ИСТОРИЯ ОТ СЕЛОТО

Превод
на Маргарита Гетова
на разказа „Histori fshati” на Ylljet ALIÇKA

Нормално е един учител в едно планинско село да е малко уплашен, когато се намира сам в мрачната си стая до църквата на могилата, докато навън вали дъжд и духа вятър. Някак този страх приема друго измерение, тоест по-страшно е когато трябва да слушаш леките удари на вратата, както през тази нощ. Беше вятърът, или привиденията, които, както потвърждаваха и самите селяни, излизаха от гробищата съвсем явно, щом нощта се спуснеше над селото. 
Една нощ като тези, удрянето по вратата стана по-силно.
– Кой е?  – извиках силно по-скоро за да прогоня страха, отколкото да чуя кой беше.
Стори ми се, че чух грухтене. Отново притихнах и чух един гърлен човешки глас: „ Марку, о учителю Андреа, Марку съм”.
Беше човешка ръка.
В селото бях чувал за много хора с името Марк. Отворих вратата. Беше Марку от потока. Целият мокър, мръсен, само с два зъба, зле облечен, сам, накратко той представляваше най-цялостно тези типажи, които хората наричаха нещастни и с лоша съдба. Спомних си, че живееше в една колиба далеч от селото, покрай един поток, не дружеше  с никого, или хората избягваха да стоят с него. Казваха, че гледа с лоши политически очи. С други думи го наричаха аутсайдера на селото.
– Влез, Марк, – поканих го да влезе.
Марку мълчаливо  влезе вътре и преди да седне се изтръска силно от дъждовната вода, точно като куче.
С наведена глава, докато премисляше думите си, Марку се обърна към мен с тези думи:
– Учителю Андреа, аз съм с вас. – и след като замлъкна за малко добави: - С Вас съм, за този Бог.
– С кои нас? – попитах смутен.
– С вас от партийното правителство, че как – отговори той, учуден от наивността ми.
– Аха, добре – казах му.
Или ме взе не зная за кого, или имаше идея в главата си, че всеки работлив човек в държавата може да разреши всички тревоги на хората.
– Не вярвам, че дойде толкова късно само за да ми кажеш тези думи, Марк?
– Така е, срам е, че дойдох толкова късно, но да ти кажа право не исках да ме види някой, че идвам тук, че после ще кажат  – Марку е започнал оттук и оттам, от жалби, докато ти си различен, ти си от Тирана, учен си, така да се каже – ерудит. С една дума съм дошъл да ми напишеш едно писмо за Правителството, за да ми дадат къща. Аз не зная нито четмо, нито писмо. Къщата ми няма да издържи повече, има опасност да се срути върху мен. Най-голямата неприятност е течът, който излиза от потока. Когато вали много дъжд водата стига до средата на колибата ми. Основите и гният и напълно се рушат. – Марку се смееше притеснено сякаш разказваше нещо срамно. – Тези дни когато валя много знаеш ли къде се намирах? Спях когато водата ми намокри носа и аз насън не разбрах дали някой ме целуваше или ме ближеше.
Смееше се с цяло гърло, кашляйки и  люшкайки се наляво-надясно.
– Но защо не си говорил нито веднъж с тези от съвета? Доколкото аз знам, ти си в най-лошо положение от цялото село.
– Ех, учителю Андреа, ти знаеш, че мен не ме слушат. С тях трябва да се говори открито, искам да имам кефа да живея в къщата на кооперативистите, където е пълно с хора, комшии, деца….където има с кого да размениш две думи…
– Ясно е, ясно – прекъснах го. – Марк, ти седни и се стопли тук близо до печката, докато ти напиша едно писмо.
– Така, моля те, понеже ти знаеш как се пише и да не забравяш да кажеш тук и за онзи теч, и за…
– Непременно Марк. Сега ме остави на тишина, защото зная само как да пиша.
Не бях написал и два реда, когато той стана отново на крака и искаше да ми припомни нещо. Но ми прекъсна нишката на мислене.
– Марк, - обърнах се към него, - ще ме оставиш ли да пиша, или не? Не трябва да се тревожиш и за водния теч.
– Добре, добре, знам, –  каза, искайки да ме усмири. – Аз затова дойдох при теб, - отиде и отново седна до печката. Не си позволи да ме прекъсне, но го усетих, че страдаше, понеже нямаше възможност да ми напомни за теча, нито пък за нещо друго.
– Докато привършвах, Марку, без да става на крака, с половин уста, се сети да ми каже:
– И едно малко нещо: моля те, не казвай тук в писмото как ме е мокрила водата по носа когато спях, че после ще ми се смеят.
– Не, разбира се, че няма. – успокоих го.
– Марк, приключих го, – казах облекчен и станах да взема един плик. Той следваше всичките ми движения.
Стана с няколко бавни крачки и се обърна към мен:
– Благодаря, благодаря много, но преди да го сложиш в плика имам желание да ми го прочетеш един път.
– Разбира се, – казах му и започнах да чета с развълнуван глас. Естествено, имах желание Марку да хареса работата ми. Марку се обърна към мен с цялото си тяло и ме слушаше с пълна тържественост. След малко започна да трепери. Трудно беше да разбереш от студ или от емоция.
Без да съм свършил с четенето, го чух че ридае, а мокрите му рамене трепереха. Извади от джоба си едно старо парцалче и започна да бърше носа и сълзите си.
– Защо така, Марк? – попитах го внимателно.
– Нищо, нищо, толкова е хубаво – и се опита да се усмихне сякаш няма нищо. Ти само чети до край.
– Аз го чета, но какво ти има? – настоях развълнувано.
– Ами ето, докато четеше за живота ми, ми стана тъжно.
– За какво?
– За самотата ми.
– Аха! – не знаех какво да кажа. – Е, добре Марк, вземи писмото и утре го изпрати в града.
– Не, не, моля те, дочети го.
Стори ми се по-спокоен, затова продължих да чета, доволен, че в края на
краищата беше харесал работата ми.
Но той, след като чу следващите думи, отново се размекна.
– Но защо правиш така, Марк? В края на краищата всичко, което съм написал тук, ти ми го каза сам, знаеш го.
– Зная го, зная го, така е, зная го, но стана напълно различно когато четете живота ми така…като по книга.
– Хайде, Марк, мъжете не правят така, – и го потупах леко по раменете, от които продължаваше да се издига пара като от огнище.
– Той повтори същите действия с кърпата и като малко дете утихна бързо. За секунди очите му заблестяха. След като си прочисти гърлото, си спомни да попита:
– А ти как мислиш, ще ми дадат ли къща с това писмо?
– Хм, не знам, може би да. – А той ме гледаше изпълнен с надежда.
След малко стана, стисна ми силно ръката, благодари ми още веднъж „за добрата работа, която направи” и се насочи към вратата, придавайки си важност.
Но преди да пристъпи прага на вратата изведнъж се върна за нещо, което искаше да ми каже. Лицето му изведнъж беше приело изстрадал образ.
– Учителю Андреа, ще ми простиш, но те моля, ще ми прочетеш ли още веднъж писмото? – и без да чака отговор го извади веднага от джоба и ми го подаде. Гледаше ме със светнали очи.
– Разбира се, – взех го, – но с условието този път да не плачеш!
– Да, разбира се, – оживи се той. – Аз само да чуя още веднъж какво си написал.
Започнах да го чета без предишния патос.
Но защо си помислих, че Марку ще удържи на обещанието си. Заля се в сълзи повече и от първия път. Не знаех какво да правя.
Ридаещ докато попиваше думите, ми казваше само:
– Ето, ето аз…продължавай, продължавай, моля те.
„Може би му е по-добре когато плаче”, помислих си и продължих с четенето. Марку се опита да избърше сълзите си, докато беше обърнал главата си настрани. Свърших писмото и седнах мълчалив на стола, докато чаках Марку да се успокои.
След малко, изключително сериозен, той стана бързо и като вървеше като военен, който се пенсионира, се отдалечи в дъжда без да ми каже нито дума. Беше съвършено онемял.
– Лека нощ, Марк – извиках от далеч. Чуваше се само шумът на капките с тяхното пльок-пльок в локвите.
„Отиде си, - помислих, - може би завинаги”. Но той дойде отново след пет минути. Почука силно на вратата.
– Марк, не ме изморявай повече, няма смисъл – извиках му отвътре. – Няма да ти чета повече писмото! Отивай си сега да спиш, че стана късно.
– Но аз не съм дошъл, за да ми четеш писмото, учителю Андреа- каза силно, – дойдох за нещо друго.
Гласът му не ми се стори много нещастен. Отворих вратата. Беше по-мокър от първия път.
– Знаеш ли защо се върнах? Казах си като стоях без да продумам добра дума и без да донеса нищо. Ти направи цялата тази работа, а аз нищо. Какво да ти донеса: кестени, или селски домати, или чесън..?
– Но не, Марк, - прекъснах го, – аз не направих нищо, освен че написах това, което ти ми каза, не искам нищо.
– Не, аз ще ти донеса нещо, само ми кажи какво искаш, – тупна с крак Марку.
Нямаше да се разделим без да поискам нещо.
– Е, добре, няколко глави чесън, – казах му. Зарадва се.
– Ще ти донесе Марку на теб! – и отново стана бързо .
– Лека нощ, учителю Андреа и ме извини за това, което направих преди малко.
– Няма нищо Марк, лека нощ. Аз го бях забравил напълно. Отиде си отново през дъжда.
Беше 11 през нощта, когато за пореден път дойде. Сега го познах по почукването.
„Няма да ме остави цяла нощ”, помислих си.
– Хей, Марк, защо отново дойде? – извиках му от леглото.
– Дошъл съм да ти донеса чесъна, – отговори със силен глас, за да ме увери, че не е дошъл, за да му чета писмото.
– О, благодаря ти много, Марк, – въздъхнах сънено, – направи ми такава чест, която няма да забравя никога. – Отворих вратата. Така покрит с кал и дъжд, а Марку изглеждаше по-щастлив от всякога.
– Но защо, Марк, не можа да ми го донесеш на другия ден, а би два часа път само заради чесъна?
А той, подобно на послушен ученик, извади от джоба си две-три връзки чесън и с дяволит израз ме попита:
– Знаеш ли какво друго съм ти донесъл? – държейки ръката си във вътрешния джоб на шубата.
– Хм, - престорих се, че мисля, – може би ракия.
– Позна! – подскочи Марк. – Позна! – И гордо извади от джоба си шише от онези с отрова за мравки, пълно с ракия.
– Благодаря Марк, благодаря много, наистина имах нужда да пийна една глътка ракия, – и станах, за да му напомня, че трябваше да си тръгва.
– Но ти я опитай, опитай я веднага, - помоли ме Марк. Очите му се смееха от задоволство. Обърнах шишето.
– Чудесна е, Марк, чудесна, не съм пил никога подобна ракия.
Всъщност, не бях пробвал никога по-лоша ракия. Имаше такъв вкус, че сякаш я беше разредил с водата от теча.
– Благодаря Марк, много благодаря, – и станах, за да го изпратя до вратата. Но стана това, от което се страхувах. Обърна се към мен без да каже и дума, но ме гледаше с умоляващо очакване. Знаех какво искаше.
– Не, Марк, в никакъв случай, не, – отрязах го рязко, – няма да ти чета повече писмото, избий си го от главата.
– Добре, добре, – отказа се веднага. – Аз не съм казвал нищо, но ти и да беше го прочел, аз нямаше да ти плача отново. Но ти не искаш, нищо, няма нищо, хе-хе, аз не съм дошъл тук да ми четеш писмото, дойдох да ти донеса ракия. Или не? – повече питаше себе си, отколкото мен.
– Така е, Марк, така е. – и го изпратих до вратата.
Изглежда разбираше, че няма никаква надежда за четене на писмото и, след като ми стисна още веднъж ръката, си тръгна през дъжда.
Чуваха се само капките с тяхното пльок-пльок. „По локвите…на живота”, - помислих си.
Не срещнах повече Марку. Не го видях и при новите къщи на селото. Често слушах селяните, които разказваха смеейки се, че са го видели насам-натам да моли хората да му четат едно писмо. Ето, че не го беше изпратил до правителството.
Случи се така, че след няколко години отидох отново в планинското село. Казаха ми, че Марку е прекарал самотния си живот в колибата. Намерили го няколко дни след като бил умрял.
– Течеше една струя вода, – разказа ми селянинът, който го беше намерил. – Докато в ръката си държеше…
– Едно писмо, – отвърнах аз инстинктивно.
– Не, не писмо, – ми отвърна той сащисан. – Не писмо, стори ми се, че е книга…да, един стар буквар. Погребахме го с пари от Съвета, - допълни селянинът.
Както изглежда, разочарован от подигравките на селото, Марку си беше поставил за цел да научи четмо и писмо, за да чете сам за живота си колкото пъти му се иска.
Преди да си тръгна, минах още веднъж през селското гробище. Могилата на Марку беше отделена от другите.
Валеше дъжд. Върху могилата му един стар жив плет покриваше водни вадички..

Превод:

Маргарита Гетова

фак. № 60265

спец. Балканистика, ІII курс