ЕКРЕМ БАША

 

АЛПИНИСТЪТ. Роман

Превод Русана Бейлери

 

Eqrem Basha. Alpinisti. Pejë, Dukagjini, 2004. 160 f. ISBN 9951-05-048-4

 

            Една от първите стихосбирки на творци от Косово на английски език, издадена в Прищина през 1988 г. с преводач Джон Ходжисън е озаглавена “Пътищата водят само в една посока” (Roads lead only one way), като емблематичната фраза е заимствана от едноименното стихотворение на поета и писателя Екрем Баша (1948). Най-хубавото представяне на този автор вече е направено в неговата двуезичната албанско-английска антология “Нито рана, нито песен” (Neither a wound nor a song, New York, Gjonlekaj, 2003) от преводача Робърт Елси и поетесата Джанис Мати-Хек. Най-изумителната му проява като човек е вече факт, когато остава в Прищина в самия пожар на войната, за да напише романа си “Вратите на мълчанието” (Dyert e heshtjes, Pejë, Dukagjini, 2001). Най-всеобхватният символ на живота е вече намерен в космическата черупка на животното-хермафродит, скрепващо сюрреалистичния сборник разкази “Маршът на охлюва” (Marshi i kërmillit, Pejë, Dukagjini, 1994), на френски със заглавие “Сенките на нощта” (Les ombres de la nuit, Paris, Fayard, 1999). Коя тогава е посоката, към която водят твореца всички негови пътища? Това може да бъде разбрано единствено без посредник чрез първа глава на най-новия роман на Екрем Баша “Алпинистът”.

 

           

Още от момента, в който реши да покори Девичата скала, знаеше, че това ще бъде последната му експедиция. В списъка на трудните изкачвания и недостижимите върхове нямаше по-мистериозна авантюра, а сред фантастичните цели за достигане не можеше да се намери по-приказна скала. А освен това той никога преди не бе стъпвал на недокоснат връх, какъвто се говореше, че бе този, нито веднъж не бе имал възможност да свали булото на някое девствено момиче.

            Именно да лиши от девственост легендата бе тръгнал Алпинистът, поемайки дългия и мъчителен път към Града, наследник на древно селище, който бе издигнат в подножието на високата планинска верига. В началото й, като укор към отстъплението пред безкрайната равнина, простираща се оттам нататък, та чак до края на хоризонта, се извисяваше внезапно и вертикално, сякаш отсечена с нож, Девичата скала.

            Сред достойнствата и страстите на алпинизма желанието да си пръв, още от древни времена, когато по върховете се издигаха само боговете, е огън, примамващ смъртта. Затова, когато най-накрая взе решение да целуне върха на Девичата скала, Алпинистът бе дълбоко убеден, че това е лудост до степен на самоубийство, еднопосочен път, от който, в случай че успееше да се върне един ден, щеше да донесе венеца на победата, който би му открехнал пътека към историята, към митовете и легендите, които извисяват божествата на алпинизма.

            Вече не беше само пламенна и често появяваща се мечта, нито измама, която се опитва да потуши искрата на ентусиазма, поглъщащ го винаги, когато се отдадеше с упорство на непокоряемите върхове. Не беше нито смърт, която срещаше и доближаваше много всеки път, когато се опитваше да завладее непокорното, нито състояние на безпаметност и радостна треска като след всяко осъществено обещание. Девичата скала щеше да му изяде главата и той беше напълно наясно. Но преди това щеше да разкъса булото на върха, щеше да стъпи върху неосквернявания от векове сняг и да го омърси, щеше да свали мъгливата му шапка, да разкрие тайната на облака, обвиващ главата му и, сякаш за да предизвика боговете, щеше да се хване гърло за гърло с най-непознатите и невиждани изпитания на смъртта.  Щеше да се изкачи до недостижимото, щеше да докосне недостижимото, щеше да стъпи върху непристъпното, да целуне челото на нецелуваното, да разкъса девствената ципа на девойката, която бе покосила толкова мечтатели, осмелили се да надвият дивото в нея, да я опитомят и направят своя жена.

            Страстта към изкачване на белите върхове не позволява да поделиш славата с друг. За най-изкусните катерачи-фанатици самотата е висша степен на отдаденост и професионализъм. Алпинистът бе тръгнал сам самичък, с кошница планове и папка бележки, с пожълтели карти от най-старите архиви на алпинизма и със съвсем малко инструменти, халки, куки и въжета, тъй като предпочиташе да се катери с нокти и ръце, а също с една неясна мисъл в главата: каква беше тази слава, която се издигаше чак досами върха, претендиращ недостижимост, когато той познаваше подобни и много по-високи; какъв беше този глас на белоснежна девойка, за която твърдяха, че не познава мъжки крак и защо се опитваха да го спрат всеки път, когато се опитваше да покаже упоритостта и решимостта си?

            Щеше да го направи някой ден, обеща си, щеше да се нахвърли без предупреждение и без да записва името си в дебелата тетрадка на претендентите за магическия трон, на неуспелите нападатели, която бе затворена преди доста време заедно с Клуба на катерачите на Девичата скала, наричан от скептиците пренебрежително Клуб на отчаяните. Щеше да го направи без да показва мускули, сам и без свидетели, щеше да се изкачи с нокти и зъби по вертикално отсечената скала към митовете и легендите и щеше да се изправи над челото на смъртта.

            Ако го иска – нека го вземе!

            Но какво е това предизвикателство към смъртта, бихте казали вие, какво черно предзнаменование виждате още от самото начало? Каква е връзката между смъртта и вечния жизнен пламък на всички онези изследователи и безумни покорители на недостигнати върхове, които изгарят от сила и страст да обладаят девствените митични тайни? Освен това, защо всяко покоряване на връх за професионалните алпинисти е равностойно на последен дъх? Дали пък това не означава едновременно, че поемането към изкачване на следващия връх е и прераждане, връщане към живота? А също, защо смъртта е толкова близко до върха и какво общо има всичко това с Алпиниста? Може би върхът не е край на света!

            “Който веднъж целуне Спящата красавица, заспива вечния й сън” бе написал някой сред многото енигматични графити в подножието на Девичата скала. Авторът на предупреждението все пак не може да е бил някой от хората, които живеят с трепета на завоевателя и убедено поемат необработения път към мъглата на върха с непоклатимата до смърт воля да го достигнат, защото те не декларират отчаяние без да са разкъсали на две сърцето си и без да се изпълнили с кръв очите им, те не спират в началото и не предават оръжие без да е започнала битката, без да са се опълчили тяло в тяло с предизвикателството и провала.

            Колко ли неосъществени завоеватели, млади момчета, пълни с жизненост и стоманена воля, са погребали надеждите си в краката на скалата, разказват фантастичните истории и все по острите закани на хроникьорите на Града, колко мечти са запалени и угаснали като буен огън, който те грабва с живителния си пламък, но изгасва внезапно, сякаш потънал в дълбочините на ледено езеро, именно тогава, когато ти се струва, че е достигнал кулминацията си. Колко планове и карти, колко самохвалство на големите покорители са се пукнали и изпуснали въздух подобно сапунен мехур там, в краката на необяздения ат... А и нови покорители никога не са липсвали, не е спирало пренебрежението им към гражданите, не е сломявана самоубийствената им воля, не са се наситили на провали тези, които са мислели, че няма поражение, докато накрая не бе обявен за недостижим, неприкосновен, ненакърним – чудовище, което иска кръв без насита, което поглъща с неутолима жажда планинските фанатици.

            “Не се дава, не ти дава...” казваха с ухилени зъби стените или простичко и още по-отчайващо “Не е жена!...”, повтаряха графитите на покрусата под скалата.

            А още по-злокобно: “Дава ти, но ти взема...Пресича ти въздуха в гърлото!”

            Алпинистът не бе обърнал внимание на всичко това, когато най-накрая бе решил да покори върха на Девичата скала. Не си представяше пътя нагоре нито като безумно страстно начинание, нито като пламенна авантюра. Той бе тръгнал на решителната експедиция без да се впечатлява от легендите и без да се затормозява от обезкуражаващите заплахи и приказки. Който тръгва убедено по мъглив и неизвестен път, не се прекършва от отстъплението на отчаяните, не пита кой е паднал преди да стане и не се спира победен в началото на пътя, преди да се е хванал гърло за гърло с ламята на разкаянието.

            Щеше да тръгне, защото това си бе поставил като задача някога. Щеше да се качи, защото това беше целта му, пламъкът и смисълът в професията на родения катерач.

            Това решително упорство не идваше от желанието на направи нещо невъзможно, да разбие с глава стената или да се потопи безпаметно в екстаза на изкачването, за да погребе мистерията или пък да бъде погребан заедно с нея. Решението му бе категорично и хладнокръвно. Само смелостта и куража бяха пламенни, с огъня на самотника, който е безпощаден към себе си. Затова започна сам това приключение, защото сам се бе изправял винаги срещу себе си, сам бе провеждал всички експедиции и сам бе изпитвал насладата от покоряването на дивото. Удоволствието от победата и възтържествуването над височините не е пълноценно, ако се раздели на две или на три. Тогава е половин завоевание.

            Сам ще се отдаде на Девицата и сам ще се справи с нея там, на покрива на света. За умението и хитростта при отнемане на девствеността не искаше и нямаше да има свидетели.