Стефан Чапалику

I am from Albanian

 

Превод от албански Наталия

 

 

Да. Отново тази гадна покана! Как е възможно? Как е възможно? Как е възможно да идва винаги, когато не трябва? Кога ще имам и аз веднъж само късмета с поканите да отида в чужбина? Кога? Ха… чудно, а? Щом започне тази гадна работа и поканите за участие в официалните срещи в чужбина започват да ми идват винаги по времето, когато ми идва и той, цикълът…ах, да…(смеейки се на себе си с ирония) менструация, как

то му казват по принцип.

 

(Отваряйки куфара си) Да добре. Точно в най-лошото време. Точно, когато не трябва. и казват след това защо се ядосваш? И как да не? От една страна пътуването, а от друга страна той. Просто е. Отговорът е лесен.

 

Започват грижите. Всякакви грижи. Но най-гадното, онова, което ме кара да се ядосвам още повече е , че трябва да взимам със себе си този куп тампони, да ми заема място в куфара за пътуване, колкото и всички други дрехи.

(Обръща се към зрителите) Особено първия ден ще ми се наложи да прекъсвам събранията, за да ходя в тоалетната и да се сменям. Представям си как в най-важните моменти на събранията чувствам как се намокрям от долу. Това ме кара да зашия една широка усмивка на лицето и да стана и да изляза заедно с моята официална чанта, в чантата, в която държа тампоните.

 

След около десетина минути със същата усмивка влизам пак в залата, подмествайки постоянно от мястото му моя приятел австриеца, един възрастен мъж, симпатичен старец, с когото се познавам от много години. Той е първият човек, с когото съм се запознала. Случайно. Столовете ни се паднаха един до друг. Какво да правиш, азбучен ред: Албания, Австрия, Беларус, Белгия, България и т.н.

 

Моят австрийски приятел, който ми изглежда сякаш е роден в Европейския съвет, колкото пъти влизам и излизам от събранието, ми казва леко и с невиждана учтивост: „Мадам!” и протяга старческата си ръка, показвайки ми стола. И ме гледа често с нежен поглед, ще си речеш , че знае добре какъв ми е проблема.

 

(На себе си оправяйки дрехите в куфара).Същото нещо и този път.Сега вече не го разбирам.Или на мен ми идва цикълът по най-объркания начин в света или Европейският съвет организира събранията на Съвета за защита на околната среда според календара на менструациите ми.Но както и да е няма какво да се прави:Налага ми се и да съм на събранието по опазване на околната среда и с тампони.Ха-ха (смее се).

 

Дай Боже, имам виза. Да, обнових я скоро,така че трябва да взема само билет.Ах,да.Трябва да стоя будна…постоянно.Тирана-Цюрих и после Цюрих –Страсбург. И особено това второто, Цюрих-Страсбург,с автобус.Ха де, да отидеш в Европейския съвет никога не е лесна работа.Трябва да чакаш винаги най-евтиния билет и да избереш най-дългия и най-трудния маршрут.Това е едно правило, което не може да бъде обсъждано, стара Европа.

 

(След това поставя куфара вертикално,отваряйки преградите му,крие се зад тях, маха халата и се облича с пътнически дрехи: дънки и блуза).

 

Един звук от тонколона отвън: Обърнете внимание! Обърнете внимание! Пътниците за Цюрих,изход №3

 

(Хвърляйки едно око на пътническия куфар). Да,точно! Забравила съм обикновените неща,онези,които ги забравям винаги: всичките документи за събранието,включително бележника,зарядното на GSM-a и лицето на любимия ми. Билета,паспорта,парите и себе си,съм ги взела.

 

(Обръща се към зрителя). В Цюрих слизам късно. Нареждам се както по принцип в коридора на „Гражданите извън Европейския съюз” и чакам в края на реда,който не помръдва изобщо. Ще се пръсна да запаля една цигара.(трепери от нетърпение)Накрая пристигам. В този момент един куп полицаи се събират да разберат моята лична държавна идентичност. Ето,започнаха да звънят по телефона и да вкарват и изкарват моето лице в някаква магнитна машина.

 

От лявата ми страна погледът ми улови залепен на един ъгъл на стената плакат със снимката на 4 човека обявени като много търсени,’’Търси се жив или мъртъв”. В средата на плаката седи блестящата дума”Албанец’’. Четири млади момчета са. На външен вид изглеждат нормални хора ,със спокойни лица и не изглеждат изобщо криминални типове,гледани по филмите. Но кой знае.

 

Аз стоя с куфара в ръка пред стъклената кабинка на полицията, докато търпението ми се изчерпа и питам полицаите дали приличам на  някого от портретите на стената. Късно разбирам,че моят въпрос един от полицаите го взима на сериозно.

 

-Но тук в паспорта пише, че сте жена?-пита той, без да вдига глава от паспорта.

-Така ли?!!!-отговарям аз-със сигурност трябва да е станала грешка-и усещам отново,че съм мокра отдолу.

-С кого се подигравате Вие?-каза тогава най-дългият от тях.

 

Побърквам се. В този момент се включва един друг полицай и ми казва на развален английски език, че аз  не трябва да задавам повече въпроси и , че това е една нормална процедура на проверка. Добре. Давам си кураж и търпя. А пък полицаите продължават тяхната нормална процедура на контрол. Забелязвам, че никой не е останал на този изход на летището,освен мен. Може би след половин час,  полицаите решават да ми върнат паспорта с една стандартна маймунска усмивка и ми разрешават преминаването.

 

Нервите ми са скъсани и ако в този момент има един единствен начин, за да се върна в Албания, ще го направя без най-малко колебание. Но е 10 часа вечерта и само такситата са останали в лекия дъжд.

 

Уф… Излизам най-накрая от летището и отивам на мястото, където по принцип тръгват автобусите за Страсбург, мястото, на което казват „shuttle”. Бързайки, взимам паспорта, за да го сложа в чантата с билета,който ми е останал в ръката от проверката.

 

-Извинете, извинете-чувам един мъжки глас отзад и бързам още повече. Само този ми трябваше сега.

-Извинете! Мадам!-продължава отново гласът зад мен и ме кара да се обърна само в профил. Бе едно момче чистач на летището, което ми каза задъхано, че ми е паднал билета.

 

Не ме оставят глупаците. Благодаря, но не е моя-казвам му гневно и го оставям да ме гледа като глупак. Какви са тези типове, които едвам чакат, за да те заговорят! Влизам набързо в автобуса, който е спрял на изхода отсреща.

 

(Сяда върху куфара) Мисля, че се спасих. (Отваря чантата,за да извади червилото и остава учудена).Уау…Билетът. Да даде Господ да не си е отишло онова момче чистачът и тичам още веднъж от автобуса, молейки шофъорът да ме чака.

 

Онзи,който ми изглеждаше преди малко като глупак, е оставил билета при информацията.

 

Не сме повече от 10 човека в автобуса. Сядам в началото, от дясната страна на шофъора  и неочаквано започвам да усещам ужасен поглед. И само след няколко секунди забелязвам, че зад седалката на шофъора, от моята лява  страна, има една пластмасова кошница, пълна със сандвичи и една друга кошница, пълна с бутилки вода. Гледам с крайчето на окото и на разбирам какво правят там, да кажеш, че са ги оставили само да ме изкушават. Чакам и не правя нито най-малкия жест.

 

Автобусът тръгва. Една дебела жена, която каза няколко думи на шофъора, влизайки, се нахвърли безмилостно на кошниците .Взима 3-4 сандвича и две бутилки вода, колкото да ми даде да разбера, че трябва да побързам и аз, че иначе кой знае какво избиване може да направи един друг дебел господин там в края. Въпреки това взимам един сандвич и само една бутилка вода. По-добре така, защото иначе кой знае какво ще кажат за мен.

 

Всички спят. Аз дремя и гледам с края на окото в тъмнината ту шофъора, ту него. Какво мога да видя през стъклата. Господи всичко е наред, правилно, точно както пътя в косата на шофъора.

 

(Става и взима куфара в ръка, вървейки).В Страсбург пристигам след полунощ. Един мой колега от работата ми е дал един адрес на евтин хотел с името ‘’Брюксел”. Аз винаги като глупачка съм спала из скъпи хотели, които са ошушкали всичките пари за деня.Този път съм решила да не ми яде кучето пръчката. Трябва да свикна с Европа.

 

Но хотелът е бил на майната си. Махам  за да го намеря, а пък дъждът продължава безспирно. Този дяволски куфар, напълнен с тампони,ми взима душата. Но ето. Най-накрая. Ето и хотела. Намерих го.

 

(На себе си) Какво направи бе, Викторе? Но защо бе в такива смотани хотели ходите вие, когато идвате в Европа?!!! О,Господи. Не си виновен ти. Какво да правиш? Сега аз нямам нито време, нито възможност да намеря друг хотел. Да,точно както пансионите на Балзак,  както съм си ги представяла, когато четох книгите му на младини.

 

Отче наш, който си на небето

да дойде твоето царство

Майката ти, бе Викторе

която я имаш и я нямаш.

 

Псувните са ми зашити на лицето и това го забелязва и рецепциониста, който ме гледа малко уплашено. На него не му я продължавам изобщо. Грабвам му ключовете по най-безсрамния начин. Влизам в стаята и лягам да спя като умряла.

 

(Отваря отново куфара и поставя преградите във формата на леглото и пада върху тях и след известно време става уплашена, викайки силно).

 

Какъв е този мрак, който ме обгражда?!! Какъв е този чужд мрак?!! Един мрак, различен от обикновения, една неопределена разлика, но със сигурност вражеска. Защо съм тук,как съм дошла?

 

(За да намери отговор на тези въпроси,протяга ръка в средата на леглото и я изтегля бързо с отвращение. Изглежда сякаш нейните пръсти пипат някой.)

 

Този свит гръб, какви са тези чужди прешлени ?!!! Мускулите са някой под разтегнатия плат на пижамата. Няма никакво съмнение, австрийският господин е, който спи на моето рамо, точно той, един възрастен мъж, или симпатичен старец.Той, който стои отгоре ми в голямата зала на събранията на Европейския  съвет.

 

Да, да, няма съмнение за мотиви, които още не знам, мен са ме довели тук насила, против моята воля. Отвлекли са ме. Фактът, че съм легнала в леглото до един възрастен мъж, с който несъмнено, съм прекарала нощта, ме кара да си представям най-лошите неща.

 

Да! Хваната съм от тези 4 човека, чийто лица бяха обявени на летището в Цюрих, на  плаката с думата ‘’Албанец’’, която блестеше. Отвлечена съм, докато пътувах, сновейки или докато ходех из Страсбург по онзи път малко убит откъм  хора, за които ми каза моя колега от работата, Виктор.

 

Та много добре може да е имал скрит и предвиден добре план между моя колега от работата, Виктор, и другите 4 албанци. Но хубавото на тази работа е, че тези четиримата, тоест похитителите, бяха моите приятели от детството. Бяхме в един клас от 1-ви до 8 -ми . Спомням си имената им: Андрея, Алекси, Нико и Лека. Да, трябва да е истина. Всичките живеят далеч от Албания. Емигрираха в Европа.  

 

Облечени както и да е, с някакви играчки във формата на оръжия, са ме сложили отдолу и са се подиграли с мен. Единият от тях, който ми се струва, че беше моя приятел от банката, ме дърпаше за блузата, а някой друг удари с ръка чантата ми с документи от събранието и бележника ми за работа, който се разпръсна наоколо.

 

- Ти не ни защити! – ми извикаха.

- Но аз не можах.

- Ти ни видя на летището в Цюрих и не направи нищо! – продължиха те.

- Но не бях сигурна дали сте точно вие.

- Не беше сигурна, а?!

- Даже аз съм тръгнала за друга работа. Официална работа за

  защита на околната среда.

 

Но те се изсмяха още повече, особено след думите „защита на околната среда” и изчезнаха.

 

Да, да, без съмнение те са ме вкарали насила в колата, завързали са ме, запушили са ми устата с парцал и са ме занесли през нощта в хотела. Приспали са ме с някакъв наркотик, съблекли са ме, хвърлили са ме в леглото и са ме изнасилили, мятайки ме при моя стар приятел австриеца.

 

И сега разбирам причината защо тези в Цюрих ме претърсиха по такъв начин. Със сигурност европейският интерпол е направил своето и има пълната информация за това, което е станало. Но онези неграмотни полицаи, въпреки че са се усъмнили, не са успели да направят връзката.

 

Наистина, това преправяне на онова, което е станало ме учудва за нормалността си. Да, да, ясно, напълно нормално е на една млада и красива жена да и се случи този вид насилие. Готово свиквам да си мисля , че обратното щеше да е странно и неприемливо.

 

Но сега не е момент за философии. Време е да изляза от този хотел при каквото и да е условие, да разбера добре адреса, на който се намирам и да предам моите похитители. търся бележката с адреса, който ми беше дал Виктор и нея намирам.

 

Не знам. Разкъсва ме силата на моя обикновен живот, който имам в Тирана, отвлечена съм от близките ми, от моите любими хора, от моя малък апартамент.

 

( На себе си) Достатъчно сега, няма да търпя. Бавно си издърпва десния крак и го измъква от купа одеала. Колко много усилия полагам , за да не докоснат господина, който спи, похърквайки леко. Докосва с крак този отвратителен килим под леглото, който е толкова чужд, колкото и тъмнината, която ти пречи да виждаш. Слага крак на земята след това и левия крак; постоява права седнала за кратко в ъгъла на леглото; след това става изведнъж.

 

(Обръща се към зрителите) Само по риза съм, но това не ще рече нищо. Това не е моята риза. Никога през живота си не съм имала подобна риза. И това облекло го чувствам чуждо, непознато. Толкова чуждо, че я къса и я хвърля от далече  с едно неочаквано движение. Тогава намира дръжката на врата, отваря я и излиза от стаята.

 

Я къде съм в един напълно обикновен коридор,  анонимният хотел е пълен с врати, а ето и главният вход на хотела. Няколко известни художествени репродукции са окачени на стените, има и четири стари фотьойла и една малка маса сякаш, за да потвърдят впечатлението ми, че тук чуждото е комбинирано по отвратителен начин, с това, което е видял някой друг. И как би могло да е друго яче.

 

Престъпниците използват този малък хотел за техните черни дела и не полагат никакво усилие да го обзаведат по оригинален и съвременен начин. Защото тяхната цел не е начин на живот, създаването на едно семейно огнище, изпълнено с любов, а създаването на отврaтителни престъпления и тишина. Следователно тук обзавеждането не е от голяма важност.

 

Много пъти, готова да избледнее, една сива светлина хвърля върху коридора на хотела сива сянка, която достига върха на пръстите. Спирам на прага и хвърлям поглед. Вътре виждам един тъмен квадрат пред дивана, две канапета, една табуретка, четири стола и плота на рецепцията. Всичко ми изглежда плашещо, чуждо и същевременно много познато. Преди всичко сякаш е видяно някъде или по-добре сякаш е нещо  овековечено някъде другаде.

 

Без съмнение в този коридор трябва да се е развила най-криминалната и най-необяснимата част от моето похищение. Това доказват няколко чаши, едно шише с коняк „Скендербег”, кафените чаши и пепелниците с фасове от цигари. На земята има един пакет цигари „DS”, празен.

 

Отивам при вратата пред прозореца на хотела и притискайки гърдите и корема си зад прозореца, гледам навън. Хотелът е разположен на една улица, която отговаря на престъплението, в смисъл, че е една тясна улица или по-скоро уличка. ето къде са и колите, разположени една до друга плътно, също така и отвъд улицата, надлъж по тротоара. Ето ги още отрупаните магазини, с още неосветените витрини, в приземния етаж на отсрещните блокове: това са месарницата, парфюмерията, един бутик. Лампите на уличите все още светят жълти в сивия въздух.

 

Треперя от студ. Уф… (Премества се от мястото и се скрива в единия ъгъл на сцената) Замесена в тази каша разбирам, че не мога да предам похитителите си, както си мислех. те със сигурност трябва да са се разбрали предварително с моя колега от работата, Виктор. Затова, защото довеждайки ме в този анонимен хотел, на тази анонимна улица, далеч от онази, която е моята околна среда, те по някакъв начин са ме накарали да изгубя смисъла на моята същност.

 

Коя съм аз? Не знам. Може да съм самата аз, както може и да съм някоя друга. Ако продължавам да съм аз, ясно е, че ще трябва да се разбунтувам. Но ней си, както разбирам наистина съм някоя друга, кой ми казва,че  тази ситуация, в която се намирам не е сегашното ми нормално състояние, поради което нямам никакво право да се бунтувам? Накратко кой ми казва, че моите похитители не са създали за мен една нова личност, която отговаря на техните цели? Но след това какви са техните цели?

 

Трябва да облека една риза, да отида в кухнята на моята къща в Албания, да взема един поднос, където да поставя чашите, пепелниците и кафените чаши и да ги измия всичките, така, както ме е учила майка ми. След това трябва да отворя вратата  на моя апартамент, да взема бутилката мляко, която ми донася една селянка от Фарк, и с която разменям винаги топли думи. Да, ще трябва да го сложа в една тенджера, да го сложа на котлона, да го оставя да се свари, да напълня кафеварката, да изчакам да се направи кафето и т.н.

 

В моята къща със сигурност бях жена с има, със социално положение, с професия; тук нямам нищо или по-точно съм онази, която съм. Но каква съм? Ето ключовият момент. За да разбера трябва да знам как мислят похитителите ми за мен и за това коя съм.Но, за да разбера това трябва да правя, каквото те искат. Лека, по-лека, чрез онова, което ще искат от мен да направя, ще разбера най-накрая коя съм.

 

Един дрезгав и ядосан глас вика отвън: Ева! Ева!

 

(Плашейки се още повече) „Ева!” Името е „Ева”. Ето моето ново име е „Ева”.

 

Понеже, както изглежда, в този хотел сме само ние двамата: аз и старият австрийски господин, онзи, който спеше до мен, мога да кажа със сигурност, че този глас е негов, и че той пак с такава сигурност, че Ева съм аз. Ето една изяснена точка от похитителите: за тях аз се казвам Ева.

 

От тази Ева ще се очаква да казва всичко: от къде идва и какво иска, кога е родена и защо, на коя дата и кой час, кой я чака тук в Европа и защо, колко пари има този, който я чака и как ги е спечелил. По-късно след като и позволяват да влезе и разрешават да отиде в стаята, да отвори прозореца, да каже ако е един красив или лош ден и лед това да подготви закуската. Точно така, както го беше предвидила и както беше неизбежно.

 

И така това е моята нова идентичност. старата има голяма възмижност да съм я изгубила и да не я намеря повече.

 

(В този момент се чува едно силно звънене на телефон със старата мелодия на Армстронг „What a wonderful world”, която изкарва героинята от тревогата и те идва на себе си.)

 

Господи! Какво беше това?!!! Какъв беше този кошмар?!!! Аз съм сама тук. (Отваряйки ръце и вдигайки ги нагоре). Сам сама. ( И започва и тя да пее песента на Армстронг).

 

Въпреки това силното и страшно чувство на това, което изпитах по време на съня ми се е запаметило в ума ( ми се е залепила като шермашек за тялото). Не е лесно. Обръщам глава към прозореца и се убеждавам за последен път, че на леглото ми няма никой и още по-малко моят стар австрийски приятел.

 

(Облича се с един официален костюм. Взима в ръка работната чанта и заема някъде място все едно е на събрание.)

 

- Уважаеми госпожи и господа, добре дошли на 21 събрани на комитет за защита на околната среда на Европейския  съвет. Преди всичко ще обсъждаме предложенията, които имате за днешната програма. – това е гласът на началника на комитета, който чувам зад вратата, защото както винаги съм закъсняла.

 

Отваря леко вратата и сяда на мястото, където е написано „Албания”. Празният стол ме е чакал с едно абсолютно безразличие, ще речеш, че нищо не е станало по пътя за него

-Ха де, ние имаме един празен стол, който ни чака, независимо от трудностите, за да го заемеш.

 

Но за учудване отстрани до мен не е старият австрийски господин. Някой друг е седнал на мястото му. Един млад джентълмен, стои точно отсреща на стола, където е написано „Австрия”. Той ме поздравява сладко, подава ми ръка и ми казва с усмивка, че аз съм била десетата албанска представителка, която е сядала на това място от пет години насам. Засмях се с яд.

- А ние сменяме представителите само, когато умрат. – той ще ме утешава.

 

Това ме кара да разбера, че моят стар приятел, симпатичният старец, с когото според съня ми бях прекарала, е умрял

 

Както винаги по време на цялото събрание говорят само немските, английските, френските и скандинавските представители.Понякога, за гарнитура, думата взимат и италианците, гърците и испанците. Другият лагер, онзи с равни права и право на присъединяване, слуша само за удоволствие. Гледам как стават един по един представителите на бившите съветски републики за да пушат в коридора и слушам как се чува техният руски език чак до залата. Всичките са млади, относително млади като мен и контрастират силно на представителите на западните страни. Тази последните всичките са опитни бюрократи от онези, които не могат да бъдат излъгани лесно, възрастни мъже и жени, старци с усмихнато лице преди пенсиониране.

 

Не е ли по-добре и аз да изляза да изпуша една от моите цигари в коридора, присъединявайки се към руско говорещата група, или да стоя тук до края? Или да тръгна веднага да се заинтересувам кога ще ни дадат парите?

 

(Отваря чантата, докосва един тънък портфейл). Интересно! Холандския представител говори за конкретните възможности за отваряне на озонова дупка над нашия континент, за мерките, които трябва да се вземат за включването в системата на образованието на определени текстове за защита на околната среда, за бъдещото събрание на министрите на околната среда във Франкфурт, както и за ратификацията на препоръчания проект за европейското правителство.

 

Както можете да си представите, лично аз нямам никаква точна идея за това, което се говори. Идвам от едно място, където  и отварянето на една озонова дупка над нашия континент да е истина, то тази новина или ще се публикува в последните страниците на вестника или ще я съобщят по телевизията в рубриката „Любопитно”.

 

Дългото събрание свърши късно след обяд, когато и се съобщи една покана за участие във вечерята, която се организираше от представителката на Италия и която се преместваше във Външното министерство.

 

(Пауза. Тя изкарва от куфара две чаши и ги пълни с червено вино).

 

Отидох. И на вечерята местата са определени отново по азбучен ред, на за разлика този път са според първата буква на фамилията, а не според държавата. Сядам там, където намирам името си. Докато ръководителят на комитета започва отново с неговия стандартен английски.

 

След него говори италианската представителка или смеещата се без причина:

“Gentili signori! Sono molto lieta dirVi che la essperienza di Consiglio d’Europa mi fa orgoliosa e sara sicura che mi servera nel mio onorevole prossimo lavoro. Grazie di essere venuti! Ma sopratutto vorre ringraziare il preside…”.

 

Щом на нея и пресъхна устата, започна мелодията на лъжиците и вилиците над чиниите. От лявата ми страна има една суха финландска госпожа, която може би е и единствената, която не пипа нищо, даже гледа един вид с погнуса чиниите отпред. От дясно стои един мъж със замръзнало лице и крив врат, който не знам от къде идва.

 

- Нека да се представя, името ми е Раета. – каза финландката.

- Моето име е Диела.

- От къде сте? – продължи заинтересовано тя.

- Аз съм от Албания – казах, без да ми трепне окото, както правя рядко в живота.

- От Албания?!!! Много ми е приятно – каза тя, движейки се някак си от мястото си, сякаш се е срещнала с някакъв марсианец, или все едно иска да каже „ Да не дава Господ!”

- Да. – и казвам аз с един такъв тон,който те кара да разбереш израза  „Какво да се прави. Случват се и такива нещастия. Такъв е живота.”

- Какво е времето в вашата страна? – продължи тя, освобождавайки ме от това неудобство,

- О, ние имаме много хубаво време. – се гордея аз.

- О, скъпа, вие сте късметлии. – каза отново тя.

- Знам. – казвам аз и си мисля „ щастливи та няма накъде повече.”

- Какво е времето в вашата страна? – питам след това аз, без да имам ни най-малка представа, къде се намира Финландия.

- О, много лошо. – казва тя тъжно.

- О, много съжалявам за това. – казвам и аз със съжаление.

- И аз. – казва тя.

 

И така, както можете да си представите беседата продължи с други формули, като тези, които приличат на лозунгите, научени наизуст още в детските години от типа: „Пазете се от крана!”, „Мийте ръцете преди ядене!”, „Работата е уважение!” и т.н.

 

Въпреки това не продължавам повече, навеждам глава върху моите чинии, които се сменят много бързо. Малко по-късно, след като изпивам няколко добри чаши вино, забелязвам, че тънката и суха финландска приятелка, която до преди малко беше от лявата ми страна, липсва. Точно отзад, което е и най-лошото, забелязвам, че и непознатият от дясната ми страна, онзи който не си обръща врата, е избягал, може би за хотела.

 

Как е възможно? Как е възможно хората, които в началото на вечерята са  „много ми е приятно да се запознаем”, да ме изоставят?!!! Ха де,  внимавах много да не си пълня бузите и само си помагах да преглъщам с някоя глътка питие. Нищо повече. Дяволска работа!

 

Сама на масата, грабвам пълната чаша и тръгвам да търся старите ми приятели. Щом правя две крачки, виждам, че протокола е „много ми е приятно да се запознаем”?!!! Средата на ресторанта са я заели една група непознати, които си говорят на техния красив руски език. Разбирам само няколко думи от типа „ spasiba, pazhallusta, zdrastvujtje” (благодаря, заповядайте, здравейте). Всички са се събрали заедно: руснаци, белоруси, естонци, литовци, латвийци , украинци, молдовци, грузинци, азърбейджанци, таджикистанци, туркменистанци и разни други станци. О, Господи!

 

Избегнах онази голяма група и затърсих отново моята слабичка приятелка и така, лутайки се, се озовавам между няколко други непознати, само че този път в една по-малка от другата група. Там си говореха яко на сърбо-хърватски. Няколко сърби, черногорци, хървати, словенци, македонци, бошняци, но и някои българин, откъснат от голямата руско-говоряща група, който се е присъединил към тях. „Kako si ti?, dobro vjece, izvolitje, nje mnogo”,  и други думи като тези ми напомнят времето на комунизма, когато гледах скришом по телевизията югославските канали и чувствам някаква носталгия. Но…

 

Това е моята втора несполука. Продължавам пътя с трета чаша в ръка. Опитвам да се доближа до старите европейци. Германците са събрали около себе си не само австрийците, швейцарците и люксембургците, но и чехите, словаците, поляците и унгарците.

 

Вървя, грабвам четвъртата чаша и се приближавам към старата група на европейците. Техният френски език блести толкова много, че чак ми заслепявя очите, ядосвайки се, че никога не успях да науча този език.

Най-накрая разочарована, че няма накъде повече, пълня пета чаша  и съм готова да извикам „Еврика”, когато забелязвам една самотна, мургава госпожа в другия край на залата. Спускам се като ястреб с надеждата, че е гъркиня, и че с нея може да започна на английски и да пия отначало.

 

Пълня още една чаша за непознатата в знак на приятелство и доброжелателство и се приближавам, протягайки чашата и казвайки единствения израз, който знам на гръцки “Kalispera” („Добър вечер”). Но тя веднага ми обърна гръб. Не се ядосвам, защото така или иначе  е единствената ми останала надежда и като един играч на покер изкарвам от ума си магическата дума „Cheers” („Наздраве”).

 

Тогава тя ми се усмихва с доброта и ми казва също на английски:

- Благодаря. Не пия. Аз съм от Турция.

- Да ти сера на лицето, си казвам, усмихвайки се.

- От къде сте? – пита ме тя след това.

Какво значение има. – казвам на албански и избързвам: „От Албания”

- От Албания?!!! Много ми е приятно да се запознаем Албания.

- Моето име е Диела. – и казвам.

- О, Албания! – продължава тя и ме пита с такова учудване, че няма на къде повече – Вие пиете ли?

- Малко – й казвам и чувствам как ми притъмнява пред очите от виното.

- О, Албания! – продължава отново тя.

- Диела! – и казвам

- Да, да, Диела. – казва тя. Аз познавам Албания много добре. Аз знам вашия национален герой Георги Кастриоти – Скендербег, но съм чувала също така за Майка Тереза, Енвер Ходжа, косоварите, Кукъш. – казвам си това е фантастично.

- Особено, това последното. – изшептявам на албански.

- Какво казвате? – пита тя и разбирам, че  както изглежда има на ум да говорим за нашата славна история и особено за онази общата, без да постави капка вино в уста и затова я прекъсвам:

- Извинете да знаете къде е тоалетната?

- О да в началото. – казва тя и ме освобождава най-накрая от това историческо мъчение.

 

Тръгвам към тоалетната. Взимам отново поредните тампони от чантата, и поклащайки се леко отварям вратата на тоалетната. Точно в този момент започва да ми се гади. Усещам, че не съм добре. От пиенето е. Затварям и отварям очите си отново. Но пак е същата гледка. Държа се за дръжката на вратата, но гледката не се променя. Не. Не е от пиенето. Пред мен стои той, благородния и симпатичен господин, австрийския старец. Онзи, с когото бях прекарала нощта в съня си, и който ми казаха, че е умрял. Обърквам се много (лошо).

 

- Мадам. – ми казва той и аз познавам някогашния глас отведнъж. Мекият звънлив глас. Протяга ми ръка, същата е като онази, която ми преместваше стола на събранието : съсухрена и с кафяви дълги пръсти.

 

Заставам на колене и му целувам ръката, казвайки му „Господаръо мой” сякаш бях пред един архиепископ. Той ме вдига от земята и много внимателно ми казва, че от цял живот ме чака и лудо желае да танцува с мен.

 

От удоволствие излязох, без да се преоблека. Поставих чантата си върху един стол и му се хвърлих в обятията.

- Изберете музика. – ми казва леко в ухото.

- Първоначално Щраус. – казах аз.

- Ооо, какъв комплимент. – потвърди той и започнахме.

 

- Сега е ваш ред за избор. – му казах.

- Не. – каза той. – Защото ако ме оставиш ще избера пак Щраус.

Разбрах, че не се майтапеше и изпрах едно аржентинско танго.

 

След тангото усетих, че най-накрая и двамата бяхме привлекли вниманието на другите. Вниманието, но не и възхищението. Тогава поисках един „туист”, след това „рок енд рол”, след това един „хард рок”. След този последния забелязах, че австрийският господин се предава.

 

Усещам очи, които ме гледат втренчено. Това са замъглени очи. Не ме гледат вече като нормален човек. Това са очи, които нямат повече никаква връзка с това да бъдеш с колега. Очи, които ме събличат от главата до петите, които ме изкарват гола и ме облизват. Всички наведнъж.

 

Не знам защо, но не мога да търпя повече. Старала съм се да съм, да съм, да съм, приемана така естествено, и без да се преструвам, но разбирам най-накрая, че съм там сам сега, че са ми се показали бедрата от танцуването, и затова хващам силно ръката на моя австрийски приятел.

 

Да излизаме от тук! Излизаме! Искам да ме съпроводиш. Как, за къде? Искам да се върна. Излизаме. Не ме питай за къде. Ще ти кажа, когато излезем. А сега. Ще ти кажа… В хотела?!!! Не. В никакъв случай. По никакъв начин. Не искам да го виждам изобщо онзи хотел. Не, не искам. Не искам даже да взема чантата нито нещо друго от онзи хотел. Страх ме е. Искам да се върна.

 

(С висок глас) Къде?!!! Искам да се върна в къщи. В моята къща. При майка ми. При майка. При моята майка и в моята къща. Но искам да ме изпратиш до някъде. Поне до полицаите. Те искат някаква гаранция. Не искам да ме безпокоят повече. Какво каза?! Те не искат гаранция когато излизаш. Тебе те мързи, ще ме изоставиш ли? И ти ли? Но тогава защо ми се противопоставяш? Какво съм ти направила че ми противоречиш? Ти си един истински джентълмен. Не трябва да ми противоречиш, въпреки че къщата ми е далече. Не казвам да дойдеш до там. Можеш да ме оставиш и по средата на пътя. Но поне ме придружи да изляза от тук. Казах ти до полицаите.

 

Какво каза?!!! Мъртъв си. Не е възможно, ние танцувахме заедно и ти се забавлява. Аз не сам танцувала никога в живота ми с мъртвец. Даже аз никога не съм танцувала с чужденци. Върви с мен. Не ми казвай не. Моля те…

 

Какво искаш от тук не мога да се върна?!!! Да остана тук?!!! Знам го. Вярвам ти. И аз искам. И аз искам много. Но не можем сега. Сега съм с тях. Дойде ми изведнъж. Изцапана съм с кръв. Тече ми. Вярваш ли? Тече ми. Изцапана съм с кръв. Цялата съм в кръв. Ще те оставя на хармана за известно време. Моля те…

 

Знаеш ли любими? Ние имаме една легенда. Една легенда, която казва, че един умрял брат върнал сестра си вкъщи върху бял кон, минавайки девет планини, девет равнини и девет морета. Върви братко мой: занеси ме.

 

Пее с нисък глас вървейки:

„Ах, моя красавице”.