Людмил Станков. Албански език. Gjuha shqipe. Фонетика, морфология, синтаксис, лексикология. Fonetika, morfologjia, sintaksa, leksikologlogjia. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”, 2009. 530 стр. ISBN 978-954-07-2853-7

         Людмил Станков е филолог по образование - завършил е френска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, и дългогодишен дипломат по професия. Албански изучава първоначално във факултативния курс в Софийския университет, а по-късно полага изпит за владеене на езика в Тиранския университет. Именно дипломатическата му работа в посолството на Република България в Тирана запалва интереса му към албанския език, извън практическите знания, необходими за едно добро справяне със служебните задължения. Обемният труд, който предлага на българските читатели, е безценно практическо помагало и научен справочник, за всички, които се интересуват от албански език. Ние вече наричаме тази книга разговорно „граматиката”, като тя обхваща също фонетика, лексикология и елементи от историята на албанския език. Самият Людмил Станков я е нарекъл скромно учебник, но тя е по-близо до монография, съставена въз основа на най-авторитетните изследвания, речници и учебници, публикувани през последните години в Република Албания, Република Косово и Република Македония. Списъкът на използваната библиография наброява 35 издания на албански и чужди езиковеди, което създава добро впечатление са селективност, обективност и най-вече ориентираност в албанологията. Напълно естествено е авторът да се придържа максимално близко до нормативната граматика на албанския език (Gramatika e gjuhës shqipe), издадена в два тома (морфология и синтаксис) от Института по албански език и литература при Албанската академия на науките съответно през 1995 г. и 1997 г. Това прави поднесената информация безспорна от гледна точка на нормативността, като колебанията в узуса са отразени благодарение на отличното владеене на езика и познаването на спецификите на албаноговорящите общности от страна на Людмил Станков. Научно достойнство на труда е пълното присъствие на албанската езиковедска терминология, колосалният брой илюстративни примери и не на последно място преводът им на български.

         Първа глава е озаглавена Увод в албанския език (стр. 15-55) и запознава с основни особености и тенденции в развитието на езика. Албанският език е отделна група в рамките на индоевропейското езиково семейство. Една от основните тези за произхода на албанския език, е че той е пряк наследник на илирийския, т.е. той е единственият автохтонен език на Балканите. Авторът отдава почит на редица известни албанолози, основополагащи трудове и събития. Съвременният албански език се дели на два основни диалекта: гегийски (северен) и тоскийски (южен). Границата между тях е река Шкумбин, която разделя територията на Република Албания на две сравнително равни части. Подробно е описано териториалното разпределение на поддиалектите и говорите на територията на Албания, Косово, Черна гора и Република Македония. През 1908 г. в гр. Битоля (Манастир) се провежда конгрес, който приема употребяваната и днес официална азбука. Решенията на конгреса представляват важна стъпка по пътя на кодифицирането на албанския език. До 1972 г. съществуват две книжовни форми на албанския език – едната се основава на северния диалект, а другата – на южния. През ноември 1972 г. в тирана се провежда конгрес, на който са поставени основите на съвременния албански правопис и граматика, който е по-близо до южния, отколкото до северния диалект. Унифицирания книжовен стандарт е приет и от албанците, живеещи извън територията на съвременна Албания. Правописът на съвременния албански книжовен език е изграден на фонетичен принцип, морфологическият принцип е застъпен по-рядко, а историческия принцип – съвсем слабо. Проследени са накратко основните линии в развоя към аналитизъм в системата на съществителните имена: намаляване и преустройство на типовете склонения в единствено число и уеднаквяването им в множествено число и намаляване и преустройство на падежите. Отделна част е посветена на първите писмени паметници на албански език, които са проблемна област за историята на езика и спорен материал като собствено литературна стойност. Сега засега е трудно да се каже точно къде е началото на албанската писменост и литература. Първият писмен документ е от ХV в., а първата книга от ХVІ в., но писмената традиция се предполага, че е по-ранна. Има преки и косвени данни, че албанският език е имал писменост поне от края на ХІІІ в. по времето на албанските феодални княжества. Едно от тези доказателства е изказването на френския архиепископ на Тивар (Бар, Черна гора) Гилиелм Аде (Gulielmus Ade), който пише “Въпреки че албанците имат език твърде различен от латинския, те използват във всичките си книги латинската азбука”. Л. Станков добросъвестно цитира и изследването на албанския писател и изследовател Тома Кацори, живеещ в София, относно употребата на албанската дума burrë – в смисъл “мъж, господин”,  употребена в писмо от 1337 г. на феодал от гр. Улцин (днес Черна гора), който я използва вместо латинската дума със същото значение vir, viris.  Авторът прецизно разделя осезаемите лексикални пластове в албанския език с оглед на техния произход в осем части, като предварително обръща внимание на думите, които имат индоевропейски произход и съответствия в различни индоевропейски езици. Следват думите от гръцки произход, които са най-старите, и латинският лексикален слой с много силно влияние във формирането на албанската лексикална система. В албанологията е прието, че навлизането на латинизми в албанския език продължава до края на Х в., а след това започва навлизането на заемки от италиански език. Думите от италиански произход са особено чести в областта на техниката, производството на машини, строителство, земеделие, изкуство. В началото на ХХ в. редом с тях проникват и френски заемки. Лесно отличима е лексиката от славянски произход, а също тази от турски, арабски и персийски. По около една страница е посветена на разпространението на албанския език извън компактните албаноезични територии на Балканите, а именно арбърешите в Италия; преселниците в с. Мандрица, Ивайловградско; преселниците в днешна Украйна и техния говор и емигрантите в Далмация (в днешна Хърватия).

         Във втора глава Фонетика (стр.55-91) Людмил Станков с изключителна езиковедска компетентност и прецизна класификация запознава с проблеми на фонологията,  особености на произношението,  интонацията, ударението, фонетичните промени в потока на речта и др. Всяка от 36-те букви в албански език е дадена като наименование, придружено с подробни указания за произношението на съответния звук (звукове) от българи. Стр. 56-64 са първите, към които трябва да се насочи в практическо отношения един начинаещ в изучаването на албански език. Обърнато е внимание, че съгласните звукове не се обеззвучават в края на думите, както е в български език. В специален параграф са групирани случаите от типа “пише се, но не се произнася”. За по-трудните звукове е предложено подробно артикулационно пояснение. Един пример е трудният за българи средноезичен съгласен звук, обозначаван с графемата  q: “представлява меко к’, при учленяването на което средната част на гърба на езика опира в предната част на твърдото небце, образувайки пълна преграда. Върхът на езика докосва долните зъби: qershì” (стр. 62). На стр. 64-65 са представени общоприетите фонологични класификации на гласните и съгласните звукове, следват дифтонгите, групите гласни в отделни срички, правилата на сричкообразуването. За разлика от български език, където две шумови съгласни в интервокално положение се разделят между двете срички, в албански обикновено и двете съгласни се групират с  втората гласна, като образуват две отворени срички от типа a-spe-kti или a-shpër. Описано е разделянето на възможните групи от три и четири съгласни, а също нормативното деление на думите на срички на границите между морфемите. В тясна връзка с това следват правилата за пренасяне на думите на нов ред, които не винаги се основават на нормите за сричкообразуване, напр. kodra “хълм” може да се пренесе по срички ko-dra, но също и kod-ra. От две или повече възможности за пренасяне са предпочита тази, при която се запазват границите на морфемите. От правописните правила са обособени употребата на главни и малки букви, а също особеностите на съкращенията (стр. 81-84).

         Трета глава Морфология (стр. 92-442) по своя обем може да представлява отделна монография. Това е и най-необходимата референтна част за изучаващите албански. Разработена е с осезаема отдаденост на автора и желание да не пропусне нито един от многото възможни подводни камъни под формата на изключения или преобладаваща ненормативна употреба. Разделението на морфологията е традиционално: съществително име (стр. 92-162), прилагателно име (стр. 162-178), числително име (178-186), местоимение (стр. 186-248), глагол (стр. 248-398), наречие, предлози, съюз, частица, междуметие (398-441). 

         Подразделът Съществително име започва с видове съществителни, принципи и особености на словообразуването им и завършва със значение на падежите в албански, които са пет: именителен, родителен, дателен, винителен и аблативен. От гледна точка на изучаващите албански тези части предлагат информативно, т.е. пасивно знание. Безспорно активно внимание изисква частта за образуване на множествено число при съществителните от мъжки и женски род; частта относно членуването при съществителните имена като форма и функциониране, която завършва с 9 страници графично помагало на образуване на членуваните форми в единствено и множествено число; а също склонение на съществителните имена, включително особеностите при притежателните словосъчетания. Не са забравени потенциалните грешни форми за множествено число, които по социолигвистични причини все още имат широка употреба, алограмите на членната форма на родителен падеж, преминаването от аблативен в родителен падеж, употребата на падежи с конкретни предлози. Дадени са илюстративни примери за възможните комбинации от съществителни имена при притежателните словосъчетания с оглед род, число, членуване.

         Подразделът Прилагателно име разделя прилагателните в две групи: с предпоставен член и без предпоставен член. След това е разграничен родът на прилагателните и особеностите на съгласуване на прилагателните имена със съществителни. В албанския език прилагателното име по принцип следва съществителното, за разлика от българския. Авторът е направил таблици на формите на прилагателните с предпоставен член при склонение в членувана и нечленувана форма със съществителни от мъжки и женски род в единствено и множествено число, които във различните комбинации са общо 15. Подразделът завършва с начините на образуване на прилагателните имена с представки и наставки и с пояснения относно субстантивизацията на прилагателните.

         Опитът от преподаване на албански на чужденци показва, че след образуване на множествено число на съществителните, най-труден за активно усвояване от чужденци е подразделът Местоимение. При личните местоимения съществено е удвоеното пряко и непряко допълнение, което е по-ограничено в книжовния български, докато е норма в книжовния албански език. Авторът уместно допълва, че в българската разговорна реч удвоената форма е с доста голяма честота. Обособени параграфи със заглавие в курсив обръщат внимание на грешната употреба на някои лични местоимения в разговорната реч, а нерядко и в албаноезичния печат. Изведените примери не са проблемни за чужденците, а предимно за носителите на езика. В този смисъл те започват съзнателно да се имитират от чужденци, достигнали най-високо равнище на свободно боравене с албанския език. Изключително полезни са 28-те таблици за склонение на притежателните местоимения (стр. 207-214), които фактори като род, число на притежаваните обекти, членуване, число на притежателите. Притежателното местоимение в определени случаи може да се намира пред съществителното и авторът специално е разгледал тази възможност, а също случаите на самостоятелната им употреба, при която придобиват и задпоставена членна форма. В 28 таблици е разположена обстойната илюстрация на склонението на тричленните словосъчетания от типа съществително име+притежателно местоимение+прилагателно име. При тях е задължителен така описания синтактичен ред, което води до някои промени в предпоставения член на прилагателните.

         Подразделът Глагол е най-обемен в морфологията и при него има доста спорове, поради обективни трудности в групирането на правилните глаголи в албански в спрежения. Авторът е избрал деление в три спрежения, като за всяко от тях е обяснен начинът на образуване на основните наклонения, времена и нелични форми на глаголите, образувани на базата на причастието. Отделно и подробно са дадени примерите с неправилните глаголи. В сравнение с български език албански език се различава по наличието на желателно наклонение (предаван с подчитинелно наклонение на български) и донякъде по употреба на адмиратива (преизказно наклонение в български). Огромна заслуга на автора е, че е успял да изведе адекватни практически указания с оглед българския ползвател на граматиката; предложил е алтернативи за превод, аналогия и заместване на глаголните форми; количеството примери за всеки конкретен случай не оставя място за неясноти; включил е и упражнения за самостоятелна работа на ползвателя. Упражнения са предвидени за повечето считани за трудни части на албанската граматика.

         Четвърта глава Синтаксис (стр. 442-513) проследява характеристиките на словосъчетанията, простите и сложни изречения. Не са спестени теоретичните езиковедски дефиниции и описания, което със сигурност е голямо улеснение за ползвателя. Главните и второстепенни части на изречението са илюстрирани с много примери. Изяснено е мястото, на което може да се намира дадена част на изречението, а също особености при съгласуването между различните елементи. Като цяло словоредът в албанското изречение не е с фиксирана последователност, а също много често за разлика от български изречението започва не с подлога, а с прякото допълнение, върху което авторът е преценил да не поставя специален акцент. Много добросъвестно са изброени правилата за съгласуване на подлог и сказуемо  по лице, число в зависимост от броя на тези части. Не е пропусната и важната практическа подробност, че за разлика от български определението, изразено с прилагателно, се съгласува по род с на-близкото съществително, когато съществителните са от различен род. Формулирано и онагледено е съгласуването на глаголните времена по време, а също в зависимост от формата на речта – пряка и непряка.

         Пета глава Лексикология (стр.513-527) акцентира върху неологизмите и чуждите думи с широка употреба, но ненормативен статус. Две части разглеждат езиковата ситуация в Косово по отношение на международната лексика и нейната продуктивност през последните години, а също някои различия в терминологията между Албания и Косово. Авторът не си е поставил за цел да направи подробен анализ на явленията, а по-скоро да сигнализира ползвателите за езиковите тенденции, с които те неизбежно ще се сблъскат при посещение и работа в различните албаноезични територии. Бърза практическа ориентация дава и частта Основни разлики между албанските диалекти, която от фонетиката се спира на ротацизма – редуването n/r в гегейски и тоскийски; на читатизма – произнасянето на q и gj като ç и xh в някои говори; на йотатизма под ставянско влияние, на итатизма – произнасянето на у като i, на изпадане на наударено ë, съответствията ударено ë в тоскийски срещу носово â в гегийски. Примерите от лексиката са чисто илюстративни. От граматиката са указани инфинитивът и формата на деепричастието tue+инфинитив в гегийски, които са изключително важни за правилната слухова рецепция на албанския от чужденци при неформално общуване.

         Албански език. Фонетика, морфология, синтаксис, лексикология бе една от най-чаканите публикации в българската балканистика. Практическата й стойност я направи неизменно помагало по практически албански  буквално от първия й ден по софийските книжарници. А авторът Людмил Станков освен дългогодишен дипломат вече заслужено може да бъде наричан и авторитетен български албанолог.

Русана Бейлери