Сали Башота (Sali Bashota)
Съвременен поет, преподавател и литературен критик от Косово
Превод от албански: Деница Велева
„Прокълната красота”
Красиво завещание
Когато изпепели спомените
Събуждаше самотата
Полъхът мой си ти
Когато нарани живота
Удави мълчанието
Гробът мой си ти
Когато убиваш мечтата
Лекуваше страха
Възкресението мое си ти
„Гневни камбани”
Балада за изпепеления ръкопис
Варварите не идват вече
Влачейки родината „по корем”
Крещи изпепелен ръкопис
В седмия ден на Възкресението
Към площада на Републиката на буквите
Само кръвта на езика все още изтича
Върху овехтялото завещание на думите
Като розова риза се мокреше изгубената душа
След това идва сезонът на присмеха на убитите
Из подземните сънища
С огъня на безукорната тъга
Земята,Водата,Пламъка са отмили греха
Мляскайки черната капка на възмездието
Смъртта вие заедно с болката в ковчег
Докато бялата милост на очертанията се превръща в прокълната свобода
Варварите не идват вече
Влачейки родината „по корем”
Някъде се намира тя-остарялата самота
Която запалва свещите над натъжените девойки
Към мерилото с първата сянка на утрото
Думите се покриват от блестяща диадема на злощастието
В отвъдния свят пред презрението на мечтите
„Аз съм адът” – каза прокълнатият поет
Една самотна кукувица изкука след това
Когато са осъдени имената в Съдния ден
Забулен с бялото платно на старата смелост
Докато ужасът с кръв го измиха ръкописите
Един тъжен ден на раздяла с душата
За търсената най-красива смърт
Варварите не идват вече
Влачейки родината „по корем”
2 август 1998
Отечество
Това е белият ястреб
Когото майката окачваше върху люлката
Във времената изпълнени с гърмежи
Отечество значи Небе
Риданието се процеждаше чак до коленете
И покривът на къщата сякаш се срутваше
Когато танцуваха ужасите
Не мъждукаше огъня
В огнището огънят не мъждукаше
Защото навън вееха ветровете
Отечество значи Земя
Това е белият ястреб
Когото майката пъхваше надълбоко в пазвата
Сред писъците на ноември
Там се пробуждаше нашият дух
Докато лека по лека синьото небе угасна
Колко пъти птичките чуруликаха в гнездата
Отечество значи Водата
Някъде по прозореца
Едно цвете издигаше телце
Само се кръщаваше едно цвете
Когато се затваряше вратата на кошера
Когато се отваряше вратата на духа
Отечество значи Огънят
Тогава идва тъгата
Докато огънят на душата
Се превръща в смъртен ден на любовта
Думата очаква злощастието си
В един друг Ад
Тогава идва тъгата
Докато риданията свършват
Вътре в черния спомен
В унес спи змията
Всмуквайки самотата
Тогава идва тъгата
Докато бъдат забравени имената
В посърналия сезон от греховете
Кукувицата проклина своя глас
В убитото от гръм родно място
Тогава идва тъгата
Докато думите отекват
Със затаен дъх в гърди
Раната лекува своята тъга
Когато омразата се освобождава от робството
Тогава идва тъгата
Мостове
Идва ден
Когато прокълнатата дума
Изниква като пожълтяла трева
В земята свещена
Любима
В потайността на скръбта
Любовта умира щастлива
Елегия
Всяко нещо е черно
Стаята преобразена в призрак
Птицата убита в гнездото
Изяществото на изпепелените ръкописи
Моминската коса на прозореца
Часът на съдбовното наказание
Риданието на майката в прокълнатата къща
Завещание с два метра пръст
Само смъртта е бяла
Балада за самодивата
Колко пъти лети
Бяла птица
Върху незаздравялата рана
Ти я спираш
Твоята добра скръб
Защо от устните ти
Снегът е отишъл
На брега на Слънцето
О,покрита с цветя
Със зелена коса
С изписани очи
Възраждане
Всички болки ще умрат един ден
На по-красивият площад на самотата
Майката не ще да плаче тъжна вече
Съпругата не ще проклина първата целувка повече
Децата не ще вече губят гласа си по двора
Поетите не ще вече пишат любовни стихове
Защото лошите души ще залеят отвъдния свят
Девойките режат косите си,защото умира спомена
Лудите пеят,защото кънти болката
Самотниците се напиват,защото заглъхва викът
На по-красивият площад на самотата
Всички болки ще се възродят един ден
Опустяла земя
По-рано
Може да запалите огъна
Нека умре половината на греховете
Самоизяждайки се
В опустялата земя
По-късно
Може да измрем всички
Щастливи в другия рай
Само мечтата остава красива
В опустялата земя
Облак от една друга мечта
Ако не беше Тя
Любовта щеше да има друго име
Затова
Да желая очите ти сини
Ако не беше Тя
Птиците не ще да летят в небето
Затова
Да желая очите ти сини
Ако не беше Тя
Болката ще стане самотна
Затова
Да желая очите ти сини
Присъствие
Тя ще идва призори
С бяло цвете в ръцете
С измъчено лице от отегчение
Както винаги обременена с болка
Тогава
Самотата ще изнемощее на леглото
Тя ще идва по пладне
Поглъщайки свободата
Посичайки мечтите
Убивайки чувствата
Изтощена както винаги от измамата
Тогава
Самотата ще изнемощее на леглото
Тя ще идва привечер
Както винаги
Изпълнена с радост и жлъч
Тогава
Самотата ще изнемощее на леглото
Камбани на гнева
Ако светлините гаснат
Аз вече не съм
Твоят разтворен дух
Когато отекват
Камбаните на гнева
Ако се затварят вратите
Аз убивам самотата
Моята черна свобода
Когато отекват
Камбаните на гнева
Ако свършва викът
Аз избухвам
Само от любовта
Когато отекват
Камбаните на гнева
Огледалото
С всеки изминал ден отслабва болката
В счупеното огледало
И се превръща в забравен прашец
В деветата рана на самотата
Всяка вечер от ужилването на красотата
Увеличава се белотата в косите
Както дивите рози
И се изпълвам с дълбока бяла скръб
Моето огледало
Черно
Една самота и една смърт
Малко по малко изсъхват листата
И есента се превръща в статуя
Съществуването на една птица
Прилича на опадали коси
Малко по малко се размиват мечтите
Само собствената балада
отеква като разстроена камбана
На площада на мъртвите
Малко по малко избледняват спомените
И любовта се превръща в проклятие
Погребалният ритуал на духа
Отново приключва на едно въже
Забравен рай
Нощта обгръща съдбата
С жълтите цветя на греха
Докато някой мечтае в рая
На улицата без име
Една змия се събужда от самотата
Докато някой мечтае в рая
Моята муза изгубва блясъка си
Както светлината в нейните очи
Докато някой мечтае в рая
Ако стана ангел
Колкото пъти оплакват птиците
Тъгата ми
Аз се превръщам в ангел бял
В стаята
Умира само едно цвете
Колкото пъти ридаят девойките
Върху тялото ми
Аз се превръщам в ангел болен
В стаята
Умира само едно цвете
Колкото пъти изгарят самотата
В огъня на греховете
Аз се превръщам в ангел черен
В стаята
Умира само едно цвете
Ноктюрно за снега
Този черен сняг
Попива самотата
Само да имаш дълбока жажда
Този черен сняг
Кара ковчега да изгние
Само да си легенда
Този черен сняг
Метаморфоза
Косите опадват
И листата изсъхват
По безкрайния път
Самотата червясва
И отлита духът
Високо в небето
Огънят изтлява
И мечтата свършва
Отвъд спомена за теб
Ноктюрно за сенките
Сенките умират
В болния град
Докато любовта плаче
За живота
Сенките умират
В изгорялата къща
Докато самотата се смее
Сама на себе си
Любовта е луда
Ти си кукувица
Защото нито един от греховета
Не е отмил снега
Ти си кукувица
Защото никоя магия
Не изяде нощта
Ти си кукувица
Защото никоя любов
Не обезсили думата
Тъга
Сезоните на любовта умират
Без да убият душата
Само светлината плаче на прозореца
Аз съм
Аз съм душа тъжна
Аз съм живот убит
Аз съм огън запален
Аз съм светлина благословена
Аз съм носталгия прокълната
Аз съм тъга красива
Аз съм самотата забравена
Аз съм красотата приспана
Аз съм гроб отворен
Изпепелен ръкопис в гробището на родното място
Тази смърт е красива
В леглото на земята
Казват живите
„Формите на тъгата”
Заминаване от родното място
И тази къща изгоряла
Разяде ми душата
И тази жена чужда
Разяде ми душата
И тази земя пуста
Разяде ми душата
И този стих прокълнат
Разяде ми душата
И тази красота проклета
Разяде ми душата
Другото лице
Сега гледам лицето й
В небесата пълни със сълзи
Някога по-късно
Се събуждат и падат
Избледнели спомени от детството
Сега гледам лицето й
Като магическа светлина
Муза моя
Защо винаги плачеш
Прокълната красота
Не е останало нито едно сухо листо
По влажните улици от дъжда
Когато любовта избледнява от сенки
Може би полудяват
Не е отмит първият грях
В очите на незабравимата девойка
Бялата роза корона
Може би става светотатство
Не свършва пияният вик
Когато думата пресушава бурята
Нека умре и този сън
Може би се превръща в черна сълза
Формата на скръбта
Сълзата замръзва върху лицето
Погледите изпепели
Тогава се запалва
Най-красивото чувство
Сълзата замръзва върху лицето
Клетвата на очите
Тогава свършва
Скръбта за теб
Измеренията на времето
Сутрин
Листата оплакват тъгата по любовта
Кой каза защо умират спомените
В деветия ден на проклятието
Пладне
Липите побеляват
Само денят на траур
Се затваря в ковчег
Вечерта
Прилепи обикалят из стаята
Все още жива остава
Свещената дума на приятеля
Когато спят духовете
Отново мечтите танцуват
В изпепеленото село
И лицето се състарява от отегчение
Сенки
Нощта плаче за мъртвите
Когато започва викът
Сенките се движат по стените
Денят пее за живите
Когато свършва клетата самота
Сенките се движат в дух
Нощта ранява тишината
Животът без смърт
Обикаля гол в рая
Смъртта
Смъртта тропа ма прозореца
Смъртта тропа на вратата
Смъртта влиза в стаите
Сърцето се пръска от завист
Празнота
Нито един огън не е изтлял
Нито една сълза не е пресъхнала
Нито едно цвете не е повяхнало
Нито един косъм не е посивял
Нито едно сърце не е ранено
Нито една сянка не е избледняла
Нито една мечта не е убита
Нито една самота не е сгорещена
Нито една любов не е полудяла
Дихание
Там чурулика една птица
В синьото небе
И облаците плачат
Там се пробужда една пеперуда
В градината на самотата
И цветята негодуват
Там се проклина една целувка
В осъдения град
И девойките ридаят
Самота
Очите й не бяха сини
Нито пък червени бузите
Косите й не бяха черни
Тя беше самият ад
В гърдите й се криеше красотата
В сълзите й цъфтеше загадката
В погледът й изтляваше звездата
Тя беше самото чистилище
Въпреки това мечтата беше красива
Въпреки това самотата беше стара
Въпреки това любовта беше луда
Тя беше самият рай
Гласът на душата
Колко много отеква тази любов
Колко малко болка
Гласът на душата остава пуст
Колко много ридае тази злокобна птица
Колко малко отегчение
Гласът на душата остава пуст
Колко много падат косите
Колко малко се състарява самотата
Гласът на душата остава пуст
Аз не съм
Аз не съм мъртъв сезон
Аз не съм ранена птица
Аз не съм прокълнато отечество
Аз не съм кървав сън
Аз не съм издълбан камък
Аз не съм тъжна буря
Аз не съм забранен стон
Аз не съм възмезден грях
Аз не съм написано завещание
Красива смърт
Душата ми
Защо ме убива
В цветната градина
Душата ми
Защо ли ридае
Моята бяла сянка
Сред небето и земята
Тази красива балада
Моята душа
Ритуал
Отново ябълките на тъгата
Зреят в градината
Отново къщната змия
Сменя кожата си
Отново болната мечта
Крещи в пустинята
Отново се убиваме взаимно
Не само насън
Бялото писмо
Нито една дума
Не ще ти напиша
Очите ти са сянка без светлина
Нито една любов
Не спасява от смъртта
Сълзите твои са огън без болка
Нито едно заминаване
Не се дави в реката на греховете
Косата ти е безформена самота
Как да ти напиша
Едно писмо за теб
Полунощ
Полунощ
Завладяна от тишината
Вик
Бледото тяло
Освободено от спомените
Блести
Полунощ
На небето без звезди
Се полудява
Полунощ
Тъжен стих
В душата без сълзи
Другата клетва
Убивате мечтите мои
Защото пътува красив кортеж
На оня свят
Убивате мечтите мои
Защото се съживява изпепелена пеперуда
На оня свят
Убивате мечтите мои
Защото душата се разсъблича гола
В една друга любов
Западното небе на есента
Самотата крещи
По пустите тротоари
Косите на девойка
Изсъхват на прозореца
Миг
Сега
Земята поглъща белите цветя
Когато умира мечтата за теб
Вечност
В стаята изгасват светлините
Разпалват духовете в рая
Самотата спи
Парабола
Колко много вкове
Кръв капе върху думата
В нощта на погребението
Контраст
Нито денят бял се зазорява
Нито нощта черна ридае
Нито светият дух се погребва
Нито лудата жена се вгражда в стена
Тържественост на оплакването
Кукувиците оплакват
Върху пъна на живота
Самотата изяжда своето тяло
Цветята съхнат
На затворения прозорец
Тъгата полудява от коварството
Любовта ридае
През мъртвия сезон
Птиците се пробуждат от тъгата
Една болка стига
Ако мечтите излинеят в бялото легло
Не умирай душо моя
Ако цветята в рая изсъхнат
Не умирай душо моя
Ако самотата се нарани в пътуването
Не умирай душо моя
Ако думите са заслепени в мрака
Не умирай душо моя
Защото само една болка е достатъчна
Ако огньовете изтлеят в свещената земя
Не умирай душо моя
Ако тъгите се превърнат в самоубийство
Не умирай душо моя
Ако греховете изгорят в безмълвие
Не умирай душо моя
Защото само една болка стига
Самозабравяйки се
Самозабравих се
По пътя за ада
Докато черната луна
Ридаеше над Прищина
31 март 1999
Изпепелена поезия
Тази поезия не ще бъде написана
Със славния образ на фалша
Когато в студения затвор на сънищата
Призраците предвещават престъплението
Както на 2 август 1998
Тази поезия не ще бъде написана
С гибелта не черния сезон
Когато в изгорялата библиотека
Библиографията я изядоха мъртвите
Както на 2 август 1998
Тази поезия не ще бъде написана
Споменът за родното място пепел и жарава
Във втория ден на проклятието
Винаги танцува из паметта
Както на 2 август 1998
Тази поезия не ще бъде написана
В сеансите на пожълтелия ритуал
Ако вдъхновението пресъхне и девойките ридаят
Когато любовта се превръща в злокобна птица
Както на 2 август 1998
Плач
Изгубили са се мечтите
В пожълтялата градина на самотата
Ароматът на изгорените книги
Се превръща в царство на изяществото
Както костите на баща ми
В гората на Башотите
В рая всяко утро цветята цъфтят
В ада всеки обед цветята повяхват
В чистилището всяка вечер цветята изсъхват
Изгубили са се мечтите
В плача на съдбата
Счупено огледало
В свещената стая
Пеперудите умират от самотата
Красиво бедствие на проклятието
На фона на тишината
Живата пепел на родното място
В счупеното огледало
Облаците разресват косите
Нейните черни очи
Нейните сини очи
Нейните жълти очи
И мечтата изгаряше в ада
Само кукувица
Формите не тъгата
Кое цвете е черно
Когато умира в градината
Коя мечта е бяла
Когато умира в легло
Коя любов е страстна
Когато умира в чакане
Коя самота е забравена
Когато умира без целувка
Друга е болката моя
Другата форма на смъртта
В Прищина не се умира
В седмия час на вечерта
Всички живи полудяват
От плача на птиците
Пак се запалва огъна
Пак болката крещи
Само пияните пеят
Слушайки тъгата
В Прищина не се умира
Когато лаят кучетата
Гърдите сън не хващат
Когато всеки дух е провесен
Не собствения си гвоздей
30 март 1999
Неделята на самотата
Не пробуждайте птиците на тъгата
В свещения ден на кръщението
Защото самотата е истинен рай
Всички листа повяхват
Когато огънят на наказанието разпалва греховe
Защото самотата е истинен рай
Само другата неделя
Децата ще разкъсат мечтата
Защото самотата е истинен рай
Не пробуждайте птиците на тъгата
Когато умира прокълнатата красота
Защото самотата е истинен рай
След смъртта
Сега призраците се показват
В деветия кръг на ада
Любима,
Покрий лицето ми блестящо
Със смъртта на тази жена
Ту черен, ту бял
Сега се променям с огъня
Танц
Проклятието взема душата
В зеленото легло на сънищата
Червеите изяждат глупостта на живите
Когато ръката се отказва от самоубийството
Върху пепелта на книгите
В един друг миг
Танцува живия с мъртвия
Пространство
Ако бъдат изгорени пеперудите в пространството черно
Ти вече не си ранено цвете
Когато се извади от гроба пролетта на площада не греховете
Ти вече не си лист пожълтял
Ако се пресуши сълзата върху убитото лице
Ти вече не си образ на светлината
Когато убива вдъхновението в свистенето
Ти вече не си другото отшелничество
Ако съживят ръкописа на душата
Ти вече не си къщната змия
Когато проклинат деня на тъгата
Ти вече не си красивата моя смърт
Образът на пламъка
Огънят може да достигне до устните
Да изгори света
С угасналите свещи
Безсмъртно слово
Умират птиците в изпепелената гора на летните дни
Пъновете изсъхват,защото е смрадлива половината на съдбата
Другата половина- жива сянка в огледало
Ангелите изяждат самата свобода в уреденото пространство
Стогодишен портрет на душата ми
Издълбана статуя когато пада в безкрайната пропаст
Докато археолозите разравят мечтите в рая
На самотата й извадиха очите в ада
Когато безсмъртната дума се променя
Изложбата на живата стена на самотата
„Черното цвете”
Черното цвете
1.
Черното цвете
Винаги умира
На собствения си кръст
2.
Птицата на мечтата
Ужасен вик
В пустия ад
3.
Бялата стена
Отново се съживява
В огледалото със сълза
4.
Истинската тъга
Сега полудява
Когато крещим безполезно
5.
Къде е самотата
Каза врага
Цветята изгарят в огън
6.
Сезонът изяжда собствения си грях
В тъмнината
Болката остарява на гроба
7.
Само любовта
Спи тихо
В деня на траур
8.
Пробуждат се щастливите спомени
Неочаквано ранени
От мълнията на самотата
9.
Лицето изгубва блясъка си
В огъня на душата
Изпълнена с отегчение
10.
Всички думи полудяват
Докато жалят
В черното отечество
11.
Преследва ни клетвата
От убитата буря
В обещаната земя
12.
Колко черни цветя
Умират заедно с легендата
Както тази самотна душа
Убита поезия
Гореше моята стая къща от камък библиотека на душата
ръкописите на душата книгите на душата всички проклятия
стените бели скръб на Розaфа астмата на баща ми моята тъга
ръждясалата пишеща машина старата чанта от гимназията в Киев
желязното легло увяхналите цветя ръждясалите моливи на децата побелелите майчини коси черното огледало викът на брата след скъсаните снимки на съпругата сълзите на пеперудите и една от най-красивите мечти по-късно маршируват танковете по-късно къщата пуши след това умират птиците една по една след това се изпепеляват спомените след това изгаря стаята моя къщата от камък библиотеката на душата
Повяхнал лист
Ти си черната сълза повяхнал лист в Дървото на живота пъстра ранена птица затворена в клетката на наказанието когато се погребва тишината започна да вали дъждът на тъгата и да мокри всички мечти всички терзания всички любови мигрирането на една душа прилича на издълбаването на един камък когато стоим със свалени знамена защото една черна роза се пръска докато сърцето ни боли цветовете на пролетната дъга изпускайки последното дихание на ерозиралите откъснати дробове на риданията на Молитвата на Утрото към Бога на Небето,Слънцето,Земята,Водата,Въздуха,защото ти си сълза бяла сълза в книгата на Клетвите докато влизаш в завръщащата се самота в преобразената моя пустиня без брой без дата както сянка която броди из стените както старица която изтича ръждясала в земята на сънищата повяхнал лист.
Пустош
Защото ни уби думата изяждайки самотата белият дроб на търпението огледалото на кръвта за последната любов когато се чувстваме безсмъртни свободни от потресаващите грехове на съдбата както смелите играчи в цирка белите нощи черните дни избърсвайки прахта от полудялата памет червеите изядоха забранената ябълка нов начин на тъгата-всяка дума крие самата елегия когато ни оплакват в четвъртото измерение на света защото ни уби словото докато разяждаше самотата и пепелта на слепите писания в една друга родина.
Прокълнат адрес
Никога вече не съм виждал на площада където се продават розите пътят без име къщата без номер стаята без хора прокълнатият адрес през 1981 тя сега спи в рая пет години по-късно се е превърнал живота Йорг Люис Боргес никога вече не съм го докоснал също както статуите които изцеждат кръв в очертанията на поезията за прокълнатата къща където една кукувица плаче на седемте си прозореца всяка вечер съм се самоизял в гората на метафорите ябълковите цветове са се разтворили на единадесетия ден и полуделите сенки крещейки всяка секунда всяка минута всеки ден никога вече не съм я видял на площада където се продават розите образът й жълтеникав се превърна в черен прах в очите ми когато умря Йорг Люис Боргес,Антон Пашку,Азем Шкрели,Бекир Муслиу когато умира тъгата ми желанието ги обгръща в примка на душата ръждясал нокът подчинен на желанието на домашните животни
Злокобната птица
Първо може да убиете духа след това цветята подтискащите сутрини белите котки змиите на съня защото облакът не беше на този свят една птица бореше се за царството си магическата лампа блестеше безсмъртие всички мишки спяха в стаята на безсмъртието първо можете да убиете душата след това клетвите в техния щастлив свят танцуваше злокобната птица една черна птица една бяла самота
Пепелта
Изяде пепелта по моите устни викайки влажния сън със сълзите твои безоблачни докато изръмжи духът да спомням си лицата изгорели за една неволна целувка когато се пръсвам разяждайки незрелите дървета да коленичим пред тялото ти Боже на знанието Ако си загинал по човеколюбив начин когато залязва нова луна да моля сянката своя злокобна не ме подчинявай докато не настъпи последният ден когато се съживяват ангелите започва наказанието свършва благословията изяде пепелта по устните в седмия ден на ваденето от гроба
Стрелките на часовника
Сутринта съм убил един паяк една буболечка един червей с най-голяма почит към живите кучета стрелките на часовника се спират точно в момента когато вдигам ръката високо в пространството където всяка дума всяко събитие всяко движение покриваше отново в Кутията на Пандора вечерта съм изял душата си
Валсът на тъгата
Пророческият дух се скита с черно цвете в ръка всички убийци спят върху влажна трева поглъщайки тежестта на престъплението тогава самотниците изядоха мечтите си преди да полудее нежната ръка милва единствената любов е прикритата форма на лудостта на предателството защото влязохме в безкрайната игра защото изнемощявахме в леглото за да построим мрачното царство падат ни косите от забравата когато влиза в самотата пророческият дух самоизяжда клетвата си ако е наранил змията докато спят в унес червеите докато изяжда сърцето злокобната птица проклинайки може би догодина през новата година на хоризонта е земята небето луната слънцето и само един Бог.
Трансформация
Тя е трансформирана сянка безоблачната вода не почувства сенките на дивите дървета аромата на болката не я усещат жалеещите огледала хиляда годишна самота ридае за каменната крепост на брега на забравата заслепява се една девойка на площада на въздишките продавам една любов в изоставената къща се кълне една самота когато се пробужда носталгията на мечтите в благословения ден когато рицарите спечелват изгубената битка когато лудите пеят песента на свободата тя е само трансформирана сянка в кристалната вода смалена капка колкото пъти в очните ябълки.
Играта преобръща
Преобръщат се
Заточение на духа жената децата листата на дърветата мъртвите цветя деветата пролет на любовта и края на проклятието
Преобръщат се
Измъкнатите деца от последната битка за Косово първата утринна звезда бурните реки черното поле свещите по тротоара всички червеи в градината нахапаната ябълка и ангелите в рая
Преобръщат се
Стените на изгорялата къща в родното място гробът на моя баща загасеният огън в стаята косите посивели на девойките водата на прокълнатите поля последният вик на незнайните водачи
Преобръщат се
Образът на родината-едно диво цвете на балкона изтощеният глас на кукувиците змията натъпкана в шише и моят изгорен ръкопис
Всяко нещо се преобръща
Когато споменът за теб умира
Когато споменът за теб умира
Любовта в душата ридае
Както плачът на черните птици
Полуделият сън хленчи
Когато споменът за теб умира
Самоизяжда се самотата
Отново птиците тъгата черна
И поезията се сломява от отегчение
Когато споменът за теб умира
Всички цветя изсъхнат на терасата
Девойките оплакват през деня
Отново нечии очи заслепени
Когато споменът за теб умира
Трапчинките потръпват в огледалото
След това отново идва болката
Докато се състари цялото огледалото
Когато споменът за теб умира
Както химикалът ми вече не може да пише
След това идва миг на новото проклятие
И душата почива в чуждия рай.