СТЕФАН ЧАПАЛИКУ

Стефан Чапалику (р. 1965 г.) е съвременен драматург, поет, писател и изкуствовед, преподавател в Акамията по изкуствата в Тирана. Автор е на осем драматургични творби, шест от които са поставяни на сцена. На български език се очаква превод и на пиесата му „Обувките”.

Премиерата на “Балкан експрес” се състоя в Тирана през 2005 г. Композицията се гради върху известната логическа задача за човека, вълка, козата и зелката, които трябва да преминат една река с двуместна лодка без вълкът да изяде козата, а козата - зелката. Как ще бъде разрешена тя и дали дилемата не е позната и в българската действителност?

2.Вълкът възрастен мъж около седемдесетте

Сцената е покрита с истинска тръстика. Най-отпред стои една стара преобърната рибарска лодка. Отзад стои закачена една ситна рибарска мрежа, която служи за украса и поклащайки се, а също чрез осветлението пресъздава ту идеята за водата, ту идеята за небето.

В тръстиката, отделно един от друг, стоят скрити персонажите. Още преди да се е вдигнала докрай завесата, отвън започват да се чуват човешки гласове и шумове от тълпа, които напомнят революция или демонстрация. От време на време тези шумове се прекъсват от различни възгласи, по време на които завесата се вдига докрай. Възгласите звучат горе-долу така:

Тези лозунги се прекъсват от продължителни викове “Ура-а-а-а-а”, “Да, да, да...” и други.

От тръстиката на сцената се появява Човекът, много уплашен, ранен и окървавен. Изглежда доста ужасен и не знае къде да се скрие. Най-накрая заема място зад преобърнатата лодка с вдигнати ръце. Междувременно шумът отвън започва да намалява. Човекът се закашля, поглежда часовника си, забелязва публиката и се понася като луд из сцената.

Чува се шум от тръстиката. Следва тишина и после пак шум. Човекът се стряска. Шумът продължава. Това е вълкът. Целият диалог се води шепнешком.

Човекът: Човек. Тоест човек, човекът. Човек съм. Аз съм един човек. Човекът.

Вълкът: Човекът? Какво ще рече това! Човекът! Кой? Адам?

Човекът: Не...не съм Адам. Аз съм човек, тоест Хомо сапиенс.

Човекът: О, Боже! А ти, който ме питаш, кой си?

Вълкът: (Надава заплашителен вой) Говори!

Човекът: Добре де. Има много теории за произхода ми, но не е тук мястото да ги припомням.

Човекът: Двама съм... тоест аз и жената... имаме и дете...

Вълкът: (Който вече е излязъл цял на сцената). Къде са? Къде?

Човекът: Не са... тоест са..., но не са тук..., там са... (Посочва навън, откъдето още се чува ехото от първоначалните възгласи)

Вълкът: (Който се е приближил) Така..., добре..., добре..., а сега да се представим... Аз, аз съм вълкът.

Вълкът: Да. Но не се плаши, въпреки че съм диво млекопитаещо животно, граблив и страшен хищник, вреден, месояден, от семейството на кучетата.

Вълкът: От семейство Canidae, с тяло, високо 70-80 сантиметра, дълго 100-140 сантиметра, покрито със сиво- червеникава козина. По гърба имам черна козина.

Вълкът: Да... Жена ми се нарича вълчица. Разпространен съм в Европа, Азия и Северна Америка. В днешно време съм застрашен вид в много европейски страни, но се срещам често на Балканите.

Човекът: О, боже, имало и родословие! Къде живеете? От къде сте?

Вълкът: В Албания живея навсякъде, особено в хълмистите и планински зони, покрити с гори. Храня се главно с копитни домашни и диви животни, а от време на време ям и дребни животни като мишки и други.

Човекът: (Оглежда се и се опипва) С копитни домашни и диви животни?

Вълкът: Да. Така е. Действам особено вечер и през нощта. Живея 15 до 16 години. Жена ми забременява през декември и февруари и след девет седмици ражда три до осем малки. Ловът на вълци е разрешен с всички средства.

Човекът: Нейсе. Благодаря за искреността, за истината. А теб какво те води насам?

Човекът: Аз! Не знам, тълпата ме понесе със себе си. Повлече ме. Завъртя ме. Изкара ме на повърхността. След това ме замота обратно и най-накрая, за нещастие, ме забоде сред тази тръстика. Бях загубил съзнание.

Отново започват да се чуват шумове отвън. Настава суматоха.

Вълкът: Какво става? Какво е това бедствие?

Човекът: Революция. Сменя се системата. Големците падат. Малкият човек се издига.

Отново шумове сред тръстиката. Човекът и вълкът се скриват от страх. Идва козата. Тя влиза на сцената подскачайки и оглежда мястото.

Козата: Да. На албански съм коза, но иначе на латински се казвам Rupicapra, rupicapra.

Човекът: (на Вълка) Почакай. (на Козата) Как казахте?

Козата: Да. Аз съм млекопитаещо тревопасно животно, преживно, чифтокопитно, от семейство рогат добитък, с дълги и извити рога, растящи вертикално на главата, с тяло, високо 70 до 80 сантиметра и дълго 110 до 120 сантиметра.

Козата: (На Човека) Извинете ме, но кой е господинът?

Козата: А-а-а.Сега разбирам. (Пауза). Та ви казвах... Сменям цвета си според сезона. През зимата съм тъмно кафява, а през пролетта жълтеникаво-кафява. Разпространена съм в планинските скалисти области на Европа, Мала Азия до Кавказ. В Албания се срещам във всички високопланински области, най-често на остри скали. Живея около 25 години.

Козата: Ами ето. Храня се с трева, листа, свежи вейки и така нататък. Забременявам през октомври – ноември, нося шест месеца и раждам едно, две и понякого три козлета. Живея на стада. Ценена съм заради вкусното си месо. Защитена съм от закона.

Вълкът: Ценена съм заради вкусното си месо?!!!

Човекът: Защитена си от закона?!!!(Смеейки се я сочи на Вълка). Защитена е от закона.

Вълкът: Защитена е от закона! Ще ти покажа аз на тебе закона. (И й се нахвърля, но междувременно от към тръстиката идва някакъв друг шум и Вълкът се стряска. Изплашват се и другите. Това е зелката)

Зелката: Не се крийте, не се крийте. Чух всичко.

Зелката: Да. Тревисто растение съм, от семейство зелеви, с големи листа, събрани в кочан, като бивам отглеждана в много разновидности. С малоазиатски произход съм, но съм разпространена и в Западна Европа и по средиземноморието. Използват ме за готвене, особено през зимата.

Козата: (На другите) Чухте ли? Използва се за готвене, особено през зимата.

Козата: Ех, де да бе станало това чудо. Но не – не е било писано.

Зелката: (Наивно) След това... Садена съм и през древността и съм ценена заради вкусовите си качества. Бивам няколко вида: зеле на глави, карфиол, зелено зеле, брюкселско зеле и листно или фуражно зеле. Служа главно за храна на животните, а понякога и на човека.

В този момент отвън пак се чува шумът на революцията – разбиване на врати, разрушаване на стени, стрелба и много пронизващи слуха човешки гласове едновременно. Положението на сцената започва да става страшно. Всички се скриват в тръстиката.

Човекът: (От тръстиката) Трябва да се махнем оттук. Нямаме друг избор. Трябва да бягаме.

Човекът: Там... оттатък... до гората, накъдето вее вятърът.

Козата: А реката... как ще минем през реката?

Вълкът: Какво плуване? Ти с всичкия си ли си?

Човекът: Проблемът ни е тази река тук. Тя трябва непременно да бъде преодоляна. Трябва да се излезе на другия бряг, при онази гора там... и това може да стане само с лодка.

Козата: (Излизайки първа от тръстиката) Позволявате ли?

Козата: Мислите ли, че трябва да идем непременно при онази гора оттатък?

Човекът: (Крайно учудено) Това не се дискутира. Обявили сме го от самото начало в програмата си. Що за въпрос?

Козата: Извинете ме, но си помислих, че може да сте си променили мнението.

Вълкът: (Като излиза и той от тръстиката) И аз имам един въпрос. Мислите ли, че е необходимо всички да идем там?

Човекът: Какъв е този въпрос, господине? Че кой си е помислял да остане тук, тоест да не иде там?

Вълкът: А, и ето... Козата, например, тя може и да не дойде.

Козата: Господин Вълк! Винаги съм се учудвала от вашия трезв ум. По наследство ли ви е или е резултат на някакво продължително образование?

Човекът: Да оставим иронията. Тук сме всички и всички трябва да тръгнем. Необходимо ни е съвместно съжителство, приятели. Ние... ние... каквото и да се каже ние сме осъдени да живеем заедно. Чухте ли? Осъдени сме да живеем заедно независимо от историческите противоречия от типа вълк-човек, коза-вълк, зелка-коза и други подобни. Заради това въпроси като този са обезспокоителни за човека. Моля ви.

Козата: Да не би да искате да кажете, че тези противоречия са просто исторически, тоест че са преодолеми и необратими.

Зелката: (На Козата) О-о, това би било истинско чудо!

Вълкът: (На Козата) Какви ги дрънкаш! Къде в наши дни стават чудеса.

Човекът: Ние трябва да бягаме. Да се чупим. Но не сега. Те ще ни видят. Ще ни хванат. Ще ни убият.

Човекът: Да. Видях ги. Бяха побеснели, може би и въоржени. Аз самият нямам намерение да вървя като овца на заколение.

Човекът: И така, скъпи приятели. Трябва да изчакаме нощта. Тъмната нощ. Времето, в което те вече ще сънуват постреволюционните си лазурни сънища – цветни, изобилни и многосерийни. Сънища, в които си се представят като туристи, пътуващи със самолет, или с кабриолет, заедно с поредните си любовници, движещи се с пълна скорост по магистрали с шест платна.

Козата: (Прекъсвайки фантазиите на Човека) Ами ако не заспят?

Вълкът: Те са изморени. Ще заспят. Видях ги отблизо. Няма да могат да изтърпят през цялата нощ. Тя ще ги пречупи.

Зелката: Но сред тях може да има такива, които няма да спят, а ще дежурят. Революцията си има стражи.

Човекът: (Отсича) Ще чакаме нощта и точка. Всички ще се скрият по местата си и когато засвирят щурците, аз ще ви повикам. А сега по местата и лека нощ.

Всички се скриват, както в началото, въпреки че се виждат от сцената. Последен се скрива Човекът. Чува се само шепот, а след това настава пълна тишина. След малко на сцената се появява Зелката, а веднага след нея и Вълкът.

Зелката: Ах жестока нощ, нощ на моя живот, нощ, която оставяш крехкото създание в ръцете на безчестни и разюздени чудовища. Аз съм твоя дъщеря, наказана от своеволната и зла съдба да бъда точно тук, а не там, където може би трябваше да съм. Какво правя аз тук, какво имам, какво чакам? Освен един трагичен край, дошъл от острите зъби на тази лукава коза или от огнените дула на тази неконтролируема и безчестна революция. Знам и съм подготвена за своя край, но не и по този начин, о, Боже, не по този начин. Винаги съм виждала края си под формата на гарнитура върху чиния от стар китайски порцелан придружавайки тънки парченца лютиво птиче дивечово месо, приготвено старателно на бавен огън и полято с червено френско вино. Това да. В това би имало някакъв смисъл...

Вълкът: Извинявай, но те видях така самотна посред нощ и реших да ти правя компания.

Зелката: Ах, прекрасно. На мен не ми се спи. Спах много през лятото и сега през зимата почти не мигвам.

Вълкът: И сте права, госпожице. Вие сте толкова млада, как може да пропилявате живота си в сън. Би било грях.

Зелката: (Проличава си, че е поласкана) Млада. Но сама. И за това трябва да се спася от този ужас.

Вълкът: Но защо говорите така, госпожице. Вие не сте сама.

Зелката: Сама съм и за това ме е страх. И совен това... освен това на мен много ми харесва нощният живот.

Вълкът: А-а-а... нощният живот. (Приближава я още повече и я хваща за кръста). Да, душко. Така е. Нощният живот е прекрасен и ти не си сама.

Зелката: (Противопоставяйки се леко) Ох... недей... моля те...

Вълкът: (Който междувременно я е приковал на пода) Ох... точно така... колко съм мечтал за теб.

Те започват да правят любов на сцената. Междувременно се чуват силните стонове на Зелката и пъшкането на Вълка. Чува се шум и излиза Козата.

Козата: (Високо) Какво става тук? (На Вълка) Ставай от там. Животно. Умори я!

Вълкът: (Изправяйки се) Това какво беше?! (На Козата)

Какво правиш тук? Махай се, че ей сега ще те разкъсам. (И я напада)

Зелката: (към Вълка, спира го) Недей, моля те, недей... Не прави това. Не го прави сега.

Вълкът: (На Зелката) Ще я разкъсам. Ще я смачкам. Или мислиш, че не съм огладнял след целия този секс?

Вълкът напада Козата, която бяга уплашена по сцената, но въпреки това намира подходящ момент, за да се нахвърли от своя страна върху Зелката.

Козата: (Финтове към вълка) Така..., тогава и аз ще подъвча любимата. (Поемайки си въздух) Ще я сдъвча и предъвча. Разбра ли? Идиот!

Започва тройно надбягване по сцената. Козата и зелката крещят.

Излиза Човекът по пижама и с подпухнали от дълбокия сън очи, крайно неориентиран и с дървен кол в ръката.

Човекът: (Високо) Стой! Кой тича? Горе ръцете! (След като се ориентира, учуден) Това вие ли сте???!!!

Всички спират в един ъгъл и говорят един през друг.

Козата: Тези тук правеха любов. Този (за Вълка) беше приковал онзи боклук на земята и я...правеше онази работа.

Зелката: Извинете ме, но този... (Посочва Вълка)

Човекът: Не ви е срам. Аз си помислих, че е пропял първият щурец, а то сте вие и правите мърсотии. Tова е върхът. Аз искам да ви спася живота, а вие...

Вълкът: А кой те е карал да ни спасяваш живота?(Прегръщайки Зелката през рамо)

Зелката: Извинете ме, но не можах да заспя, затова...

Човекът: Какво понеже! Защото не ти се спи смяташ, че са ти позволени всякакви безобразия. Няма защото... Те може да са ви чули. Ами ти (обръща се към Вълка) ти сякаш не беше тревопасен, или греша?

Вълкът: Да. Не. Има няколко теории, според които съм. Учените казват, че според статистиката, ако бях само месояден, количеството кози и ярета щеше вече да е изчерпано. Те щяха да бъдат един изчезнал вид. А фактът, че все още съществуват показва, че съм и тревопасен. Но дефицитните неща са най-вкусни. (На Зелката) Нали, любима?

Козата: Какво ли не се чува в тези мътни времна. Всякакви идиотщини. (На Вълка) Проклет курвар.

Човекът: Добре, добре. Достатъчно. Въпросът е приключен. Сега всички по местата. Но втори път няма да има прошка. (На Вълка и Зелката) Моля ви стойте по-далеч един от друг.

Настава пълно спокойствие и всички започват да се връщат по местата си. От време на време се чуват въздишките на Вълка и глезотиите на Зелката.

В този момент на сцената излиза Призракът. Той започва да се носи по сцената подскачайки, облечен с дълга бяла пелерина. Изглежда сякаш играе траурно хоро.

Вълкът: (на Призрака) Какво си ти, което носиш се из въздуха, в красива бойна форма. Говори, за Бога, говори!

Козата: Гробове са зейвали и мъртавци в савани

Запява първият щурец. Призракът се спира върху лодката и започва да говори въртейки се.

Призракът: О, приятели! Слушайте ме! И мълчете, за да можете да ме чувате. Считайте ме честен, повярвайте ми и ме считайте толкова честен, че да ми вярвате. Съдете ме разумно и събудете разума си, за да можете да разсъждавате по-добре. Идвам, за да ви помогна, а не да ви погубя. Повярвайте ми!

Призракът: Бързо! Наближава часът, във който трябва да се върна сред мъките на серните огньове.

Всички: О, говори, готови сме да те слушаме.

Призракът: Вашето пътуване ще бъде дълго. И трудно. И ужасно. Реката ще е придошла. Ще има бурен вятър. Течението ще бъде опасно за лодчицата ви. Не може да се качите всички заедно. Не може да плавате в една лодка. Тя ще потъне, ако се качите всички. Крехка е. Тя не притежава достатъчно егоизъм, за да ви пренесе наведнъж. Трябва търпение. Изисква се определена интелигентност. Лодката не може да побере повече от двама от вас. И вие ще трябва да избирате. Това, което мога да ви кажа е, че се пада да избира на Човека. Той ще стане капитан. На този некадърник отново се пада съдбата да е ваш господар, въпреки че вие често сте по-добри и по-благородни от него.

(Вика) Човеко! Ти чудовищно, отвратително и зло същество, отроче на животинска раса, мръсен и грешен хибрид, ти си определен да бъдеш капитан. Внимавай! Внимавай и да не ти дойде на ум да се чупиш първи! Определих те да бъдеш капитан, но това нищо не означава! Гневът ми ще те стигне навсякъде, ако през главата ти дори само премине мисъл да избягаш сам! Внимавай! Никога не оставяй насаме Вълка с Козата. Нито Козата със Зелката.

Помни, че макар и за момента да се държат добре, те не са забравили старите си навици. Дръж ги далеч един от друг. Иначе ще останеш сам. Неудачник. Улис в търсене на своята Итака, която няма да намериш и няма да достигнеш. Ще се носиш нагоре-надолу с мизерната си лодчица, без хляб и без вода, без стряха и без сън, без приятелска дума. Бъди разумен! Човекооооо... (И тръгва, оставяйки ехото на сцената след себе си)

Всички остават на сцената изумени и крайно изплашени, объркани и дезориентирани и вървят напред-назад безмълвни. Мълчанието нарушава Козата:

Вълкът: Ах,... жестока нощ..., призрачна нощ...

Вълкът: Призракът на революцията може би...

Козата: А не беше ли едно фалшиво създание, плод на пренаситеното ни съзнание?

Човекът: Не. Видях го така ясно, както виждам сега нея (Посочва Зелката) пред себе си.

Из въздуха продължава да се носи ехото на революцията, човешки гласове и сред тях пушечен изстрел.

Зелката: Чувате ли? Още не са заспали всички.

Козата: И въпреки това той избяга..., изчезна.

Човекът: Да видим..., но ми се струва, че той каза, каквото имаше да казва.

Зелката: Аз лично му вярвам. Цял живот съм вярвала на сънищата и призраците. Доставя ми удоволствие. Не знам защо...

Козата: Струва ми се, че той каза разумни неща...

Човекът: Ако му вярвате, тогава му се подчинете. Аз съм капитан и затова ме оставете да мисля. Искам спокойствие!

Козата: На вашите заповеди, господарю мой.

Всички се скриват в единия ъгъл на сцената и оставят Човека сам в позата на “Мислителя” на Роден.

Човекът: Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си, колко безкрайно богат откъм способности, изрази, движения; колко изумително съвършен в действията си; колко приличен на ангел в своята прозорливост; колко подобен на бог! Върховната красота на света! Венец на всички твари!

Вълкът изяжда Козата. Козата изяжда Зелката. Добре. Съгласен. Тогава не трябва да се оставят насаме Вълкът и Козата, нито Козата и Зелката. О кей. Вълкът може да стои със Зелката. Така. Тогава... Ще взема първо Козата и ще я закарам на другия бряг. Хубаво. Вълкът и Зелката ще ме чакат. Много хубаво. Те, както казах, не са опасни един за друг, както казах. Съгласен. Току що го доказаха. Нататък... След това ще се върна. Ще се върна да взема Зелката. Да взема Зелката? И къде да я оставя? Да я оставя при Козата?! Не. Така не става... (Дълга пауза). Добре. Първо ще взема Вълка. Вълка...???!!! Как така Вълка?!!! Какви глупости приказвам и аз. Добре. Грешка. Окей.

Връщаме се още веднъж, първо ще взема Козата и ще я закарам на другия бряг. Ще се върна да взема Зелката. Ще се върна заедно с Козата, за да взема Зелката... Как така заедно с Козата да взема Зелката?!!! Лодката събира само двама души. Души? Души ли ги наричат... тоест две животни. Не, не животни, че нали аз съм единият... Двама... Един човек и едно животно

Един човек и едно животно, ако съм с Вълка или Козата или един човек и един предмет, ако съм със Зелката. Предмет???!!! Не... не предмет... растение,... плод,... зарзават,... зеленина,... зеленчук,... тоест растение. Така, събира един човек и едно животно или един човек и едно растение. Точка. Да... Точка! Така..., така..., така... Вземам Вълка... Какво Вълкът?! Идиот! Как се оставят насаме Козата и Зелката?! Така, а?!!! Не се оставят, а?!!! (Крещейки) Не се оставят!!! Да, истина е... не се оставят... оставят... Остава да почнем със Зелката. Вземам Зелката... (Крещи сам на себе си) Вземаш зелката! Вземаш зелката и се спасяваш!

Спасяваш се от тази тревога! Или вземаш Козата и изчезваш веднъж за винаги. Или вземаш Вълка и се махаш. Вълка?!!! И за какво ми е притрябвал Вълкът. Да плаша хората оттатък?!!! Да ги тероризирам?! Да ме арестуват за хулиганство?! Не, братко, Вълкът не ми трябва. Имам нужда от друг имидж... Но какво говориш бе, будала?! Май забрави думите на призрака? Май забрави думите на кучия син, който дойде и обърка всичките ни планове? Чу какво каза той (имитира гласа на Призрака) “Внимавай и да не ти дойде на ум да се чупиш първи! Гневът ми ще те стигне навсякъде, ако през главата ти само мине мисъл да избягаш сам!”. Ама аз не тръгвам сам...

Я да взема с мен Козата. Козата или Зелката. (имитира пак гласа на призрака) “Никога не оставяй насаме Вълка с Козата! Нито Козата със Зелката. Иначе ще останеш сам. Губиш.” (Провиква се крайно изнервен) О, Боже. Горкият аз! Не знам! Не знам какво да направя. Горкият аз! Спасете ме от това. Не мога! Достатъчно! В името на Бога! Стига! Полудях!

На сцената излизат Вълкът, Козата и Зелката и обграждат човека.

Човекът: Настъпва утрото, а ние сме още тук.

Зелката: По вина на този тук? (Посочва Човека)

Човекът: (Учуден) На кого?! Моя ли? Как смеете?

Вълкът: Да, да, по твоя вина! Дебелоглав идиот!

Човекът: (Слисан) Аз ли съм дебелоглав идиот?!!

Козата: Ти. Ти и никой друг. Само едно същество като теб, импотентно и неспособно да реши този казус.

Всички го приближават, затягайки кръга и приклещвайки го в средата.

Човекът: Махнете се! Махнете се оттук. Не! Не ме пипайте!

Но те го сграбчват. Вълкът му слага едно въже на врата и го поваля на земята.

Вълкът: Какъв си ти, бе? Кой мислиш, че си? Забрави ли? Забрави ли какъв си по произход? Забрави ли от къде идваш? (И пристяга въжето около врата му още по-силно)

Козата: Ти! Ти, който се гордееш наляво-надясно, че си висше творение, създание с мисли, с логика. Говори!

Зелката: Ти! Ти, който си ни пил кръвта от векове. Който си ме правил на салата. Който (Посочва Козата) на нея си прерязвал гърлото и си я драл без да ти мигне окото. Който (Посочва Вълка) си го преследвал с всички средства и си го оставил да вие докато изгние в планината. Ти!

Човекът: (Полугласно) Извинете ме, но вие се държите като хора. Само човек за човека е вълк.

Човекът: Извинявайте, но нямах предвид вас.

Вълкът: Достатъчно! Стига с приказките. (На Човека) Настъпи сетният ти час! (На другите) Да го разпънем!

Човекът: (С въжето на шията, едва се чува) Не! За бога. Аз исках да ви спася живота. Аз ви обичам.

Вълкът: Ще го разпънем на лодката. На жалката му, малка лодчица, която едва побира двама души.

Зелката: Да, точно така, на фалшивата лодка, с която искаше да избяга.

Козата: При лодката, на която щеше да стане капитан. Нека стане сега. Нека стане един разпънат капитан.

Вълкът: (Държи Човека за въжето като куче, тръгва към Козата и Зелката) Хванете лодката! Обърнете я обратно и я изправете! (На Човека) Там на носа й ще те убием. Точно там. Ще те разпънем. Ще бъдеш една мачта на своя мъртъв кораб.

Козата и Зелката хващат лодката. Обръщат я и след това я изправят вертикално с лице към зрителите. Носът на лодката опира в тавана на сцената. Лодката изглежда голяма, нова и здрава.

Вълкът: (Толкова учуден, че изпуска въжето, с което държи Човека) Я, колко била голяма! Погледнете каква лодка!

Зелката: Ще ни побере всичките. (Прегръща Човека) Ще ни побере всичките!

Човекът: (Вече освободен от въжето) Приказка!

Вълкът: С нея можем да отидем всичките. Има място и за други. (На Зелката) Любима! Това е цял параход!

Човекът: (Който се е съвзел напълно) Чакайте! Чакайте! Не бързайте. Намерих решението. Намерих го, докато въжето ми беше на шията. Намерих го! (Крещи с всички сили) Еврика! Еврика!

Човекът: Ето, на. Вземам първо Козата и я закарвам оттатък Връщам се и вземам Вълка. Оставям Вълка и се връщам с Козата. Вземам Зелката и я закарвам при Вълка. И накрая се връщам сам, за да взема Козата. Еврика.

Вълкът: (На Човека) Абе, идиот! Какво си открил ти? Каква “Еврика, еврика”. Лодката ни побира всички и няма нужда дори от капитан.

Зелката: С нея можем да тръгнем когато си поискаме.

Козата: Ще тръгнем, когато времето се затопли. В края на краищата човешките революции не продължават дълго.

Вълкът: Те са анемични творения. Не устояват дълго, а и (прегръщайки отново Зелката) ние се чувстваме добре тук, в зоологическата градина.

Всички: Призракът?! (Смеят се силно) Ха, ха-ха-ха-ха... Призракът...ха...ха..хи...

Край

1 Пасажите от “Хамлет” на Уилям Шекспир са цитирани по българския превод на Валери Петров, София, 1976.

Козата: (Високо) Какво става тук? (На Вълка) Ставай от там. Животно. Умори я!

Всички остават на сцената изумени и крайно изплашени, объркани и дезориентирани и вървят напред-назад безмълвни. Мълчанието нарушава Козата:

На сцената излизат Вълкът, Козата и Зелката и обграждат човека.

Край