Тя имаше доста странно име

Мимоза Ахмети

ТАЙНАТА НА МОЯТА МЛАДОСТ. Разказ

Превод на български Искра Цанкова

Mimoza Ahmeti. E fshehta e rinisë sime, from the journal Nëntori, Tirana, 1990, 2, p. 86-89, translated from the Albanian by Robert Elsie, www.albanianliterature.net

Тя имаше доста странно име. Наричаха я Очите. Не знам дали това име ú бе дадено при раждането, когато родителите ни кръщават без да взимат нашите желания предвид, или го е придобила в резултат на големите си очи. Какъвто и да е случаят, истината е , че очите ú притежават усет за възприятие, много по-остър отколкото нормалните хора биха могли да си представят. Избягвах тези очи дълго време. Всеки път ме побиваха тръпки когато чуех някой да прошепва, че очите ú понякога биват подложени на зловещо обезобразяване. Доста нормални хора, например, са се оплаквали , че са видели себе си ,отразени в очите ú като капка вода. Други - сериозни, уважавани и почитани индивиди – са се откривали не отразени, а гротескно изопъчени в нейните очи.

Не, аз определено не искам да се виждам трансформиран в чудовище в очите на едно момиче.

Бях взел решение. Каквото и да се случеше, бях твърдо решен да не позволявам на себе си да бъда завладян от очите ú. Но...бях взел това решение преди още някога да бъда видян от тях. И наистина, аз бях видян от тях. Всеки път, когато се опитвам да избегна нещо, то се насочва към мен. Сега няма нищо, което да желая повече от това да бъда завладян от тези две очи. Сега съм убеден, че всичко красиво на земята е изключение, аномалия, към която всичко нормално и обикновено е привлечено, в противоречие с природата си. Да, и тези всезавладяващи очи не биха могли да бъдат по своята същност нищо друго освен „аномалия”. Те предлагаха точно отражение. Може би поради причината, че познанието като процес е толкова дълго и безкрайно, докато човешкото съществуване – кратко и ефемерно. Тъй като отражението в очите ú беше така точно, много хора бяха объркани от тях. Това бяха най-прекрасните очи , които бях виждал през целия си живот, срещата на физическа красота и функционално съвършенство. Когато възхвалявах нейните очи, казвайки ú, че я обичам, тя ми отговаряше просто: „Моите очи не са били винаги такива. Преживяванията са ги направили да бъдат каквито са сега.” Тя никога не ми бе говорила за това специфично качество на погледа ú. Може би смяташе , че е в реда на нещата. За нея беше така. Но не и за мен.

Не разбирах , че когато тя наблюдаваше нещо – град, цвете или лице например - определено пространство в очите ú оставаше празно. Предметите, които съзерцаваше, не винаги изпълваха погледа ú. Случваше се някой предмет, колкото и голям да изглеждаше, да остави празнота. Това незапълнено пространство в очите ú, тя често запълваше със синьото небе или с мечти за бъдещето. Такъв беше нейният живот.

Изобщо не осъзнавах , че аз бях от малкото човешки същества ( въпреки че силно се съмнявам да съм бил единствения ), които изпълваха почти изцяло очите ú с отражението си. Почти. Но почти не е същото като напълно. Имаше малко празно пространство, съвсем малко, толкова малко, че ако тя поискаше, можеше да запълни това малко ъгълче с отражението на дърво или на птица през пролетта. Но тогава щастието би било пълно. Това става само когато очите ú се напълнят докрай с човека, отразен в тях, само когато никакво пространство не е останало празно в тях и пълното щастие е постигнато. Това беше странна игра между очите и ума ú. Едва сега започвах да разбирам защо тя съзерцаваше толкова дълго небето. То изпълваше очите ú докрай. Тя го обичаше.

Позволих на щастието ми да бъде застрашено, щастието на двама ни. Аз не бях съвършен. Имаше нещо, което липсваше в мен, нещо, което създаваше празнота, малка незапълнена дупчица в ъгъла на окото ú, но достатъчно голяма за отражение и , без съмнение, най-необикновеното отражение: блаженото щастие.

Не можех да разбера и мислех много за това по-късно - защо момиче с такива големи и блестящи очи трябваше да прави такава саможертва. Може би това се случваше, защото, въпреки че бях несъвършен, аз бях един от най-съвършените от всички несъвършени хора, които тя познаваше дотогава. Бях почти ‘единственият’, предопределен за очите ú. Не бях съвсем ‘единственият’, но почти. Сега разбираш ли? Не е ли ужасно? Това бе въпрос на малко миниатюрно липсващо нещо, но нещо, което застршаваше всичко.

И така тя пожертва себе си. Не осъзнавах , че тя постоянно присвиваше очите си, единствено за да се избави от тази малко дупка, която винаги оставаше празна край моето отражение. Само ако ми беше казала, само ако ми беше споменала проблема, аз бих се борил със себе си, а защо не и с другите , за да израстна в очите ú или поне да стана задоволителен. Какъв срам! Аз бях незадоволителен, а аз дори не го знаех!

Не осъзнавах, че тя свиваше очите си заради мен. Не забелязах как започна всичко. Може би тя не беше ги свивала в началото, чакайки ме да израстна, да стана ‘голям’. Това стана по-късно, когато тя беше отдала толкова надежди за моето порастване, че аз бях наравил бръчицата в ъгъла на окото ú, гънка в мускула под кожата, която ме обезпокояваше някак си.

Дните отминаваха. Нейните очи все повече ме обезпокояваха, не с красотата си, а с начина, по който ги използваше. Те бяха увяхнали, бяха се свили. И пез цялото вереме любовта ми вехнеше и намаляваше. Те не бяха същите две очи , в които улавях блясъка в началото – очите, за които хората, млади и стари, биха си шушукали дълго. За мен те бяха паднали в блатото на нормалното. Даже по-лошо. Бяха лишени от цялата си красота. Измамни очи. Това беше въздействието, което ми оказваха.

Гневът беше започнал да придобива форма в гърдите ми. Изглеждаше сякаш ми се присмиваше. Но както и да е, какво значение можеше да има любовта ми без нейните очи. Упреците ми се превърнаха в обида. Не можех да разбера защо тя ме търпеше. Нейното търпение ме караше да вярвам, че бях прав. Тогава не осъзнавах както сега, колко редки, колко изключително редки хора биха могли да изпълнят очите ú. Обяснявах си тази рядкост на моята добродетелност. Колко абсурдно! Тя изглежда го осъзнааше и затова ме търпеше. Аз не бях ‘единственият’, но бях почти ‘единственият’...Така че тя ме търпеше.

Колкото повече се упреквах, колкото повече търпение ми показваше тя, толкова повече очите ú увяхваха и се сбръчкваха и толкова повече техният блясък отслабваше. Накрая, една вечер аз я сграбчих за раменете и я разтресох от ярост:

„Ти лъжеш, ти лъжеш,”изплаках аз. „Ти имаш глупви очи, най-глупавите очи, които някога съм виждал. Остави ме на мира! Достатъчно!”

Тя беше втрещена. Когато изкрещях, очите ú бавно се отвориха. За моя изненада, те станаха по-големи и блестящи, прозрачни и ясни, както когато ги видях за първи път, когато...те бяха все още освободени от мен. Не знам защо, но останах безмълвен, сякаш нещо беше заседнало в гърлото ми като кокал.

Тя не ми отговори. Тръгна си със съживени очи, а аз стоях вцепенен от това, което бях направил. Не, не от това , което бях направил. Всъщност бях съкрушен от метаморфозата в очите ú. За един миг лъч светлина бе осветил тъмните облаци на моите съмнения, лъч, който доказа фатално на моето дълбоко убеждение, че аз бях причината за увяхването и свиването на очите ú, най-красивите очи на земята.

Извиках името ú няколко пъти. Никога няма да ми повярваш колко трудно ми беше да я извикам по име:

„Хей, Очите! Върни се, Очите!”

Но беше напразно.Тя не се върна. Извръщайки очи от мен, аз възвърнах мястото, което заслужавах в тях. Скоро след това моето щастие изчезна. Бях почти съвършен, но не напълно. Бях непълноценен. Играта межди очите и ума ú беше прекъсната.

Нямаше намерение да се върне. Нямаше да има повече пълно щастие. Може би никога не е имало. Тя го беше създала с упорита работа неуморно, дори увреждайки очите си. Пълното щастие е единственото нещо, което ние все още не сме се научили да ценим, когато ни е подарено. Слабост? Вероятно. Но заради него, аз все още се чувствам човек в страданието си. Страдам , за да стана пълноценен, да стана може би нещо повече.

Някои хора казват, че пълното щастие е невъзможно, нереално. Но аз стигнах твърде близо и знам какво е, въпреки че не успях да го овладея. Но въпреки това вярвам, че мога. Искам да притежавам върховното щастие! Нека ми се смеят колкото искат( да се смееш на някой друг често не е нищо повече от болезнено отражение на нашата собствена слабост). Искам да постигна невъзможното. Искам да бъда съвършен. Искам да изпълня онези очи докрай. Да достигна върховното щастие.

Това е тайната на моята младост. Още една причина да живея.