|
Екрем Баша МЪГЛА Р а з к а з от сборника “С е н к и т е н а н
о щ т а”, представен на Седмите студентски балканистични четения, София, СУ,
2006. Превод: Аглика Попова Издания
на албански и френски: Еqrem Basha. Mjegulla. Tregim nga “Marshi i
kërmillit”. Peje: Dukagjini, 1994. Eqrem Basha. Brouillard. In: Les
ombres de la nuit. Без съмнение ще си помислите,че
можеше да се предвиди: рано или късно, моята обсебеност от мъглата трябваше да
доведе до това. Но грешите! Ще кажете, може би, че възнамерявам да ви опиша
някое фантастично събитие, някоя история, родена в мрачното полукълбо на
изкривено съзнание, излязла от мътните дълбини на всезнанието, един вид twilight zone подхранвана от тъмнината и фалша. Но какво! Моят
вкус или ако предпочитате страстта, обсебеността ми от мъглата, не започват от
вчера, те съпровождат, така да се каже, всичките епохи на моя живот. Толкова
мощна беше тази страст, че с времето ми втръсна. Някогашната лудост, с нейните
пепеляви проекции и тайни гънки, не може да се сравнява с това, което се готвя
да ви разкажа, дори не го и доближава. Преди много време, във всеки случай,
когато не бях написал и най-малкия стих, и най-малкия мъгляв ред, изглеждаше,
че съм преминал объркания патос на мистериозен син. Обратно на обичайното,
последната криза настъпи в сухо време, в период на пълна апатия. Губех времето
си във вълнение по напразни спорове за балите и за сеното, в разпри за опашката
на лисицата или лапата на змията, в коментари на дотегналите телевизионни емисии,
фалшивите новини, наивните и пошли интриги. Всичко това ми даде тръпката,
струваше ми киселините в стомаха, покачваше напрежението, толкова
преувеличавах, толкова значение му отдавах. Но, още веднъж, имаше мъгла в
деня, когато полицията ме спря на улицата. -
Къде отиваш? - попитаха ме полицаите. -
На работа. -
На работа? Посред нощ? -
Седем часа е, - отговорих в пълна мъгла, търсейки с усилие часовника в
джоба на панталона си, въпреки цялата бъркотия там. - Не ни разигравай! – измуча единият от тях,
приближавайки една крачка, за да се прицели в мен. Другият, който беше застанал
настрана, държеше цевта на оръжието вдигната, с пръст върху спусъка. Не бях
помръднал, бях пуснал часовника си с отворен капак и той висеше на нивото на
коляното ми, накрая на веригата. -
Отдръпни се на две крачки! – заповяда полицаят, който се беше прицелил в
мен със зареден в пълнителя куршум. Аз, още не дошъл на себе си, се
наведох да си прибера часовника, но от неочаквания удар с приклада, замръзнах в
тази немощна позиция.Така превит опитах да направя една крачка, после друга, до
ръба на тротоара, където се спънах и паднах по гръб. Бърз като светкавица,
другият полицай ме беше заобиколил и стъпи с огромния си ботуш върху ръката ми.
Почти бях успял, по време на падането, да уловя часовника за отворения му
капак. Много ме заболя от тежкия ток и нададох рев. Усещах силна миризма на
спарено близо до лицето си. Тършувайки с една ръка в джоба на сакото, за да
извади портмонето и цялото му възможно съдържание, първият полицай беше опрял коляно върху гърлото ми, с
пресекнал дъх, усещах полъха на ракия в цялата си трахея. Имах късмет, веднага
попадна на пропускса ми. Изтръгвайки портмонето с опакото на ботуша, той
приближи документа до носа си. -
Къде работиш? – попита този, който премазваше
ръката ми при китката и й пречеше на кръвообръщението. -
Във вестник – отговорих аз, все така прострян по
гръб. -
Какъв
вестник? Вие нямате такъв! – изрева, проучвайки на свой ред пропуска. -
Нашият вестник – успях да отговоря съвсем
правилно, в опит да забравя болката в ръката, в опит да избегна ъгъла на
тротоара, който набраздяваше гърба ми. След като беше претърсил и другите
ми джобове, все така усърдно, неговият колега претърси слабините, бедрата,
колената, после се отдръпна и освободи изкълчената ми ръка. -
Изправи се! – заповяда той, като наведе цевта на
автоматичната пушка, за да се освободи от напрегнатата стойка за стрелба. –
Говориш за вестник, който отваря в полунощ? -
Но седем е … - опитах да възразя, надигайки се с
мъка; хвърлих един машинален поглед върху часовника си, който продължаваше да
виси на края на сребърната верижка, на височината на коляното. – Часът е… - бях
уверен този път, те не реагираха на моя жест, наведох се и го улових – Седем
часа е! -
Часът е колкото ние кажем! – изрева този, който
за малко не ми премаза ръката. Подобно на
допуснал грешка, още веднъж сверих с часовника, после само свих рамене. Виждах
как полицаят срещу мен прибира автоматичната пушка и прецених, че проверката е
приключила и мога да клекна и събера съдържанието на джобовете си:
портмонето,няколко хартийки и бележки за работата. После другият ми върна
пропуска, изгладих си сакото и изтупах дрехите. -
Вие всичките сте наши врагове! – каза, без да ме
гледа, може би опитвайки се да открие светлинка в мъглата. -
Аз не съм ваш враг – отговорих, но думите ми
потънаха в мрака. Гъстата мъгла
превръщаше всичко в дим. На няколко страни, като се обърне човек, не виждаше
друго освен една провлачена светлина, жълтеникавата граница между небето и
земята, понесла едно безцветно дърво, натежало и обхванато от скреж,
неподвижно. Предвестена от необикновен за сезона студ, мъглата беше паднала
вероломно в понеделник към полунощ, обгръщайки целия град. Във вторник денят се
беше надигнал влажен и студен. Също така студен, като понеделник, така навъсен
като събота и неделя, но еднакво неясен, мъглив като сряда, дойде четвъртък с
остатъка от седмицата. Тягостен и упорит, удавяше всичко, дотолкова, че да
преправи във вой, ехото от монотонния вик на сивите врани, накацали по
невидимите клони на високите тополи по брега на реката. Всеки се страхуваше да
не наруши съня си. С този вой и необичайното бучене на реката, се смесваха и
паразитни шумове, подобни на бръмченето от моторите на военни превозвачи,
танкове или бронирани коли, които прекосяваха отново и отново течението на
реката, за да маневрират или да осигурят броя предвидени децибели в случай на
мъгла или всеобщ хаос. Оглушен,
вцепенен, изкалян, без добре да разбирам това, което ме беше сполетяло, поех по
пътя към вкъщи, въпреки че бях излязъл за работа. Полицаите ме следваха с
поглед, насочили цевта на оръжието към мен, правеха знак да се завъртам, всеки
път, когато обърнех глава към тях. Влязох
припряно. Всичко това ме беше потопило в едно състояние на затъпяване. Нищо не
разбирах. Веки път, когато се спирах да погледна часа, оставах слисан, ни
най-малка промяна, продължаваше да е седем часа и няколко минути. След като
светнах лампата в коридора, сверих часовника си още веднъж, все същото, или
почти. После сравних с големия стенен часовник в кухнята: седем и нещо, седем и
половина, може би. Влязох в хола, без дори да се събувам, затръшнах вратата
след себе си, облегнах се на нея и въздъхнах дълбоко. Останах така един дълъг
момент, в съзерцание на онази част от ръката ми, премазана от ботуша. Беше посиняла.
Опипах я, за да видя дали вените бяха непокътнати. Туптенето на пулса ми събуди
един спомен. Набързо се събух и се завтекох към моята стая, за да сверя с
будилника, който ме беше изтръгнал от съня. Той също показваше седем и
половина. -
Дяволите да го вземат! – изругах и застанах на
прозореца. Навън не беше нито ден, нито нощ. Гъста мъгла обгръщаше всичко. Не
се виждаха дори светлините на сградата отсреща, които обикновено ми помагаха да
се ориентирам, ако ставах рано. Сякаш беше полунощ, сякаш хората отсреща още не
бяха станали. И тях ли мъглата също беше разкъсала? Обаче, беше настанало едно
малко оживление на улицата. Забелязваше се движението на дълга колона камиони и
бронирани коли, смалени от жълтата светлина, които изглеждаха, че се движат,
без чиято и да е помощ. Те приближаваха, издавайки познатия шум, но сега
притъпен, който бях чувал по цяла нощ, по цели нощи, мислейки редовните маневри
в далечината, че са крясъци на оживени врани или приглушено боботене на реката,
затихващи, винаги сред мъглата. Едно голямо, избеляло знаме на парчета се
носеше,но без да се вижда сянката на човек, като че тези действия бяха
управлявани с дистанционно. Движещата
се колона затвърди в мен убеждението, че е среднощ. Трябваше да съм се събудил
бълнувайки и криво да съм разбрал всичко. Колоните се придвижваха само нощем.
През нощта армията осъществява движение, маневри, завзема стратегически точки,
само през нощта… Дяволът носи мъгливите дни, те са още по – мрачни и от нощите! Преместих
стрелките на будилника на дванайсет и половина, след като го навих за седем
часа се съблякох и се плъзнах под чаршафите, запазили топлината на моето тяло.
Не спирах да се въртя, опитвайки да намеря логика във всичко, което ми мина
през главата, защото още не бях в състояние да го зарежа. Сънят ми бягаше от
известно време и имах кошмари, облекчителни за част от моите грижи. Ставах
много пъти през нощта, за да бдя на прозореца, броях неясните светлини, които
обграждаха дългия път, или танковете, които циркулираха фронтално срещу една
измислена линия. Въпреки промяната на часа оставаше тъмно. Нещата се бяха
спрели в един определен момент, за да продължат сами по себе си скоро след
това. Трябвало е да се случат тази нощ някои по – банални неща, точно когато
мъглата беше паднала, удавяйки всичко. Сънят
ме хвана малко по – късно. Не истински сън, а нещо като бълнуване. Полицията
беше обкръжила къщата, въпреки, че си бях в моята стая. “Излез
от там или ще разбием вратата!” “Няма
да изляза, не са ми изпълнени всичките условия!” “Какви
условия?” – крещят те и блъскат по вратата с всичка сила. “Да върнете часовника навреме” “Нищо
не е пипано, ето ги всичките ти часовници! Не са мръднали. Излез и животът ти е
спасен, ако не мисли му!” “Защо
да спасявам живота си? Нищо не съм направил, че да го загубя.” “О,
да, да! Познаваме те, взети са ти бележките. Будиш се по никое време, за да
преобърнеш света. Ти даваш живот на сънищата.” “Какви
сънища! Ще осъдите живота ми, заради сънища? Ще загубя живота си заради
сънища?” “Навсякъде
хората губят живота си, заради сънища. Никога не съдят тези, които не сънуват.
А ти ще бъдеш осъден, защото си вдъхнал твоите сънища и на други. Не си никакво
изключение, хайде, излез и се предай. Трябва всичко да ни кажеш, ако искаш да
се измъкнеш” “Но
как? Вие да не сте полицията на сънищата? Няма да изляза, ако не върнете часа.
Всичко объркахте, вие сте трафиканти на стрелки, вие ми пращате кошмарите. Това
не са сънища, а кошмари! Грешката е ваша. Тръгвайте, или ще се задуша в тях.” “Ето
защо те молим да излезеш – за да те
спасим. Няма друг изход, искаме ти само доброто, не разбираш ли? Живеем заради
вас, съществуваме, заради вас, за да осигурим вашето благополучие и вашия сън.
Пазачи сме на вашия сън, преследваме вашите мечти. Не е ли добре това? Знаем
това, което ви е нужно.” Ударите
по вратата се удвоиха, изглеждаше, че са на път да я извадят от пантите. За
кратко последва тишина, после се чу звънецът. Не беше на стаята, звънеше се на
входната врата. Някой блъскаше, да, блъскаше и звънеше. Но не, това не беше
друго, а будилникът, навит за седем часа, който се задейства. Звънът на
будилника, удари по вратата, звънецът на входа. Скочих
на прозореца. Мъглата беше все още там. Не така гъста, но достатъчно плътна, за
да направи трудно забележими прозорците на сградата отсреща. ”Трябва да е седем
часа” – си помислих, докато спирах звъна на часовника. Но той продължи, звънеше
се на вратата. В действителност будилника, беше престанал да звъни още в
момента, когато скочих от леглото. Звънецът на входната врата беше този, който
кънтеше непрестанно, примесен с някаква силна врява. Побързах да отворя. Отново
двама полицаи. -
Господине, моля да се явите още днес, на обяд, в
съда, за да отговорите на повдигнатите срещу вас обвинения. -
Ще дойда без съмнение – отговорих учудено. -
Елате утре – продължи единият от тях – за днес
се свърши. Отдавна минава обяд. Ще отидете утре, под охрана. Щом вие,
господине, не уважавате нашето правосъдие, ще дойдем ние тогава да ви вземем.
Ще сме тук утре, на обяд. Рязко ми обърнаха гръб и си
тръгнаха, след като ми бяха връчили един документ без печат и подпис дори. -
Ама аз имам още време! – опитах да възразя, да
отрека, без да разбирам какво се случва и към кого се обръщам. Плувах в някакъв
пълен сън, в пълна противоположност на сън. Разговарях в полунощ, в седем часа, на обяд, с моя сън
или кошмар, или дори с дявола и неговата свита, дошли да ми погодят изтъркан номер, да ми припомнят едно призоваване в
съда, което рискувах да не забравя. Смятах да се явя пред магистратите, както
ми бяха наредили, правех го почти всяка седмица, на определена дата, щом
станеше обед, въз основата на документи без подпис и печат. От прозореца на
кухнята разгледах входа на жилището ми, за да ги видя как излизат и да се
убедя, че са реални, но там беше само мъглата. С усилие можах да различа
стълбището, входа, тесния двор и счупените клони на дървото, поразено от
бурята. Не се виждаха и светлините от нощта, въобще не бяха запалени, което
показваше, че вече е ден. След
като се приготвих набързо, отидох на работа най – после, убеден, че съм
закъснял, за да започна един нов ден, поносим, въпреки мъглата, където бих
могъл да избягам от сънищата и кошмарите на ледената нощ. Но градът усещаше призрака и пътят ми по влажните тротоари
напомняше витаене на привидение сред гробища, което си търси ковчега след една
вихрена нощ. Никой. Абсолютно никой на моя тротоар, колкото до онзи отсреща,
няма начин да го разпозная. Не се чуваше нищо освен крясъка на враните, глухото
бучене на потока в далечината и глъчката от развълнувани мотори на коли по
никое време. В
седалещето на вестника се събрах с колегите си. -
Закъснях малко – подхвърлих набързо, като
направих знак на първите да влязат. -
Тъкмо с осем часа! – ми отговориха те с
насмешлив тон – Тръгваме си. Свърши се
за днес и за още известно време. Вероятно ти си в течение, щом не дойде. Във
ваканция си. Вестникът няма да излезе, заради мъглата. -
Ама седем е… - опитах да кажа и рязко извадих
часовника от джобчето на жилетката, но после се поколебах. Повдигнах капака на
часовника – минаваше три часа, почти три и половина. -
Отнесох се, заради мъглата – измърморих.
Приближих часовника до ухото си, за да проверя тиктакането му, беше си наред,
но се смесваше с крясъците на враните, задушеното бучене на потока и с
бръмченето на бойните машини. -
Е, да! – казаха, заблудени в смисъла на моето
подхвърляне. Спрян до ново нареждане. Всичко е в смисъл “горе – долу”. Радио и
телевизионните програми са прекъснати. Много полицейски части са изпратени, за
да принудят служителите в радиото и телевизията да преустановят работа, тъй
като не спазваха правилата на мъглата. Увиснала е и дейността на симфоничния
оркестър, точно както изпълнението на “Requiem”
от Моцарт на професионалните хорове. Хористите и музикантите на оркестъра бяха
най – окаяни, неспособни да се справят в мъглата, те отказваха да прекратят
репетиции. -
Не разбирам! Полицията каза, че е полунощ,
когато часовникът ми показваше седем часа. Нищо не разбирам. -
Полицията е навсякъде – поде моят колега. – Като
че ли това е специален отряд “Мъгла” и не се забелязва. Невидима е, удря бързо
и без предупреждение. Колкото до местната полиция, която говори нашия език, тя
е била раздигната и и насочена да изпълнява други задачи. Докарани са полкове,
обучени за спешни случаи. Действат с чистки. Освободили са от длъжност
хирурзите и гинеколозите от болниците, за да извикат други, подготвени да
оперират или да практикуват акушерство по време на мъгла. Пощата също е
окупирана. Центърът ще обучи служителите си да ръководят частните комуникации
по време на мъгла и на тотална бъркотия, да ориентират всички тези, които
нарушават правилника за комуникация. Ето как ще живеем известно време. Това е
режимът на мъглата, метереолозите казват, че има риск да продължи. Институциите
ще се променят. Извънредните мерки за мъглата ще се установят навсякъде.
Манифактурите и големите предприятия ще бъдат поставени под извънреден режим и
ще си сменят директора, в случай че не се прекрати цялата им дейност, ще ги
поддържат така, че да могат отново да ги отворят по – късно, след мъглата.
Обявени са особени мерки, това не е извънредно положение, но е ситуация, в
която биха могли да се ориентират само тези, които умеят да се приспособят с
мъглата. Другите ще се затворят вкъщи, в нещо като задължителна изолация. Тези,
които се противопоставят на режима със сила, може да бъдат екзекутирани по
време на уличните манифестации, където не се вижда нищо и кръжат отплеснати
куршуми, в случай, че не са хвърлени в затвора. Ти при всички положения ще
успееш да се измъкнеш. Би могъл да си изпатиш. Знаеш ли колко хора са се
изгубили в мъглата. Във времето, когато царуваше
мъглата, такива изблици бяха почти ежедневие. Но този път траеше толкова
отдавна, че хората престанаха да се променят насила и се затвориха сами. По –
голямата част си стоеше вкъщи, тези, които излизаха се стряскаха и от нищото.
Мъглата, сгъстена се простираше над всичко. Тягостният въздух носеше своята
бронзова тежест. Душевните болести и епидемии се разпространяваха: депресии,
тежки психози. Агресивността се покачваше, напрежението се изостряше, засягайки
съществата, които бяха като подложени на церебрален кръвоизлив на всяка крачка.
Улиците бяха изпълнени със схванати и куцащи хора, с уста извита на ляво или
дясно, разтегната чак до ушите. ”Но какъв е този потоп?” си повтарях аз,
чувствайки тежест в гърдите, тежест, от която не можех да се отърва, нито с
кашляне, нито като се удрях, нито като удрях по стените. ”Ще се вдигне ли
някога тази мъгла?” – стенех аз и поглъщах едно по едно, с помощта на кафето,
валиуми, лексотани, всички транквиланти, които е успял да изобрети човекът.
Натискът на мъглата, тежестта на моите крачки, ме потопиха в дълбок сън, но без
сънища, от който изплувах отново почти семица по – късно, след като се бях
носил сред океана на съня, подобно удавник в дълбок мрак, в пропаст, не
смущавана нито от птички, нито от прилепи. Кой беше уловил кошмарите ми! Кой ме
накара да залинея така? Събудих се, със свит от жесток
глад стомах. За голяма моя изненада, пред мен се намираше маса, покрита с най –
изискани ястия. Заситих се на драго сърце, представяйки си как всички
магьосници на света ми бяха устроили този странен пир срещу една простичка
дума: “Малка масичке,нахрани ме!” Може
би майка ми беше наминала, тя имаше ключ. Или пък, този гуляй беше паднал от
небето, чрез магия.В това време, разкрих доста бързо един елемент от загадката,
видях вратата разбита, но все още на пантите си. Нищо не ми липсваше, всичко
беше подредено и дори излъскано, чак сияеше като никога. Моята килия приличаше
на стъклен дворец. ”Трябва да си се оженил на сън! – подиграх се на намеренията
на моето alter ego. - След като
спа цял един сезон, се събуждаш оженен. Ето ти сега една ваканция. Спи си на
спокойствие, масата е сложена! Ангелите и феите на благотворителността, са се
погрижили за съдбата ти. Вече няма нужда да излизаш сред мъглата …” Несъзнателно се бях доближил до
прозореца. Господи какво чудо! Мъглата не се беше вдигнала, не, небето не беше
по – ясно, но Раят се беше отворил, а градът станал по – оживен от всякога. Бързо се облякох и излязох на
улицата. Господи! Няма вече полиция, няма вече хора с простреляно чело, няма
вече увредени лица, деформирани крака, няма го вече шума на танковете, нито
знамето на парчета. На входа на жилището трябваше да мина покрай една група
радостни деца, бързаха и подскачаха, с
чанти на гърба. Погледнах към будката, видях витрината й пълна с вестници и
списания, илюстровани с всички възможни цветове. Имаше го даже и моя вестник,
този, който мъглата погълна, както и издания за всички вкусове. Хората се качваха
и слизаха от препълнените автобуси, вървяха насам–натам. Носеха пълни чанти и
чантички, стискаха книги и листове под мишница, разхождаха се с разкопчани яки,
без да се страхуват от есента, защото светеше едно ново слънце, вдъхващо
надеждата, че всичко това ще продължи цял един живот. -
Господи – казах разтреперан – кой ме потопи в този сън? Как да да го
напусна? |