Стефан ЧАПАЛИКУ Превод от албански: Искра Цанкова Редактор: Русана Бейлери ОБУВКИТЕ ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА Ана- жена на около 30 Лявата обувка- младо момиче Дясната обувка- младо момиче Пощальонът- един мъж на около 60 Действието се развива
в тъмна стая във формата на половинчата арка. Отпред има червен вграден
шкаф без етажерки, осветен отгоре и приличащ на византийски иконостас.
От едната страна има стар фотьойл стил барок, а от другата страна светло
бюро и златист стол стил барок. В една от преградите на вградения гардероб
стои Лявата обувка, в другата преграда – Дясната обувка. Обувките са
облечени шик, изцяло в черно. На вратовете си носят доста дълги шалчета
от бяла коприна. Подът е тъмносин. Завесите се вдигат и вграденият шкаф се осветява
отгоре - първо Дясната обувка и после Лявата. Музика. Спускат следващото
действие и започват да изпълняват много забавен и модерен танц, който
продължава, докато започва да се чува шум от стъпки и от врата, което
се отваря и затваря. Обувките се връщат по местата си, прегръщайки се. Влиза Ана по домашна рокля, изглеждайки сякаш излиза
от банята. Оглежда се внимателно и се обръща към зрителите. АНА: Както ти бях казвала и преди, реалността ни завладя. Накрая успях благодарение
на обувките. Чиста кожа. Ощавена кожа, от теле, тежащо двадесет килограма.
Перфектното време да се смъкне кожата на телето. Знам,че това, което
говоря, вероятно ти звучи ужасно, но ние също така имаме кожа от неродено
агне. Ужасни неща, ако предвижим нашите разсъждения малко по-навътре
в нещата. После е актът на заколването, екзекуцията. Има случаи, когато
не се убиват по обичайния начин. Теглят ги с въже и ги удрят колкото
е възможно по-силно с брадви в главите. О, Боже! И всичко започва от
врата, от врата на прекрасно теле, тежащо двадесет килограма. Одиране,
одиране, за да се свали кожата. Одирането...единствената гальовност,
последното почесване на гърба. Много внимателно, иначе кожата би могла
да се повреди, може да стане неизползваема. Неизползваема...имам предвид
неизползваема в смисъл на това, което ние желаем от нея, защото тя става
естествено неизползваема в момента на клането. След това...след това...както
знаеш, се щави, боядисва се с бои, извлечени от растения. От всякакъв
вид растения, дървета...и се обработва ръчно. Мачка се с чук продължително,
слага се в гореща вода отново и отново, после продължава да се мачка,
докато стане тънка като монета. Хората, които се
занимват с такива неща, не са обущарите, които често срещащ, тези с
дебелите пръсти, целите в черни петна от амилов алкохол. Не, те са хора
с чисти ръце, мълчаливи мъже, които знаят перфектно как да пеят на меката
кожа на едно създание.И както може да се очаква, такъв вид обувки, направени
от начало до край ръчно, струват дяволски скъпо. Ана отива при обувките и започва да ги докосва, да
ги гали и да ги духа, сякаш за да премахме праха от тях и после обикаля стаята, не знаейки какво да направи. ЛЯВАТА ОБУВКА: (към дясната, рецитирайки) И слънчевите
ù коси проникваха, проникваха. ДЯСНАТА ОБУВКА: По гърба на полето, облечено в сняг. ЛЯВАТА ОБУВКА И ДЯСНАТА ОБУВКА: И слънчевите
ù коси проникваха, проникваха. ЛЯВАТА ОБУВКА: Госпожата е една наистина приятна жена. ДЯСНАТА ОБУВКА: Повече от приятна. Бих казал нещо средно между приятна и секси. ЛЯВАТА ОБУВКА: Не те разбирам, скъпа. Първо, какво имаш предвид под секси? И второ, къде
виждаш противоречието между приятна и секси? ДЯСНАТА ОБУВКА: Съжалявам, но не мога да ти кажа всичко. ЛЯВАТА ОБУВКА: Наистина? И защо? ДЯСНАТА ОБУВКА: Защото ти си левичарка. ЛЯВАТА ОБУВКА: Аха, да, разбирам. АНА: Защото, освен всичко друго, светът отдавна вече е започнал да мрази нещата,
които са серийно произодство. И не може да бъде другояче. Представете
си хора, които срещате за първи път и ви напомнят на някой друг, само
поради факта, че носят същите обувки, същата рокля или същото яке. Това е ужасно. Господ ни е направил всички еднакви,
имам предвид по Негов модел, но на нас не ни е достатъчно, та добавяме
нашите индустриални парцали към този модел. Отвратително е. Все едно
живеем в един измислен свят, свят на „клонинги”. Каква ирония! Не ни
стигат еднаквите дрехи, а и лицата на серии. Това е върхът! „High fashion” хора, разбираш ли, „High fashion”, т.е. перфектни.
Фантастични мъже и жени. Само да искаш. Със сини очи? Със сини
очи. Брюнетки? Брюнетки. Слаби? Слаби. Секси? Толкова секси, че не можеш
да им устоиш. И така нататък...И ако беше така, напълно сигурна съм,
че след това расата на аскетите ще нарасне драстично. Няма да има достатъчно
убежища да ги приютят. (Винаги
поотделно). И всичко това се случва, защоо искаме да купуваме евтини
дрехи. ЛЯВАТА ОБУВКА: (към дясната) Зависи от човека,
който ни носи. Вече е станало модерно да се учат хората още от деца
да използват двата си крака и двете си ръце по равно. Така че идеята
за левичарството е започнала да губи стойност. ДЯСНАТА
ОБУВКА: Но все още левичарите продължават да се противопоставят,
макар и да знаят, че лявата страна на тялото се командва от дясното
полукълбо на мозъка. ЛЯВАТА ОБУВКА: А също и обратното...дясната страна на тялото се командва от лявото полукълбо
на мозъка. ДЯСНАТА ОБУВКА: Хм...но аз вярвах повече на тази госпожа. Изглеждаше ми с по-меки крака.
Забеляза ли ги? Няма да ни наранят. ЛЯВАТА
ОБУВКА: Не мога да понасям
ужасната ситуация, при която ни лепят памук или лекопласт я по гърлата,
я по задните ни части. Отвратително е. ДЯСНАТА ОБУВКА: Ние не сме такива... ЛЯВАТА ОБУВКА: Но щеш, не щеш, случва се. Те дори използват онова ужасно нещо, когато ни
обуват, обувалката. Повдига ми се, когато я пъхват. ДЯСНАТА ОБУВКА: Все едно ти преглеждат гърлото. Особено когато искат да изследват материала, взет от гърлото
ти, за да видят дали е чист или нещо подобно. ЛЯВАТА
ОБУВКА: И накрая има един миг, само един миг, когато нито сме чисто
нови, нито нараняваме много краката. ДЯСНАТА ОБУВКА: Ох, колко малко продължава този удивителен миг. АНА: Аз си ги купих от най-известният бутик на Венеция. Всички хора в този магазин
ме зяпаха, мислейки ме за луда. Какво търсех там, говореха на себе си,
може би защото не ме смятаха за достстъчно благородна. Или, чувайки
ме да говоря лош италиански, те не можеха да проумеят от коя, по дяволите,
държава бях, или защото купих много скъпи обувки, като че ли бяха направени
от човешка кожа или, че, че...няма къде да ги нося. Ха, каква ирония!
Предрасъдаци, предрасъдаци, идващи от цивилизования свят! (Смее се високо). Да, купих си ги, ето ги. Вижте какви обувки! Блестят! Защото...не знам
защо баща ми винаги се нервираше, когато си слагах краката на масата. Винаги.
Не знам защо. Вероятно съм била с някакви обувки...каквито и да е? Имам
предвид не като тези, в никакъв случай като тези. Докато сега, докато
сега...нищо, сега трябва да чакам. Трябва да чакам да си ги обуя. Нищо
друго. Още повече, че си ги купих, когато моят баща вече не съществуваше.
Той горкият умря преди да успее да достигне този момент. Тя започва да плаче, мърморейки на себе си, че би
било по-добре да се облече сега и да излезе от стаята. Така обувките ще излязат от сандъчето, в което
седят. ЛЯВАТА ОБУВКА: Прагматизъм, прагматизъм, скъпи приятелю. Това е решението на проблемите. ДЯСНАТА ОБУВКА: Ти си мислиш за сандали, затова говориш за прагматизъм. Но сандалите са ни
като собствените скелети. Не знеш ли? Те започват да рецитират следния текст ту редувайки се, ту в хор. ЛЯВАТА ОБУВКА И ДЯСНАТА ОБУВКА: Сандалите са скелета
на цялата обувка И тяхната единствена
душа. Сандалите са юздите
на моят крак в галоп Тънка дрешка на
отмалелия ми грешен крак. АНА: Сандалите са продължението
на земята родна По която аз пристъпвам
където и да отивам Символ на отечеството
ми, моята истинска страна ДЯСНАТА ОБУВКА: Небето и създанийцата,
скитащи под него Денят на тяхната
гибел наближава ЛЯВАТА ОБУВКА: Сандалите са младостта
на обувките, Стъпки от тяхното
пътуване през пустинята. АНА: Не знам кога ще
ме загубят Или кога аз ще загубя
тях, те ще бъдат изгубени, Всяка поотделно, Едната-близо до
къщата ми Сред скали и малки
храсти; Другата ще затъне
в пясъка, Близо до необятното
море, ЛЯВАТА ОБУВКА И ДЯСНАТА ОБУВКА: Когато слънцето
залязва, Когато слънцето
залязва. АНА: Не е лесно да имаш такива обувки в провинцията, пък било то и в столицата
на провинцията. Не е лесно. Хората тук знаят кога са ти направили пломба
за последно, човека, за когото мечтаеш, какво е казала жената на президента
на съпруга си миналата вечер, нещото, за което съжаляваш в живота си.
Всяко нещо. ДЯСНАТА ОБУВКА: Вече дори разбирането за провинцията се променя всеки изминал ден. Има хора,
които смятат, че провинцията не е вече географско разбиране, а културно.
Как да ти кажа, не е от значение колко далеко си от физическия център,
а колко близо си до него от културна гледна точка. ЛЯВАТА ОБУВКА: Ще ми се да вярвам в това. ДЯСНАТА ОБУВКА: И все още, доколкото знам, няма поема, посветена на нас. ЛЯВАТА ОБУВКА: Вярно е това. Не, Артър Римбауд, мисля, написа една поема, а Единственото
нещо, което съм чела в проза, е разказът на Пиер Грипар в книгата „Разкази от улица Брока”. Спомняш ли си? ДЯСНАТА ОБУВКА: Пиер Грипар?! „Разкази от улица Брока”?! Не. Не. Винаги съм мразила детски
книги. ЛЯВАТА ОБУВКА: Аз също. Винаги съм чела само заглавията. Чела съм ги в библиотеката срещу
витрината на нашия магазин. ДЯСНАТА ОБУВКА: (към Ана) Госпожо! Съжалявам. Спомняте ли си да сте чела разказ
за такива като нас в книгата „Разкази от улица Брока”? АНА: Ааа… Пиер Грипар. Да. Баща ми ми го четеше по времето когато ме караше да
си свалям краката от масата. Фантастично. Виж… Ана взема обувките от вградения шкаф и започва да
разказва приказката, а те - сякаш
участват в куклен театър. Да. Виж…имало едно
време един чифт обувки, които се оженили. Едната се наричала Никола,
а другата Тина. Те живеели щастливо, стоейки една до друга, докато една
жена не ги купила и ги обула веднага. Така вече те не се виждали една
друга. - Но това е ужасно
– казала Тина, - как бих могла да издържа цял ден без да видя моя скъп
Никола? - Слушай ме сега, - казал Никола, - понеже аз винаги правя първата крачка,
когато дойде момента да се разминем, аз ще дойда малко към теб само
да ти кажа “Добро утро”. Така те започнали да събарят тяхната собственичка, която била толкова обезпокоена
от обувките, че ги подарила на нейната домашна прислужница, казвайки
ù да внимава много, когато
ги носи. Прислужницата ги обула и обувките започнали да се срещат една
друга и също да я събарят. Тогава тя ги подарила на нейната племенница,
коята имала същия късмет докато един ден,крайно разтревожена, ги хвърлила
в кофата за боклук. Обувките се уплашили да не се изгубят завинаги,
но на Тина ù хрумнало да
си завържат връзките. И така и се станало, докато един ден един огромен
камион ги отнесъл насред нищото. Така те били заедно отново... месец. Чу се почукване на вратата. И отиде да отвори. Изглежда говореше с някой, АНА: О, ти дойде? Най-после! Чакам те от толкова дълго
време, цял живот...Един живот, държейки те в ръцете си...Как?!...Да.
пазех те под кожата си. Ти си изплашен?! И защо?! Мислеше, че съм те
отписала. Невъзможно! Защо? Да не мислиш, че се влюбвам във всяко срещнато
конте? Не, не, скъпи, не. Срещнахме се твърде късно, това е цялата работа,
срещнахме се твърде късно. Какво? Казваш ми, че съм ти взела кожата,
твоята кожа. Дошъл си да търсиш това, това? Ти дойде? Ти дойде... Ана мърмори и затваря вратата отново. Изглежда напълно шокирана. ДЯСНАТА ОБУВКА: Горката тя. ЛЯВАТА ОБУВКА: Горката тя. Етюд на среща с един мъж.
Кръгла сцена, където те използват Лявата обувка. АНА: Той не идва. Неговият мързел измъчва твоята душа. Той
остаря, но не успя да се промени. Казвала съм му, казвала съм му, че
искам пощата си рано сутрин. Аз съм точна и искам да си планирам деня.
Искам да изготвя програмата си за деня рано. Но как бих могла да го
сторя когато той ми носи пощата на обяд и аз тръгвам за работа, без
да знам дали имам ангажимент за вечерта. Ужасно. След това през
деня аз си уреждам други срещи и цялата вечер би могла да се обърка
тотално. Срещите се провалят, други не се състоят и аз все трябва да
се извинявам. Това е непоносимо. Тя забелязва как обувките излизат от рафта и, галейки ги, тя ги взима в ръце, слага го отново вътре и излиза от къщата. ЛЯВАТА ОБУВКА: Изглежда, че
не я е грижа за него. ДЯСНАТА ОБУВКА: Грижа я е, но
основно вниманието ù е към нас. ЛЯВАТА ОБУВКА: Все пак, честно
казано, не мога да кажа, че се чувствам добре. ДЯСНАТА ОБУВКА: Никой
не казва това. ЛЯВАТА ОБУВКА: Под ”никой” имаш
предвид ти самият, нали? ДЯСНАТА ОБУВКА: В известна степен
това е множествено число от някой самия. ЛЯВАТА ОБУВКА: Като стана дума
за множествено число, кажи ми нещо за нашия род. Имам предвид род като граматическа категория. ДЯСНАТА ОБУВКА: О, ние сме среден
род като “панталони”, “ножици”, и
т.н. ЛЯВАТА ОБУВКА: Разбирам, неща
в чифт. ДЯСНАТА ОБУВКА: Точно така,
ти имаш трезв разсъдък. ЛЯВАТА ОБУВКА: Сега ми кажи
още нещо. Мислиш ли, че ние ще можем да се разбираме с тази госпожа? ДЯСНАТА ОБУВКА: Зависи от концепцията
ти за живота. ЛЯВАТА ОБУВКА: Моята концепция
за живота? Никога не съм си мислил, че можеш да обхванеш живота в някаква
концепция, а какво остава за “концепция за живота”. ДЯСНАТА ОБУВКА: Права си. Някой
би могъл да каже подобно нещо само малко преди да умре и то най-вече
ако има достатъчно късмет да не умре сам. Но дори и ако не можем да
се разбираме с нея, тя ни направи голяма чест. Не ни е използвала, разбиращ
ли какво означава това...тя не ни е използвала. Целият свят се бори
да не бъде използван. Още повече, хората са избивани за тази кауза.
Спомняш ли си революциите, “ Капитал” на Маркс, феминистките движения? ЛЯВАТА ОБУВКА: Не много добре. ДЯСНАТА ОБУВКА: Не може да те
вини човек. Ти не беше дори одрана кожа по онова време. ЛЯВАТА ОБУВКА: Да, вярно е, ти по-добре се размърдай малко. Родени
сме , за да се движим...излез и се наслаждавай на живота. ЛЯВАТА ОБУВКА: Това е относително, приятелче. Често се случва някои
да бъдат използвани и да не могат да се наслаждават на живота. Винаги
в кола, например, натискайки тези проклети педали, или под някое бюро,
или... Чува се шум от вратата. Мъжки басов глас викащ отвън. ПОЩАЛЬОНЪТ: Анааа...Аннн...Анни... И после вратата се отваря. Това е фигурата на пощальонът...междувремено обувките застават на предишните си места в тъмнината и публиката не може да ги вижда повече. ПОЩАЛЬОНЪТ: Ох, тя не е тук. Тя винаги внезапно излиза...когато
никой не го прави. Но няма проблеми. О.К. Аз ще селектирам всичко за
нея... Достатъчно с нейните оплаквания, че ги нося без...без...първо
да ги прегледам...не...не без първо да ги прегледам, а без първо да
ги подредя...или нещо подобно беше, не си спомням. (Той изтръсква
чантата си и изсипва писмата на бюрото и започва да ги чете, все още
сам: ) Например: “На Мартин Цуку дъщеря му се сгоди.” Покана. Да го оставим тук
в средата. Нито е важно, нито е неважно. В средата. “Хараламби и жена
му ще празнуват 40 години от сватбата.” В средта. “Синът на София се
уволнява от военна служба.” В средата. “70 годишнина на Националната
Армия”. Какво съвпадение със сина на София! Официално. От лявата страна.
“Денят на лятото“. От дясната страна. “Среща на асоциацията за промяна
на националния химн”. Това може би е много важно. Най-отгоре. “Концерт
на музикантите-пенсионери, свирещи на акордеон”. В средата. “Прощално
парти по случай емиграцията поради икономически причини на бившия национален
борец за радио-любители”. От лявата страна. “Тържествено откриване на изложението
на ловния клуб”. От дясната страна. И последното...други две писма на
чужди езици, които не разбирам. Ще ги сложа тук на стола. А да...тук
още две проклети телеграми. Хора, които не обичат да похарчат и пукната
пара, диктуват новостите без никакви пунктуационни знаци. “ Да живее
царството”, “ Никога както в старите дни”, “Страхувам се от утрото”
и други глупости като тези. Той се изправи на крака, слагайки телеграмите
в джоба си. Ана влиза в дома си, докато пощальонът се опитва да излезе през вратата. Ана е развълнувана. АНА: О, скъпи приятелю! ПОЩАЛЬОНЪТ: О, скъпа госпожо! АНА: Влез, влез, почини си,
мислех си за теб цял ден. Седни. Пощальонът се връща и сяда на единствения фотьойл. ПОЩАЛЬОНЪТ: Ами, внесох пощата...и
дори се опитах да я систематизирам...разбира се, по мой си начин. АНА: О, колко мило...какво
желаеш за пиене? ПОЩАЛЬОНЪТ: Да...кафе...нищо
друго. АНА: (Гледайки към писмата) Ей
сега, ей сега (И излиза, за да направи кафе). ПОЩАЛЬОНЪТ: (Приближавайки към бюрото, където са пимата, той
започва да говори на висок глас) Тук
на стола има две писма на чужд език, видя ли ги? АНА: (от отвън) Да, свърших
с тях. Те са оферти, свързани с обувки, идващи от големи компании. Вече
нямам нужда от тях. ПОЩАЛЬОНЪТ: О.К. После на средата
на масата ще откриеш онези, които не са нито важни, нито неважни. От
дясната страна ще откриеш неважните, от лявата страна ще откриеш допълнително
неважни писма, а най-отгоре са важните. Ана влиза с чаша кафе в ръце. АНА: Колко важни са те? ПОЩАЛЬОНЪТ: Важните (той взима едно писмо в ръка)...важните...ами...ами...едно! АНА: Едно? Едно? За какво? ПОЩАЛЬОНЪТ: (четейки)
“Среща на асоциацията за промяна на
националния химн”. Покана. АНА: О, Боже... О, Боже! Какви глупости (и тя взема
писмото от неговата ръка и му подава кафето). Какви
идиоти! ПОЩАЛЬОНЪТ: Прости ми, но си помислих, че е важно, тъй като става
дума за нацията, за химна, за промени...останалото са глупости, влизане
в армията, уволняване от армията, насилени годежи, изкуствени приятелства
и така нататък и така нататък. АНА: (ставайки нервна) Скъпи мой...разбираш ли какво коства на една госпожа...на една жена...разбираш
ли? АНА: Почакай. Не си тръгвай. Винаги съм искала да ти
кажа какво ми скоства на мен, на една
жена изобщо? ПОЩАЛЬОНЪТ: Наистина? О, аз се надявам, че ще бъде приятен разговор.(Той сяда отново) АНА: Скъпи мой, да имаш своя собствена идентичност в
този свят. Да накараш улицата, по която вървиш, да замлъкне. Да чуваш
само песента на стъпките си. Да знаеш кой си, каква е твоята стойност.
Да бъдеш обичан. Да те обичат не само, защото си жена, но и защото си
човешко същество също така...след това техните усилия да те променят...твоите
усилия да ги промениш и накрая да се гордееш с всичко това. Но аз...но
аз...винаги...винаги съм се проваляла в това...Разбираш ли? ПОЩАЛЬОНЪТ: Опитвам се, госпожо....да...да...чувствам го...чувствам го, макар и да не разбирам...чувствам
Ви. Пощальонът се приближава повече до Ана и почти притиска нейното тяло. АНА: Самотна съм...самотна съм. Някои не издържат на такива неща...сама в този
свят, където всички те нападат, където не можеш да се измъкнеш от погледите
на другите дори само за момент. Може ли някой да издържи, сам...(сълзи
в очите ù) ПОЩАЛЬОНЪТ: (притегляйки главата на Ана към себе си) Не, ти не си сама, ти не си сама...виж...аз съм с теб... АНА: Ти?!...Махай се от тук...моля те...махай се...(със силен глас). Махай се,
казах! Когато Пощальонът излиза, Ана отива на бюрото и разглежда цялата си кореспонденция тихо и хвърляйки всяко нещо на земята. АНА: (на себе си) Какво става тук...какво става...(Тя се приближава към леглото си и започва
да се съблича) Хора, които
едвам си закопчават панталоните, искат да станат герои. (Тя е изтощена
и пада на фотьойла). След пауза Лявата
обувка И Дясната обувка излизат от тъмнината и заемат местата си отпред
на сцената, за да изпълнят танцов етюд, който е прекъсван от диалози
от време на време. ЛЯВАТА ОБУВКА:
Сладка и горда... ДЯСНАТА ОБУВКА:
Сладка и мила... ЛЯВАТА ОБУВКА
И ДЯСНАТА ОБУВКА: Сладка
и мила...Сладка и горда... ЛЯВАТА ОБУВКА:
Интересно.... ДЯСНАТА ОБУВКА: Интересно... ЛЯВАТА ОБУВКА:
Какво имаш предвид? ДЯСНАТА ОБУВКА:
От интерес. ЛЯВАТА ОБУВКА:
Да, от интерес... ДЯСНАТА ОБУВКА: Ааа....казвала ли съм ти ,че ние сме щастливци да
сме с тази госпожа? ЛЯВАТА ОБУВКА:
Да, вярно е. Щастливци сме. Тя не смята да ни използва.
Засега много добре. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Денят беше щастлив... ЛЯВАТА ОБУВКА:
Денят, когато
тя ни купи. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Можеш ли да си представиш колко много хора са ни
докоснали и пробвали в бутика? ЛЯВАТА ОБУВКА:
Те пробваха теб. Хората пробват предимно дясната
обувка. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Дясната, дясната, но и ти не можа да избягаш също. ЛЯВАТА ОБУВКА:
Със сигурност не успях. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Както и да е, това е фантастично място. ЛЯВАТА ОБУВКА:
(Смеейки се високо) Спомняш ли си господин Ник, който искаще да ни купи
за приятелката си. Супер. Успяхме лесно да избягаме. Обърна те наобратно
да види цената, залепена на гърба ти. ДЯСНАТА ОБУВКА:
О, Боже, как бих могла да забравя това лице? Той
поглеждаше ту към мен, ту към момичето до него. Какъв актьор! Фантастичен!
“Те не изглеждат достатъчно изящни за твоето нежно краче”, каза ù
той. Какъв кучи син! И ме захвърли с отвращение. (Те се смеят още
по-силно) ЛЯВАТА ОБУВКА:
Но и онази проститутка не ни накара да страдаме много,
не. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Права си , права си, защото в крайна сметка тя прекарваше
целия ден с крака, разперени във въздуха. Пауза. Лявата обувка се е замислила в ъгъла, докато Дясната обувка не може да спре да се смее. ЛЯВАТА ОБУВКА:
Какво ще кажеш за госпожа Аида? Да. Тя беше страшна.
Можеше да ни убие. Модни балове, официални приеми... ДЯСНАТА ОБУВКА:
Да, особено баловете можеха да ни изтощят. А ти знаеш,
те я харесваха много. Всякакви мръсни мъже, като започнем с онези, които
са забогатяли за една нощ, които след едноседмичен курс по танци в някакво
си танцово училище, бързат да вземат най-красивата жена. Разбира се,
лейди Аида беше първата...те нараняваха краката ù, опитвайки
се да се движат все по-бързо. ЛЯВАТА ОБУВКА:
Имаш предвид нас. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Да, да. ЛЯВАТА ОБУВКА:
Но ти имаш най-голям късмет. ДЯСНАТА ОБУВКА: Аз...защо? ЛЯВАТА ОБУВКА:
Не разбираш ли “защо”? Не помниш ли госпожата, жената,
съпругата на Дариос. Онази куцата богаташка. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Ааа...да. ЛЯВАТА ОБУВКА:
Тя, да, тя, която удряше силно само с Дясната обувка,
а с лявата стъпваше много нежно. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Да, тя ме износи за много кратко време, но хвърли
и теб също, нямаше как да те използва само теб. Ана става от мястото си като сомнанбул и се приближава към обувките си, стоящи тихо. Взема ги в ръце, после хваща шалчетата им, завръзва ги заедно и ги слага във вградения шкаф. АНА: (смеейки се иронично) Да нарисуваш или да изядеш пилето - това е въпросът.
Тук всички го ядат. Никой не е достатъчно търпелив, за да го нарисува
първо и после да го изяде. Не, това е невъзможно...все пак...все пак...надявам
се да е последното нещо да умре. Защото в крайна сметка Господ не ги
е направил всички едни и същи. Това не е правилно, не може да бъде правилно. Етюд на среща
с любимия ù , който е придружен от следният монолог. АНА: Сега ли мислиш да тръгваш? Чакат ли те? Ще слизаш
ли долу? А копнежът? Кой ще го поеме. Ще си го разделим между нас? Равни дялове ли ще имаме? За какво
си мислиш? Не си го вкусил? Ах...така, притискаш ме, ами...? Не се смей,
притискаш ме. Ах ти се страхуваш...от кого? Виж. Ние сме тук вътре и
няма никаква причина да се страхуваш. Пощальонът влиза, носейки издутата си чанта. Изглежда много изморен. ПОЩАЛЬОНЪТ: Добро
утро, госпожо. АНА: О, ти дойде? Добро утро. Той бе останал като замръзнал, стоейки на вратата. Пауза. АНА: Влез, влез. Какво не е наред с теб? ПОЩАЛЬОНЪТ: (приближавайки се към нея) Просто
дойдох да ви поздравя, госпожо...и нищо повече...само да ви поздравя. АНА: (посочвайки към фотьойла) Само да ме поздравиш? ПОЩАЛЬОНЪТ: Да. ( Той сяда) АНА: А пощата ми? Кореспонденцията ми? ПОЩАЛЬОНЪТ: Не, госпожо. Уволниха ме и дори се опасявам, че те...няма да намерят кой да
ме замести...поне за известно време. АНА: Добре ли си? За какво говориш? ПОЩАЛЬОНЪТ: За нещастие. АНА: Не те разбирам изобщо. Как са могли да те уволнят?
Какво означава това: никой няма да заеме мястото ми? ПОЩАЛЬОНЪТ: Така се случи, скъпа...Ти знаеш, че напоследък всичко обърквах. Колкото повече
се стараех, толкова повече грешах. Имам предвид кореспонденцията. Не
исках да правя хора като теб нещастни. Те всички ме помолиха, както
теб, да им нося само важните писма. АНА: И после какво? Защо трябваше да те уволняват. ПОЩАЛЬОНЪТ: Ами...аз тъкмо започвах да подбирам тези, които вземам от пощенската кутия.
Прекарах много време в селекцията преди да доставя пощата на хората.
АНА: Какво правиш с останалите, т.е. с тези, които остават? ПОЩАЛЬОНЪТ: Изхвърлям ги, госпожо. Изхвърлям ги някъде, разбира се не бих замърсил града.
Но хората все пак са недоволни от това, което им пращам. И накрая...всичко
се случи днес, когато пазачът на дома за възрастни откри в кофата за
боклук на ъгъла на улицата някакви писма тази сутрин. Някои от писмата,
които бях изхвърлил предната вечер...писма, които биха направили хората
крайно нещастни или поне аз така си мислех. АНА: Какво беше съдържанието на тези писма...за какво
пишеха....кажи ми, кажи ми? ПОЩАЛЬОНЪТ: Нямам представа, годспожо, не си спомням нищо...но знам, че те съдържаха нещо. АНА: Наистина? ПОЩАЛЬОНЪТ: Наистина. И дойдох тук , за да ви помоля за помощ, госпожо. АНА: Да ти помогна? Какво искаш от мен? Каква помош? ПОЩАЛЬОНЪТ: Те искат да ме арестуват, госпожо. Те са започнали легална акция срещу мен.
Казват, че съм нарушил най-святия закон на тази държава: интимността
на кореспонденцията. АНА: Това е ужасно, но какво мога да направя аз за теб...кажи
ми? ПОЩАЛЬОНЪТ: Нямам представа, госпожо, но ако свидетел като вас потвърди, че Вие самата
сте ми позволили да отворя писмата,
ще се чувствам в безопасност. Колкото повече, толкова по-добре. АНА: Не, аз не мога да направя такова нещо. Единственото
нещо, което мога да кажа в твоя полза е, че ти си объркал неважните
писма с важните. Само толкова. Това означава, че ти нямаш усет за това
какво е важно. ПОЩАЛЬОНЪТ: Аз съм загубил усет за това какво е важно? АНА: Да, сър, загубил си го, но все пак това ще е разрешение
на проблема за теб. ПОЩАЛЬОНЪТ: Ти предлагаш аз да се представям за идиот, което означава, че нямам съзнание
и съм безотговорен, или да го кажа по-меко-съм дисориентиран. АНА: Само последното на това, което каза. ПОЩАЛЬОНЪТ: Аз...приемам го....дисориентиран...съгласен съм...да...да....
може би по-подходяща дума може да се намери...Но...не...не...пасва прекрасно...”дисориентиран
пощальон”. Фантастично...ще тръгвам, госпожо, вие сте прекрасна...Лека
нощ. (Той се опитва да си тръгне и се връща отново)...Ами, госпожо,
мога също да използвам още едно смекчаващо обстоятелство...обстоятелство,
за което винаги съм искал Ви кажа, но се срамувах да го направя. АНА: Какво обстоятелство? ПОЩАЛЬОНЪТ: Аз съм малко сляп, госпожо. Аз съм късоглед. Късоглед, хиперметропик. (Той
тръгва.) След като си
тръгва пощальонът, с чувство на неопределена трегога обикаля на сцената,
докато се чуе изкашлянето на Дясната
обувка, после и “Ъ-ъ” на Лявата обувка. Това
обезпокоява Ана много и
се приближава към вградения шкаф, за да види какво става. АНА: Сляп...малко сляп... (Тя се смее тъжно) Какво
откритие! Също както великите открития. Поне си го признава. Поне не
го досрамя...признава си го. Каза ми нещо много на място, той не би
допуснал те да спечелят. Поне не се самозаблуждава. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Ето каква била работата! ЛЯВАТА ОБУВКА:
Този шкаф смърди. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Да, така е. ЛЯВАТА ОБУВКА:
(Миришейки себе си и Дясната обувка) Опасявам се, че ние също смърдим. Вероятно няма да
можем да се отървем от тази миризма. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Ти знаеш какво означава смърденето за един чифт обувки,
нали? ЛЯВАТА ОБУВКА:
Имам предвид те миришат на пот, на неизмити крака. ДЯСНАТА ОБУВКА: Да, права си. Сега разбираш какво означава смърденето
за един чисто нов и скъп чифт обувки, ако те миришат по този начин...Трябва
да направим нещо. Трябва да направим нешо за себе си. ЛЯВАТА ОБУВКА:
Не ми казвай, че трябва да избягаме от тук. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Малко или много. Ана, чула всичко, започва да плаче болезнено. АНА: Това не е вярно, това не е вярно! ДЯСНАТА ОБУВКА:
Съжаляваме, госпожо, ние не знаехме, че сте тук,
но... АНА: Каквото и да става, вие сте мои, мои сте ...мои....разбирате
ли? Мои! ЛЯВАТА ОБУВКА:
Ние сме твои, но не можем да понасям смрадта в този
отвратителен шкаф. АНА: Вие не миришете и си мерете приказките преди да говорите.
Този шкаф е моята гордост, гордостта на целия ми род, чухте ли ме, на
целия ми род. В него съм прибирал чеиза на баба ми, чеиза на майка ми...моят...който
продадох, за да ви купя. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Съжаляваме, госпожо, но ... АНА: Какво “но”...? ДЯСНАТА ОБУВКА:
Не можем нищо да направим за това, за което говорите.
Ние идваме от далеко и не сме свикнали да стоим в затвор. Ние сме направени
да вървим, да излизаме...да вкусваме от живота, а не да стоим както
сега...затворени. АНА: Това не е изолирана кула. Това е шкаф, убежище на
скъпи вещи, вещи, за които ни е грижа. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Но ние не можем да бъдем опазени, разбираш ли, не
сме направени да бъдем пазени, да оставим настрана, че миришем. Но това
не е добре и за теб. Ние дяволски смърдим. ЛЯВАТА ОБУВКА:
Виждала ли си някога стари стени около къщите, тези
с пълзящите растения? Колкото и хората да се опитват да запазят стените,
те се рушат заедно с бръшляните, превръщайки се и те в руини... АНА: Говорите
пълни глупости и трябва да ми се подчинявате. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Ние търпим достатъчно. И...доклкото научихме от пощальона,
нищо не е невъзможно да се случи. ЛЯВАТА ОБУВКА:
Ние искаме да кажем някои неща, от които има полза. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Въпреки това, ние намираме това положение за лишено
от логика. Най-малкото имаме нужда да излезем...макар и без полза, имам
предвид без да има особен смисъл.
В крайна сметка, трябва ли някой да има някаква причина, за да си обуе
новите обувки? АНА: Причина? Може би не причина, а случай, важен случай,
както го наричат, да. ЛЯВАТА ОБУВКА:
Съжаляваме, госпожо, ние се чувстваме дълбоко засегнати
от всичко това, но трябва да намерим решение на проблема...не сме се
родили. Ние сме още в утробата ти. Трябва да се родим. И когато казваме
това, ние не знаем дали нашият живот ще е дълъг колкото Вашия. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Принудени сме да се махнем от тук... АНА: Вие искате да си тръгнете...луди ли сте...за какво
говорите ...за какво говорите...мислите ли, че всичко, което каза старият
пощальон, е истина...Не, не всичко. Това бяха големи лъжи...лъжи на
стар завистлив човек, който се надява, че аз ще живея неговия живот...неговия
безполезен живот...без смисъл...лишен от събития...лишен от щастие.
Глупости. Много щастливи...велики...модерни неща ще се случат тук...аз
ще открия моята щастлива звезда. Тя е тук близо. Вие ме чухте да говоря
с нея. Тук, на вратата, когато тя дойде на прага...? ЛЯВАТА ОБУВКА:
Ние чухме само, че ти говориш...само ти ...никой
друг... АНА: Това е. Вие сте чули... ДЯСНАТА ОБУВКА:
Както и да, ние трбва да си тръгнем...(към Лявата
обувка) Върви...върви колкото можеш...ние просто трябва да се махнем
от тук... Лявата обувка следва Дясната обувка. Музика и едно танцово изпълнение. И преследвайки ги ядосано, тя гони ту едната, ту другата обувка. Всяка обувка се чуди как да намери изхода, оставяйки Ана на средата да сцената все още да им се моли. АНА: Моля ви, недейте...чакайте...недейте. не ме оставяйте
без надежда...моя добър приятел...недейте...аз ви обичам...обичам ви...обичам
ви... Обувките си тръгват в бавния ритъм на музиката и Ана се изправя на крака , взема един огромен нож от масата и застава на пътя им. Обувките остават неподвижни. АНА: Стой. Не мърдай. Ако мръднете, ще ви убия! Обувките, изплашени, спират и само въздишат. ЛЯВАТА ОБУВКА
И ДЯСНАТА ОБУВКА: (изплашени) Ти
ще ни убиеш! АНА: (едвам дишаща) Да, ще ви убия, ще ви убия, ще ви отрежа хубавите вратленца, ще ги нарежа на парченца, на парченца, на парченца с това (Тя посочва към ножа). ЛЯВАТА ОБУВКА:
(Към другата обувка със слаб глас) Ела,
хайде да се върнем по местата и да останем, където сме. ДЯСНАТА ОБУВКА:
(Към Ана) Прости ни...но...но...ние... АНА: Без “Но ние...”! Върнете се по местата си! Обувките се връщат по местата си , а Ана не помръдва от вратата. Дълга пауза. Зловеща тишина. Никой не помръдва. ДЯСНАТА ОБУВКА:
Ние просто искахме да излезем на разходка и да се върнем
отново. ЛЯВАТА ОБУВКА:
Само за разходка. АНА: И трите ще отидем на разходка, когато му дойде времето.
(Тя крещи от ярост) Само ние
трите заедно...Вие и аз...Само вие и аз и никой друг на този свят. Вие
сте мои и ще умрем заедно. Разбрахте ли? Ще умрем заедно. Ще умрем,
най-накрая освободени от всичко, ще им дадем да се разберат на всички.
На всички, включително и на баща ми. (Все още кипяща от гняв)
Нали така? Дълга пауза. Чува се само тежкото дишане на Ана,
която продължава да наблюдава обувките от ъгъла на сцената. |