|
ПИЕТЪР АРБНОРИ
(р. 1935) КОГАТО ВИКИНГИТЕ СЕ
ПРЕСЕЛВАТ Послание от затвора в Бурел.
Роман P. Arbnori, Kur dynden Vikingët. Mesazh nga
burgu i Burrelit. Tiranë: Bilal Xhaferi, 1992, 64 стр. Превод от албански Мирослава Каменова Учител. Участник в
антикомунистическото движение преди 1944 г. Уволнен по политически причини от
диктаторския режим. През 1961 г. е осъден на смърт и помилван на 25 години
лишаване от свобода. След 18 години в затвора към присъдата му са добавени още
10 години за агитация и за тайния ръкопис на романа “Къщата останала
наполовина”. Активен участник в промените в Албания след 1990 г. Депутат от
демократическата партия и Председател на парламента по време на управлението й. ОТКЪС ОТ РОМАНА
Фашизмът
и комунизмът са братя
Когато падна
Третият Райх, бях изпратен да работя за лекарската комисия, която следеше
болните и отпадналите в концентрационните лагери. По-точно тези, които бяха
останали живи. От настанените в болницата ми привлече вниманието един висок мъж
с тревожен поглед, целия кожа и кости. Не страдаше от някаква видима болест,
въпреки че беше по-зле от другите. Той не отговаряше на въпроси, не се
оплакваше от нищо, нямаше желание за нищо. Искаше само спокойствие, без да го
питат за нищо. Една вечер, когато бях нощна смяна и бях си свършил работата,
отидох и се наведох над него. Без да му кажа и дума го погалих по челото.
Престорих се, че не виждам стегнатите скули и омразата, която искреше от очите
му. Той не помръдваше и едва когато го вече не очаквах, се отпусна и потъна в
сълзи. След като се поуспокои, започна да разказва историята на своя живот...
***
Когато бях млад, служех като офицер в германската войска, а по-късно
във Вермахта. Бях командир на щаба за гражданска защита във Франкфурт на Майн.
Бях женен с две деца, момче и момиче. Казвам се Карл Ландау. Аз съм от областта
Саар, жена ми също. Историята на сватбата ни е особена, за това ще ти разкажа
от начало. Преди
много години според Версайския договор родното ми място Саар беше дадено за
петнадесет години като територия на Франция. Левият голям бряг на Рейн беше
завоюван от Антантата, включвайки и градовете Кьолн и Майнц. На десния бряг се
създаде неутрална зона. Германия се задължи да плаща 132 милиарда марки в злато
като репарации. Поддържаше и завоевателните армия. Можеше да си позволи да
поддържа 100 хилядна армия и да спре производството на тежко въображение!
Докато всеки ден ни напомняха как са ни освободили от тиранията на Кайзера,
всъщност самите наши съюзници започнаха да ни дерат. Десетки влакове натоварени
с желязо и суровини преминаваха границата с Франция. По това време самата
Германия беше разрушена. Бедността и безработицата бяха достигнали връхна
точка. С тях започнаха и реакциите към завоевателите. Навсякъде започнаха
саботажите. Създадоха се организации като “Стоманените шлемове” и “Викинг”. Аз
по това време бях курсант във Военната академия и бях член на първата
организация. През
1922 г. в Академията дойде едно непознато момче и поиска да говори с мен.
Казваше се Арнолд Кирше. Беше от Саарската област, както и аз. Родното ми место
бяха предградия на Фолкинген, а Арнолд беше от село Сулц на няколко часа
разтояние. Показа
ми няколко правдоподобни препоръки и после заговори открито. Каза, че идва от
организацията “Викинг”, която ми предлагаше да участвам в саботажната й дейност
в Саар. По това време бях младо и буйно момче. Разбира се, че гледах накриво
завоевателите и желаех да помогна в отстраняването им. И ето, дойде Арнолд
Кирше и ми заговори за нещата, които ми кипяха в сърцето, но не знаех как да изразя.
Той успя да избистри и осветли мисълта ми до такава степен, че след две наши
срещи приех. Разбира се, че преместването ми е станало с одобрението на
Щалхелм. В
Саар намерих една добре организирана мрежа, която събираше информация, вършеше
палежи, изваждаше влаковете от релсите, като винаги се стараеше да не се набива
на очи. Разбира се, познавах само Арнолд и по-близките сътрудници. Основната
фигура на организацията в Саар, беше един ужасен човек, който, ако се наложеше,
би ял живи французи. Не го познавах лично, но научих, че се казва Великият
Викинг. Така
животът ми стана колкото опасен, толкова и интересен. Не ми трябваше много
време, за да опозная момчетата, всички бяха добри и споделяхме една обща цел.
Най-добър от всички беше Арнолд, защото преминаваше през най-непроходимите
пътеки на френско-германската граница. Един
ден той ме запозна с Ерна Волден, сестрата на един фермер от неговия регион. Тя
обожаваше Арнолд. Всеки неин жест и дума издаваха възхищението й, колкото и да
се опиваше да го прикрие. Животът, който водеше нейният приятел, я бе тласнал
към живот изпълнен с опасности. Ерна бе
изявила желанието и тя да помага. Тя беше чудно, русо и синеоко ангелче,
изпълнено с енергия и решителност. С месеци наред тя не само не се отделяше от
нас, но и изпълняваше най-сложните задачи. Често се връщахме в къщата на Арнолд
в Цвайбурк. Там майка му Хелена, една едра и добре сложена жена, доброжелателна
и милостива германка, винаги галеше косата на Ерна и ни поръчваше умилително да
се грижим за нейната снаха. “Да не ми се мяркате, ако й се случи нещо”. Един
ден дойде заповед от Великия Викинг да прехвърлим полето на действие от другата
страна на границата, във Франция. Завоевателите не бяха глупави. Разбираха, че
всички тези случаи на саботажи не бяха спонтанни, а беше една добре
организирана работа. Обвиниха германското правителство, че целенасочено пречи
на изплащането на репарациите. Така че ние трябваше да се съобразим с условията
и да действаме на неприятелска земя. Аз
си нямах никого в селото, за да кажа сбогом. Бях оставил къщата и едно лозе да
ги наглежда един далечен братовчед. Единствената ми сестра беше омъжена в
Кьолн. Затова отидохме при майка Хелена за няколко дни почивка. Беше Коледата
на 1922 г. Толкова бяхме свикнали да си рискуваме главите си, че не ни свърташе
на едно място. Но нещата се развиха различно. Нашият страшен водач, който
можеше да яде живи французи, за приятелите си беше милостив и готов да помогне
по всяко време. Ние не го познавахме
лично, но той ни познаваше всеки по отделно. В началото на февруари Великият
Викинг даде заповед Арнолд и Ерна да не работят заедно, за да не рискуват и
двамата. Единият или другият, по собствено желание, трябваше да се премести в
Саар и да е в разпореждане на щаба. Решиха да отиде Арнолд, въпреки че на Ерна
й стана неприятно. На
12 януари 1923 г. френската армия завладя сърцето на немската индустрия, района
Рур под претекст, че Германия не предава каменните въглища и дървени суровини.
Аз получих заповед да премина веднага във Рур, стотина километра на север, в
служба на организацията на Щалхелм, а Ерна щеше да получи разпореждане от щаба
в Саарбрюкен. За една нощ неочаквано се разделихме в три различни посоки. Майка
Хелена ни благослови, но не ни каза онези отегчителни думи, които се казваха в
такъв случай. Арнолд ми стисна силно ръката казвайки ми, че ако му се случи
нещо, ми оставя Ерна да се грижа за нея. Казах му, че за оставане на нечии
грижи бях аз, защото отивах далече, а те щяха да се срещат най-малко всяка
седмица. Но Арнолд повтори и на майка си, че ми оставя Ерна да се грижа за нея.
И се разделихме. В
цяла Германия започна периода известен като “Пасивна съпротива”. Беше време,
когато всички германски работници станаха “милионери” и “милиардери”, но и
когато една порция картофи струваше три милиона марки, а един трамваен билет
100 хиляди марки. Наистина страдахме. Но завоевателят не получи нито въглищата,
нито стоманата, което и целяхме. Имах толкова много работа тази година, че не
отидох нито веднъж в Саар. Кореспонденция с Кирше не можех да поддържам, но се
чувахме от време на време. Арнолд имаше конкретна дейност, която беше
по-разбираема от въображаемия подвиг на Великия Викинг. През
август научих за голямото нещастие. Докато си четях вестника разбрах, че Арнолд
Кирше, търсен толкова много от французите, бил убит на гарата в собственото си
село Цвайбрюк. На другия ден, вечерта, един друг опасен нелегален, наречен
“Великият Викинг” бил дошъл на гарата с отряда си, изгорил къщата на Бауманови,
местни търговци и евреи, и застрелял трима от тях, обвинявайки ги за сътрудници
на французите и извършители на убийството на Кирше. Френските власти, както
пишеше във вестника, бяха издали заповед за арестуването на самоназовалия се
Велик Викинг, но той беше вече заминал за Швейцария. Качих
се на влака и отидох в Цвайбрюк. Майката на приятеля ми беше цялата в черно.
Срамувам се да кажа, че когато ме прегърна и заплака горчиво, аз също заплаках.
Тя ми обясни до известна степен обстоятелствата около убийството. Арнолд
изпращал в града Великия Викинг. Половин час по късно при гарата в селото бил
гръмнат откъм къщата на Бауманови. С първия изстрел Арнолд бил убит. Викингът
взел приятеля ми на гръб и го погребал в една кория. На другия ден вечерта
отмъстил по ужасен начин на Бауман. Известил майка Хелена и се опитал да я
утеши на горката загуба. Осиротялата
Кирше ме заведе на пресния гроб. Каза ми, че единствената й мъка е, че не е
видяла мъртвия и не е целунала раната на челото му. По-надолу се виждаха
почернелите останки от къщата на Бауманови. Наведох се и целунах свежата земя.
За втори път се насълзих. -Бъди силен! - укори ме майката - Имате още работа да вършите. Арнолд няма да
почива спокойно, докато не се довърши делото му. Върнахме
се отново в къщата й. -Майко Хелена, - попитах я отчаян аз, - откъде намери тази сила да ме съживиш и мен? - В ден на нещастие, синко, ако разтвориш сърцето
на майката, ще намериш, че е съвсем бяло. Само в центъра ще различиш една черна
капка. Черното е загубеният син, а бялото е утешението, което чувства майката,
гледайки, че синът й е имал приятели и другари, които страдат от загубата му.
Ако погледнеш в този ден сърцето на добрите приятели, то ще е по-черно и от ада
заради загубата на приятеля. Такова беше сърцето на Великия Викинг, който
застреля и премахна Бауман, такова е и твоето сърце, та да не можеш да сдържаш
сълзите си, а още по-зачернена е Ерна, която умира от мъка. С течение на
времето тази черна капка се увеличава, расте, докато в старостта обхване цялото
майчино сърце, обаче ако можеш да разтвориш сърцето на приятеля, след месец,
година, десет години, ще забележиш как с времето черното намалява, докато
изчезне напълно и остане само тази капка, която днес имам само аз. Не разбирай
погрешно това, което ти казах, Карл. Такъв е животът. Светът е голям и ти трябва
да живееш... Въпреки
че се ми звучаха някак зле, аз не се опълчих на думите й. - Ерна е много безсилна, - продължи тя, казвайки това, което аз мислех - Скри се при едни братовчеди в една далечна
ферма…..Опитах се да я взема в къщи, но се убедих, че няма начин. Каза ми, че я
познават от тази страна на границата, но аз знам, че истината беше друга. Тя не
искаше да остане на мястото, където се бе случила трагедията на нейния живот.
Колкото пъти отивах да я видя, толкова пъти я намирах да плаче и да ридае. Сега
чака свръзка, за да се включи в работата отново. И колкото по-бързо стане,
по-добре, защо ще умре от мъка. Засега не се срещай с нея, а се опитай да
уредиш работата, за да отидеш пак тук по задача. Ще бъде по-добре и за мен и за
момичето. Не забравяй, какво ти заръча моят син. Обещах
й, че ще се опитам да направя, каквото ми е казал и се разделихме. Септември
беше месецът на леви безредици в Германия. Безработицата и бедността бяха
наострили работниците. Командирът на немската армия, генерал фон Зект при тези
условия реши да прекрати “пасивната съпротива” и взе мерки за съживяване на
местната икономика. Саботажите спряха. Аз бях назначен за офицер на част в
немската армия. Взех един месец отпуска преди да поема длъжността. Сега
гробът на Арнолд беше направен от дялан гранитен камък, а кръстът беше покрит с
пресни цветя. Старата жена ми каза, че Ерна вече един месец е извън Саар, но не
изпратила съобщение къде се намира. Този ден в селото чухме за преврата от 8
ноември 1923 г., извършен от Адолф Хитлер в Мюнхен. Превратът бързо се провали.
Много хора бяха арестувани, а други избягаха в Швейцария, като сред
арестуваните вестниците споменаваха и “Великият Викинг”, този наш командир,
който беше ненадминат във военната техника. След
по-малко от седмица в Саар неочаквано пристигна Ерна Валде. Заедно отидохме да
посетим майка Хелена в нейната ферма. За тези три месеца момичето се беше
стопило като свещ, но с черните дрехи и тези сини очи и руса коса, изглеждаше
като ангелче. В очите й се четеше дълбоко отчаяние. Каза ни, че сега, след
провала на преврата в Мюнхен, всяка надежда за ново начало е загубена. Майка й,
жена с характер, се беше оплакала на Хелена, че дори и да се спаси от лапите на
французите, дъщеря й ще умре от мъка по Арнолд, гробът на който й се привиждаше
в сънищата. Когато
тръгнахме да си ходим майката на приятеля ми ме дръпна на страни и ме попита: - А Ерна? Вдигнах
рамене безсилен. - Той ти заръча да се грижиш за нея! Тръгнах
да се бъркам за портмонето, но Господ ме спаси да не направя този обиден жест. - Тя има нужда от човек, който да се грижи за нея и
да й подаде ръка, - добави, - Не иска и да чуе да дойде при мен, тъй като
гробът на умрелия е все пред очите й. А брат й е още малък. - Да я изпратим при сестра ми в Кьолн? - попитах Двете
жени се обърнаха и обсъдиха нещата, докато накрая убедиха момичето. След
няколко дни като ни изпращаха двете жени ни целунаха по челата и майката на
Арнолд каза: - Бъдете благословени деца мои. Надявах се да я
взема като булка в къщи, но виждам, че и при теб ще е в безопасност, приличаш
ми на моя син. Стана
ми мъчно от тези думи, но благоразумието изискваше да замълча. Получих
мисия във Франкфурт и не видях Ерна много месеци. Когато стана година от
смъртта на Арнолд, сестра ми ми изпрати телеграма от Кьолн. Там бяха майката на
Арнолд и майката на Ерна. Въпреки че беше с изпито сърце, изглеждаше, че е
момичета е дошло на себе си. Винаги, когато говореше с мен, свеждаше поглед.
Двете жени ми казаха, че са говорили за всички подробности със сестра ми, и не
очаквах и друго, трябваше да се оженя за Ерна. Тази новост ме стресна, но не го
показах. Говорих по отделно и с двете жени и те ме убедиха, че мога да се оженя
за Ерна без да ме гризе съвестта. И така ние се оженихме. Първият
ден, когато я заведох в апартамента ми във Франкфурт, като видя снимката на
Арнолд в спалнята, избухна в плач. Трябваше ми известно време, за да я успокоя.
Когато стана, красивите й очи трепетно ме молеха: -Махни я! -Защо? -Няма смисъл да оставате двамата в тази стая. Сега
ти си ми мъж, разбираш ли? Махнах
я с нежелание. Тази вечер разбрах причините за нейното безпокойство. Ерна не
беше такава, каквато очаквах и се изненадах, че приятелят ми толкова е
избързал. Но нямаше смисъл да ревнувам от мъртвия, още повече, че знаех, че те
се обичат в мълчание. Много
години бяхме щастливи. Обичахме се безмерно. Имахме две деца като гълъбчета,
Фриц и Лиза, светлокоси и синеоки като мен и Ерна. За разлика от моята съпруга,
аз не се замесих повече в политическите събития, тъй като работата на офицер ми
се виждаше повече от задоволителна за изпълнение на дълга към страната. След
идването на Хитлер на власт военната физическа подготовка бе въведена
задължително за всички слоеве от студентите в университетите до работниците във
фабриките. За тази дейност в града отговарях аз. Не забравях и майка Хелена. Понякога я канех, друг път ходех сам
в Саар. А тя ставаше от година на година по-мрачна и не й се напускаше селото,
където бяха спомените и останките на нейния син, а и на мен през последните
години ми се случваше все по-рядко да минавам от там. ***
Нашият живот минаваше в спокойствие и
разбирателство. Но в края на годината се случи едно малко събитие, което
по-късно като снежна лавина щеше да помете всичко пред мен, докато ме срути в
пропастта заедно с илюзиите за живота и обществото. Един ден ни посети братът на Ерна
от Саар. Бях го виждал като малък, но сега беше пораснал и сгоден. Искаше да
остане във Франкфурт заедно със младата си жена и за това искаше да се
посъветва с мен. Питайки за родното си място и познати, аз се поинтересувах за
майка Хелена. Младият мъж се притесни и каза, че тя не е добре. Аз настоях и
той ни разказа, че лудостта й започнала в деня, когато извадили останките на
сина й от гората, за да ги преместят в градските гробища. А при преместването
на тленните останки на падналите за Германия войници преди две седмици в
специални гробища в Саарбюрк, старата жена съвсем откачила. Била дошла,
държейки за ръка едно от децата на Бауманови. Това направило лошо впечатление
на събралите се представители на властта и приятели на сина й. Опитали се да
откъснат еврейчето от ръката й, но тя не го пускала. Тогава били принудени да я
отдалечат от ковчега с останките на сина й, за да не стане скандал. -Ерна, да не би пък да е дошла поканата , а ти да
си забравила?!-попитах жена ми - На такива церемонии обикновено участват всички
бойни другари на убитите. - Дори да беше дошла поканата, преди две седмици ти
беше зает с работата в корпуса. - каза тя. - Дават отпуска в такива случаи, -отвърнах й аз, - в крайна
сметка можеше да отидеш поне ти. - Сигурно, така е, - измънка тя, - но не знаех нищо. - Какво ли й е хрумнало на горката жена да се
сближава с тези Бауманови, - казах аз, но и сам се
изчервих, докато говорех. Една година по-рано, докато
преглеждах документите на студентите от университетите в бюрото на военните,
попаднах на един Бауман от Саар. Натъжих се за сънародниците ми и реших да го
опозная от близо. Момчето, когато го видях в бюрото, изглеждаше много уплашено
и отговаряше със заекване на въпросите ми. Разбрах, че е Бауман, въпреки че
беше прибавил едно “р” към фамилното си име за заблуда. Бауманови бяха убити и
им бе изгорена къщата, заради злокобното убийство на Арнолд Кирше. Тези които
останаха живи поискаха да си възобновят изгорялата къща, но жителите от
Цвайбюрк им попречиха. И аз имах пръст в тази работа. Желаех, докато майка
Хелена скърби за убития ми приятел, да вижда пред очите си за утешение черните
останки на враговете. На Бауманови им бяха създали и други неприятности, така
че последните двама мъже от рода бяха принудени да избягат. Сега, когато от
тяхното семейство бяха останали само жени и деца, нямаше смисъл да се занимава
човек с тях. Даже и сега, когато пред мен се беше изправил един пораснал
Бауман. Срам за мен, но ми стана жал за него. В края на краищата каква вина
имаше момчето за грешките на родителите си? Той е бил дете когато се е случило
нещастието. Поинтересувах се и ми казаха, че е най-добър в курса. Интересно, и
преди бях чувал, че преследваните, без стипендии и помощ вземаха повечето от
първите награди в нашите училища. Затворих си очите и се направих, че не го
познавам... Ерна отиде да си легне по-рано от
обикновено, защото я болеше главата. Когато по-късно отидох да си легна и аз, я
намерих пожълтяла и неспокойна. Винаги, когато някой споменаваше за Арнолд, тя
се разболяваше. Аз не се разстройвах, защото знаех, че ме обича. Беше една
стара слабост и толкова. - Да те боли за победения, когато той не може да ти
навреди, е благородно, но действията на майка Хелена ми се виждат безсмислени - й казах. - Това е по принуда! - каза жена ми - някой трябва да я е принудил! -Кой да я е принудил? Срещу сина й?!....Ще се
поинтересуваме каква е работата. Едва ли е толкова просто. - Не се бъркай в тази работа. Ще пиша на майка ми и
тя ще ни изясни нещата. По този повод разказах на Ерна за
случая с младия Бауман, когото бях открил в регистрите на университета. - Изключиха ли го? - Не, беше най-добрият студент във факултета и аз
си замълчах. Тя въздъхна. - Другата седмица ще замина за Саар, - продължих аз, - Ще разбера защо не са ни поканили на церемонията,
ще посетя майка Хелена и ще я попитам за какво става въпрос. Три дена по-късно командващият на
военния окръг бригаден фюрер Щаубе ме уведоми, че спешно трябва да замина за
Берлин. Бях готов и тъкмо когато излизахме с Ерна, за да отидем на летището,
при стълбите на сградата, срещнахме едно неприятно лице, което не разпознах.
Жена ми се притисна до мен, а аз към стената. Той ни поздрави учтиво, а когато
се опита да се усмихне, се учудих още повече. - Кой е този?-попитах Ерна. - Един нов в сградата. Онзи ден се настани в
свободния апартамент под нас. Направо изтръпнах, когато го видях. Има нещо в
него, което те кара да изпитваш необисним страх. -каза тя, притискайки се към рамото ми. Представих се в Министерствота на
отбраната. Дадоха ми една инспекторска задача Източна Прусия. Когато се върнах
след един месец, жена ми и децата ми се хвърлиха на врата, толкова им бях
липсвал. Дадоха ми една седмица почивка, въпреки че не бях никак изморен от
тази едномесечна разходка. - Да отидем всички в Саар?- предложих аз в края на седмицата. - Както искаш. - каза Ерна без желание. Преди да свърши почивката ми се
обадиха от командването, че е дошъл екип на проверка. Нашата работа е такава,
че не разполагаш със себе си нито през деня, нито през ноща. Аулата на университета беше пълна
със студенти, професори, военни. Много се изненадах, когато на трибуната излезе
адвокат фон Швайцер, нашият нов съсед. Той беше известен не толкова като юрист,
колкото като задкулисен политик. Бях видял името му във вестника. Говореше се,
че е един от “приятелите от таверната на Аугсбург”, тоест е тясно свързан с
висшите нацистки кръгове. Бях го срещал най-много три пъти. Беше винаги
намусен. Съпругата ми не можеше да го понася. Темата на неговата реч беше за
националните антисемитски военни акции. Говореше отсечено, непреклонно, ясно и
неговите доводи се забиваха като пирон в главата. Говори за чистките на
институции, фабрики, градове. След това се спря на случаите на невнимание и
подценяване. И тъкмо когато най-малко очаквах, атакува директно мен, както си
седях на първия ред в залата. Обвини ме, че бях прикрил документите на един
Бауман, който посещаваше курсовете по теоретична физика в университета, защото
беше евреин, убиец на германци и сътрудник на французи. Загубих самообладание и
му отговорих грубо. И колкото по-тежки думи изричах, разбирах че той имаше
някакво право. Излиза фон Швайцер, кой знае от
къде, и ме напада, казвайки че съм потъпкал кръвта на приятеля ми!! И трима-четирима
колеги офицери, станаха и заеха неговата страна. Върнах се в къщи бесен и разказах
на Ерна, какво се беше случило. Тя се изплаши толкова много, че ме помоли със
сълзи на очи, да не се разправям с него. И не ме пусна да изляза, докато не й
обещах. Убеди ме също да не пътуваме, както бяхме решили, до Саар, защото
срещата с майка Хелена при тези обстоятелства би изглеждала като споразумение. - Но аз съм чист, разбираш ли?!
Чист съм! – протестирах. – Това означава насила да се признаеш за виновен. СЛЕДВА Писано в затвора в Бурел, 1977 |