|
Алвина ЖУГРА (1912 – 1992
) Studia linguistica et balkanica. Памяти Агнии Васильевны Десницкой. Санкт-Петербург:
Наука. 2001. с. 7-41 Превод: Стойко Кавалджиев В
редицата ярки имена на руските филолози от ХХ в., особено място заема името на
Агния Васильевна Десницкая – изтъкнат филолог и лингвист, организатор на
науката, педагог.
Широтата на диапазона и многообразието на научните интереси на А.В.
Десницкая, плодотворно работеща не само в различните области на лингвистиката,
но и в родствените хуманитарни дисциплини – литературознание, фолклористика, се
обяснява с обективната логика на развитието на науката от една страна и
субективните особености на творческия талант на учения от друга. Познаването на езика като
най-сложно явление на човешката култура е изисквало включването в кръга на
изследвания комплекс от разнообразни факти, които са свързани с битуването на
езика в пространството и времето. С това се определя вътрешно- обусловения
интерес на А.В. към проблемите, които са на границата на науките като език и
етнография, език и фолклор, език и литература, език и общество. А.В. е привличана
от онези раздели на науката за езика,
където в по-голяма степен се проявява социално-историческата обусловеност на
конкретните национални прояви на този феномен.
Освен това, характерна черта на творческия облик на А.В. са били интересът
и любовта към живота във всичките му прояви. А.В. е обичала природата, обичала
е литературата, изкуството, обичала е хората. И няма нищо учудващо в това, че
литературата и фолклора с времето се превръщат в самостоятелни области на нейните
научни търсения. А.В. е гледала на света с поглед на учен и художник едновременно:
като учен е виждала явлението във
всичките му многообразни връзки, като художник тя е запомняла цялата ситуация (цветове
и бои, време и настроение, място и обстоятелства). А.В. е била неуморна пътешественичка и
впечатленията й от пътуванията, особено на Балканите, са украсени от присъщото за А.В. жизнелюбие, служили са като допълнителен
стимул за възникването на нови научни интереси, откриването на нови аспекти в
изучаването на вече известни факти. * *
*
А.В. Десницкая е родена на 23 август 1912 година в селцето Седнев
Черниговска област. От 1928 до 1931 г. е учила в Ленинградския педагогически
институт на името на А.И. Херцен, където под ръководството на проф. В.М.
Жирмунский и проф. В.А. Бирма е изучавала
германска филология. По-нататъшната
дейност на А.В. е свързана с Института
по език и мислене, реорганизиран през 1950 г. в Ленинграско отделение на Института
по езикознание при АН на СССР, а през 1992 г. – в Институт за лингвистични изследвания при РАН. Тук през 1935 г. тя е защитила кандидатска
дисертация на тема „Чередовение гласных в германских языках (аблаут) („Редуването
на гласните в германските езици (аблаут)”- бел. на прев), а през 1946 г. –
докторска дисертация – „Развитие категории прямого дополнения в индоевропейских
языках” ( „Развитието на категорията на
прякото допълнение в индоевропейските езици”- бел на прев.).
Периодът на 30-40-те години се оказва много важен за изграждането на
научните интереси на младия учен. Като
разработва своята концепция за дономинативния строй в индоевропейските езици, А.В. излиза от пределите на
германистиката и се е обръща към
материали от други езици – както индоевропейски, така и не индоевропейски.
Започнали са задълбочени проучвания в областта на класическите езици
/старогръцки и латински/, санскрит, славянски, ирански, келтски. При
овладяването на тези широки познания А.В. е можела да се опира на помощта на най-видните специалисти, такива като
академиците Л.В.Щерба, И.И.Толстой, А.П. Баранников, професорите А.А. Смирнов,
В.И. Абаев, Л.П.Якубинский и др. В течение на три години А.В. се е занимавала
със старогрузински език под
ръководството на К.Д. Дондуа, разностранни сведения за аварски и други дегестански
езици А.В. е получавала от такъв авторитетен специалист какъвто е бил А.А.
Бокарев. Такава стабилна
историко-езикова подготовка е послужила като прекрасна база за възникването на нови научни интереси – в областта на общото
езикознание, ареалната лингвистика, социолингвистиката, хетологията.
Голямо място в кръга на научните знания на А.В. Десницкая са заемали албанологията
и балканистиката. През 1946 година А.В. за първи път посещава Албания в състава
на делегация на съветските жени и завинаги обиква тази страна и този народ. Тя отново сяда над учебниците и самостоятелно
изучава албански език. Изучава всичко,
което е свързано с Албания и с нейния народ –история, фолклор, литература,
изкуство, етнография. И като се започне от 1957 г., когато са се появили
първите статии на А.В. по албанология, тази тематика в продължение на повече от
три десетилетия се превръща в най-важна за нейното научно творчество. Благодарение
на старанието на А.В. през 1957 година в Ленинградския университет е било
открито отделение по албански език и
литература, където тя е чела основните теоретически курсове, водила е семинари
и практически занятия по албански език.
Значителна роля изиграва А.В. Десницкая и като организатор на науката.
От 1963 до 1976 г. тя оглавява Ленинградското отделение на Института по
езикознание на АН на СССР, от 1976 до 1988 година завежда сектора за
сравнително-историческо изучаване на индоевропейските езици и ареална
лингвистика. През 1964 г. А.В. е избрана за член-кореспондент на АН на СССР. А.В. ДЕСНИЦКАЯ КАТО
ГЕРМАНИСТ И КОМПАРАТИВИСТ А.В. започва своята научна дейност като
лингвист в живата и творческата атмосфера на Института по език и мислене през 30-40-те
години. В този период в Института се водят интензивни историко-типологични
изследвания, свързани с решаването на проблема за стадиална трансформация на
синтактичните структури. В рамките на тези изследвания особено насока е била
изучаването на ранните етапи в развитието на граматическия строй на
индоевропейските езици, които са се провеждали от групата германисти –
сътрудници на ИЯМ. Първите работи на А.В. по германистика
носят отпечатъка на тези идеи. А.В. се е обърнала към изучаването на въпросите
на историческата фонетика на германските езици, а именно към въпроса на
историческото редуване на гласните. В труда й „Чередование гласных в германских
языках (аблаут)” („Редуването на гласните в германските езици (аблаут)”- бел.
на прев.) (1937) се доказва, че в това
редуване може да се различи по-стар слой на явленията, който изпадат от
общоиндоевройската система на развитие. По такъв начин, още в първите
изследвания А.В. излиза извън пределите на самата германистика, като се стреми
да разглежда всяко явление в по-широка историческа перспектива. Тази особеност
в подхода към предмета на анализа, която може да се определи като принцип на
историзма, ще се превърне по-нататък в най-ярка и органична черта на творческия
метод на А.В. Изследвания
с изцяло германистична тематика при А.В. по-нататък няма много, обаче към
материала върху германските езици тя нееднократно ще се обръща, използвайки го
за съпоставка от типологичен и ареален характер. Следващото
свое голямо изследване – вече в областта на индоевропейстиката – А.В. посвещава
на проблема на дономиванивния строй на индоевропейските езици. Самата
постановка на въпроса за наличието в граматическите структури в старите и.-е. езици
на някои явления, които дават основание да се предполага, че още по-рано са можели да съществуват някакви други типове
за изразяване на граматическите отношенеия, друг характер на граматическите
форми, не е била нова в
компаративистиката на ХХ в. (вж. Трудовете на Г. Шухардт, К Уленбек,
К.Бругман). Най-близките колеги – С.Д. Кацнелсон, М.М. Гухман – са споделяли хипотезата
за ергативността на протоиндоевропейската структура на изречението.
А.В.Десницкая се е постарала да изработи собствена гледна точка по въпроса на
генезиса на номинативния строй, поради което се е обърнала към изучаването на
основните начини за изразяване на субективно-обектните отношения и е
съсредоточила вниманието си върху категорията на прякото допълнение, т.е. на
въпроса за генезиса на винителния падеж
. Така е наречена и докторската дисертация
на А.В.:”Развитие категории прямого дополнения в индоевропейских языках” (
„Развитие на категорията на прякото допълнение в индоевропейските езици”- бел
на прев.) (1946). Обаче индоевропейският
винителен падеж като
граматическа форма на прякото допълнение
тясто е взаимосвързан с такива категории, като преходност-непреходност на
глагола и залога. В резултат на това
кръгът от въпроси, осветени в изследването се оказал много по-широк, отколкото
следвало от названието му. Започнала от въпроса за първичното
единство на именните и глаголни основи (1949), А.В. е преминала към анализа на
архаичния тип на именното словообразуване (с характерното за него използване на
неоформените именни основи) и е предложила реконструкция на
граматико-семантичните отношения между компонентите на сложните думи от вида
гръцки ‘копиеносец’, рус. водо-воз, издигайки ги до старите предикатни комплекси
(1948). Следващата крачка в разгръщането на
изследването било разглеждането на въпроса за така наречения неопределен падеж
(casus indefinites), и от тук вече А.В.
непосредствено преминава към въпроса за произхода на акузатива. Като анализира семантиката на древния
акузатив (изучаването е проведено върху материал изцяло подбран от случаи на
негова употреба в „Илиада”), А.В. е
стигнала до извода, че развитието на функциите на този падеж е вървяло по пътя
от архаичното и неразчленено определение при признака , даден в предиката или атрибута към функцията на прякото допълнение
при развиващ се преходен глагол. По такъв начин акузативът, - това е приемник
на древния casus indefinites, а категорията на глаголната
преходност-непреходност се развива сравнително по-късно.През 50-те години от
този голям труд (637 страници) са били публикувани само отделни раздели (1941;
1947;1848;1951), а главата, която имала ключово значение, - за произхода на
акузатива – в пълен вид е видяла бял свят
много по-късно (1984). На основата на анализа на
архаичните явления, представени в древните текстове, А.В. е предприела опит за
реконструкция на дономинативното минало на и.-е. езици. Тя не е предложила никакво
наименование за реконструирания от нея тип на синтактическата структура, която
някога е залегнала в основата на развитието на номинативното изречение, но е
било ясно, че реконстуираната структура не е ергативна. Сега, когато отново активно се развива
историко-типологичното изучаване на синтактическите структури, става ясно, че
резултатите от изследванията на АВ. от онези години основно са съответствали на
концепцията за развитието на строя на и.-е. езици, разработена през последните
години. Известният специалист по историческа типология Г.А.Климов, издигнал понятието за активния
строй на изречението, пише за труда на А.В.: „Проследените в този труд такива
черти на най-старото протоиндоевропейско състояние, като бинарна опозиция на
имената на „одушевения” и „неодушевения”
клас, структурната ирелевантност на глаголния признак на
транзитивността-интранзитивността (и свързаното с това отсъствие на диференциацията
на допълнението на пряко и косвено), различаването в глагола на диатезата
актив-медиум, несформираността на винителния падеж, исторически оформил се през етапа на функциониране на
някакъв падеж на обстоятелствено-определителната семантика и т.н., фактически
са свидетелствали в полза на квалификацията на неговата типология като активна,
а не ергативна” (Климов 1981: 101). През 50-те години, когато в родното
езикознание чувствително се оживява работата в областта на компаративистиката,
А.В. се обръща към хетските езикови материали, като имащи първостепенно
значение за изследването на проблемите на сравнителната граматика на и.-е.
езици. През 1952 г. тя превежда на руски език на „Краткая грамматика хеттского языка” („Кратка
граматика на хетския език” – бел. на прев.) от И. Фридрих. В две статии, които
се появяват през същата година (1952 а, б), А.В. разглежда кръг от проблеми,
свързани с изучавянето на хетския и други езици от анатолийската група в
аспекта на индоевропейското сравнително езикознание. Характерна особеност на научното творчество на
А.В. се явява също така и ярко изразения стремеж за историографско осмисляне на
онези области или направления в езикознанието, с които тя се занимава през целия
си живот, а именно компаративистиката, албанологията, балканистиката,
социолингвистиката. При това А.В. е била далеч от мисълта, да представи
историята на езикознанието като крайно предсказване на варианти на трактовка на
този или онзи проблем. В книгата „Вопросы изучения родства индоевропейских
языков” ( „Въпроси на изучаването на родството на индоевропейските езици”- бел.
на прев.) (1955) , която самата А.В. е
квалифицирала като увод в изучаването на
този проблем, голямо място е отделено на излагането на основните етапи на
развитие на индоевропейстиката в трудовете на езиковедите от ХІХ в. Тук
получава и експлицитно изражение и онзи
принцип, на широк филологически подход ,при
изучаване на явленията, който е бил свойствен за А.В. през целия й творчески
живот: „Историята на езиците получава своето истинско осветляване само във връзка с историята на говорещите тези
езици народи” (1955: 7). Сега се подготвя за издаване курс лекции на А.В. по
„История албановедения” ( „История на албанологията”- бел. на прев.), който тя
е чела в Ленинградския (С.-Петербургския) университет през 60-70-те години. Във
встъпителната статия към тази книга по-пълно се разглеждат трудовете на А.В.
като историк на науката за езика. _________________________
Последващите работи на А.В. в областта на индоевропейстиката са свързани
главно с проблемите на
сравнително-историческата интерпретация на фактите на албанския език. Включването
на албански материали в кръга на проблемите на инодевропейстиката се сблъсква с
обективни трудности, тъй като при относително късната писмена фиксация (XVI в.)
, албанският език се явява като силно модернизиран език от
новоиндоевропейски тип. Като има предвид това, А.В. е започнала с изпълнение на
много важно в методологически план условие,
- реконструкцията на състоянието на староалбанския език (1966).
Принципиалната важност на тази задача тя е формулирала по-късно:
„Реконстукцията на староалбанското състояние <…> се явява необходим етап
за всички процедури на сравнително-историческото изучаване на албанския език
като единствено запазен представител на
една от изчезналите групи в състава на общоиндоевропейската езикова общност”
(1983 а: 14). Староалбанското
състояние по такъв начин получава двойна значимост за изследователя, - от една
страна това е етап на развитие на албанския език ( и неговата реконструкция – е
една от задачите в същност на абланознанието), от друга – това е онази опорна точка, която позволява да се
провеждат коректни съпоставки с
елементите на общо индоевропейското езиково състояние (т.е. това е пътя на
интеграция на албанските факти на индоевропейстиката). Според
мнението на А.В., именно на етапа на развитие на староалбанския език (края на І
хил. пр. н.е. и първата половина на І хил. от н.е.) се е извършило коренното преустройство на
много наследени елементи и създаването на нови граматически средства, което е
ознаменувало прехода от староалбанския към същностния албански. Като показва факта на образуване на
постпозитивната именна детерминация като една от иновациите на староалбанския
период ( откритие на Е.Чабей), А.В. заключава: „...затова не могат да се смятат
за правомерни опитите за непосредствено изграждане на на отделни падежни
форманти на новоалбанския език към
общоиндоевропейските падежни окончания” (пак там). За
да може албанския език да престане на бъде
„вещ в себе си” и да даде възможност
да се проникне в тайните на старобалканския езиков свят, също е нужна
реконструкция - както на староалбанската
лексика, така и на системите на именните и глаголни деривации и словоизменения.
А.В. дава образците на реконструкция на отделни фрагменти от лексиката и
граматическата структура на староалбанския езиков тип, тъй като
старобалканските езици са били относително близки помежду си. По този начин,
изследванията на А.В. по реконструкцията
на староалбанския език са важни също така и „за възстановяването на липсващите
звена в редицата на разделяне на индоевропейските диалекти” (Нерознак
1981: 62). Редица
свои трудове А.В. е посветила на най-старите ареални връзки на албанския език.
През (1965) тя открива някои общи черти в развитието на езиковите структури на
албанския и германските (в частност, немския) езици, които авторът разглежда
като резултат от най-старо контактно
развитие. Става дума за сходството в развитието на глаголната система, за
паралелизма в явлението умлаут, за спецификата на преобразуването на и.-е.
флексии и др. Голямо
сходство между видовете албанска и германска морфонологични структури А.В.
открива също така и в типологията.
Морфологическото използване на фонетичното редуване „ в толкова голямо
количество и системност <…> е станало характерно именно за албанския и
германските (по-точно за немския) езици” (1984: 239). А за ареалната
индоевропейстика типологичните изоглоси,
са толкова важни колкото и лексическите. През етапа на реконструкция на палеобалканския
езиков тип А.В. използва материали от
албанския език и за балкано-балтийските сравнителни изследвания. В албанологията
вече беше доказано, че праалбанският е участвал в такива важни изоглоси, които
пресичат цялата и.-е. езикова област, като: а) отразяване *о кратко чрез а и неговто съвпадение с
рефлекса на краткото *а, б) отразяването на и.-е аспирираните съединени като прости звънки съединени, в)
непоследователната сатемност. Напълно всичките три изоглоси, както пише
А.В., се „явяват общи в албанския с балтийските езици. Със славянските и
германските езици общността се оказва частична” (1984:224). За
индоевропейстиката е важно, че „Das Illyrisckhe … scheint die wichtigsten
indoeuropaischen phonetischen Isoglssen mit dem Baltischen und mit dem
Uralbanischen gemeinsam zu zeigen. Solch eine Ubereinstimmung darf als
historisch relevant gelten” (1991:432). А.В. дава пример с редица албано-балтийски лексически съответствия,
като експонира за това албански лексеми с максимално ( по възможност)
приближаване към палеобалканското
хронологично ниво, напр. Стр.-алб. *liga >новоалб. lige ‘болест’, *ligas
>новоалб. ( i) lige ‘болен ‘, ‘лош’, *ligustas или *ligаdstas >новоалб.
(i) ’ligshte ‘немощен’, ‘болезнен’,ср. с лит. liga, латиш. liga ‘болест’, лит.
ligustas ‘болен’(1984: 203). При такъв подход албано-балтийските съответствия
получават значително голяма степен на нагледност. А.В. е добавила
към списъка на специалните албано-балтийски съответствия съвпадението на деривационните модели с
форманта *- i –ma (и.-е. *- i mo), а също така е показала още една обща черта –
ликвидацията на общоиндоевропейската категория за среден род (1984: 208-210). Резултатите от
изследванията на А.В. върху древните ареални връзки на албанския език напълно
потвърждават тезата за принадлежността на праалбанския към северната част на
и.-е. езикова общност (1991) . А. В.
ДЕСНИЦКАЯ КАТО АЛБАНОВЕД Албанологията заема особено място в научното творчество на
А.В. Набива се в очите преди всичко
широтата на интересите на А.В. в тази област: това е история на езика и
диалектология, лексика и морфология, литературен език и езика на фолклора,
балканските връзки на албанския. Често при това албанския езиков материал е
стимулирал раждането на нови идеи от общоиндоевропейски харектер. Значителен
брой трудове на А.В. са посветени на историята на албанския език. По-горе вече
беше казано за значението на изследванията на А.В. по реконструкцията на
староалбанското езиково състояние в аспекта на индоевропейстиката. Не по-малко
важни са резултатите от тези изследвания и за самото албанология. Възстановката
на отделните елементи на староалбанския език се постига с помощта на метода за
вътрешна реконструкция, използването на която срещаме в трудовете на
Х.Педерсен, Н.Йокъл, Е.Чабей. А.В. си е
поставила нова задача – да определи най-характерните признаци на староалбанския
езиков модел, да реконструира основните му елементи – и в серия специални
изследвания е започнала нейното решаване. Методът на изследване тук също е
реконструкцията, по-точно – двустранната реконструкция. Реално това означава,
че: а) изхождайки от морфологическия модел на езика от късно индоевропейския
период, като се има предвид състава на наследените от албанския език и.-е.
елементи, които след това се проектират на староалбанско ниво, б) тръгвайки от
новоалбанското състояние навътре, се осъществява вътрешна реконструкция на
иновациите, които след това се подреждат в относителна хронология.
Като отбелязва, че реалната задача за реконструкция на староалбанския
езиков модел може да бъде само възпроизвеждане на някои нейни релевантни
признаци, А.В. насочва основното
внимание към откриване на най-характерните процеси и тенденции в
развитието на граматическия строй в староалбанския език. А.В.
нарича процеса на регенерацията на флексията, особено в системата на имената,
определящ за развитието на граматическата система на староалбанския език през І
хил. от н.е. Това не означава обаче, обикновено възстановяване на предишната
морфологическа структура – „регенерацията на системата на падежните флексии се
е изразила в преустройството й по нова схема, в основата на която са новите
противопоставки от формален и семантичен храктер” (1966:18). Голяма
роля в този процес на регенерация е играла морфологизацията на фонологичните
опозиции, ярка илюстрация за което може да служи една от иновациите в системата
на именните флексии. Става дума за паралелизма на формантите – i и – u
в парадигмата на склонението в ед. ч.
м.р., в паралелизма, непосредствено свързан с качеството на крайния звук
на именната основа. В
трудовете си (1966; 1976; 1979) А.В. е обяснила този феномен с влиянието на
фонологичните отношения от староалбанския период, което се е проявило в
структурно обусловеното засилване на веларността в крайните съгласни основи.
По-късно А.В. е конкретизирала своята гледна точка: поляризацията на опозицията
между к и к’,
g и g’ се е постигала също така
и чрез добавяне на диферинциалния признак на лабиалността, възможно като особен
призвук, който след това се е отделил
като самостоятелен гласен, който става вариант на флективния показател.
Противопоставянето на фонемите /i / - / u/, което е възникнала вече в
староалбанския период като средство за образуване на изоморфни парадигми в
системата на именното (а по-късно и глаголното) словоизменение, „тук се
проявява като чисто структурен момент, като формална регулация, имаща в някаква
степен естетически характер, определян от общия строеж на морфологическата структура на езика”
(1984: 253). За
именната система в староалбанския език А.В. е показала редица конкретни
черти.Тъй като нямаме възможност детайлно да се спрем на всеки от тях, ще
изброим само основните иновации, в по-голяма или по-малка степен повлияли на по-нататъшното развитие на
граматическия строй на албанския език. Към тях се отнасят: установяването на
доминираща роля на събирателните форми, масовото образуване, на които се е
наслоявало върху остатъците от стари индоевропейски основи; загубата на
категорията среден род , причината за което е не само от фонетичен, но и от семантико-граматичен характер; създаването
на нова категория – категория на определената маса, която не се е закрепила, обаче, достатъчно здраво в
съвременния албански език. (1976;1977). Във
всичките тези трудове се проявява ,характерния за автора изследователски метод:
стремеж да разглежда всяко явление не
изолирано, а като елемент на системата и да го разглежда исторически – в
динамиката на развитието. Нова
гледна точка А.В. е изразила и по въпроса за образуването на албанския език.
Този проблем я интересува не по линията на илиро-тракийската контровезия – тук
А.В. винаги е била сред привържениците
на илирийската теория. Предмет на интереса са били онези процеси, в резултат на
които илирийския език се е превърнал в „албански”, както и онези исторически условия, в които се е осъществило това превръщане. С други
думи авторът се стреми да определи хронологическата и в буквалния смисъл на думата лингвистична
граница между старата илирийска реч и същинския албански език. Самата постановка на показания проблем в
творчеството на А.В. се явява резултат на нейния поглед към въпроса за историческата роля на
латинските елементи в образуването на албанската лексическа система. Резултатът от изследването, което взима
предвид както общоисторическия така и лингвистичния аспект на този въпрос, е
било построяването на хипотезата, в която проблема за образуването на албанския
език и албанската народност получават убедителна аргументация ( като се взима
предвид конституиращата роля на латинския елемент).
Същността на концепцията на А.В. е сведена към следното: както
албанската народност е възникнала в резултат на консолидацията на относително
независимите южноилирийски племена и полуроманизираното илирийско население от
бившата римска провинция, така и
албанския език е възникнал „в резултат на сливането на двете форми на илирийска
реч, от която едната е имала силно романизирана лексика, а другата притежавала
силата и самобитността на езика, който е отразявал в лексиката си богатството
на древните народни традиции на илирийските племена” (1978 б: 250). Съгласно предлаганата хипотеза, този процес се е
извършил към V- VI в. от н. е. , т.е. преди идването на славяните на Балканския
полуостров.
Тези изводи А.В. е направила като е имала предвид данните свидетелстващи
за спецификата на процеса на романизация в условията на Южна Илирия и на
основата на реконструираната езикова ситуация в периода на римското господство
– ситуацията на двуезичие с различна степен на усвояване на латинския език. По
такъв начин, се оказва, че вътрешната история на староалбанския език (особено
на неговия ранен период) – това е „отражение на историята на процесите на
интерференция, които са довели до
създаването на ново лингвистично качество, но съвсем не история на
последователна еволюция изначално тъждествения на самия себе си езиков
„организъм””(1987 б:252).
Вниманието на А.В. е привлечено и от по-късните иновации в
граматическата система на албанския език, такива като възникването на двата типа
прилагателни (1960), образуването на категорията на адмиратива (1982; 1986) и
др . А.В.
значително е обогатила албанологията със своите трудове в областта на
диалектологията. За
език с относително късна писмена традиция, какъвто се явява албанския,
диалектологията се проявява като необходимо средство за познание на неговата
история. Именно в този аспект А.В. е решавала кръга от проблеми в областта на
албанската историческа диалектология. В същото време много изводи и обобщения,
които са получени от А.В. върху албански езиков материал, представляват интерес
по линията на общата теория на езикознанието, например за разрешаване на проблема „език и диалект”. През 1968 г. е излязъл фундаменталния труд
на А.В. „Албанский язык и его диалекты” ( „Албанският език и неговите диалекти”-
бел. на прев.) , чието значение излиза
далеч извън пределите на албанската диалектология. Към обсъждането на някои
идеи, които за първи път са изказани в тази книга, ние ще се върнем по-късно, а
сега ще я разгледаме като първи опит на историческа интерпретация на
лингвистичната карта на Албания.
Първото, което ни възхищава в тази книга, това е избрания от автора комплексен
метод за изследване, който се базира на регистрацията не само на езиковите, но
и на така наречените екстралингвистични факти и явления. Изборът на метода е
обоснован от двойната задача , която си е поставила А.В., -„да се даде
представа за съвременото диалектно разчленяване в албанския език и за
съотношението на разчленвяване с географската и социално-историческа среда, в
която се е развивал този език в продължение на няколко последователни столетия”
(1968: 5).
Решавайки първия аспект на задачата, А.В., на основата на анализа на
диалектните описания и записи на фолклор, е обобщила огромен фактологичен
материал, като е открила релевантните признаци и е предложила своя класификация
на албанските говори. За решаване на втория аспект на задачата А.В. е привлякла
за разглеждане на такива феномени, като типа стопанство, характера на
географската среда, периодичното предвижване на скотовъдните общини от летните
пасища към зимни, отношението на сватосването между родово-племенните групи,
ролята на градовете, конфесионалните особености, традиционното устройство на
пазарите и празненствата, наличието на наддиалектни устно-поетични и
литературни еталони на речта и др. В
резултат на такъв подход успява да постигне поставената си цел: първо, дадена е
обща картина на диалектонто разчленяване на албаноезичния ареал, при това, не
във вида на абстрактна схема, тъй като благодарение на изобилието на
исторически детайли „констуирания диалектен ландшафт <…> получава
чувствителна релефност и достоверност” (Степанов 1969: 369); второ, албанските
диалекти се разглеждат във времето и пространството, и ние виждаме, как са се
отразили на лингвистичната карта историческите реалности от живота на албанския
народ, тъй като в книгата са пресъздадени онези социално-исторически контексти,
в рамките на които са се осъществявали езиковите движения. По този начин,
методът тук се явява не само спомагателен похват или начин на изследване – в определен смисъл
той се изявява като съдържателен компонент за развитата от автора концепция.
В книгата се разглеждат и такива въпроси, като определянето на
историческите основи на диалектното разчленяване, установяване на относителната хронология на явленията,
лингвистична интерпретация на езиковите изменения и езиковите движения,
откриването на зоните на консервация на диалектните признаци и зоните, които се
характеризират с активно провеждане на иновациите и др . С една дума А.В. е
предложила метод за реконструкция на историческия модел на развитие на
албанския език по реално съществуващи днес диалекти.
В следващите трудове на А.В. по диалектология са получили аргументирана разработка отделни
аспекти на сложния процес на
взаимодействие между външните и вътрешни фактори, които са повлияли на
устройството на диалектния ландшафт на
Албания.
И така, оригиналната трактовка на чуждоезичното (конкретно –
славянското) влияние като фактор,
определящ консервативния характер на северо-тоскийския диалектен тип, намираме
в работата на А.В. за еволюцията на диалектната система в условията на
етническото смесване. (1976 б).
По-нататък тази гледна точка е била леко корегирана ,като се посочва, че главен фактор, който е влиял на запазването
на предишните фонетични системи (общохетска и общоготска) и е препятствал на
развитието на спонтанните фонетични изменения, е било нормиращото въздействие на различни видове
койне, които имат наддиалектен характер
и притежават висок социален престиж (1992; 1994). Употребата на койне във
висшите форми на социално общуване е изисквало особено ясно произношение в
сравнение с небрежната артикулация в ежедневната реч. „Die Hauptunterschiede
innerhalb des phonologischen Systems
sollten dabei sorgfaltig bewahrt warden – ein Umschtand, welcher fur den
konservativen Charakter dieses Systems besonders massgebend war” (1994: 119).
_____________________________
Проблемът за създаването на обобщени типове реч, съществуващи в устния
бит, т.е. койне, и тяхната роля в езиковите отношения на старата Албания за
първи път е бил поставен от А.В. през (1968). Този проблем може да бъде
изучаван в два аспекта: койне – диалект и койне – литературен език. На втория аспект – в значителна степен
социолингвистичен – А.В. е посветила редица
изследвания. Интересът
на А.В. към социолингвистичната страна на ставащите н Албания езикови процеси е бил засилен от непосредствените
впечатления, получени по време на нейните пътувания из страната. Тя е била в отдалечени планински
села, слушала е там изпълнения на епически песни на албанските рапсоди, тя е обичала
да посещава пазарите и народните празненства, била е и в домовете на албанците,
наблюдавала е как, от гледна точка на речевия етикет, се оформят различни
жизнени ситуации, какво изобилие от стереотипни формули ги съпровожда. Спомняйки си по-късно за една от тези
срещи, А.В. отбелязва (във връзка с изучаването на койне): „...впечатлението от <…> живата
информация и от изразеното при това оценъчно отношение към езиковите факти (от
гледна точка на самите говорещи) засили моя интерес към дадения проблем” (1970:
54).
Притежаваща поглед на художник,
А.В. ясно запомня всички детайли
от това или онова събитие. Тези детайли скрито са се пазили в паметта,
стимулирали са процесите на творческата мисъл, докато, най-накрая са получили
своето логическо обяснение като елементи на един от фрагментите на духовната
култура на народа. По
време на пътуването си в Албания през 1956 г, А.В. е обръщала специално
внимание на проблемите на нормиране и функциониране на албанския литературен език. Литературният
език в Албания исторически се e
оформил и е съществувал определено време
в два регионални варианта – северен (гегски) и южен (тоскски). В наши дни тази
негова двойнствена форма е преодоляна, - създадени са единни норми на
литературния език. Историята на този процес, в това число и въпросът за
диалектната база на литературно-езиковите варианти, вече е превличала
вниманието на изследователите.
А.В. е пристъпила към този въпрос по новому – тя е съсредоточила
вниманието си върху явленията на езикова
концентрация, които са играли важна роля в процеса на създаването на
народността и обединяването й в нация. В старата раздробена Албания „закономерното движение към езикова
концентрация дълго време се е осъществявало чрез създаването на регионални
народно-разговорно и устно-поетическо койне. Всяко от тези койне е имало до
голяма степен наддиалектен характер” (1987 б: 196).
Обобщените езикови модели, който са възникнали в приповдигнатите над
нивото на всекидневното общуване сфери на комуникации (публичната реч на съвета
на старейшините, многочислените обряди, календарни празници и др. подобни), а
така също в такъв висок жанр на фолклора
каквато е епическата поезия , във всеки случай представляват „език от по-високо
ниво, притежаващ признак на относителна системност и еднообразност.” (1973а:
287). Именно тези устни койне А.В.
разглежда като основа, на която са се създали регионалните варианти на
писмено-литературния език. Като взима предвид различната функционална значимост
на койне, създадено в южна и северна Албания, и различните социално-исторически
условия, в които са се развивали, А.В. специално е разглеждала: а) ролята на северно гегското устно-поетическо
койне в историята на Албания и на албанския език (1970), б) южноалбанското
народно-разговорно койне като най-важна предпоставка за образуването на
тоскския вариант на литературния език (1973 а),
в) изказала е своето мнение по малко изучения проблем за образуването на
южногегското народно-разговорно койне и неговата роля за установяването на
втория вариант на гегския литературен език (1968: 200-2009; 1987 б).
Разработеният от А.В. върху албански материал модел за развитие на
писмено-литературния език на базата на устно-поетичното и народно-разговорно
койне представлява интерес и за общото езикознание – за типологията на
възможните пътища за езикова концентрация.
Особена значимост този модел получава в социолингвистичен план
благодарение на това, че тук „често декларирания тезис за народа като творец на
езика, за неговото участие в развитието на националните форми на речта получава
конкретно потвърждение. Заедно с това се появява възможност по-правилно <…> да се оцени индивидуалния принос на
писателите в развитието на националния език” (Степанов 1969: 370). --------
Историческата ориентираност на лингвистичните изследвания на А.В. е
определила и характера на нейните занимания в областта на албанската
лексикология. Тук я интересува
„историческия проблем за влизането в речниковия състав на албанския език на
чуждоезични лексически пластове – латински, славянски и турски и съответно
въпросът за различията на тяхното функционално-стилистично използване в
съвременния литературен език” (1987 б: 3).
Най-старият от тези пластове е
латинският. А.В. е направила своята интерпретация на това, как латинския
лексически елемент е влязъл в качеството на единия от двата основни компоненти
в най-старата част на речниковия състав на албанския език (първият компонент е
от край време индоевропейски, т.е. илирийски). Този въпрос, както видяхме, А.В.
решава във връзка с определението на историческите условия на усвояване на
латинската лексика и на базата на предложената от нея хипотеза за сформирането
на албанската народност и албанския език, образували се на базата на
илирийското етно-лингвистично наследство в условията на частичната романизация
на западната част на Балканския полуостров (1987 а; 1987 б: 204-252).
Други задачи си е поставила А.В. при изследването на славянския пласт в
албанската лексика. От трите аспекта, по които се извършва изучаването на тази
тема – същинската албанология, славистичния и балканистичния, най-голямо внимание
А.В. е отделяла на първия.
Правейки анализ на новите
лексически материали, които са се появили
в албановедската литература, А.В. е увеличила списъка на славизмите в
албанския език (в сравнение със списъка на А.М. Селищев), като е добавила в
него повече от 100 лексически единици. Без да се ограничава в разработката на
описателната страна на проблема, А.В. е поставила и редица нови въпроси от теоретичен характер.
За обща характеристика на славянския лексически пласт е трябвало да се
постави и реши въпросът за това, какво място заемат славизмите в речниковия
състав на албанския език.
Предложената от А.М.Селищев класификация на славянските заемки в албанския
език по тематичните групи представлява интерес не само за славистиката, но и за
албанологията. Като се е опирала на
неговия списък и на новите допълнителни материали, А.В. е достигнала до извода,
че преобладаващата маса славизми ( тя се състои от селскостопански термини и
остаряла лексика от социално значение) – това са думи от областния бит; те се
намират на периферията на лексическата система на националния език и притежават
ограничени възможности за словообразуване. Но някои думи са се откъснали от
първоналната тясна предметна съотносителност и са влезли в кръга на
най-актуалните елементи на речника. „В тази нова роля те са били повече
подложени на различен род семантични размествания и активно са участвали в
словопроизводството” (1963 а: 22). По-късно АВ. ще се върне към този проблем и
ще го разгледа като взима предвид данни
от албанската диалектология.(1968 б).
По-друг начин отколкото А.М.Селищев решава А.В. въпроса за характера на
славяно-албанското езиково взаимодействие. Според мнението на А.В., славизмите,
които са влезли в албанския език в резултат на дълга славяно-албанска симбиоза,
се явяват не „заемки” в обикновения смисъл на думата, но са резултат от
улягането на лексическите пластове на асимилирания, т.е. на славянския език,
което е довело, от своя страна, до обогатяване на албанската синонимика. (1963
а).
А.В. е открила нов аспект и в изследването на темата за турските заемки
в албанския език, като се е обърнала към изучаването на тяхното стилистично
използване в албанската поезия (1963 б).
_________________________________
А.В. е разработила албанологията като комплексна филологическа
дисциплина, включваща в кръга на изследванията изучаването не само на езика, но
и на такива явления на духовната култура на народа като фолклор и художествена
литература. Такава постановка е съответствала на традициите на руската
филологическа наука, ярко проявила се в трудовете на А.Н. Веселовски, И.Ю.
Крачковски, В.М. Жирмунски, тя отговаряла и на личните стремежи и влечения на
А.В. Фолклорът, като едно от най-интересните
явления в областта на човешката култура, не е могъл да не интересува А.В. В
Албания за това е имало и особени причини: тук до неотдавна още е можело да се
наблюдава активното съществуване на
най-различни фолклорни жанрове, включвайки
и епическите песни , а ролята на фолклора в албанското общество още е
била много голяма.
В трудовете на А.В. по фолклор могат да се отделят три кръга от въпроси,
които тя си е поставила и е решавала, като
е използвала фолклорния материал – лингвистични, литературоведски и
етнографски. 1.Някои от
лингвистичните проблеми, които са свързани с езика на фолклора, А.В. е
поставила във вече споменатия труд „Албанския език и неговите диалекти.”
Предмет на внимание тук е бил историческото съотношение на езика на фолклора и
устно-поетичното койне, от една страна, и литературния език в двата регионални
варианта – от друга.
Много богат за изводи и наблюдения , в това число и от общотеоретичен
храктер, се оказва изучаването на езика на северогегския епос, което в не малка
степен е било обусловено от спецификата
на езиковата ситуация в северна Албания. Планинските райони на северната част
на страната, където остатъците от родово-племенния строй са се наблюдавали още
до неотдавна – това е своеобразен резерват за епически традиции, а също така и
за нормите на традиционното право, които са се запазили в паметта на старците. Жанрът на епическата поезия е представен почти
изключително в северна Албания. А.В. е
посветила голяма част от своето изследване за наддиалектните форми на устната
реч (1970) на езика на епическите песни, така нареченото койне. При това
напълно естествено и органично А.В.
преминава от чисто лингвистичната проблематика (основните характеристики на
епичното койне , съотношението между койне и диалектните форми на речта) към
социолингвистичните въпроси – за ролята на епическото койне в историята
на албанското общество.
Наблюденията , които А.В. е направила над езика на албанския епос, са
послужили за отправна точка за разгръщането на изследвания от по-общ характер,
както често ставало при А.В. Като изучава езика на фолклора в аспекта на
съотношенията на устно-поетичната реч с диалекта, А.В. се опира също така и на
своите собствени наблюдения върху
типовете и формите на речевото общуване, направени в Албания. Тези наблюдения от своя страна са помагали за постановката понататъка
на по-общия типологичен проблем – изясняване на въпроса, какви форми на речева
комуникация са съществували на различните етапи
на човешкото общество (включително и родовото) и в какво направление е
вървяло развитието на тези форми (1967). Въобще проблемите, свързани с изуването
на езика на фолклора доста активно са се изучавали през 60-те години в
Ленинградското отделение на Института по езикознание, чиито директор по това
време е била АВ. По инициатива на А.В., която винаги е била привличана от
проблемите на социално-историческата обусловеност на формите на езиковото
развитие, в Института е работил специален семинар под наименованието „Език и
общество”, в рамките на когото са се изнасяли доклади по темата „език и
фолклор”. Много сътрудници на Института помнят, навярно, живата дискусия, която
се е разгърнала по тази тема на едно от
заседанията между А.В. Десницкая и А.П. Евгениева, известен специалист по езика
на руските билини.
А.В. е отстоявала гледната точка, съгласно която устно-поетическото
койне – това е сублимирана форма на устната народна реч, която и по своите функции и по
формално-стилистическите признаци, а така също и по харакатера на лексиката се
отличава от речта в ежедневното, битово общуване. Този възглед е изказван и
по-рано в научната литература, в изследванията на А.В. е бил подкрепен с
конкретни наблюдения над езиковия живот в Албания.
По-точно А.В. е доказала, че вътре в патриархално-родовото общество на
северо-албанските планинци са съществували свои съотносителни нива на културния
живот и речевото поведение. На нивото на ежедневно-битовата комуникация, с
характерния за нея понижен, небрежен и диалектно-вариативен стил на речта, се е
противопоставяло нивото на обществено-деловите отношения и нивото на устното
художествено творчество, което се отразява в съответните стилове на
наддиалектната реч – обработена и обобщена. С
албанския фолклор А.В. се занимава не само в аспекта на тези или онези лингвистични
поблеми. Сериозно изследване е посветила на историко- литературоведческото
изучаване на албанския епически цикъл „Муйо и Халил” в неговите сложни
съотношения със съответстващия босненско-мюсюлмански цикъл. Както отбелязва
А.В. тук е много интересен самия обект на изследване 2. Работата е там, че пред нас като че ли е един епически цикъл, който съществува в два
езикови варианта, - в тях са едни и същи
основни персонажи, в тях съвпада географската локализация на действията
на героите в крайграничните райони на Босна, Далмация и Хърватия, в тях се
наблюдават някои стилистични сходства и по-точно – десетосричен размер на
стиха, благодарение на който североалбанския епос се включва в западноалбанския
ареал на епическите традиции (останалите поетически жанрове в албанския
фолклор ползват осемсричен стих). Всичко
това повдига проблема: как в два относително отдалечени един от друг географски
ареала са се образували сходни епически традиции? Явява ли се албанската
традиция заимствана от бссненско-славянската
(гледна точка на Ст. Скенди), или пред нас е случай на паралелелизъм и
взаимодействие на две близки традиции, обусловени от историческите контакти в
периода на турското владичество на Балканите (тази хипотеза е изказала А.В.
през 1970 г.)?
Да се провери и приеме една от тези хипотези е можело само на основата
на социалните изследвания на материала от пълното събрание на наличните
текстове, като се вземе предвид както историческия, така и типологическия
аспект на проблема. И А.В. отново се обръща към тази тема (1973 б). Тук отново
трябва да се обърне особено внимание на подхода на А.В. към изучаването на
проблема, на комплексността на метода, при който обектът се разглежда в цялото
многообразие на неговите връзки.
За да бъде коректно сравнението на двете епически традиции А.В. провежда предварително типологично изучаване
на всяка една по отделно. При това: а) анализират се не толкова формалните
признаци, колкото съдържателната страна на епическата поезия, б) обръща се внимание
не само на сходството между тези епически традиции (което са правили
предшествениците на А.В.), но и (което е много важво !) различията между тях,
в) вземат се предвид условията на битуване на споменатите епически цикли.
В резултат на сравнението е станало очевидно, че между двете епически
традиции съществуват различия, при това толкова значими, че това прави
неправомерни изводите за зависимостта на едната традиция от другата.
Албанската традиция е по-архаична. Това се отразява и в тематиката и в
композицията на песните, в простотата на сюжетните линии, в широкото използване
на елементи от митологията. Много от албанските песни определено съответстват
на по-архаичния тип на народното епическо творчество, който В.М. Жирмунский е
нарекъл „богатирска приказка”. Освен това, съдържанието на албанската епическа
поезия е ориентирано не на външната фабулност, както това е характерно за феодално
оцветената епика на босненците, а на постановката на морално-епическите проблеми
съответстващи на социално-психологическата атмосфера от късното родово
общество, което се намирало на границата на разпада.
Заедно с това
албанския и босненския епос обединяват
значителен брой сходни черти и даже съвпадения на детайли, което
свидетелства за наличието на исторически връзки, взаимовлияния, които имат
място в периода на турското господство.
Но къде, при какви исторически условия и как е можело да стане това
взаимодействие и взаимовлияние остава за
сега неизяснено. В исторически аспект този проблем на балканския фолклор
несъмнено ще бъде още предмет на специално изучаване. Но А.В. със своите изследвания вече е определила трактовката за албанската
епическа традиция като едностранно зависима от славянската и е показала, че картината
на техните съотношения е много по-сложна отколкото ни се е струвало. 3.
А.В. се е занимавала и с изучаването на фолклора и неговите връзки с обредите. На този аспект
е посветен труд (1973 в). Преди статията
на А.В. албанските сватбени песни не са били разглеждани специално в албанологията. Имало е обаче
доста пълни публикации на текстове с детайлно разпределение на материала в
съответствие с отделните фази на сватбеното действие и това несъмнено е принос
в изучаването на този жанр като елемент на обредната система.
Като анализира съотношението на извършваните ритуални действия и песни,
изпълнявани в процеса на сватбата, А.В. прави извод, че ритуална значимост имат
само онези формули и изрази, които се произнасят по време на действието на
персонажите от първи план (главните действащи лица), това е част от самия
ритуал, от самата система на обряда. Напротив, песните, които изпълнява хора на
второстепенните участници в сбатбата – това е необходим елемент от сватбения
ритуал като цяло, но функцията на тази поезия в тази система е ограничена, тя
се свежда до естетическа интерпретация, до музикално-поетичен съпровод на
главната линия на разгръщането на ритуала.
В научната дейност на А.В. изучаването на фолклора е заемало неголямо по
обем, но значително по относително тегло място. Значителните резултати,
постигнати от А.В. в тази област и на първо място по материал от албанския
епос, са важни не само за албанологията или за балканската фолклористика.
Проучванията на А.В. в областта на фолклора са послужили за отправна точка или
за допълнителен стимул за разгръщането на изследвания и раждане на научни
хипотези в такива области като обща теория на националните езици и техните
литературни форми, както и теория за историческото развитие на типовете речева
комуникация. ___________________________________ С оскъдни , но точни и изразителни щрихи
рисува А.В. картината на развитие на албанската литература от появяването на
първите писмени текстове до началото на ХХ в. като показва , че своеобразието
на литературния процес в староалбанския период (до втората трета на ХІХ в) се заключава в наличието на
относително независими литературни движениея в рамките на конфесионалната и
регионална обособеност. А.В. е показала
специфичните черти на всяка традиция от една страна и общността на тези
традиции, основата на общността на народната култура от друга. Новият период, който започва от втората третина на ХІХ в. е
свързан преди всичко с името на Наим Фрашери, основоположник на новата албанска
поезия и създател на съвременната форма
на албанския литературен език. Като
говори за поетичната дейност на Наим, А.В. показва, че неговото творчество е пример
за своеобразния синтез на културите от Изтока и Запада, своеобразно съчетаване на елементите на метериалистичното
възприемане на света с пантеизма на мистичната доктрина на суфизма. Епическата
позиция на Наим, страстен борец за албанската национална идея, А.В. определя
като „национално ориентиран хуманизъм” (1987: 69) – призивите за нравствено
съвършенство се съединяват при него с пропагандата на националната идея. Особена
страница в историята на албанския литературен процес представлява
албаноезичната литература, която се е развила
много интензивно през ХVІІІ – ХІХ в. в албанските селища в южна Италия. Своеобразието
на итало-албанската литература и на нейния значителен представител И.де Рада е
станало тема на няколко работи на А.В. Специално изследване А.В. е посветила на анализа на стила на
първата юношеска поема на Йероним де Рада „Песни Милосао, сына властителя
Шкодры” („Песните на Милосао, синът на владетеля
на Шкодра – бел. на прев”) (,, Kange te
Milosaut, Bir i Sundimtarit te
Shkodres’’, 1836), това първо романтично произведение в историята на
литературата на албански език. Художествените достоинства на поемата са толкова
големи, че А.В. я отнася към „числото на парадигматичните произведения на европейския романтизъм” (1987 б: 103).
А.В. много е обичала произведението на И. Де Рада, тя е откривала в
него все по-нови и по-нови дълбочини,
ценила е „несравнената тънкост на постиженията на вътрешното състояние на
човека, както и болезнената острота на
възприемането и предаването на сменящите
се състояния на природата” (пак там). А.В. е била човек с ренесансово
възприемане на живота и едновременно с това е притежавала чувство за хода на времето, чувствала е
значимостта и неповторимостта на дадения момент. Възможно за това тя така
дълбоко е възприела цялата поетика на произведенията на И.де Рада и е видяла,
че главния въпрос, който авторът задава чрез устата на своя герой, - това е
въпрос за запазване на следите на изживения живот в паметта на поколенията.
Стремейки се да отговори на въпроса в какво се заключава поетическата
сила на поемата „Песните на Милосао”, А.В. се
е обърнала към анализа на стила и композицията й. От своя страна стилът
и композицията на поемата са свързани с нейното съдържание, с идейно-художествените
задачи, които решава самият автор. Като
не се съгласява с някои повърхностни разсъждения, изказани по отношение на
поемата, А.В. подчертава, че пред нас е произведение за любовта и смъртта, за
дълга пред родината, произведение, което изразява резултатите от размислите на
автора за смисъла на живота, за съдбата на красотата.
Анализирайки поемата като художествено цяло, А.В. наред с основните
тематични центрове на това произведение специално отделя зримото присъствие в
нея на два момента, независими от човешките съдби, - това са природата и
времето. При това времето в поемата представлява главен действащ и динамичен фактор, своего рода ос, около
която се разполагат всички останали семантични центрове на поемата. Композиционното
единство на поемата е основано, по такъв начин, „върху съединението на
диахроничния вертикал и пресичащите го хоризонтали - статични ситуации” (1987: 107). В предаването
на тези ситуации, както показва А.В., ярко се проявява живописния талант на Йероним
де Рада, изразил чрез своята „поетика на състоянието”непосредственост и
спонтанност на поетическото възприемане на света. А. В.
ДЕСНИЦКАЯ КАТО БАЛКАНИСТ
До проблемите на балканистиката А.В.
е достигнала от изследванията, които са били посветени на албанския език.
Кръгът от въпроси, свързани преди всичко с древната история на албанския език,
непосредствено са извели автора до проблема
за образуването на балканската лингвистична общност. Като се изхожда от
особената значимост на албанския езиков материал за решението на
старобалканските лингвистични проблеми, А.В. нееднократно е подчертавала необходимостта
от изучаване на древните етапи на историята на албанския език и реконструкцията
на староалбанското състояние. Само по този път, е писала А.В., албанският език
ще може да бъде привличан в балканистичните изследвания „като самостоятелна
лингвистична единица, която притежава своя собствена исторически развиваща се
структура”, а не „като своего рода речник-справочник,
в който поглеждат само при нужда да се
индентифицира поредната тракийска или илирийска глоса” (1966: 6). Самата
А.В. редица свои работи е посветила на
реконструкциията на някой фрагменти на староалбанското езиково състояние,
благодарение на което значително са се разширили нашите представи за това,
какъв е бил един от древните езици на Балканите
в епохата, към която се отнася началото на създаването на балканското
езиково съобщество. А.В.
много се е занимавала с изследването на лексиката на албанския език, по точно с
изучаването на влезлите в речниковия състав на албанския латински и славянски
заемки. Задълбочените изследвания в тази област, а също така и осмислянето на
онези социално-исторически ситуации, в резултат на които са възникнали
многочислени лексически заемки от едни балкански езици в други, - тези два
момента са подтикнали А.В. отново да
изведе и широко да обоснове мисълта за важността именно на лексическите
взаимовръзки за постигане на същността на процесите, които са довели до
образуването на лингвистичната общност от особен тип, т.е. езиковия съюз.
Именно така поставя въпроса и автора на „Балканска лингвистика” Кр. Сандфельд
(Sandfeld 1930). Гледната
точка на А.В. се заключава в следното.
Граматическите сходства между
балканските езици (а това предимно съставя предмета на съвременната
балканистика) – това са явления от вторичен ред, които са възникнали като
надстройка над „лексическия фундамент”, който се състои от значително
количество общи лексически елементи в цялото им богатство, многообразие и
сложни преплитания (1988). Многочислените
езикови контакти, определили конвергентното развитие на балканските езици, са
се осъществявали преди всичко чрез усвояването от говорещите на чуждоезичния
словесен материал като основа за взаимно разбиране. Този очевиден факт лежи като че ли на повърхността
на явленията и възможно поради това,
пише А.В., „ въпросите, възникнали при изучаването му, могат да се окажат лишени
от теоретическа перспектива” (1988: 131). А.В. е показала, че това не е така. В
трудовете си по балканска лексика А.В. „реабилитира” лексическата тематика и
отново връща въпроса за лексическите
връзки в числото на релевантните за същинските балканистични проблеми на
изследванията. (1976; 1984; 1987; 1988). Като
определя тематическите раздели на общобалканския речник, които подлежат
на специално изучаване, при което на основата на разработката на определена
историческа концепция, А.В. специално се
спира на въпроса за спецификата на лексическите заемки в езиците от балканския ареал. Традиционното
решение на този въпрос , особено по отношение на старите заемки, не рядко се усложнява
от съображения, които лежат извън сферата на науката – съображенията за „престиж”,
„културно превъзходство” на единия от контактуващите езици. А.В. възразява
срещу такава едностранна трактовка на процеса на лексическото заимстване. Тя
изхожда от особеностите на социално-историческите ситуации, които са се
образували на Балканите в процеса на общуването на народите, имайки предвид
най-напред присъствието в миналото на подвижни пастирски колективи с еднороден
тип стопанство и култура. Именно чергарския
начин на живот „трябва да определи и спецификата на прехода на лексическите
елементи от език в език, без да се събират в рамките на традиционните концепции
на лексическите заемки” (1984: 289). Продължавайки
тази тема за изследвания, А.В. по-късно формулира своята идея за типологията на
лексическите взаимовръзки между балканските езици (1988). А.В. е отделила две
категории лексически заемки в балканските езици в съответствие с двата пътя на
проникване на чуждоезичната лексика в речниковите системи на тези езици. Типът А, обозначен от нея като
културно-исторически, - това е така наречените културни заемки, проникването на
които не зависи от наличието или отсъствието на пряк контакт между етносите,
говорещи различни езици; типът В,
обозначен като етноисторически е масираното проникване на лексическите слоеве от
един език в друг, като задължително условие е трябвало да бъде взаимодействието
на етносите и двуезичието (1988: 134). А.В. е
настоявала за исторически подход и диференцирано разглеждане на отделните
слоеве в чуждоезичната лексика, внедрени в отделните балкански езици, като
необходимо условие за изучаване на процеса на образуването на балканската
лингвистична общност, в това число и за решаване на граматико-типологичните
проблеми на балканския езиков съюз. Прекрасна илюстрация на този подход се
явява изследването на самата А.В. за латинските елементи в албанския (1987 а),
изследване, даващо представа за характера на контактите между двата езика в периода на първата половина на
І хил. от н.е. Свойственият за А.В. историзъм в
подхода към анализа на езиковите феномени, а така също привързаността към езиковата материя,
стремежът да се опира в своите изводи на достатъчно репрезентативни езикови
данни като взима предвид временните и пространствени параметри – всичко това е
определило отношението на А.В. и към теорията за съвременните балканистични
изследвания като цяло и към централното за тази теория понятие „езиков съюз”. Типологически
ориентираната съвременна теоретична балканистика се характеризира според А.В. от „излишно
увлечение по общите дефиниции и чувствителна откъснатост от изследвания по
конкретната история на езиците и народите от балканския регион” (1990 б: 39). При съвременното
състояние на разработките на балканските лингвистични съответствия, А.В. е
считала, че е много трудно да се достигне
до истинския прогрес в развитието
на концепцията за балканския езиков съюз. Продължава да остава актуално събирането и задълбочената обработка на
конкретен езиков материал – „етапът на описване за балканистиката не е
завършен” (1979: 12). При това А.В. е показвала: първо - необходимостта от по-широк е непредубеден
обхват на езиковите факти („без неоправдани ограничения, налагани върху
традиционното разбиране за „балканистичност””), и второ – целесъобразността от
изследване на сходни явления между два-три езика в контекстите на онези
системи, към които тези явления принадлежат. Без да отхвърля по принцип типологичната
проблематика, А.В. предлага да се съединят в сегашните балканистични
изследвания историческия и системен подход в анализа на конкретния езиков
материал, а именно да се провежда „съпоставка на системите на отделните
балкански езици като исторически оформени”( 1990 в:6). След „историческия етап”
на изучаване на разположение на
балканистите ще има повече реални
основания за типологично сравнение на
тези езикови системи – сравнително-историческото изучаване на граматическия
строй на балканските езици ще послужи за база за историко-типологично
сравняване на общобалканско ниво. Именно като такава постановка на въпроса А.В. е замисляла изпълнението на колективния
труд „Основы балканского языкознания” (Основи на балканското езикознание – бел
на прев.), първият том от който е излязъл през 1990 г., а вторият през 1998 г. А.В.
не е отричала съществуването на балканска лингвистична общност, обаче в
централното за балканистиката понятие „езиков съюз” е считала за нужно да внесе определени корективи. Става дума за преразглеждането на някои
лингвистически признаци, на които Н.С. Трубецкой е построил определението
„езиков съюз” (Trubetzkoy 1928). Съпоставянето
на лексическите системи например на албанския и източнороманските езици дава
основание, както пише А.В., да смята
за неоснователен лексическия критерий за
това понятие – отсъствие на „общността на елементарна лексика”, според Н.С.
Трубецкой. Споменатите по-горе езици „откриват <…> голямо количество общи
думи от областта на именно елементарната лексика, които не са наследени от индоевропейското състояние, но са придобити в
резултат на етнолингвистически процеси в географските и исторически предели на
балканския регион” (1990 б: 40). У А.В.
предизвиква съмнение и друг, предложен в определенията на Н. С. Трубецкой признак на „езиковия съюз” – „отсъствието на
систематични звукови съответствия”, тъй
като такива съответствия имат място, както показват по-задълбочените изследвания на двустранните
връзки между балканските езици. Откритият
до сега характер на сходството между румънския и албанския езици са позволили на А.В. „да постави въпроса не
просто за конвергентното им развитие в условията на историческите контакти, но
и за езиково родство от вторичен характер, което се е образувало в резултат на
определени етноисторически процеси” (1990 б: 41). Особеният
характер на връзките, обединяващ албанския с източнороманските езици, тяхното
„вторично родство”, според А.В., говорят за необходимостта да се взема предвид спецификата на процесите, които са ставали
в различните части на балканския ареал в дадените исторически периоди и ярко
илюстрират множествеността на действащите тук фактори. Така, присъщият за А.В.
като балканист, комплексен подход за изучаването на проблемите се е проявил в
нейните трудове по балканистика, като се е изразил в травиалния на пръв поглед
извод: „не може да има единно решение на въпросите, които са свързани с
историята на образуването на балканската езикова общност” (1990 б: 44). Много
интересна и оригинална страница в научното творчество на А.В. представлява
изучаването на лексическите балканизми проникнали извън пределите на Балканите
– в карпатския лингвистичен ареал, а така също и диалектите в Централна и Североизточна
Европа (1976 г; 1978; 1982 1983 б). ______________________________ Тук бяха
разгледани само някои от направленията на научната дейност на А.В. Десницкая.
Трудовете на този изтъкнат учен, внесли
значителен принос в развитието на редица области в езикознанието, несъмнено ще
бъдат още не един път предмет на специално изучаване. Според
характера творчеството по насоченост на научните интереси на
дейността на А.В. съответства на старите традиции на руската филологическа
наука, традиции, които са получили ярко изражение в трудовете на нейния учител
В.М. Жирмунский. Като
личност Агния Васильевна се отличава с истинска демократичност и голяма
(понякога ти се струва извънредно голяма) търпимост в научните спорове и в
отношенията с колегите, при което тя е била тънко чувствителна и емоционално
щедра натура (Жугра: 1999). Но сега става ясно, че именно такова благородно
поведение, менно такава позиция, каквато е имала А.В. Десницкая, В.М.
Жирмунский, са създавали онази атмосфера, която е била необходима за свободното
научно творчество. Л И Т Е Р А Т У Р А: Десницкая А.В. 1937.
Чередование гласных в германских азыках (аблаут). М.;Л.148 с. 1941 а. Именные
классификации и проблема индоевропейского склонения // Изв. АН СССР, отд.
Лит-ры и языка. №3. С.49-56. * Этот, как и другие
разделы диссертации, опубликованные в виде статей в период с 1941 по 1951 г.,
были переизданы автором с некоторыми комментариями и дополнениями в 1984 г. в
книге „Сравнительное языкознание и история языков”. 1941 б. Переходные и
непереходные глаголы в древнеисландском языке // Учен.
зап. Ленингр. Ун-та, сер. Филолог. Наук.
Вып. 5. С.117-137. 1947
а. К вопросу о происхождении винительного падежа в индоевропейских языках // Изв. АН СССР, отд. Лит-ры и языка.
№6 С.493-499. 1947
б. Значение винительного падежа в языке „Илиады” Гомера // Научная сессия,
посвященная 25-летию Института языка и мышления им. Н.Я. Марра: Тезисы
докладом. М. С. 21-24.
* В полном виде глава о значении винительного падежа впервые
опубликована в 1984 г. в книге „Сравнительное языкознание и история языков”. 1948.
Архаичные черты в индоевропейском словосложении // Язык и мышление. Т.ХІ. М.;
Л. С. 133-152. 1949.
К вопросу о соотношении именных и глагольных основ в индоевропейских языках //
Учен. Зап. Ленингр. ун-та, сер. Филолог. Наук. Вып. 14. С. 105-139. 1951.
Из истории развития категории глагольной переходности // памяти академика Л.В.
Щербы (1880-1944): Сборник статей. Л. С. 136- 144. 1952
а О хеттском языке // И. Фридрх. Краткая
грамматика хеттского языка. М.С. 3-40
(вступительная статья). 1952
б. Вопросы изучения древних языков Малой Азии и сравнительная грамматика
индоевропейских языков // Вопр. Языкознания. № 4. С. 39-58. 1955.
Вопросы изучения родства индоевропейских языков. М.; Л. 331 с. 1960.
Два типа прилагательных в современном албанском языке // Вопросы грамматики:
Сборник статей, посвященный 75-летию акад. И.И. Мещанинова. М. С. 291- 309. 1963
а. Славянские заимствования в албанском языке // V Международный съезд
славистов София, сентябрь 1963: Доклады советской делегации. М. 30 с8. 1963
б. О стилистической функции турцизмов в албанской поэзии //
Вопросы теории и истории языка: Сборник статей в честь Б.А. Ларина. Л.С. 88-95. 1965.
Древние германо-албанские языковые связи в свете проблем индоевропейской
ареальной лингвистики // Вопр. Языкознания. № 6. С.24-43. 1966.
Реконструкция элементов девнеалбанского языка и общебалканские лингвистические
проблемы // Первый конгрес балканских исследований (София, 26 августа – 1
сентября 1966 г.): Сообщения советской делегации. М. 27 с. 1967.
Язык устной народной поэзии как проблема социальнной диалектологии //Проблемы
языкознания: Доклады советских ученых на Х Международном конгрессе лингвистов.
М. С. 111- 115. 1968
а. Албанский язык и его диалекты. Л.377 с. 1968
б. Славяно-албанские языковые отношения и албанская диалектология// Славянское языкознание. VІ Международный
съезд славистов. Прага, август-сентябрь 1968 г.; Доклады советской делегации.
М. 1970.
Наддиалектные формы устной речи и их роль в истории языка. Л. 98 с. 1972.
К вопросу о языковых отношениях в родовом обществе // Энгельс и языкознание.
М.С. 158-188. 1973
а. О предпосылках образования литературного албанского языка // Балканское
языкознание. М.С. 283- 300. 1973
б. О боснийско-албанских связях в области эпической поэзии (вопрос о
соотношении боснийского и албанского эпических циклов „Муйо и Халиль” //
История, культура, этнография и фольклор славянских народов: VІІ Международный
съезд славистов. Варшава, август 1973 г.: Доклады советской делегации. М. С.
469 – 494. 1973
в. К изучению албанского свадебного фольклора // Philologica. Сборник статей
памяти В.М. Жирмунского. М.; Л. С. 369
-494. 1974.
Роль устных койне в истории образования албанского литературного языка // ІІІ
международный съезд по изучению стран
юго-восточной Европы (Бухарест, 4-10 сентября 1974 г.). М. 15 с. 1976
а Категория собирательности и категория массы в истории грамматического строя
албанского языка // Грамматический строй балканских языков. Л. С. 5 -104. 1976
б. Эволюция диалектной системы в условиях этнического смешания (из истории
славяно-албанских языковых контактов) // Вопросы этногенеза и этнической
истории славян и восточных романцев. М. С. 186 -197. 1976
в. Фольклоризм в итало-албанской литературе ХІХ в. // Изв. АН СССР, сер. Лит-ры
и языка. Т. 35. № 1. С. 22 -33. 1976
г. О некоторых вопросах балканиситики в связи с изучением карпатского
лингвистического ареала // Вопр. Языкознания, №3. С. 35 – 46. 1977.
„Средний род” или категория „определенной массы”? // Балканский лингвистический
сБорник. М. С. 275 – 293. 19788.
К вопросу о балканизмах в лексике
восточнославянских языков // Славянское языкознание. VІІІ Международный съезд
славистов. Загреб, Любляна, сентябрь 1978 г.: Доклады советской делегации. М.с.
145 – 172. 1979
О современной теории балканистических исследований: К изучению грамматических
соответтвий языков балканкого ареала // Проблемы синтаксиса языков балканского
ареала. Л. С 3- 16. 1982.
К вопросу о значении и происхождении адмиратива в албанском языке // Македонски
jазик. Година ХХХІІ – ХХХІІІ, 1981 -1982. Скопjе. С.171 – 186. 1983
а. Палеобалканиситика и албанский язык // Славянское и балканское языкознание:
Проблемы языковых контактов. М. С. 5
-17. 1983
б. К вопросу о раннеисторических языковых связях восточных славян с балканским
лингвистическим ареалом // Славянское языкознание. ІХ Международный съезд
славистов (Киев, сентябрь 1983 г.). Доклады советской делегации. М. С. 76 – 95. 1984.
Сравнительное языкознание и история языков. Л. 350 с.
* Эта книга состоит
из статей, объединенных в три самостоятельных раздела. Представляется
целесообразным их перечислить. І.
К проблеме развития грамматического строя индоевропейских языков. - Вопросы типологии предложения и
проблема происхождения номинативного строя индоевропейских яьзыков в
исследованиях советских лингвистов 30-40-х годов. (Глава из исторлии советского
языкознания). С. 7-57. -Именные классификации и проблема
индоевропейского склонения. С. 70-81. -К истории развития грамматической
категории винительного падежа в индоевропейских языках. (Функции винительного
падежа в языке гомеровской „Илиады”.) С. 81-124. - Категория глагольной переходности.
С. 81-124. - Древнегерманский объектный
дательный. С. 138-153. - К вопросу о развитии номинативной
типологии предложения из активной. (Дополнение к статье о древнегерманском
объектном дательном падеже). С. 153-163. ІІ. Из истории индоевропейских языков. - У истоков советской кельтологии. С.
163-169. - К изучению истории кельтских языков. С. 169-192. - Древние германо-балтийские
соответствия и албанский язык. С. 192-210. - Древние германо-албанские языковые
связи в свете проблем идноевропейской ареальной лингвистики. С. 210-240. -
Некоторые вопросы изучения ранних периодов истории албанского языка. С.
240-253. - К типологии явлений умлаута. С.
253-260. - Диалектология – основа исторического
изучения албанского языка. С. 260-277. ІІІ. Balcanica. - О сходстве фонетической эволюции
некоторых албанских и восточнороманских диалектов. ( К вопросу о так называемой
палатализации губных.) С. 277-287. - К изучению балканской лексики. С.
287-295. - Балканизмы в лексике языков
карпатского ареала. С. 295-317. - Лат. Bucca – пути распространения
одного общероманского слова. С. 317-324. - О балканских элементах в русской
народно-обрядовой лексике. (К вопросу о раннеисторических связях восточных
славян в балканским ареалом.) С. 324-349. 1987
а. К изучению латинских элементов в лексике балканских языков //
Romano-Balcanica: Вопрсы адаптации латинского языкового элемента в балканском
ареале. Л. С. 3-37. 1987
б. Албанская литература и албанский Язык. Л. 293 с.
*
Книга состоит из следующих статей. - Очерк истории албанской литературы
до начала ХХ в. С. 5-101. - О поэтическом стиле классика
албанской литературы – итало-албанского поэта Иеронима де Рады: Некоторые
наблюдения над текстом поэмы „Песни Милосао” (1836 г.). С. 101-116. - Фольклоризм в итало-албанской
литературе ХІХ в. С.116-131. - К изучению балканких эпических
традиций: Сходства и различия албанского эпического цикла „Муйо и Халиль” с
боснийским эпосом. С.131-154 - К изучению языка северо-албанской
эпической поэзии. С. 154-195. - Роль устных койне в истории
образования албанского литературного языка. С. 195-204. - К проблеме образования албанского
языка и албанской народности. С. 204-252. - Славянские элементы в албанской
лексике. С. 252-269. - О стилистической функции турцизмов в албанской поэзии. С.269-276. - О началах сравнительного изучения
балканских языкав. С. 276-293. 1988.
Типы лексических взаимодействий и вопросы образования балканского языкового
союза // Славянское языкознаие, Х Международный съезд славистов. София,
сентябрь 1988 г.: Доклады советской делегации. М. С. 131-151. 1989.
О специфике сравнительно-грамматической интерпретации фактов албанской морфологии
// Актуальные вопросы сравнительного языкознания. Л. С. 96-115. 1990
а. Предисловие // Основы балканского языкознания: Языки балканского региона.
Ч.І. Л. С. 3-8. -1990 б. О понятии вторичного
генетического родства и его значения для исследования проблем балканистики //
Вопр. Яз,кознания. № 1. С. 38-44. - 1991. Noch einmal die Frage der
nordlichen Herkunft des Albanischen. Die alten albanisch-baltischen und
albanisch-germdnischen Sprachbeziehungen // Neue Fragen der Linguistik. Akten
des 25. Linguistischen Kolloquiums, Paderborn 1990. Bd I: Bestand und
Entwicklung. Tubingen. S. 429-436. 1992.
Внутренние тенденции и социальные факторы в истории албанских диалектов //
Вопр. Языкознания. № 5. С. 5-12. 1994.
Innere Tendenzen und soziale Faktoren der Dialektbildung im Albanischen // ZDL
– Beiheft 76: Verhandlungen des Internacionalen Dialektologenkongresses Bamberg
1990. Bd 3. Stuttgarrt. S. 115-123. Жугра А.В. 1999.
А.В. Десницкая. Штрихи к портрету // Матреалы ХХVІІІ Межвузовской
научно-матодической конференции преподавателей и аспирантов. Вып. 21:
Балканские исследования. Ч. І. 15-22 марта 1999 г. Спб. С. 4-9. Климов Г.А. 1981.
Типологические исследования в СССР (20-40-е годы). М. Нерознак В.П. 1981
г. Албанский язык // Сравнительно-историческое изучение языков разных семей:
Современное состояние и проблемы. М. С. 59-63. Степанов Г.В. 1969.
[Рец.]: А.В. Десницкая. Албанский язык и его диалекты. Ленинград, 1968 // Изв.
АН СССР, сер. Лит-ры и языка. Т. 28, вып. 4. С. 369-370. Sandfeld K r. Linguistique
balkanique: Problemes et resultants. Paris, 1930. Trubetzkoy N.S. Aites
du I-er (Premier) Congres International des linguists a la Hayed u 10-15 avril
1928. Leiden, 1928. |