Ася Борисова. ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ ЗА АЛБАНЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ. Доклад на ежегодната конференция по повод на националния празник на  Албания, СУ “Климент Охридски”, 23.11.2004 по новоиздадената книга на Боян Гюзелев.  АЛБАНЦИ В  ИЗТОЧНИТЕ БАЛКАНИ, София, ИМИР, 2004.

      Първата част на книгата разглежда заселването на славянски племена от VІ век на територията на днешна Албания като предпоставка за влияние и взаимодействие между двете етнически групи.Редица учени отделят значително място на изследвания върху славянските заемки  в албанския език и топонимия, които са доказателство за трайно славянско присъствие в албанските земи, особено на тереторията на дн.Епир. Интересно е, че славянските думи, проникнали в албанския език са най – вече от областта на всекидневния бит  и много малко  - от областта на социално – политическия живот, което показва, че славянското влияние е най – силно в селата, в средите на неграмотните селяни и се осъществява основно чрез разговорния език.

      Българо–албанските отношения са разгледани и в контекста на средновековното териториално разширение на българската държава, вследствие на което много градове на територията на днешна Албания, които са били заселени със славяни, са били в пределите на българската държава.По време на управлението на цар Самуил България владее най – много земи в днешна Албания.

 Произходът на албанските племена се свързва с  областта Арбан (разположена на север от р. Шкумбини),която  е дала и етническото название. Повечето от средновековните албанци се препитават с отглеждане на добитък,което е и един от основните фактори за тяхното разселване по – късно.  Първоначално те живеят в труднодостъпните планински области на днешна Албания и Северозападна Гърция. Характерни за тях са изолираният начин на живот и ограничените контакти с околното население. Поради това запазват дълго архаичността на обществената си организация и патриархалния си бит. От ХІ век обаче започва тяхното разселване към Епир, Македония и най-вече към Гърция.Естественият прираст,стопанският напредък и нуждата от увеличаване на стадата и респективно -  на площите за паша, карат албанските племена да потърсят нови земи за заселване. Към ХІІІ в.започват масовите миграции на албанците.Втората вълна на преселение е след идването на османците на Балканите. Постепенно  били ограничени възможностите за поминък, поради данъчното бреме и нарастването на населението. Като фактор за албанското разселване в периода на османската власт се посочва и ислямизацията на част от албанците, която позволява участието им  в управлението, свобода на придвижване из османските владения и данъчни облекчения.

      Втората част на книгата разглежда подробно заселването на албанците по българските земи и именно върху нея ще се спра по-конкретно с оглед на поставената тема.

     Заселилите се албанци на българска територия са основно католици и православни християни. Те могат да се диференцират и според поминъка,  произхода,мястото на заселване и говора си.

  Една преселническа група албанци са рудари. Те са основно католици.Типични търговски колонии на Балканите се създават в планинските селища на Македония, Южна Албания, Тесалия, Епир.

      Не малко албанци са се занимавали със скотовъдство. Те се преселват главно в северна България и много от тях развиват търговия с добитък – така се създава прослойката на джелепкешаните.

      Картината на миграционните процеси на албанците,на живота и поминъка им, се възстановява предимно от бележките на пътешествениците, от османските регистри,статистики и т.н. Към тях обаче не може да се подходи безкритично. В нито един официален османски документ не фигурира народността албанец, защото православните албанци не са имали автономна църква. Поради това те са се числели към Цариградската патриаршия и в регистрите са се записвали като гърци или българи. От тук произтичат и големите трудности в днешно време да се определи числото на албанците на територията на нашата страна по това време.

      Интересен факт е, че много от албанците взимат участие в борбата срещу османската власт по българските земи.

      Безспорно най-известното албанско селище в пределите на България, което съществува и днес, е с. Мандрица. Задълбочено проучване по въпроса прави Бойка Соколова. Няма точни исторически сведения за времето на основаването му. Първите албанци, които го заселват са били сезонни селскостопански работници, които през зимата са се връщали в родните си места.Първото им трайно установяване в обезлюдените села на Източна Тракия е от края на ХVІ в. Тогава вероятно се поставя и началото на с.Мандрица. Според местното предание, жителите му са дошли от с.Виткуки в Южна Абания. Според Бойка Соколова говорът на жителите на Мандрица се доближава до този на албанците в Деволско. В годините след създаване на селото процесът на заселване на нови семейства продължава.

      Освен Мандрица са съществували и други селища, които са били населявани от албанци. Тяхната съдба е почти идентична: обикновено възникват върху пусти или обезлюдени области, постепенно се разрастват,но към ХVІІ – ХVІІІ в.населението им масово се изселва заради войните и последиците от антиосманската съпротива. Такъв е случаят например със с.Червена вода,  Русенско. Селището се споменава за първи път в османски регистър от 1497 г. и е напуснато от обитателите му по време на Руско – турските войни от края на ХVІІІ в. – началото на ХІХ в. Четиривековният “живот” на Червена вода е добре засвидетелстван в историческите извори, благодарение на географското му положение, което го поставя на пътя на много европейски пътешественици. В началото на ХV в. селото е пусто и още първите му турски собственици се стремят да го заселят. Вероятно някой от тях, неизвестен за нас, е довел първите му жители, сред които не малко албанци, което личи от фамилните им имена - Гьорг, Гьон, Беко, Мекиш, Лека и т.н.

      Постепенно Червена вода се разраства: имало е хан, селски пазар, лозя, овощни градини и землището придобива облик на селище от градски тип (от средата на ХVІІ в. има и часовникова кула). Масово бягство на населението се регистрира три пъти в 1806-1812 г. селото е напълно изоставено и разрушено.След поредната Руско-турска война от 1828-1829 то е заселено от българи, идващи от Балкана.

   Друго албанско селище, възникнало като Червена вода, т.е. като ново селище върху запустяло място, е Пороище, разположено в местността Боаза. Днешното Пороище е квартал на Разград. Сред имената на жителите му се срещат източноправославни, но се срещат и типично албански: Андрие, Гин, Лека. Интересно е, че учредителят на вакъфа, към който принадлежи Пороище - великият везир Ибрахим Паша има вероятно албански произход  и то от същия ареал, от който идват православните албанци в северна България (областта Чамрия). Въз основа на това и на запазените документи се прави изводът, че албанското население на Пороище  вероятно е доведено от Южна Албания насила, или с обещание за данъчни привилегии. Местното предание пък гласи, че основателите на селото са албанци, повикани да построят голямата джамия в Разград.

     Албанският етнически елемент в Пороище обикновено се отбелязва от почти всички пътешественици. Например Киндсперг през 1674 г. пише за “ …хубаво село, разположено на едно възвишение, сред много лозя, населено само с албанци…”

      Пороище споделя съдбата на Червена вода: по време на Руско-турската война от 1806-12 г. то е изгорено, а населението бяга отвъд Дунав. В началото на ХІХ в. е имало училище и четири църкви, в архитектурния план на които се забелязват сходства с този от Арбанаси и други албански селища. Това показва, че църквите вероятно са строени от едни и същи майстори или  произхождащи от общ географски район.

      Много интересен е въпросът с албанските поселения в с. Арбанаси, чието име съдържа етническото название на албанците. Предполага се, че това е било първото място, заселено с православни албанци на територията на България. Липсват обаче достатъчно исторически извори,които да хвърлят светлина върху историята на района, как и кога е заселен. Най – старите паметници в Арбанаси са от ХVІ в.

    Смята се, че първата албанска вълна, която е регистрирана в края на ХV в. в Арбанаси е резултат от похода на султан Баязид І в Албания. В летопис на Осоговския манастир пък се казва, че в 1492 г. султанът тръгнал от София и пленил арбанасите, наречени круелеши. Това название се свързва с южноалбанската планинска верига Курвелеш, чието население наистина е подчинено при похода от 1492 г. Това дава основание да се предполага, че първите жители на Арбанаси са били пленници.

В регистър от ХVІ в. се срещат имена като Лека, Анрие, Гьон, Деде и др. Албански имена се срещат и в ктиторските надписи в арбанаските църкви.

      Постепенно Арбанаси се превръща в своеобразен център на Цариградската патриаршия за северна България. Жителите му са се занимавали със скотовъдство, занаятчийство, имало е бакали, един даскал, един кожар.

     От ХVІІ в. се забелязва упадък на района, който продължава през целия ХVІІІв. Арбанаси е разорен в 1798 г. и голяма част от албанското му население го напуска окончателно. Тези, които остават, с течение на времето са претопени сред българското население. В Арбанаси обаче остават много къщи с нетипичен за България архитектурен стил, който силно напомня на къщите от Ю Албания. Предполага се ,че занаятчии от тази част на Албания са се преселвали в по – отдалечените краища на империята и майстори – строители са повлияли в значителна степен за разпространението на определени строителни и зографски стилове, особено що се отнася до типа“балканска къща”.Интересно е че, че от областта на Южна Албания произхожда и т.нар. “мащерски език” професионален говор на балканските строители,който е изпълнен с албанизми.

      Районът между Провадия и Варна е един от тези, населени с албанци,от които албанските следи не се губят след емиграцията им в ХІХ в. Диалектът им е запазен и днес. Една част от населението, което се изселва отива във Влашко, а друга - в Южна Русия. Там е оземлена в Бесарабия и създава етнически чистото албанско село Каракурт.             

      Старо албанско селище е и Девня.То се намира в близост до днешния гр.Девня.Предполага се , че там са живяли албанци, които по-късно са се изселили в Бесарабия, оставяйки 50-60 полуразрушени къщи,гробище и една църква. Вероято албанските му жители не са дошли директно от Албания, а са се преселили от други албански селища в северна България.

        Село Добрина (Диздар) е било значително за времето си християнско село.Предполага се, че част от жителите му се преселват поради удвояването на населението за по – малко от век и липсата на поминък.

      Албански заселници е имало и на юг от Балкана. През ХVІ в. София се превръща в цветущ град, който привлича населението от различни региони на османската държава. От ХVІІ в. пътешествениците говорят  и за албанци в София.Споменава се за Гино, син на албанеца Фото, който се занимава с хлебарство – занаят, популярен в Южна Албания.

      За албанци се говори още и в селата Горно и Долно Арбанаси, Асеновградско (днешен Горнослав и Долнослав). Първоначално е било едно село, което се разраства и едната махала се отделя.Съдбата на албанците тук е постепенна асимилация под българско и гръцко влияние.

      Няколко думи и за албанците католици по българските земи.Те са предимно рудари и се заселват в Северозападна България. В периода края на ХV в. - края на ХVІІ в. се споменава за албанска католическа колония в Копиловци – това е част от малка католическа общност с център Чипровци. Предполага се, че албанското заселване там е част от политиката на Османската държава за съживяване на рудодобивната дейност в Чипровския район.

      Към началото на ХVІІ в. обаче рудодобивът запада и жителите на Копиловци се препитават предимно с търговия и занаяти.От известията на католическите свещеници и епископи личи, че албанският език се ползва наравно с българския.

      Историческата наука не разполага с точни сведения за произхода на албанците в Копиловци. Според една хипотеза те първоначално са се заселили в Косово, откъдето се преселват в Северозападна България. Албанските жители на Копиловци почти напълно се претопяват и интегрират в българската етническа среда (за което спомагат общата религия и смесените бракове). Доказателство са думите на Петър Богдан Бакшич, според когото албанците в Копиловци се молят на славянски. Разбира се, споменът за албанския произход се съхранява още известно време, защото в някои по-късни документи още се споменава за “ българи и албанци” там.

      За възстановяването на всички тези интересни факти около албанската миграция през Средновековието, е използван разнообразен изворов материал. Проучени са всички значими български и чужди публикации от различни области, имащи отношение към въпроса.