|
АНДОН ЗАКО
ЧАЮПИ СЛЕД СМЪРТТА. Комедия Превод Невяна Нeкова Андон Зако Чаюпи (1866-1930) е класик на албанската литература от
граничния исторически период между края на Възраждането и началото на
Независимостта. Сред високо цененото му творческо наследство са поетичният
сборник “Татко Томор” (Baba Tomori),
поемата “Старият завет без маска” (Baba Musa lakuriq), комедията “Четиринадесет годишният жених” (Katërmbëdhjetë
vjeç
dhëndër),
драмата “Истинският мъж” (Burr’i dheut),
преводи на басните на Лафонтен и на индийски стихотворения. Действащи
лица: Госпожица
Лулуш учителка
в девическото училище Господин
Адам-Ути лекар,
писател Господин
Вурко журналист Зенели прислужник
в Солунския клуб, ръководен от Скъндо бей (директор на в. “Свобода”,
с младотурска ориентация) Действието
се развива в албанския клуб в Солун през 1910 г. Едноактна
пиеса Първа картина Зенели,
Адам-Ути
(Героите влизат заедно в
стаята на клуба. Стаята е обзаведена с две кресла и маса в центъра, която е
отрупана с вестници и ръкописи. От дясно е един шкаф, а от ляво – стенен
телефон.) Адам-Ути: (ядосано): Какво става
тук? Не разбирам нищо. Твоят господар, ръководител на тоя клуб, обеща да ме
чака тук в 8 часа следобед, а ти ми казваш, че няма да дойде! Каза ли му, ти
бе, кой съм аз! Не му ли каза, че аз, д-р Адам-Ути, съм пристигнал и го чакам?…
Зенели: (подсмива се): Доктор ефенди, не съм казал нищо на бея,
защото той не е тук днес.
Адам-Ути: По дяволите!… Зенели: Какво?
О, моля Ви не използвайте тази дума пак, защото… Адам-Ути: Приеми го като славеева
песен! Зенели: (на себе си): Изглежда ми малко изкукуригал! Втора
картина
Адам-Ути,
Зенели и Вурко
Вурко: (влиза енергично): Зенели, Скъндо Бей дойде ли вече? Зенели: Не, Вурко, но мисля, че няма да закъснее. Изчакай за момент все пак, ако
нямаш някаква работа Вурко: (сяда): Ще изчакам докато дойде. Адам-Ути: (гордо): Аз също ще
изчакам още малко, въпреки че наистина имам много работа за вършене! Вурко: (шепнейки в ухото на Зенели): Кой е тоя? Зенели: (на висок глас): Какво? Не го ли познаваш? Този господин
е доктор А-да-му-ти от Фрашери, от село на Наим Бей, и … Адам-Ути: (прекъсвайки го): Наим
Фрашери е бил от моето село. Научи се да говориш! Зенели: (подсмива се): Извинете, господине, но… (скланяйки глава) извинявайте, д-р
Адам-Ути! Вурко: (подхилвайки се): Крокодилски сълзи, Зенели? Що за име е
това всъщност? Адам-Ути: (с намръщен поглед):
Изглежда не го харесваш. Вурко: (тихо): Напротив, господине, наистина е прекрасно име.
Адам идва от библейското Адам, нашия праотец, а Ути трябва да е свързано някак
със славния Одисей от Омир… Зенели: (изненадан): О, какво нещо е образованието. Глупакът аз,
мислех, че неговото име е просто албанско…И знаейки, че докторът християнин, си
мислех кога ли има имен ден Адам-Ути, за да отида и да го поздравя, и да му
кажа “За много години”! Адам-Ути: (важно): Както и да ти
звучи името ми (гневно към Вурко), аз винаги съм го носил с достойнство. Зенели: (поглежда към Вурко): О, да, разбирам. Господинът е
прочут лечител! Адам-Ути: И писател и поет! Вурко: (сяда): Как ви се възхищавам,
Доктор Адам-Ути. Наистина е удоволствие да се запозная с ваша милост. И голяма чест, повярвайте ми!
Моето име е Вурко. Аз съм кореспондент на вестник “Светкавица-а”. Адам-Ути: О, вие сте били журналист? Вурко: Затова ви моля да споделите какво мислят великите фигури
на нацията за Албания, за да го публикувам в нашия вестник. Адам-Ути: Имаш предвид да ти дам
интервю? Вурко: Да господине, интервю, което да публикувам в
“Светкавица-а”. Адам-Ути: Престани да го произнасяш
“Светкавица-а”, казва се “Светкавица”. Светкавица-а, Светкавиц-а, свобода,
свободата, а не свободията. Ще трябва да уведомя Скъндо Бей за произношението.
Езикът, който вие хора използвате днес, въобще не е албански. Горкият наш език е
попаднал в лоши ръце и няма да свърши никога добре... И азбуката която
използвате е напълно неприемлива! Вурко: (смаян): Не разбирам! Това е азбуката определена от
Конгреса в Манастир. Адам-Ути: (яростно): Конгресът в
Манастир? Какъв Конгрес в Манастир? Кой е участвал? Аз бил ли съм там? Вурко: (с усмивка): А защо не сте участвали, господине? Адам-Ути: Ха! Първо ме наричате
“Доктор ефенди”, а сега съм само “господин”, защото ви казах истината. Казвам
ви, това е положението. И имате смелостта да ме питате за интервю! Не, не, не!
Нямам навика да давам интервюта за вестник като вашия. Вурко: Не съм си представял… Не съм и помислял за момент, че ще бъдете против вестниците! Адам-Ути: Е, сега знаете, и можете
да кажете на целия свят гръмко вашата “Светкавица”, ако въобще има хора, които
четат такива вестници! Това са последните ми думи по въпроса! Вурко: И доста изненадващи са
те! Адам-Ути: (гневно): Какво е
изненадващото? В края на краищата не ми гори ухото за хорското мнение! Глупава
работа! Слушай сега. Какво ще спечеля аз от това, че ще напишеш за мен: “Доктор
Адам-Ути, блестящ лекар, автор на безброй научни трудове, откривател на ново
лекарство за треска и още едно лекарство, дори по-удивително и по-отчайващо
нужен за стерилитет при жените, е пред прага на издаване на обработен буквар с
нова азбука на албанския език. Работил е 10 години и 3 месеца върху него.” За
какво ми е вестника? Не търся похвала от никого! Щом искаш това, ще ти разкажа за
какво съм дошъл днес, което да обсъдя със Скъндо Бей тук… само ще му покажа
този буквар и ще го питам дали би харесал на младотурците, дали ще дадат
тяхното одобрение да бъде използвана в училищата навсякъде в Албания, дали ще
бъдат благосклонни да я купят от мен, и дали мога да очаквам някаква добра
длъжност от правителството в Истанбул за тази голяма услуга. Скъндо Бей ме
помоли да донеса буквара днес в клуба, така че госпожица Лулуш, която е
учителка на в девическото училище, да му хвърли един поглед. Ако и хареса, ще
го приложи в девическото училище и след това ще го представи на младотурците,
които изключително ще се зарадват и ще пожелаят да ме възнаградят, може да ме
пратят за депутат в Парламента в Истанбул!… Вурко: Но защо искате да приложите буквара само в девическото
училище? Зенели: Да, защо наистина? Адам-Ути: (арогантно): Въобще ли не
разбирате? Вурко: Не, кълна се, не разбирам. Зенели: (триумфално): Аз знам! Защото момичетата са жени, и им
ражда акъла... Адам-Ути: Какво следва от това! Зенели: Как? Ами те са по-умни от момчетата и ще усвоят по-добре буквара. Прав ли съм?
Така ли е? Вурко: Просто като две и две четири. Адам-Ути: (натъртено): Вие глупаци!
Истинската причина е, че момичетата се превръщат в жени…а мъжете правят това,
което жените им казват да правят… Написал съм цяла книга по този въпрос. Вурко: Тогава решението за азбуката ще бъде изцяло в ръцете на
госпожица Лулуш, нали така? Адам-Ути: И в ръцете на Скъндо Бей,
защото той има добри отношения с младотурците, които са му истински приятели. Вурко: (удивено): Приятели, така ли! Адам-Ути: Това, ви казвам, е
причината да не давам пет пари за никой друг, особено пък във вашия парцалив
вестник!... Вурко: Нито за в. “Национално единство”, нито за в. “Слънце”? Адам-Ути: Не! Вурко: Нито за в. “Светкавица”, нито за в. “Тояга”? Адам-Ути: Не, въобще, не!… Мили
боже, защо продължавате да се занимавате с това? Няма да изкопчите нищо от мен!
Не търся адмирации и похвали от никого! Няма значение какво ще кажат, лекари
като мен рядко са рядкост: лекувам очи, уши, носове, ръце и крака. Всички
болести треперят пред мен!... Ще кажеш, че нямам много “клиенти”. Хич да не идват! Нека страдат от
болести! Кой им е виновен? Вурко: Но защо искаш да продадеш буквара си на младотурците?
Защо не го подариш на Албания? Адам-Ути: Безплатно? Каква безумна
идея! Да работя десет години ден и нощ... и да го дам ей така...и на кого моля
ви се? На албанците!... И да са неблагодарни? Колко години работят албанците
езика си и нямат един буквар, не са постигнали нищо. Аз сам го открих и го пазя
в моя джоб. Госпожица Лулуш, ако въобще има мозък в главата си, ще бъде
удивена, когато й го покажа. Ще загуби и ума и дума!... Вурко: Няма съмнение! И тя ли ще дойде днес тук? Адам-Ути: Разбира се. Скъндо Бей ми
обеща. Вурко: Познавате ли госпожица Лулуш? Адам-Ути: Разбира се, че я
познавам. Нейната майка имаше треска цялата година. Но лекарството, което аз
открих, както ви казах е удивително. Който може да бъде излекуван оздравява,
ако не може – умира в съня си без да се мъчи въобще. Така че, като изпи
лекарството майката на Лулуш... Вурко и Зенели (едновременно): Оздравя! Адам-Ути: Не, тя почина. Тя почина
в съня си, както ви казах! Зенели: Какво удивително лекарство! Един път работа… Адам-Ути: (обръщайки се към Вурко):
Такива са моите дела, господа. Нямам нужда от похвали. Думите са преходни!....
Дела, господа, дела... Какво излиза от вестниците? Нищо... така че не се мъчете
напразно, не си губете времето. Няма да изкопчите и думичка от мен! Вурко: (с тънка усмивка): И това, което казахте, ми стига,
господине. Пожелавам Ви приятен ден. Сбогом, Доктор ефенди! (излиза забързано). Адам-Ути: (ядосано): По дяволите!
Накара ме да говоря много! Без да искам му дадох интервю. Да не ми излиза пред
очите друг път… Трета
картина
Адам-Ути, Зенели Адам-Ути: (гледа часовника си):
Странно. 8.30 е и Скъндо Бей не идва! Зенели, и госпожица Лулуш ли не е
пристигнала още? Зенели: Не още, господине! Не съм виждал никаква жена да ни
посещава днес! Адам-Ути: (ядосано): Какво значи
това? Подиграват ли ми се... По дяволите всичко това! (Той сяда на масата и
хвърля поглед на ръкописите върху нея. След момент, той се вдига внезапно и
смаян казва): Хаджи Али е починал! Мили боже! Да не ме лъжат очите!...Но не!
Починал е внезапно и неочаквано. Беше добре последния път. Може би малко слаб,
но със сигурност не пред прага на смъртта. Горкият Хаджи Али! Бедният Хаджи
Али! Горкият депутат, беше ми приятел! И искаше да ми намери правителствена
служба. О, горкият Хаджи Али! Хаджи Али е починал! Зенели: Не, господине, не! Той не е мъртъв. Но може би бере душа.
Адам-Ути: Какво, не е
починал?...Ами тогава какво казвате тук? (Чете текста): “С голямо огорчение
научихме, че Негово Превъзходителство депутатът Хаджи Али е починал”… (на
Зенели). Ужасна работа! Как правите хората на умрели! Зенели: Бог да ни пази, но трябва да знаете, че важен вестник
като “Свобода” трябва да има подготвени текстове за всякакви случаи, за всичко,
което може да възникне, така че да не се окажем натясно. Какво ще стане
например, ако в полунощ получим телеграма обясняваща как Хаджи Али е вечерял,
задавил се е и умрял? Главният редактор на “Свобода”няма да има време да узнае
къде е роден господинът, кои са родителите му и какво е направил или не е
направил през живота си. Поради тази важна причина Скъндо Бей приготвя текста предварително...
така че Хаджи Али може да почине когато поиска. Нашият вестник е готов да пише
надълго и нашироко за него по всяко време. Адам-Ути: (взирайки се в текста):
Ха, ха! Хаджи Али непременно ще бъде доволен от такъв ласкателен некролог. Кажи
ми, Зенели, преди колко дни е написан този текст? Зенели:
О, доста отдавна, господине. Главният редактор винаги е подготвен за всичко
предварително. Имаме готови некролози за всички публични личности! За кралете,
например, понеже техният живот често виси на косъм, зависи от чаша кафе, или
нож, или пистолет!... Имаме готови некролози за депутатите, тъй като много от
тях са в напреднала възраст. Имаме некролози за бележити писатели и за други
известни личности. Адам-Ути: Ивестни личности, казваш? Зенели: Да, разбира се. Един известен лекар може да ритне
камбанката по всяко време, както всички други хора. Адам-Ути: Имаш право, синко, така
е. (спира да помисли за момент) А за мен какво? Смятате ли ме за велик? Зенели: Какво имате предвид? Питате ме дали сте на почтена
възраст? Адам-Ути: Не, имам предвид, дали
мислите, че съм голяма личност? Зенели: Здрав и силен? Адам-Ути: (търпеливо): Не, бе,
Зенел, искам да ми кажете дали аз също съм известна личност, имам предвид, дали
имам или не репутация на лекар и дали съм познат като писател?… Зенели: Така кажете, де! Адам-Ути: Кажете ми без колебание, аз, Доктор Адам-Ути, известна
личност ли съм или не? Зенели: (колебливо) Дали сте...? Адам-Ути: Велик човек! Зенели: Иска ли питане: вие сте велик човек! Адам-Ути: (доволен) Не ми се подигравай? Зенели: Въобще не, заклевам се, никога не съм се съмнявал, че сте
голям човек! Адам-Ути: Откъде знаеш? Зенели: Защото не сте малък. Адам-Ути: А дрего? Зенели: Защото имате брада и рядка коса, гола глава, плешив като тиква.
Ето за това трябва да сте мъдър. Адам-Ути: (доволен): Къде научихте тези неща? Зенели: Това баба ми го е
казала, бог да я прости. Адам-Ути: Господ да я прости! Била е много мъдра. Това означава, че
твоят работодател, Скъндо Бей, трябва да има некролог и за мен също. Кажи ми
Зенели, не пазите ли нищо за мен? Зенели: Иска ли питане! Няма съмнение. Наистина не сте депутат,
но не сте толкова млад вече. Вие сте човек на възраст. Да не чуе дявола!... Адам-Ути: Добре, добре, Зенели. Даваш ли ми думата си? Зенели: За какво? Адам-Ути: Можеш ли да пазиш тайна? Зенели: Няма нужда да се притеснявате за това. Аз съм самата
дискретност. С ченгел не могат да ми измъкнат дума от устата. Душата ми ще
излезе, тайната - никога. (На себе си) не е съвсем така, де... Адам-Ути: Много добре. Направи ми голяма услуга. Вземи тази
сребърна монета. Зенели: (учуден) Една сребърна пара? За мен? Адам-Ути: За теб. Зенели: Може да съм мюсюлманин, но ми се иска да се прекръстя с
две ръце... Адам-Ути: Защо? Зенели: Казват, че сте бил голяма скръндза. Адам-Ути: Не вярвай на слухове. Зенели: Монета, цялата за мен? Адам-Ути: Имам още две за теб също Зенели, ако ми кажеш… Зенели: О, по дяволите, сега разбирам. Искате да знаете какво е
написал моят шеф за вас, текста, който “Свобода” ще публикува, когато починете. Адам-Ути: Браво, ще ми кажеш, нали? Зенели: По дяволите! Защо не. Ако аз, що се отнася до мен, бих ти
поискал услуга, не монета, а нещо, което няма да ти струва нищо, тъй като
казват, че жена ти ти дава само пет гроша на ден... Адам-Ути: Какво искаш от мен, бе момче? Зенели: Не можеш да направиш пари тук. Едва ми стигат, за да
оцелея. Адам-Ути: И? Зенели: Мислех си да отида до Египет, Александрия. Адам-Ути: И после какво? Зенели: Тъй като вашата дума е закон, моля да ми дадете писмена
препоръка до президента на клуб “Обединение” да ми намери работа. Адам-Ути: Знаеш ли името му? Зенели: Не, не го знам. Не мога да си спомня, но съм чувал, че
има големи мустаци, огромно тяло и две очи, които… Адам-Ути: Имаш предвид голямо парче месо с две очи. Ха, ха, ха! И
разбира се има пари? Зенели: Да, сър. Той има доходи от неговата съпруга. Той един от
онези, които ги издържат жените им! Адам-Ути: Няма нищо нередно в това, дявол да те вземе, дори аз… Но
какво имаш предвид точно? Каква работа ще искаш да получиш от президента на
клуб “Обединение”? Зенели: Бих искал да ме вземе на работата като куриер и глашатай
в борсата. Адам-Ути: Знаеш ли как да вършиш това? Зенели: Разбира се, че знам. Гласът ми е като от пещера... Адам-Ути: Имаш добър глас и дълги клюмнали уши освен това, но дали
те ще ти помогнат да изкараш достатъчно пари. Колко може да изкара един викач,
че да издържа себе си и семейството си, не знам, Зенел. Зенели: Аз нямам семейство, Доктор ефенди. Всъщност, живея с една
дама няколко години, но не съм се венчал. Адам-Ути: Мюсюлманите не казват “венчавка”, момче. Но ще бъде
по-добре да се ожениш за нея и да живееш почтено пред обществото. Зенели: Всички мислят, че съм женен, защото така им казвам винаги,
и вестник “Парламент” писа веднъж, че съм женен също. Адам-Ути: Значи ти и вестник “Парламент” си излъгали. Зенели: Господине, лъжата е солта на истината, както каза веднъж
секретарят на клуб “Башкими”, когато миналата година мина през Солун. Адам-Ути: Кой по дяволите? Зенели: Как се казваше...господа да ме...господ да ни... Адам-Ути: Не можеш да си спомниш нищо, добри ми младежо, имаш мозък
като решето. За тази болест съм написал изключителна книга. Зенели: Намерих го, Доктор ефенди. Открих го. Адам-Ути: Какво си открил? Звучиш като Архимед? Зенели: Не, не, не Архимед, името на секретаря е г-н Мачи. Адам-Ути: И какво е казал толкова този г-н Мачи? Зенели: Той каза, че всички албанци в Египет са слепи и само той
има две очи, но той лъже и мами всички. Адам-Ути: Вярно е, албанците в Александрия винаги са били отявлени
гъркофили и още повече г-н Мачи. Той е жалък и противен индивид, водил ги е за
носа да станат предатели на страната си, като са постъпвали и проклетите
доктори Харис, Наум и Тру-Тули, които са всеизвестни с техните клюки, техните
скандали политически истории и техните жалки деяния. И този твой г-н Мачи,
Зенели, е същия като останалите. Вероятно и по-лош. Господ да ни пази… Зенели: Какъв глупак трябва да съм бил да не разбера. Да ти кажа
истината, понанюхах нещо...но, като го видях целия облече в хубави дрехи, си
казах, мълчи Зенел, този господин не може да не е велик албанец. Адам-Ути: Хубаво облечен, да. Но трябва да знаеш, че той е купил
тези дрехи, с парите, откраднати от касата на дружество “Обединение”! Познавам
мошеника много добре. Може да изглежда като велика личност, но в действителност
не е нищо повече от червей. Нека той и приятелите му да вървят по дяволите, а
ние да си дойдем на нашите работи. Зенели: За какво говорехме? Адам-Ути: А, да! Говорехме за некролога, който в. “Свобода” ще
публикува за мен когато умра. Дадох ти сребърна монета, за да ми кажеш. Зенели: И ми обещахте още две, нали така? Адам-Ути: Колко добре помни, когато му е угодно! Кажи за некролога
сега и като отидеш в Египет ще ти напиша препоръка до ръководителя на
“Обединение”, който и да е той, дали с големите мустаци или парче месо с две
очи, да вземе да ти помогне. Зенели: Обещавате ли? Адам-Ути: Дадено, бе жив дявол, само ми покажи некролога, който
Скъндо Бей е приготвил за мен. Зенели: Защо не, само не мога да си спомня къде е. Адам-Ути: Ами потърси тогава! Зенели: Ще трябва да дойдете по-късно пак. Адам-Ути: Добре. Зенели: Добре. И като
го намеря някой ден… Адам-Ути: Какъв някой ден, бе човек? Искам го сега. Зенели: Веднага? (Телефонът иззвънява и Зенели бърза да
отговори): Ало... Зенели е... Кой? Да, разбира се, доктор Адам-Ути пристигна и
ви чака...Господарят ми е, Скъндо Бей. Адам-Ути: Дай да говоря с него. (Отива до телефона): Ало...
Адам-Ути е... Много добре, благодаря, а вие?.. Да, в момента в който ми казахте
го посетих в къщи... Имаше инфекция на окото...Какво трябва да се направи?
Според мен болното око трябва да се извади, така че да не се инфектира и
другото. И на него му казах, но не можах да го убедя. Да го посетя ли пак?
Много добре, а кой ще плати сметката? О, Вие, много добре… Кога? На часа отивам
да му извадя окото, ако ми разреши!...Така става, след два часа ще се върна тук
да говорим за албанския буквар...ще видиш, ще видиш за какво става дума!...Ще
бъдеш ли в клуба?… Госпожица Лулуш трябваше да бъде тук също. Много благодаря.
Всичко добро. Зенели: Кого го боли окото? Адам-Ути: Не знаеш ли? Мехди. Зенели: Губернаторът? Адам-Ути: Скъндо Бей ме помоли да го излекувам. Зенели: И искате да му извадите окото? Адам-Ути: Ако ли не, ще
изгуби и двете си очи. Това е нов метод на лечение, който съм създал. Ако
едната ръка боли, отрежи я, за да запазиш другата. Ако единият крак е наранен,
ампутирай го, колкото може по-бързо, за да спасиш другия. Болка в окото? Извади
го, за да не се инфектира и другото! Това е моя метод и така лекувам и жена си.
Дясното око я болеше един ден. Извадих го веднага и сега лявото е във
великолепно състояние. Може дори нощем да вижда… Зенели: (слисано): Мили боже! Имате удивителни методи на лечение.
Какво става ако някой има главоболие? Отсичате ли главата? Адам-Ути: Не говори глупости, Зенел. Това висши и дълбоки материи,
които ти не разбираш. Прекарах целия си живот… Но не забравяй какво ми обеща за
некролога. Зенели: Добре, господине, а вие не забравяйте двете сребърни
монети също. Адам-Ути: В брой, бе човек! Опитай се да намериш текста докато аз
посетя Мехди, преди да се върна. О, и ако госпожица Лулуш се появи, кажи й да
остане и да ме изчака. Зенели: Тъй вярно, доктор ефенди. Приятно прекарване! (Адам-Ути излиза) Четвърта картина
Зенели
сам
Зенели: (на себе си): Две монети плюс едната, която ми даде
правят три, божичко! Изглежда, че това ще бъде един хубав ден. (Излиза на
вратата и вика г-н Вурко): Г-н Вурко, о г-н Вурко. Ще дойдете ли за момент,
моля. Име нещо за което искам да поговорим. (Г-н Вурко влиза) Пета картина
Зенели, Вурко Вурко: Какво има, Зенели? Зенели: Ще ми направиш ли една услуга? Вурко: И повече, стига да мога, кажи, какво искаш? Зенели: Искам да напишеш некролог за велик човек, който току що е
починал. Вурко: Какво? Някой важен ли е починал? Кажи ми кой е, защото
може да имаме нещо готово. Зенели: Не е съвсем напълно починал още… Вурко: Добре де, за какво ти е тогава некролога? Защо не
изчакаш да умре тогава? Зенели: Аз мога да изчакам, но той не може. Иска да види как ще
изглежда мъртъв. Вурко: Кой е той? Зенели: Дадох му честната си дума да не казвам. Вурко: От мен ли се пазиш, бе братко? Зенели: Добре, но само между нас двамата, Доктор Адам-Ути иска да
знае какво ще пише за него, когато почине. Разбираш ли? Вурко: Виж ти, виж ти! И има нахалството да каже, че не харесва
вестници и не търси слава, приятелчето! Зенели, този Адам-Ути ще ти платили нещо? Зенели: Какво искаш да кажеш? Вурко: Всъщност, не е моя работа...Ей сегичка ще напиша
статията, която искаш. Зенели: Благодаря ти. Много съм ти задължен. Какво да направя, за
да ти се отплатя? Вурко: Дори не го споменавай. Само между нас двамата… Зенели: Слушай, имам идея… Вурко: Сега пък какво? Зенели: Мисля, че ще бъде още по-доволен, ако види некролога
отпечатан, затова... Вурко: Добре, добре! Ще изтичам до печатницата на Кристо и ще
видя какво мога да направя. Зенели: Много ти благодаря! Вурко: Стига де! Довиждане! (излиза) Шеста картина
Зенели, после госпожица Лулуш Зенели: (на себе си): Адам-Ути ще бъде много доволен. Някои
хора, като видят нещата напечатани черно на бяло, ги смятат за съвсем истински,
като Библията или Корана. (Госпожица Лулуш влиза и казва) Добър ден, Зенели! Зенели: Бог да ви поживи! Господарят ми не се е върнал още, но
вие седнете и го почакайте, защото той трябва да е тук скоро. За да не
скучаете, докато чакате, погледнете вестниците и статиите на масата. Аз ще почистя
офиса междувременно. Госпожица Лулуш: (Поглежда към вестниците,
забелязва статията за Хаджи Али и изкрещява): Защо Хаджи Али е починал? Горкият
депутат! Толкова съжалявам за него. Зенели: Недейте да съжалявате за него, госпожице Лулуш, все още
има надежда. Госпожица Лулуш: Надежда? Да не би лекарите да го
съживят отново? Зенели: Ах, ако се оставехме на лекарите... Госпожица Лулуш: Ами какво имате предвид
тогава?... Зенели: Хаджи Али не е починал съвсем още. Госпожица Лулуш: Да го пази Господ! Чувала съм,
че е добър човек Но щом не е умрял, защо тогава сте написали некролога му? Зенели: Защото е на прага на смъртта и ние трябва да сме
подготвили некролога му, за да не се изложим, когато наистина умре. Госпожица Лулуш: А какво ще стане ако оздравее? Зенели: Тогава прибираме некролога при останали и го публикуваме,
когато му дойде времето... Трябва да ви кажа, госпожице, че имаме предварително
приготвени некролози за всичко известни личности, мъже и жени също така за
крале и кралици, депутати, защото никога не можеш да кажеш кога ще
гушнат…букета. Госпожица Лулуш: (възмутено): Чудесна традиция,
наистина. Погребвате ги живи! Зенели: Не правим нищо нередно... Оставяме ги да умрат, когато си
поискат. Ние само трябва да бъдем готови, за да имаме точната похвала след
смъртта им. Госпожица Лулуш: Говори каквото си искаш, но ще ми
бъде много неприятно някой да ми пише некролога, докато съм още жива и … се
гушвам, както ти се изрази. Зенели: О, не мога и за момент да си представя, че моя господар
не е подготвил некролог за такава хубава дама като вас! Госпожица Лулуш: И за мен ли е написал също? Зенели: Изобщо не се съмнявам. Вие не сте кой да е. Госпожица Лулуш: (на себе си): Интересно какво ли
може да е написал за мен? Нещо добро или нещо лошо? Какво може да бъде казано
за мен, когато умра? (На Зенели): Зенели, наистина ли мислиш, че е написал
некролог за мен отсега? Зенели: Напълно сигурен. Няма как да не знам...нали работя за
него. Госпожица Лулуш: Слушай тогава, моля те! Зенели: Слушам госпожице. Какво ще обичате? Госпожица Лулуш: Можеш ли да ми го покажеш? Зенели: (преструвайки се, че не разбира): Да ви покажа какво? Госпожица Лулуш: Некролога. Зенели: (поклащайки глава): Не става. Госпожица Лулуш: Защо не? Зенели: Защото ще ми карат жестоко... Госпожица Лулуш: Моля те, Зенел, направи го за
мен... Зенели: Помолете ме за нещо друго, каквото и да е, но не и това!
Господарят ще ме изхвърли от клуба. Не, не! Госпожица Лулуш: Как ще разбере той?… Само ще го
прочета и после ще го върна на мястото му. За това ще ти дам пет сребърни
монети. Зенели: Пет сребърни монети са цяла лира, казвате? Това е съвсем
друг въпрос. Мисля, че може да се уреди. Госпожица Лулуш: Жив и
здрав да си! Толкова съм благодарна. Трябва да тичам сега, че файтонът ме чака отвън.
Трябва да посетя една болна приятелка, а ти го потърси, не губи време.. Много
ти благодаря, Зенел! (излиза). Седма
картина
Зенели сам Зенели: Една плюс две правят три, плюс петте, които тя ще ми даде
правят осем сребърни монети за един ден! Добре вървят нещата днес. Защо не съм
се сетил за тази работа по-рано? Какъв глупак съм бил, бе!...Истински идиот. И
като се сетя, че исках да се местя в Египет. Тук е мястото да се правят пари.
Какво съм правил през цялото това време? Но по-добре късно, отколкото никога.
(Той отваря вратата и извиква): Господин Вурко! О, господин Вурко! Може ли да
ви кажа нещо. Осма картина
Зенели, Вурко Вурко: (влиза с текста в ръце): Свърших с некролога на доктора.
Има ли нещо друго, което мога да направя за теб? Зенели: Много съм ти благодарен, Вурко. Какво да ти кажа? Има
още нещо… Вурко: Говори, бе. Да не искаш още един некролог за Адам-Ути? Зенели: Не господине, не за Адам-Ути, а за някой друг. Вурко: Мисля, че прекали, Зенел. Зенели: Моля те, Вурко, направи ми услуга. Вурко: Не, не това. Има ли нещо друго? Зенели: Мога да ти платя, ако искаш… да си поделим… Вурко: Не става! Имам работа. Зенели: Слушай, Вурко! Този път е за една дама. Вурко: За една дама? За коя Зенели? Зенели: За госпожица Лулуш. Вурко: За чаровната учителка? Това е съвсем друго нещо. Мисля,
че мога да го уредя. Тя беше ли тук? Зенели: Току що си тръгна и отиде да… Вурко: Огледа ли я добре? Хубавица, а? Зенели: Не питай! Вурко: Червени бузи… Зенели: Като червени нарове! Вурко: Тънка талия, черноока, бяла гушка, а… Зенели: Несравнима! Вурко: Слушай Зенели, ухажвам я вече два месеца... Зенели: И не си стигнал до никъде. Вурко: Въобще. Изплъзва се като змиорка. Не иска даже да чуе
стиховете, които съм написал за нея Зенели: Тогава какво чакаш? Вурко: Ще го направя. Давам ти думата си, Зенел, че ще седна и
ще напиша статията, която искаш. За кога я искаш? Зенели: Колкото е възможно по-бързо този път. Тя ще се върне
всеки момент. Кажи ми честно, Вурко, с какво да ти се отплатя за усилията?
Можем да си поделим наградата. Вурко: Няма за какво, Зенел. Задръж всичко за теб. Храня
надеждата, че някой ден госпожица Лулуш ми се отплати по друг начин, така както
ми се иска на мен. (излиза, пеейки): Лулуш, да става после каквото ще, само да те имам
аз във моите ръце!… Девета
картина
Зенели сам Зенели: (доволен от себе си): И аз искам същото...да не деля...
Ох, само ако знаех как да пиша сам! Госпожица Лулуш още я няма (поглежда към
вратата). О, ето я. Ще се престоря, че търся некролога й. Десета
картина
Зенели, Лулуш Лулуш: Още ли не си го намерил? Зенели: Не още, но трябва да е някъде тук. Просто не мога да си
спомня къде съм го сложил. Лулуш: Дай да ти помогна. Ще търсим заедно. Зенели: Не, не! Гледах навсякъде тук и не можах да го намеря.
Мисля, че вашият некролог трябва да е в кабинета на Скъндо Бей. Лулуш: Ох. Зенели: Изчакайте за минутка да отида да видя. (излиза) Единадесета картина
Госпожица Лулуш Лулуш: (сама) Наистина се надявам да го намери и да ми го донесе
като се върне. (Тя хвърля поглед на документите върху масата, хваща един,
поразена изкрещява) Какво? Какво е това тук? Не вярвам на очите си. Сигурно
сънувам. Доктор Адам-Ути е починал. Колко ужасно! Той беше толкова добре тази
сутрин. Според Скъндо Бей трябваше да дойде този следобед, за да ни покаже
албанския буквар с новите букви. О, бедният доктор. Светът е толкова преходен.
Днес си тук, утре те няма… (Вижда Адам-Ути да
приближава бавно, ужасена се прекръства и изкрещява): Махай се! Махай се! Дванайсета
картина
Лулуш, Адам-Ути Лулуш: (уплашено): Вампир! Вампир! Не се приближавай. Върви си.
Махай се! Адам-Ути: (изненадан): Аз, вампир? Какви ги говори тази жена? Лулуш: (ужасена): Вампир и то говорещ! (тя се прекръства) Адам-Ути: (сериозен): Извинете, мадам. Може да съм грозен или не
твърде атрактивен, но със сигурност не съм вампир. Само умрелите могат да се
превръщат във вампири! Лулуш: Какво? Вие не сте мъртъв? Адам-Ути: По жив съм от всякога! Лулуш: Мили боже, истина ли е? Адам-Ути: Кълна се в Господ! Лулуш: Прощавайте, разбрала бях, че сте мъртъв! Адам-Ути: Защо така? Кой ви го каза? Лулуш: Прочетох некролога ви тук и… Адам-Ути: О, сега разбирам… Лулуш: Помислих, че е истина. А от това, което Зенели ми каза… Адам-Ути: Дайте да хвърля един поглед на текста. Лулуш: Не, Не! Позволете ми да ви го прочета. Ще се убедите сам,
че всеки би повярвал, че наистина сте мъртъв. (чете некролога) “Днес ние
научихме, че Адам-Ути, доктор самозванец, предаде богу дух. Покойникът, въпреки
че не беше много умен самият, забогатя благодарение зестрата на жена си. Не се
знае откъде е дошъл...Бяхме информирани само, че този шарлатанин е оставил
собствената си майка да умре от глад по-миналата година. Да го накаже Господ!
Този нещастник се смяташе за велик и мамеше хората около себе си с лъжливи
приказки. Носеха се слухове, че е
възнамерявал да отрови жена си, за да прибере наследството. С такива кобни
планове в сърцето, добре че получи удар миналата нощ, по първи петли. Едно зло
ни спаси от друго, калта кал покри! Адам-Ути: (бесен): Това ли пише за мен? Лулуш: Това е. Адам-Ути: Какви хора има на тоя свят? Аз, не много умен? Аз,
шарлатанин? Лулуш: Неправдоподобно, за бога! Адам-Ути: Добре било, че съм умрял! Едно нещастие ни спасило от
друго, калта покрила друга кал? Лулуш: Не сме ли направени всички от кал? Адам-Ути: Умрял, казват, от удар? Защо пък от удар? От къде знаят,
че не съм умрял от бяс или синя пъпка? Лулуш: Вярно, вярно!... Адам-Ути: Аз лош човек? Какво мислиш ти за мен? Лулуш: Не, аз мисля, че си… добър човек. Адам-Ути: О, свят от лъжи. Докато съм жив ме уважават, като умра
ставам лош, обиждат ме, хвърлят кал върху мен! Ох, ох… (Зенели влиза) Тринайсета
картина
Адам-Ути, Лулуш, Зенели Адам-Ути: Защо за бога си показал некролога ми на госпожица Лулуш,
Зенел? Зенели: Много съжалявам. Забравих, че е на масата. Адам-Ути: Това беше голяма грешка. Слушай, от каква болест мислиш,
че ще умра? Зенели: (изненадан) Кълна се, че не знам. Адам-Ути: Кажи си мнението, бе, щом ти го искат? Зенели: Представям си, Доктор ефенди, че може да паднете от
стръмна скала. Адам-Ути: Много добре, понеже въобще не смятам да се катеря по
скалите. Зенели: Правилно ще постъпиш! Адам-Ути: Но защо в некролога пише, че съм умрял от удар? Зенели: Ами може би защото сте късоврат. Освен това прекалено
сте нервен... Адам-Ути: Така е, прав си. Но аз защо съм се побъркал, защо да се гневя толкова за един некролог,
който не е публикуван във вестника и никога няма да бъде, защото, заклевам се в
Господ, нямям никакво намерение да умирам, не! Дявол го взел този журналист и
некролога, който е написал! (Сграбчва текста и от яд го накъсва на парчета) Зенели: Не го правете, Доктор ефенди! Не се разстройвайте, защото
може да получите удар. Каккво правите? Защо късате некролога? Как ще събера
парчетата обратно? Какво ще каже господарят ми? Стана тя каквато стана... …по
дяволите, дайте ми каквото обещахте. Адам-Ути: Какво искаш, бе? Зенели: Още две сребърни монети. Адам-Ути: А-ха! И да ме обиждат, и да плащам за това? Умник! Зенели: А-ха! Доктор Адам-Ути нарушава честната си дума?
Следващият път ще искам да ми плащат предварително. Лулуш: А за мен, намери ли моя некролог, Зенел? Зенели: Бях тръгнал да го търся, когато започна всичката тази
врява, и аз се втурнах обратно да видя какво става. Но ще трябва да ми платите
пет сребърни монети предварително. Иначе… Лулуш: Само две монети, като доктора. Зенели: Не, жените плащат повече! Лулуш: Горките ние, жените! Зенели: А ще ми платите ли, ако са ви обидили? Лулуш: Не се притеснявай, да ме обиждат! Ще ти платя каквото и
да са казали. (Към Адам-Ути) Ние само искаме да знаем какво биха казали за нас
живите след смъртта ни. Зенели: Ще скъсате ли статията? Лулуш: В никакъв случай! Зенели: Закълнете се в майка си. Лулуш: Заклевам се в майка ми. Зенели: Добре, отивам да го взема. (излиза) Четиринайсета
картина
Госпожица Лулуш, Адам-Ути Адам-Ути: Не е ли достатъчно това, което изстрадах аз? Наистина ли
искате да го опитате и вие? Лулуш: Да, трябва да знам какво ще кажат за мен. О, аз добре
осъзнавам как ласкаят жените, докато са живи. Но след смъртта истината винаги
излиза наяве, нищо не остава скрито. Адам-Ути: Наистина? Значи вие вярвате, че това което са написали
за мен е истина? Лулуш: Извинете ме, господине. Никой не е безгрешен и вестниците
със сигурност също правят грешки. Но... кой знае? Един ден, след сто години,
след двеста години, истината ще излезе наяве. Адам-Ути: След двеста години! Но аз скам да знаят кой съм наистина
сега! Лулуш: Когато човек е мъртъв, какво значение имат сто, двеста
или хиляда години? Петнадесета
картина
Адам-Ути, Лулуш, Зенели Зенели: (приближава до Лулуш и казва) Много се измъчих, но го
намерих. Лулуш: О, благодаря ти Зенел.
Ето, вземи парите. Зенели: Много благодаря! (На себе си): Поне ти удържа на думата
си. (На висок глас) Прекрасно време е днес, не мислите ли, въпреки че е малко
хладно. Искате ли да запаля печката? Адам-Ути: Защо не? (Зенели запалва печката и излиза) Шестнадесета
картина
Адам-Ути, Лулуш Адам-Ути: Нека видим какво имат да кажат за вас. Лулуш: Да, нека погледнем. Защо ми трепери ръката? Адам-Ути: Става страшно, нали? Лулуш: Страх не! В никакъв случай (сяда и зачита некролога): “Госпожица Лулуш почина…” (листът
й пада от ръката). Но аз дори не знам какво ми има! От какво съм умряла? Върти
ми се свят... прималява ми, разтрепервам се... имам чувството, че наистина съм
умряла! Адам-Ути: (вдига статията от пода): Нека аз да прочета. (чете): “С
голяма мъка научихме, че госпожица Лулуш е починала внезапно и доста неочаквано.
В утрешното издание ще публикуваме повече детайли за този ангел, за това
прекрасно цвете, по-чисто от всеки друг в тази страна.” Лулуш: (доволна): Ангел! Цвете! Адам-Ути: (бесен): По дяволите! Възхвала за жена и нищо повече от
подигравка за доктор като мен. Лулуш: Моля ви, господине, не се разстройвайте толкова. Това ли
беше всичко? Адам-Ути: (ядосан): Не, не. Не е всичко... Прочетете си го сама. Лулуш: (взема текста и чете): “Остана само да добавим, че
покойната Лулуш бе не само красива и умна дама, но също така и велик
преподавател. Тя беше мила душа, изпълнена с приятелски чувства и безгранична
любов!” (През сълзи): Колко вярно! Това съм аз, наистина. (Продължава да чете):
“Така, когато новината за нейната смърт се разнесе в града, мъже и жени,
момчета и момичета, се вайкаха и ридаеха от скръб. Не остана човек да не посети
дома й за последно сбогом, сълзи като реки се стичаха по техните лица. Домът й
веднага се изпълни с гости, букети, венци, над всички стоеше един букет от
прекрасни рози и теменужки, изпратен от г-н Вурко, който не сдържаше сълзите
си! (През сълзи): Колко красиво! Колко красиво трябва да е било! И господин
Вурко, колко мило от негова страна да изпрати цветя. Колко лошо се държах с
него, даже не го поглеждах. Дори отказвах да слушам поезията, която бе написал
за мен. Колко трябва да ме е обичал! Адам-Ути: Свърши ли? Лулуш: Да, свърши, господине. Само не казват от каква болест съм
умряла. Адам-Ути: Аха, тебе са те оставили да умреш от каквото искаш. Само
за мен, ща не ща, удар! Ето какво значи да си хубава жена. Ласкаят те, пращат
ти цветя, въздигат те до небесата. Лулуш: Никога не съм вярвала, че всички съседи са ми приятели! Адам-Ути: На мен пък всички са ми врагове. Вие сте късметлийка. Лулуш: Да не мислите, че не съм страдала, докато бях жива. Адам-Ути: А сега? Лулуш: Каква полза? Когато човек умре, всичко се губи. Адам-Ути: О, не се разстройвайте, защото не сте умряла наистина. Лулуш: Вие също не сте мъртъв! Адам-Ути: Аз? Ако не исках да живея, щях да се самоубия. Лулуш: Какво? Заради един лош некролог? Адам-Ути: Не, не! А и нямам никакво намерение да умирам без да си
отмъстя. Вижте.Този ръкопис тук е моето най-велико постижение. Това е един
буквар и само с него нашият език може да прогресира. Няма друг начин да се
пише. Лулуш: Как така? Ние сега си пишем доста добре с латински букви и … Адам-Ути: Глупости! Мюсюлманите се сърдят. И арабските букви, които
Хаджи Али предложи, не стават, защото се сърдят християните. Лулуш: Тогава какво? Адам-Ути: Затова се напрегнах по въпроса и стигнах до нещо, което
да задоволи и двете страни. Лулуш: И какво е това решение? Адам-Ути: Използване на латинските гръцки букви, за да са доволни
християните. Лулуш: Много добре, но… Адам-Ути: Но трябва да се научим да ги пишем като арабите,
отдясно-наляво, така че и албанците мюсюлмани ще бъдат доволни. Лулуш: Как да пишем така? Адам-Ути: Именно затова направих този буквар, за тази цел! Но сега
няма да го покажа на никого, няма да го публикувам. Да горят в ада и албанците
и албанският език!... Няма да я публикувам! Щом не ме уважават, щом ме
обиждат...Ще си отмъстя жестоко… ще изгоря моя буквар (Хвърля го в огъня) Лулуш: О, не! Не го правете! Как можете да навредите така на
Албания! Адам-Ути: (вбесен): Не, не! Нека букварът да гори! Щом са толкова
лоши албанците, нека страдат в невежество! Никога няма да видят моя буквар,
никога! Седемнадесета
картина
Първо Зенели, после Вурко Зенели: (ядосан на Адам-Ути): Какво правите, господине? Ще
подпалите сградата! Адам-Ути: Дано цяла Албания да пламне! Зенели: И какво ще кажат после младотурците? (Към госпожица
Лулуш) Къде сложихте некролога?
Лулуш: (със задоволство): Ето го Зенели. Благодаря ти. (Подава
му го) Зенели: Благодаря Ви. Отивам да го сложа на място. (Към
Адам-Ути): Слушайте, Доктор Ефенди, господарят ми каза по телефона да ви кажа,
че няма да има време да дойда да види днес албанския буквар. Адам-Ути: (ядосано) Няма да го види нито днес, нито утре, никога!
(Тръгва си заплашително, почесвайки
брадата си. После излиза Зенел и среща господин Вурко) Вурко: (Преструва се, че не вижда
Лулуш). О, госпожица Лулуш е тук? Лулуш: А, господин Вурко! Здравейте,
господин Вурко! Вурко: Радвам се да ви видя, мила
госпожице, какво ви води насам? Лулуш: А вие откъде насам? Вурко: Дойдох да видя господин Скъндо. Лулуш: Радвам се, че сте добре. Вурко: Многоуважаема мила госпожице! Лулуш: Добре, че ви виждам, за да ви
благодаря за... Вурко: За какво, мила госпожице? Лулуш: За венеца с прекрасни цветя,
който сте ми донесли в деня, когато умрях! Вурко: (учуден) В деня, когато
умряхте! Да не дава Господ! Лулуш: О, да, наистина...Господине, не
можете да разберете, защото не видяхте
какво стана тук. Но чуйте, господин Вурко, от днес съм ваша приятелка! Истинска
приятелка, приятелка до гроб, приятелка с цялото си тяло и душа! И можеш да
дойдеш, когато поискаш в къщи и да ми четеш онези хубави стихове, които си
написал за мен! (Приближава се и му подава ръка, която Вурко поема и радостно
целува) Вурко: (След като излиза Лулуш започва
скача и да танцува, като си пее сам) Лулуш, да става после каквото ще, но от днес си вече ти във моите ръце!
|