В този град сред планините, както разказват местните регистри и държавната статистика, от години не умираше никой

Зия Челя. МИСТЕРИЯТА НА ЖИВОТА

Zija Çela. Misteri i jetës/Oborri i një tirani të fshehtë. Tregime. Tiranë, Onufri, 2000.
f. 7-11. ISBN 99927-45-17-7.

Превел от албански: Виктор Генков

На Елизабет

Ètrange, vraiment ètrange

В този град, разположен сред планините, както показваха местните регистри и държавната статистика, от години никой не умираше. Висши служители, изпратени от Министерството на общественото здраве, наблюдаваха от високо това чудо, този резерват на живота, и го обясняваха с въздуха, водата и природната среда тук, като ги съпоставяха със замърсената градска среда. Докато самите местните жители го свързваха с Диноша, жената на Харап Хабитар, скромният пощенски служител.

Още през първата година на брака си Диноша за малко да остане без съпруг, тъй като една рядка болест го повали на легло, остави го кожа и кости и тежко инфектира вътрешностите в стомаха му. Лекарите не намериха нито име, нито лекарство за тази болест. И когато Харап застана пред лицето на смъртта, хубавата му жена, която беше стояла през цялото време до главата му, започна да плаче, да го милва по косата и да го притиска към себе си, сякаш искаше непременно да го задържи жив или пък да си отиде с него. И докато се беше навела над лицето му, оплаквайки го с парещ шепот, именно тези болезнени думи, които никой не чуваше, сякаш направиха чудото: Харап най сетне отвори очи, прозя се и се изправи на крака. Затова по-късно всички казваха, че именно красотата на Диноша не го бе оставила да умре. И наистина, когато съпругът й се оправи, тя преживя ужасно изтощение, кожата й загрубя и се набръчка, лицето и пребледня и едва си поемаше въздух. Но след три часа изненада махалата: жена му бе станала три пъти по-хубава!

От онзи ден, колкото пъти на някого се надвесваше смъртта, сякаш убеден, че може да се предпази от нея, изпращаше хора да извикат Диноша. Малко по малко славата и се разнесе и започнаха да я викат от съседните области. Тя не възрази и направи опит да им помогне, но не й провървя. Както изглеждаше, с тази мистериозна формула, която беше открила в треската на страданието си, хубавата жена можеше да спасява само свои земляци. Естествено лекарите там не останаха без работа, хората ходеха в поликлиниката, приемаха ги в селската болница, лекуваха се известно време и си тръгваха оздравели. Но ако се случеше болният да се влоши без изгледи за подобрение, изписваха го веднага от болницата и го пращаха при Диноша. И чукаха хората в нужда на вратата й ден и нощ, сякаш беше храм божи.

Веднъж се случи така, че Диноша беше поставена на такова тежко изпитание, каквото не й се беше случвало по-рано. Потърсиха помощта и от две места едновременно - Берт Милюка и Африм Прати се бяха ранили смъртоносно един друг с огнестрелно оръжие. Когато хора и от двете страни дойдоха да я вземат, тя, понеже беше много разумна, първо отиде в къщата, която беше по-близо. Там, гаснещ в леглото, но все още в съзнание, я чакаше Берт Милюка с пистолет в ръка.

- Седни, Диноша, – покани я той спокойно, може би за да не я уплаши –майка е сложила джезвето на огъня. Седни на този стол. Да изпием кафето първо, а после ще видим какво ще правим.

Буквално закована на стола, Диноша не усети колко време мина. Междувременно един братовчед на Пратите, в чиято къща чакаха нетърпеливо, се появи с наведена глава на вратата. Тогава се чу треперещия глас на ранения:

- Сега може да отидеш, Диноша, ти ми направи последната услуга. Аз не те държах тук заради моя живот, а за да опъне петалата врагът ми. – И със скоростта на светлината Берт Милюка обърна пистолета към себе си, поставяйки дулото под брадата си и дръпна решително спусъка.

Въпреки всичко след няколко години тази чудовищна случка беше забравена.Както винаги Диноша не можеше да връща мъртвите от онзи свят, но имаше сила да задържа живите на този свят. Заставаше до главата на всеки свой съгражданин, старец или дете, мъж или жена, момче или момиче, чийто дух започваше да го напуска. Осъществяваше ритуала, както някога, когато щеше да умре съпругът й, трепереше от страх да не се провали и не си позволяваше да го промени ни най-малко. Затова, когато на някого му приближеше краят, тя чакаше, докато изпаднеше в безсъзнание и загубеше всякаква връзка с този свят. Точно в този миг притискаше тялото му болезнено, милваше го, заплакваше от страдание и, като се навеждаше и хлипаше, прошепваше онези мистериозни думи. Какво казваше Диноша на умиращия никой не знаеше, но винаги докато той се връщаше към живота, спасителката задържаше дъха си, тялото и се превиваше, а кожата и се сбръчкваше. Само дето сега ужасното и изтощение не продължаваше вече три часа. От три часовете бяха станали девет, след това станаха осемнадесет, после тридесет и шест, докато накрая се установиха на три дни и три нощи. Само след като излезеше от този мъчителен ад, хубостта и триумфираше отново и, въпреки че възрастта се отразяваше на чертите й, тя бе озарена от една вечно жива свежест и почти всички вярваха, че кръвта във вените й се обновява постоянно.

Обаче в един зимен ден Диноша прояви признаци, че самата тя се разболява: Болестта я притисна отвсякъде и тя обезателно трябваше да легне на легло. Харап Хабитар, скромният пощенски служител, вдигна тревога. Градът се разбуни, прекъсна спокойния си сън, лекарите бързаха за лекарства, но болестта не се предаваше. Хората много се притесниха, какво ли не мислиха, докато достигнаха до заключението, че някой трябва да направи за Диноша това, с което тя го бе спасила по-рано. Естествено изключиха децата, никое от тях нямаше да може да издържи на това изтощение. Старците също ги оставиха настрани, но не по същите причини, по които децата, а защото на много хора не им изглеждаше достойно, жертвата за Спасителката, на която всички бяха задължени, да дойде от най-слабите. И така излязоха първите доброволци. Чудно, обаче, че сред тях не беше нито един от хората, които Диноша беше спасила и за които се смяташе, че вече познават мистерията, вдигаща умиращите на крака. Кой знае защо, когато ги питаха за тайнствените думи, всеки се кълнеше, че в минутите, когато ги е слушал, състоянието му е било много тежко и нищичко не е запомнил. Тогава една комисия, съставена от заслужили граждани, реши, че този, който ще се жертва трябва да бъде избран чрез жребий. Но за да се хвърлеше жребият, бе необходима формулата. Събрани заедно членовете на комисията се явиха при Диноша с молба да им довери животворната магия. Великодушната жена, съсипана от умора, им благодари от сърце, но им каза, че за тях това е невъзможно, защото само думите не са достатъчни: за да премине силата на формулата от един в друг, кръгът трябвало да се затвори в началната си точка. Спонтанно всички погледнаха Харап Хабитар, който всъщност беше тази начална точка. Хората от комисията, някои от които бяха живи именно благодарение на тази формула, почувстваха облекчение и го потупаха деликатно по рамото, защото, както казаха в един глас, за да се даде възможно най-голяма гаранция на този обред, той трябваше да се извърши от някого, когото го боли най-силно за Диноша, а никой не страдаше за нея така, както собственият й съпруг.

Жената им разкри тайната малко преди да започне да бълнува и когато бе обхваната от делириума на смъртта Харап почти загуби присъствие на духа, започна да крещи и да скимти като луд. Въпреки това направи всичко, което съпругата му беше поръчала: притискаше я до тялото си, държеше я, задушаваше се от ридания и накрая, навеждайки се над главата и, промърмори чудотворните думи... Ала хубавата Диноша си отиде...

В дните на траур, когато хората посещаваха Харап, за да изкажат съболезнование, се потапяха в мълчание, седяха уморени и мънкаха нещо, сякаш не можеха да намерят утеха. Само съвсем рядко някой прекъсваше печалното мълчание, искайки да разбере от стопанина на къщата нещо повече: беше ли разбрал ясно от Диноша онези магически думи? Да не би, обезумял от отчаяние, да му се бяха изплъзнали от ума? Какво не беше сработило тогава, та чудото не се беше случило?

Стопанинът се дращеше с нокти, мърмореше сякаш не на себе си, а след това с дрезгав тон и, затваряйки сивите си очи, обясняваше бавно:

- Беше невъзможно да ми се изплъзнат от ума, защото Диноша не ми ги предаде като една суха формула.

- Цък, цък – изненадваха се другите – а как ти ги каза?

- Припомни ми дума по дума моя случай. И няколко пъти ми повтори какво ми беше казала тогава до главата: “Умирам аз вместо теб!”

- А ти каза ли й, че умираш вместо нея?

- Аз не можех да променя формулата, – обясняваше Харап, - защото ако я променях, щях да я предам.

- И?

- И й казах: “Умираш ти вместо мен”

- Цък, цък, - свиваха лица другите, сякаш се учудваха.

После потъваха в предишното мълчание и само понякога си припомняха онзи страшен жребий, който, благодарение на съдбата, вече им се беше разминал, мислейки или за оградения с ковано желязо гроб, или за надписа, поставен от комисията в памет на Диноша от името на града и на верния й съпруг.