през това време Демир Хасан ще дава нареждания от щаба, скрит един бог знае къде. Там беше и камъкът, който го препъваше и не го оставяше на мира – Леон Наста. Марк Захария знаеше, че Демир Хасан не беше фанатик и не се интересуваше от чуждия морал, но държеше на своя собствен. Ако хората отдаваха толкова голямо значение на морала и сред тях имаше идиоти, които го поставят над живота си, тогава той е готов да използва глупостта им за своите цели. Заклет фанатик, според Захария, страж на традиционния морал, беше например Кезар Дуни, както и Хито Хито - един нисък партизанин с голяма глава, която постоянно клюмаше.  

Марк Захария никога не беше виждал Хито да се усмихва. Този младеж, дошъл  в батальона още в първите часове на формирането му, не поддържаше приятелство нито с Демир Хасан, нито с Алекс, нито с Доротея, нито с някой друг. Той бе силно обвързан само със собствените си разбирания. Мразеше германците и балистите и всичко, което можеше да им помогне да победят. Мразеше свободната любов, защото така го бяха учили. Според него момичетата, които се любеха бяха до една развратници, а мъжете, които прекарваха времето си с тях, бяха курвари. Приемаше, че двама души могат да споделят едно легло само след сватбата – точно както го бяха учили родителите му. Фактът, че балистите разправяха наляво – надясно, че партизаните са излезли в планината за да се забавляват, а не за да освобождават отечеството от окупацията, беше изострил скрупулите му в това отношение. Затова не би простил никому опетняването на партизанската чест. Още повече, че бяха убили зверски по-малкия му брат, пратен от батальона като куриер. Германците го бяха хванали, измъчвали и убили. Не намериха и следа от трупа му. Партизаните разказваха, че от този ден лицето на Хито завинаги изгубило усмивката си. Никога не му разказали подробностите около смъртта на брат му, защото мислели, че ще се побърка. Хито се съмнявал, че освен германците, пръст в това убийство имали и няколко балисти и затова ги мразел. Едва ли не беше готов да убие всекиго, който търси път за помирение с тях.

Mарк Захария знаеше тези факти и се гордееше с това.

Но те не знаеха колко много страдаше той, колко много страда и сега. Не му обръщаха внимание, подминаваха го с поглед сякаш беше от въздух. За тях той си остана момчето на Йевга – така го наричаха в Малас. Само когато им даваше информация лицата им се променяха и изразяваха интерес.

Мисля, че това бяха последните свободни дни на Доротея и Алекс. И той щеше да отиде да се присъедини към батальона. Прекалено дълго беше останал в Малас.

Веднъж се беше отдалечил доста от Малас, до завоя, който водеше до манастира „Свети Тодор”, където започваше Циклопският каньон. Знаеше, че там, на скалата се намираха телата на няколко убити германци. Пое по пътека, по която някога бе минавал с Алекс и след час стигна до края на каньона. Отправи поглед към бездната и му се стори по-страшна отколкото когато бе тук с приятеля. Забеляза един германец, обесен на дебел клон. Като внимаваше да не падне и същевременно си припомняше метода на слизане, използван в детските години, той достигна до него. С последни сили, като се държеше за друг клон, му свали обувките, защото му се сториха запазени. През цялото време се опитваше да не поглежда лицето на германеца, но в последния момент вдигна очи и го видя. Очите бяха отворени, косата – светла и влажна, прилепнала от кал. Изглежда беше младо момче. Марк отмести поглед и се оттласка назад, като държеше в ръка обувките. Остави зад себе си чукарите и побърза да излезе на шосето. Надяваше се да не срещне селяни, за да не го видят с германските обувки в ръка. Най-накрая стигна до вкъщи. Майка му го гледаше тревожно, а той се успокои, яде и заспа.

Събуди се бързо от някакво тревожно усещане. Малас все още спеше, а на небето светеше Зорницата.

Фериботът по линията Игуменица – Венеция белееше, докато се носеше из сивото море и само от време на време се обливаше в пурпура на първите слънчеви лъчи.