Стефан Чапалику. ГРЕХЪТ НА ОТХАПВАНЕТО

Превод  на Румяна Соколова по едноименния разказ на Stefan ÇAPALIKU

1.

    Беше в часа по география, първият урок в понеделник сутринта, когато вратата на класната стая се отвори. Седях на предния чин близо до входа. Географията беше единствения час, в който седях напред. Това беше доста рицарски жест от моя страна, сякаш казвах на учителя и всеки друг: „ Ето ме и не ме е страх от нищо!”. Географията е предмет, който наистина харесвах и бях научил политическата карта на света на изуст. В понеделник вече почти с нетърпение очаквах учителя да ме повика по име и да ме изкара на черната дъска, когато вратата зейна отворена.

    Това врата да се отвори по време на час беше изключително рядко явление и затова направи впечатление. Вътре влезе заместник – директорът, придружен от човек облечен в бяло сако. Първият, висок и едър човек с увиснала брадичка и дълъг, тънък мустак, прошепна нещо на учителя по география и сетне се обърна към нас:
     - Зъболекарите са дошли на посещение в нашето училище. Донесли са инструменти и ще проверят всички ви, един след друг!
    Покзвайки своите изкуствени зъби, той добави:

- Mens sana in corpore sano - което побърза да преведе като - Здрав дух в здраво тяло.
    Бях вкочанен от страх зад чина си. Не знам какво се случи с мен, но напълно загубих ума си от един момент нататък. Мъжът облечен в бяло се беше превърнал във фантом.
    Заместник – директорът взе дневника и прочете първите пет имена. Бях номер три в неговия списък. Усмихна се бегло, потрепна с мустачките си и продължи:
     - Тези от вас, които са чули своите имена, вървете с доктора веднага. Останалите ще отидат по-късно, един по един.
    Станах. И другите се изправиха и продължихме по тесния коридор покрай фантома.
    Алекс, съседското момче, с което винаги играехме през летните ваканции и което беше трето в списъка, ме погледна. И аз го погледнах бегло.
     - Донесли са инструментите си -ми прошепна Алекс. - Ще ни убиват.
    Докато се влачехме надолу по дългия коридор, взех дълбоко дъх и:
     - Да избягаме!
     - OK," каза Алекс и направихме внезапен завой наляво, по пътя за спортния терен и съблекалнята на момичетата.
    Фантомът не забележи, нито пък трите момичета,които нехайно го бяха заобиколи. Всичко, което трябваше да направим е да изчакаме докато часът по гоеграфия приключи и тогава да се върнем в класната стая. Алекс имаше ябълка в джоба си, от която се редуваме да отхапваме. Може би бяхме спасени.

2.

    Бях избран да произнеса главната реч на Националния дебат по Културна политика, да придружа делегация от чужди експерти и да организирам вечерни празненства, да направя графика за срещите, на кратко – да направя всичко. В този момент на толкова много стрес, докато налапвах комбинацията си от обяд и вечеря вкъщи, се случи бедствие. И двата моста, които провинциален доктор ми беше сложил безболезнено преди няколко години, се счупиха. Бях парализиран. Не можех да си отворя устата и така бях в доста трагикомична ситуация. Повечето от зъбите ми – предни и задни, горни и долни – бяха паднали.
    Бях отчаян  и прекарах ужасна нощ, без да мога да мигна.
     - Отивай при заболекаря веднага! - нареди жена ми на следващата сутрин, докато децата се кикотеха в ъгъла на стаята.
    Позвъних на колега, на когото тъкмо бяха оправили зъбите, и му разказах за своето нещастие. Разбрахме се да се срещнем при магазина за кафе близо до офиса и оттам да отидем заедно до зъболекаря.
     - Тя е истински майстор в занаята и няма да те боли изобщо. Прави всичко възможно да не причинява болка, - ме увери колегата.
    Държах си устата затворена по целия път до кабинета на зъболекарката, поздравявайки познатите с кимване и странна гримаса, която наподобяваше усмивка. Изглеждах като глупак, докато придружителят ми дъвчеше дъвка с всичките си блестящи, бели зъби.
    Пристигнахме. Силуетът на слаба жена се появи през вратата от опушено стъкло.
     - Това е тя, - промърмори моят приятел и влязохме без да чукаме. Стоях на прага, устните ми бяха вцепенени.
    Предружителят ми ме представи с щедри, барокови краски, които се изродиха в рококо. Изчервих се заради това, което той казваше и мислеше за мен: "Защо се чувствам така? Защо не ме заведе при зъболекар мъж, дори и при такъв с груби и недодялани ръце?" Но нямах време да размишлявам. Стиснах и ръка и й се усмихнах с крива и почти беззъба усмивка.
     - Седнете - каза тя с нисък глас.
    Седнах и положих усилие да говоря.

- В истинско затруднение съм. Имам предвид като Хирошима и Нагасаки!
    Тя се засмя, миейки си ръцете в близката мивка.
     - И е истински пъзльо! - възкликна моят придружител, опитвайки се да разчупи леда.
     - Да, мога да видя това, - отговори зъболекарката. - Иначе нямаше да му се налага да идва толкова късно.
    Думите "нямаше да му се налага да идва толкова късно " прозвъняха в ушите ми, но нямах време да размишлявам върху някое скрито значение.

3.

    Когато се върнахме в класната стая след първия урок за деня, заместник-директорът, класният ни ръководител и учителят по геогряфия стояха и ни очакваха. Три изпълнени с ярост лица, готови за атака, сякаш се беше случило някакво природно бедствие.
     - Алекс го познаваме. Но не сме очакмали подобно поведение от теб. Как се осмелихте да не се подчините на заповед на заместник-директора? - крещеше класният.
    Как се осмелихме да не се подчиним на заповед на заместник-директора нито Алекс, нито аз можехме да отговорим.
     - Вие изчезнахте по време на час? - добави учителя по география.
    Алекс и аз бяхме в сериозна беда и усетихме огромните ръце на заместник-директора да дърпат ушите ни, докато той фучеше

- Ще ги накарам да изтръгнат всичките ви кътни зъби!
    Задърпа ни за ушите чак до кабинета на зъболекаря, докато изкуствените му зъби сияеха от удовлетворение.

- Вие дезертьори! Сега вижте къде се приземихте! Покажете им ада!
    Зъболекарят ни погледна с отвръщение сякаш бяхме дошли от кошара на муле или от друга планета.
    - Седни, - изкрещя той. - Отвори си устата! Кариеси по два пред-кътни и по един кучешки зъб. Ще имаш нужда от огромни пломби.
    О Боже, имай милост! Какво бяха пред-кътни и кучешки, и какво имаше той предвид под огромни пломби? Нищо не можех да разбера. Изведнъж чух жуженето на мотор и усетих метална сфера, която се въртеше в отворената ми уста.
    Мозъкът ми се вцепени и не помня нищо повече, освен писъците на Алекс, когато седна там, където аз бях седял, което ще рече в зъболекарския стол, и снопче памук втъкнато в носа ми.

4.

     - Нека се представя. Аз съм Анна.-  каза зъболекарката с мек глас.
    Аз смутолевих името си в отговор. Тя се усмихна и седна на малък въртящ се стол пред мен.
     - Сега отворете уста, така че да можем да видим Вашата Хирошима, - продължи тя, усмихвайки се отново и пъхайки инструменти в устата ми.
    Бях тотално засрамен и не знаех на коя посока да гледам. Погледът ми се фокусира върху придружителя ми, чийто врат беше проточен за да ме изучава, така както се изучава стар часовник.
     - Свършили са лоша работа с Вас. Наистина лоша, но ще видя какво мога да направя.... Така, какво имате предвид под пъзльо, а? Не сте наистина уплашен, нали?
    Тя зададе всичките въпроси докато устата ми беше отворена и не можех да отговоря.
    Паниката не продължи толкова дълго, колкото подозирах. Започнах да се успокоявам, особено когато тя се няведе над мен, за да вземе нещо от шкафчето от другата страна. Не знам. Вероятно беше случайно, но гърдите й се плъзнаха през гръдния ми кош и изпитах еротично усещане, каквото не бях изпитвал преди. По дяволите! Ето, стоях с отворена уста, тероризиран от разпятието, което ме очакваше и насред всичко това...   похот!
    Тя отново ми се усмихна и ми каза, че ще трябва да дойда пак на следващата сутрин. Бях объркан. Исках да разкрия на придружителя си какво съм изпитал, но реших да не го правя. Страхувах се, че ще повтори своята прословута забележка за това, че хапането е грях само за тези, които нямат зъби.

5.

    Разказах ви историята на своето изживяване със зъболекари през детсвото ми, просто, за да изясня, че не вярвам в това, което хората казват за изживяванията в ранното детство, които се отразяват в целия живот по-нататък. Само хора, подчиняващи се на определени норми прилепят това вярване, а и аз не харесвaм този тип хора. Моето изживяване ме научи на противното. Започнах да харесвам визитите си при моята зъболекарка Анна.  
    Тя продължи да ми определа часове в странни моменти от деня, когато няма никой друг в клиниката. Изчисти всичките ми останали зъби и масажира венците ми. Страхувах се при вида на иглата й. Веднъж използва три пълни ампули упойка за един зъб. Единственото, което Анна отказваше да направи беше да извади кътниците.
     - За отстраняването им ще Ви прехвърля към друг доктор. Той е опитен и е правил това през целия си живот. Не се притеснявайте, той е истински професионалист.

- Добре, - отговарях. - Вие сте експертът. - Бях заложил цялата си душа в ръцете й.
    Тя продължаваше да ме докосва все повече и повече по време на последвалите прегледи, но беше сменила тактиката. Не само гърдите й се плъзгаха по моите все по-често, но и вдигаше единия си крак, докато размесваше сместа, и нейото бедро, стегнато и сочно, се отъркваше в рамото ми. Започвах да треперя всеки път, когато се приближеше към мен. Но нищо не излезе от това. Трябваше да седя там с отворена уста и да правя всичко възможно да опазя зъбите си сухи от слюнката. Мъчението продължаваше.
    По време на друг час при нея, когато се беше уверила, че упойката от иглата е дала своя ефект по устните ми, Анна се наведе, за да вземе нещо от другата страна на стола и почувствах бедрата й да докосват коленете ми за кратко. Тя се усмихна, а аз направих безвкусна гремаса заради упойката.

6.

    Отидохме при възрастния стоматолог на следващия ден. В момента, в който видях стария човек със сива коса, бях сигурен, че той е първият ми зъболекар – онзи от училище. Бях сигурен, че съм го разпознал и започнах да треперя на прага.
     - Ето го докторе. Този мой приятел има нужда от изваждане на кътник. Ето този, - каза тя, посочвайки на рентгеновата снимка.
     - Хмм, - изръмжа той и тогава прошепна нещо на Анна с нисък глас. – Седнете - каза той, обръщайки се към мен.
    Аз седнах. Същия ритуал. Аз, с уста, широко отворена, и стоматолагът, въртящ различни инструменти в ръцете си. Той се намръщи и взе дълга игла с дебел връх, най-дебелият, който съм виждал.
     - Отворете по- широко, - изръмжа той. Аз отворих, колкото можех повече, докато челюстите ми започнаха да ме болят. Той заби иглата някъде в гърлото ми и усетих главозамайваща болка. Изстенах, докато той отстраняваше иглата и я слагаше в контейнер.
     - Ще боли. Зъбът е инфектиран и трябва да бъде изваден, - изръмжа той отново.
    Анна, която още беше с мен, се приближи повече. Тя беше нежна. Взе ръката ми като на дете и ми даде малка бяла кърпичка.

- Тук съм, до теб,- прошепна тя нежно. - Заедно сме тук...
    Имах проблем с възприятието и не можех да реагирам. Погледът ми се замъгли, въпреки че се взирах в Анна. Погледнах нагоре за милост и... моментът на истината настъпи. Той заби пинсетите си в устата ми и започна да дърпа кътника. Помислих се, че ще умра. Той дърпаше и буташе, но зъбът не искаше да помръдне. Болката беше непоносима. Тресях се. Изглеждаше сякаш той дърпаше всичко от съществото ми – главата, сърцето, стомаха... всичко. Набута дебелата си ръка с всичките й вени в гърлото ми, в хранопровода, надолу към червата. Пищях и крещях и все пак гласът ми беше немощен. Тогава малка част от нещо изхвърча от устата ми.
     - По дяволите! - изсъска той високо.
    Станах блед. Вкочанявах се и започнах да се треса в конвулсии. Не можех повече да контролирам крайниците си, най-вече долните. Те подскачаха наоколо. Бях загубен.
     - Трябва да излезе! - изрева той като див звяр и много пъти заби пинсетите си в разкъсаната ми паст.
    Несвързано се носех в безсъзнание и се връщах обратно. Терперех и се тресях. Краката ми се гърчеха неконтролируемо като откъсната опашка на гущер. Това беше катаклизъм. Тогаво замъглено видях Анна да се качва върху мен. Тя нагласи дупето си някъде под безжизнения ми корем. Разгъвайки тялото си над моето, тя изглежда ме стискаше и на пристъпи се кривеше по време на последното действие. И тогава... всичко свърши.