АДОНИС

Превод по едноименния разказ на Ylljet ALIÇKA

    Моят баща се помина през юли поради напълно естествени причини. На неговата възраст – той беше над осемдесетте – всяко малко нещо е способно да те убие. При баща ми това нещо беше горещата вълна тази година, която отнесе и доста други хора, по-млади от баща ми.
    Заради жегата, хората, които дойдоха да отдадат своята последна почит, ме посъветваха да не оставям мъртвия си баща в къщата през нощта до погребението на следващия ден.

- Сложи го някъде на студено, защото иначе... - моята далечна братовчедка остави предположението си отворено. В интерес на истината този толкова логичен съвет ме изненада.
      - Къде бих могъл да го сложа? - попитах.
     - Как така къде? - отговори тя. - Сложи го там, където мъртвите трябва да бъдат – в моргата.
     -Но, - прекъсна я моята мащеха, която живя с баща ми през последните тридесет години от живота му, - как тялото ще влезе в... как го наричаш... моргата? Имам предвид как ще приберат тялото? Нямаме идея какви са наредбите и не познаваме въобще никого там!
    Дискусията не трая дълго, защото доктор, който беше пристигнал да отдаде почитта си, ми препоръча да се свържа с Адонис, отговорникът на моргата.
     - Става дума само за през нощта, - посъветва докторът, - и може би е добра идея да му се даде нещичко.
      - Разбира се, - отговорих облекчен.
    Тази вечер занесохме кофчега в кола, която работодателят ми беше оставил на мое разположение, и заминах сам.
    Мортата беше едноетажна сграда, отделена от болницата. Стените й имаха цвят на крем и изглеждаха като на кръпки, заради падналия хоросан. Беше заобиколена отвсякъде с буреняци, повечето изсъхнали на жегата. Прозорците бяха укрепени с ръждясали железни решетки. Единственото нещо, което показваше признак на живот в тази мрачна картина, беше Адонис.
    Адонис се влачеше наоколо, пушейки цигара. Неговите къси и дебели пръсти бяха с петна от тютюн или от разтвора, използван за дезинфекция на телата. Бях изненадан от степента, до която той приличаше на стереотипния образ за професията му.
    Неговата рошава коса стърчеше вертикално, а очите му бяха дълбоко вкопани в своите гнезда. Беще набит, с гъсти вежди, а бялата му риза беше покрита с жълтеникави петна. Сакото му висеше свободно от раменете му, а панталоните му бяха закопчани погрешно.
    Представих се и му обясних за проблема си. Той въздъхна и отговори:
     - Дълбоко уважавам доктора, но е доста трудно да намеря място в момента. Кой е починалият? - продължи той с нисък, уважителен глас.
     - Баща ми.
     - О, съжалявам да чуя това, - той премина на официален тон, - но, както казах е истински проблем. Приехме много тела през последните няколко дни, не само от болницата, но и от други бедни хора като Вас.
    Спомних си какво ми беше казал доктора и взех банкнота от пет хиляде леки. Жестът не остана незабелязан и Адонис побърза да добави:
     - Но можем да опитаме. Ще намерим някакво решение.
     - Благодаря - отговорих.
    Адонис беше прав. Беше трудно да се намери свободно място. Той отвори фризера и започна да размества телата наоколо. Това той направи по мълчалив, почтителен, почти ритуален начин, като отбеляза искрено:
     - Аз не съм от този тип хора, които обичат да взимат пари за нищо. Не се преструвам, че замразявам телата и после да Ви ги давам, а те да се сопят като лед преди да се приберете до дома. Свикнал съм да върша работата си както трябва. Имам предвид – замразявам телата до съвършенство.
    За да докаже това, той отново отвори вратата на фризера и издърпа дървена табла, на която лежеше тялото на младо момиче, чието лице беше бледо или от смъртта, или от това, че беше замразена.
    Адонис грабна тялото за рамото и изведнъж, така както би проверил зрелостта на диня, го фрасна по челота с чука си. Произтече странна металическа вибрация.
    Аз бях зашеметен. Адонис ме покани и аз да я ударя.
     - Давайте, тя няма да Ви ухапе.
     - Не, мерси, няма нужда. Очевидно е, че е замразена. Но, кажете ми, как е пачинала?
     - Момичето? Не съм много сигурен. Вероятно се е самоубила.
     - Защо?
     - Аз откъде да знам? - отговори той хладно и премина пак на любимата си тема:
     - Най – важно е да си изясниш нещата от самота начало, така че да няма проблеми. Баща Ви ще бъде толкова добре замразен, колкото е това момиче, до утре сутринта.
     - Нямам съмнения, че ще е точно така, - отбелязах аз, надявайки се, че дискусията ще бъде доведена до бързо зъключение.
     - Донсете баща си вътре, - каза Адонис с решителен глас, след като беше направил място.
     - Ето тук има местенце за него, - добави, сочейки ръждясялия фризер. Не беше ясно дали е имал цвят на крем от началото, или цветът е избледнял с времето. Съдържаше три полици.
     - Тук има стар пенсионер, когото донесоха преди седмица и още не са се го прибрали, и една жена, която донесоха тази сутрин.
     - Няма проблем, - казах аз и натоварихме баща ми във фризера. Докато затварях фризера, погледът ми попадна на ръката на баща ми. Като дете имах навика да зяпам ръцете му, когато се опитвах да взема пари от него. Той никога на ми отказваше. Страда през целия си живот за това, че ме е оставил без майка.
    Трогнат от любезността на Адонис, взех друга банкнота от пет хиляди леки от джоба си и му я подадох без да казвам и дума.
    Накланяйки се към мен с изражението на някого, който е на път да вземе историческо решение, той се ухили и каза:

 - Знаеш ли какво, момче? Наистина съм трогнат. Виж, ще сложим баща ти в специален фризер. Той всъщност е пълен, но ще намерим някакво решение. Какво ще кажеш?
      - Не съм сигурен. Вие знаете по-добре от мен.
      - Едно е сигурно, - добави,  - замръзваш да костите, когато се озовеш вътре. Роднините дори няма да те разпознаят.
    Поблагодарих му, въпреки че не бях много щастлив от детайлното му описание.
    Той се обърна и отвори специалния фризер. Имаше четири полици - всички бяха заети.
     - Ще преместя този от най-долния рафт. Той е солидно замръзнал. Дори пещ не може да го разтопи, - мърмореше Адонис, говорейки повече на себе си, отколкото но мен. - тогава ще пъхна този другия приятел на най-долния рафт и ...

Положи втория на най-долната полица и след като си пое дълбоко дъх, погледна ме и каза,

- Или как мислиш? Дали да не преместя агронома, когото донесоха вчера и да го сложа на горната полица, за да е по-лесно да го измъкнем утре? Да видим. Добре. Дай ми ръка, ако обичаш, и ще преместим стария пенсионер. Той е тук вече седмица и на никого не му идва наум да дойде да го прибере.
    За пет минути вече имаше четири тела на пода, разпръснати по него в различни посоки. Адонис изпусна влака на мисълта си за момент и се обърна към мен:
     - Къде ще сложим този? - той питаше за стария пенсионер.
     - Наистина не знам, - поколебах се аз с нотка на вина в гласа.
     - Добре, добре - каза. - Ще го сложа при някой друг. По-добре е да ги сложим в друг хладилник, отколкото да ги  държим тук, навън.
    И така всичко приключи. Вдигнахме пенсионера и го преместихме върху друго тяло в друг фризер, който изглежда не функционираше много добре.
     - Слушай, - предложи той решително, - мисля, че ще е по-добра идея да сложим баща ти на долната полица, защото ти ще се върнеш да го прибереш утре сутрин, докато те ще дойдат да вземат агронома следобяда.
     - Добре, - съгласих се.
    Така бяхме принудени да влачим агронома наоколо отново, аз хванал главата му, а Адонис - краката. Но главата беше толкова силно замразена, че в момента, в който го вдигнахме над нас, за да го плъзнем в горната полица, той се изплъзна от ръцете ми, а в резултат - и от тези на Адонис също, въпреки неговите последни доста професионални опити да го задържи върхи себе си. Тялото на агронома се удари в циментирания под, предизвиквайки ужасен глух трясък. Сега лежеше с лице надолу, а едната от ръцете му беше извън ставата.
     - Съжалявам, - изпъшках печално.
     - Защо пребледня така? - попита той спокойно. - Няма нищо сериозно. Не се притеснявай за това. Ако само знаеше колко пъти се е случвало на мен! И знаеш ли защо? Защото наистина ги замразявам както трябва.
     - Ами ръката? - осмелих се да попитам аз.
     - Коя ръка имаш предвид? Ще я наместя след минутка. Никой няма да разбере за фрактурата. - Адонис седна да работи. Не беше лесна работа. От една страна, той трябваше да стои с крак, подпрян но гърдите на човека, за да завърти ръката обратно на място. Можех да чуя костите на агронома, които скърцаха и пукаха, докато Адонис пухтеше силно.
     - Мога ли да помогна? - попитах.
     - Не, не, само стъпи върху него за момент, моля, за да не се хлъзга. Няма проблем. Случват се такива неща, - продължи. - И знаеш ли защо?
     - Защото са солидно замразени, - отговорих.
     - Браво, точно така, - потвърди той, дишайки тежко.
     - Мисля, че приключихме, - добави той.
    За да вдигнем агронома, този път той пое главата.
    Бях потресен, когато забелязах, че носът на трупа е деформиран. Адонис забеляза шока ми и попита нетърпеливо:
     - Сега пък какво има?
     - Погледнете носа, - запелтечих.
     - И какво му е на носа? Може би си е бил такъв отночало. Има много хора с гърбави носове, - обяви той, - но трябва да призная, че не си спомням агрономаът да е бил с чак отлкова сплескан нос.
    Накрая повдигнахме агронома на правилната табла.
    Почувствах се напълно празен.
    Отидох до тялото на баща си. С периферното си зрение видях Адонис да се суети около лицето на агронома. Когато забеляза, че го наблюдавам се усмихна окуражаващо на трупа сякаш му казваше "Всичко ще е наред сега," и после се наведе към мен и каза:
     - Мисля, че сме готови.
    Имах смътното впечатление,че в ума си, той заздравяваше и моя нос.
    След много борба, вдигнахме баща ми на втория рафт на този „специален фрезер”. Докато врата се затваряше, погледнах за последен път лицето на баща си. Оставях го съвсем сам в студена, тъмна камера, в компанията на непознати хора.
    Докато осмислях вечността на нашата раздяла, Адонис, държащ вратата открехната, ме погледна въпросително и ми зададе необичаен въпрос:
     - Кой направи баща ти?
     - Какво кой? Не разбирам въпроса.
     - Баща ти, кой го направи? - повтори той, опитвайки се да се изясни.
    Бях объркан и отговорих:
     - Баба ми. Тя го е родила.
     - Нямам предвид кой го е родил. Кой е подготвил тялото?
    Най-сетне разбрах какво имаше предвид, като се сетих как младите момичета се подготвяха с козметика като булки преди сватбата.
     - O, - отговорих колебливо, - сигурно жените... не знам.
    Той ме погледна за момент със замъглен поглед и добави с безцеремонен тон:
     - Защото не са свършили добра работа. Дори, в интерес на истината, не мисля, че въобще някой го е подготвял. Разбира се решението е твое. Не те насилвам. Това е баща ти в крайна сметка, трябва да му покажеш дължимото почитание и да не го подготвиш... но изборът е твой...
    Сега разбрах на къде бие и му подадох друга банкнота от пет хиляди леки.
     - Ще бъде много мило от Ваша страна ако го направите.
     - Както искаш - каза умиротворен.- Иди да изпиш чаша кафе, а аз ще свърша работата. После ела да ме откараш до вкъщи, става нали?
    Върнах се след час. Той беше приключил с баща ми и го беше върнал във фризера.
    Адонис живееше в покрайнините на града в апартамент, на втория етаж на мръсен, покрит с прах жилищен дом с евтини квартири. Настоя да го закарам точно пред входа и не излезе от колата веднага. Когато се увери, че целият квартал е разбрал за неговото пристигане, той се появи из колата с голямо вълнение и изкрещя:

- Ела да ме вземеш утре в седем. Точно тук! - и се заизкачва тежко по стълбите под уважителния, но и нисъмнено ревнив поглед на съседите.
    Прирах се у дома напълно изтощен и не спах добре. Всеки път, когато се събуждах си мислех за баща си, лежащ във фризера, бавно превръщащ се в лед.
    На следващата сутрин отидох да взема Адонис. Трябваше да използвам клаксона няколко пъти преди той да се появи на прозореца по бельо. След като проучи цялата улица, той изкрещя:

- O, ти си вече тук! Ще сляза след пет минути, като приключа със закуската си.
    Той се стовари в колата с едно „Как си?” и не проговори нито дума по пътя за моргата. Когато пристигнахме, Адонис се огледа из двора и аз добих впечатлението, че е на наблюдение за тела.
    Попита един минувач:
     - При мен ли сте дошли?
     - При Вас? Кой сте Вие? попита мъжът.
     - Аз работя тук в моргата, - отговори Адонис.
     - Не. Нямам нищо общо с Вас. Тук съм, за да поправя стените."
     - O, извинете - отвърна Адонис и се обърна към мен. - Да вървим да вземем баща ти.
    Той дръпна силно вратата на фризера по обичайния начин. Баща ми беше вътре, напълно замразен.
    Адонис наруши тишината, питайки ме:
     - Е, какво мислиш?
     - Какво да кажа? попитах удивен.
     - Хайде, пипни го.
    Направих го. Тялото беше ужасяващо студено. Беше загубило цялата си човешка топлина завинаги. Адонис чакаше реакцията ми.
     - Много добре е замразен, трябва да кажа,- промърморих и го помолих за помощ, за да изнесем тялото до колата. Обаче в този момент дойде друг труп и трябваше да помоля зидаря да ми помогне. Благодарих на Адонис още веднъж докато потегляхме с кофчега на баща ми на раменете ни.
    Получих бегло помахване, като че ми казваше "отбий се по всяко време!" и отиде да обяснявя заслугите на своята личност на роднините на току-що пристигналия починал, наблягайки на това, че никога не взима пари без да свърши необходимото, за да ги заслужи, и никога не би излъгал никого. Докато говореше Адонис ги заведе до фризера, където лежеше тялото на младото момиче, готов да възпроизведе същата демонстрация с фрасването по замръзналото й лице, която направи и на мен предния ден.

Превод:

Румяна Соколова

фак. № 60161

спец. Балканистика, ІV курс