Стефан Чапалику. АМЕРИКАНСКА МЕЧТА. Разказ

Превод Румяна Соколова

 

Stefan Çapaliku. Një ëndërr amerikane. Në: Tregime për Anën, Tiranë, 2002

 

 

     “Ще продам колата си и ще се преместя в Америка. Няма нищо, което да ме задържа тук повече. Няма смисъл вече... Жена ми и дъщеря ми живеят там, а аз съм заклещен тук с родителите ми. Няма никакъв смисъл. Направил съм достатъчно за тях. Знам, че остаряват, но имат също и сестра ми, не само мен. Нека тя се погрижи за тях по изключение. Това е единственото решение. В крайна сметка имаш само един живот. Какво мислиш?”

     Това са думите, които чувам почти всяка сутрин от съседа си, веднага след като напусна блока си. Той знае, че пия сутрешното си кафе в кафенето в съседния вход и се оглежда за мен всеки ден. Доста съм сигурен, че скоро ще се наложи да сменям кафенетата. Не съм го сменил досега, защото вярвах на това, което казваше: че скоро ще продаде колата  си, ще изостави родителите си и най-сетне ще се присъедини към жена си и дъщеря си в Америка.

     Но всяка сутрин старичката му кола, Фиат Уно, си остава паркирана отпред. В кафенето стои Цуфи със своя мустак, а над балкона ми виси прането на грижовната му майка.

     Аз влизам в кафенето за своето сутрешно кафе, което никога през  живота си не съм пил вкъщи, и Цуфи дърпа назад един стол за  мен да седна. Мястото обикновено е пълно с хора, които познавам. Цуфи обикновено отива там поне час преди мен и ме чака, като всичките му опити за брилянтен разговор биват игнорирани от хората на съседните маси. Той ме посреща сърдечно, особено откакто най-често аз плащам за неговото сутрешно кафе.

     “Да Цуфи... прав си... продай колата си... остави родителите си при сестра ти и замини... Съпругата ти и дъщеря ти те чакат.” Това, както можете да си представите, е моето ежедневно сладкодумно слово преди да му кажа сбогом и да потегля за работа.

 

2.

 

    Не познавах жената на Цуфи. Дори никога не я бях виждал... докато той не ми показа нейна снимка една хубава сутрин по време на нашия двуминутен престой в кафенето. Бях поразен, но се овладях веднага. Преструвах се на безразличен и се взира х в келнера, който идваше със сметката.

     “Как мога да увелича тази снимка? Къде правят такива неща?” ме попита Цуфи веднага.

     “Няма проблем”, отговорих аз, “Мога да я сканирам в офиса си. В какъв формат я искаш?”

    Цуфи отговори просто: “Направи я колкото можеш голяма” и ми подаде снимката. Взех я, правейки се на безразличен, и я прибрах във вътрешния джоб на сакото си.

     “Какво е името на жена ти, Цуфи?”

     “Анна”, отговори той, произнасяйки двете “а” различно едно от друго.

     “Анна? Добре. Ще се опитам да я уголемя възможно най-скоро”, отговорих докато се обръщах да си тръгвам.

     Господи, това беше най-красивата жена, която очите ми някога са съглеждали. Веднага след като излязох от кафенето, извадих внимателно снимката от сакото си и се взрях в нея, без да обръщам внимание накъде вървя. Тя беше поразяваща. Снимката беше силуетен портрет. Русата й коса беше вързана, а сочните и устни бяха притиснати една към друга толкова нежно. Имаше високи скули и огромни зелени очи. Съпругата на Цуфи беше идеалната жена. Тя беше фантазията на всеки мъж в моменти на копнение.

      “Ще продам колата си и ще се преместя в Америка. Няма нищо, което да ме задържа тук повече. Няма смисъл вече... Какво мислиш?”, припомних  си думите на Цуфи.кой човек би висял тук без да се опита да се върне при нея по възможно най-бързия начин?

    Когато пристигнах в офиса по-късно, държейки снимката й в ръка, ми хрумна да купя колата му, да финансирам дом за родителите му и да му кажа: “Давай! Какво чакаш? В крайна сметка имаш само един живот. Отивай!” С тези мисли започнах работа.

 

3.

 

    “Винаги изваждаш късмет”, каза шефът ми докато стояхме горе на стълбището. “получавам все повече сметки и данъци за плащане. Ще трябва да отидеш в Америка на мое място. Вашингтон. Вземи си билет и отивай, ако можеш още утре. Трябва да бъда тук за посрещането на високопоставена делегация. По дяволите” продължи той преди да влезе в кабинета си.

     Вашингтон! Тъкмо бях видял думата, написана на гърба на снимката на съпругата на Цуфи, Анна. Вашингтон! И трябваше да замина още на следващия ден. Нямах никакво време, нито минута. Всичко, което можех да направя беше да сложа снимката в сакото си отново и да се отправя към дома.

     Дори нямах време да кажа на Цуфи какво се е случило. Обадих се на съпругата си и започнах да търся слепешком по горните етажерки на дрешника за куфар. Също така трябваше да си взема билет и да направя обичайните приготовления. Жена ми не харесваше особено моите внезапни бизнес пътувания, но знаеше по-добре от всеки друг от какво се нуждае един пътуващ съпруг.

 

4

 

Когато стигнах до малкото летище, открих, че още нося със се бе си снимката на Анна. Беше във вътрешния джоб на сакото ми, където обикновено държа самолетния си билет и паспорта. Те пътуваха заедно, снимката в паспорта ми, нейната снимка и билета, който беше средството за скъсяване на дистанцията между нас. Не за първи път прекосявах Атлантика. Знаех какво мъчение е, напълно осъзнавайки, че не съм от онези щастливи хора, които могат да спят през целия път, не съм дори от онези, които могат да се вглъбят в книга в продължение на целия полет. Точно обратното, аз седях там сънлив и притеснен и навлизах в моя собствена реалност, която последователно ме въодушевяваше или депресираше, но от която неизменно изплувах с болки в гърба.

     Моето объркване по време на този полет почти достигна до сюрреализъм. Беше подпомогнато, без съмнение, и от хубавото време, без облак на небето, и от странно прозрачната атмосфера. От момента, в който напуснахме континента, аз се взирах през прозореца в блещукането на светлината, движеща се по повърхността на  океана. А да следвам това блещукане от височина хиляда метра, означаваше, че то наистина се движеше бързо. Тогава затворих очи и... по-късно... в лек сън, започнах да си представям, че блещукането на светлината по океанската повърхност под мен е колата на Цуфи. Цуфи беше потеглил за Америка със своя Фиат и скоростта, с която се движеше, изглеждаше сякаш ще пристигне преди мен. Въпреки това той беше в своя Фиат, беше облечен като средновековен пират. Беше загубил едното си око в предните редици на битка. Празната орбита беше покрита с черна кожена превръзка, която бе вързана отзад на главата му с ремък. Имаше пояс на кръста си и беше подходящо въоръжен: кинжал, стоманена кука за абордаж на плавателни съдове, видът кука, която беше извадила липсващото му око, и клещи, за да може да пререже гърлото на всеки морски капитан, който се изпречи на пътя му. Не бях сигурен дали Цуфи има все още и двете си ръце. Той беше, във всеки случай, по-надменен, отколкото някога съм го виждал и очевидно беше променил мнението си в последната минута и беше решил да не продава колата си. По-късно, в един момент, когато погледна нагоре ме разпозна. Разменихме си необичайно приятелски усмивки и си помахахме, и двамата проницателно наясно какво смятаме да направим...

 

5.

 

     Важната среща, която ме бе довела толкова спешно в Америка, продължи само два дни, но те бяха толкова препълнени със дейност, че едва имах време да поема дъх. Имах само един свободен ден преди да се наложи да отлетя обратно към дома на следващия ден. Тъй като нямах нещо особено важно да кажа на срещата, спомням си, че прекарвах времето си в обмисляне къде бих отишла на третия ден. Върнах се изтощен след вечерята, предлагана от организаторите. Трябва да е било след полунощ, въпреки че беше ранна утрин по европейско време. Независимо, че бях отчайващо уморен, не можах да спя изобщо. Сам, с дрехи, разхвърляни от единия край на стаята до другия, си спомних снимката. Тя беше там на тоалетката. Взех я и я огледах. На задната страна имаше нещо написано: име, адрес и телефонен номер. Всичко беше на мое разположение: телефон, нейният номер, аз, тя, желанието, взело връх над мен и снимката. Просто беше време от деня, или по-скоро от нощта, когато просто беше неуместно. “Имаш време утре, нали?” се попитах. Имах, но тя можеше да бъде на работа и... и това би означавало, че всичко е напразно. Дори не разбирах наистина мотивите си да се свържа с съпругата на Цуфи.

     “Ало? Анна...? Извинявам се, че Ви притеснявам. Разбирам, че е късно, но... аз съм... тъкмо пристигнах от Тирана и съм за много кратко време, всъщност само утре. И си помислих, че бихте искали да занеса на Цуфи нещо, или... ако има нещо друго, което бих могъл да направя за Вас.”

     “Колко мило от ваша страна! Много благодаря. Ще е удоволствие да се срещна с Вас. Толкова много време мина и беше започнал да ми липсва дома... Тирана и всичко. Утре? Кажете ми къде бихте искали да се срещнем и по кое време...” чух нейния нежен копнеещ глас от другата страна на линията.

     Казах й, че ще бъде удобно да се срещнем около девет часа при входа на Philips Collection, което беше близо до хотела ми.

     “Как да Ви разпозная?”, попита тя.

     “О, не се притеснявайте. Имам Ваша снимка. Ще Ви разпозная веднага.”

 

6.

 

    Напуснах хотела в девет без десет, прекарал цялата нощ без да мигна, и усетих чувство на облекчение. Нямах какво да нося със себе си, нито куфарче, нищо, и се заразхождах бавно надолу по пътя с ръце в джобовете. Бях се облегнал на една от колоните срещу входа и щях да се почувствам като местен, ако не беше ме подминал този висок слаб човек и не бе ме поздравил на руски с “здраствуйте.” Усмихнах се и му отговорих на албански. Тогава ми хрумна, че съм избрал най-лошия възможен момент за среща, защото всеки беше на път за работа. Тълпи от хора влизаха в сградата. Това ме накара да извадя още веднъж снимката на съпругата но Цуфи от джоба си и да я погледна. Гледах потока от хора, минаващи покрай мен. Тя нямаше да се появи на срещата и аз имах усещането, че съм в една от онези любовни истории, където чакаш и чакаш напразно.

     Беше девет и двадесет и още имаше много хора, преминаващи около мен, на тя не беше сред тях. Не се беше появила. Погледнах отново снимката, за да се убедя, че никой от пешеходците не прилича на нея. Беше девет и половина, когато мернах една малка, слабичка жена на около четиридесет. Изглеждаше изтощена, когато се приближи и попита: “Здравейте, Вие албанец ли сте?” и произнесе името ми.       

     “Аз съм съпругата на Цуфи, Анна.”, каза тя

     Съпругата на Цуфи! Анна! Тя не изглеждаше като жената на снимката изобщо. Беше напълно различен човек.

    Бях поразен. Почувствах как крайниците ми се вкочаняват и устат ми пресъхва. Не знам какво впечатление съм оставил в нея, но си представям, как съм изглеждал сякаш някой току що ме е раздрусал от дълбок сън.

     “Как сте?” ме попита, докато стискаше ръката ми.

     “Не ме разпознахте изобщо,” добави тя. “Седя тук от повече от половин час” и се усмихна.

    “Така ли? И аз.”

      Изглеждаше, че усеща объркването и вдървеността ми.

     “Исках да Ви кажа още снощи, но забравих. Исках да Ви кажа, че няма да можете да ме разпознаете по снимка. Много съм се променила...”

     “Не, не сте”, измънках аз.

     “Да, променила съм се. Вярно е... Младите момичета, момичетата са като бриза”, отговори тя с мрачен вид.

     Беше смущаващо как се разхождахме безцелно по тротоара. Единствено тя говореше. Бях забравил всичко, което исках да кажа, и поздравите, и за плановете на Цуфи да продаде колата си и да се върне при семейството си.

     На края изглежда вече и беше достатъчно моето присъствие, какъвто бях безжизнен идиот, и направи най- доброто, което можеше да направи до момента. Обърна се и стисна ръката ми.

     “Всичко хубаво. Съжалявам, че загубих от времето Ви. Би било най-добре да не казвате нищо на Цуфи...Приятен полет...”

 

7.

 

     Върнах се у дома на следващия ден, изпълнен с чувство на страдание и скептичност за това, което се е случило. Дори бях забравил да купя нещо на жена си и децата. Нищо. Бях напълно изтощен.

     Самолетът пристигна рано сутринта и си бях у дома около седем. Поздравих всички, пих чаша мляко, както обикновено и напуснах дома, за да отида на работа.

     Цуфи ме чакаше в кафенето. Предложи ми стол и аз се присъединих към него.

     “Не съм те виждал наоколо”, каза той.

     “Закъснявах за работа последните два дни. Не се чувствах много добре... За тава. Ами ти?”

     “Добре съм. Нищо специално. Но съм решил да продам колата си и да се преместя в Америка. Няма нищо, което да ме задържа тук повече. Няма смисъл вече... Жена ми и дъщеря ми живеят там, а аз съм заклещен тук с родителите ми. Няма никакъв смисъл. Направил съм достатъчно за тях. Знам, че остаряват, но имат също и сестра ми, не само мен. Нека тя се погрижи за тях по изключение. Това е единственото решение. В крайна сметка имаш само един живот. Какво мислиш?”