Фатос Конголи. СЪНЯТ НА ДАМОКЪЛ.

 

   Романът е носител на

   наградата “Балканика” за 2002 г.

 

 

   София, 2006.
   ISBN 954-8252-07-04

   Превод от албански Зоя Костадинова

 

 

   F. Kongoli, Ëndrra e Damokleut.

   Çabej MÇM, 2001. 188 f.

    ISBN 99927-33-24-1

 

           

 

Пролог

 

            Преди три години, през есента на 1997 г. Р.Г. се самоуби. В този размирен момент това в никакъв случай не беше изключително събитие. И до ден днешен за читателя, ако тази книга има читатели, убийството, независимо от мотива (в официалните бюлетини мотивите носят баналното название “престъпни”) е част от обичайните неща в живота. Независимо кой вестник или телевизионен канал предпочитат хората, те навсякъде срещат хроника на ежедневните убийства. Ако по една или друга причина не откриват хрониката, те не се чувстват добре, обхваща ги недоволство сходно с това на човек, свикнал редовно да си чете хороскопа, когато вестникът или телевизионният канал са го забравили. В тези условия едно самоубийство не е учудващо за никого. И аз, спомняйки си за самоубийството за господин Р.Г. също не се стремя да учудя някого.

            Причините, които ме подтикват да привлека поне малко вниманието към този случай произтичат от едно бих казал морално задължение. Самоубийството стана в моята къща, в една от стаите на апартамента, в който живея, която бях дал под наем на жертвата. Тъй като стана дума за това, не знам дали е правилно да се използва думата жертва. Нещастниците, които решават чрез самоубийство да разрешат противоречието със себе си или със света, а може би и двете заедно, са жертви. Но ако това е несъстоятелно и предизвиква възражения, тогава се оттеглям. В края на краищата за мен термините нямат особено значение. С термините са занимават специалистите, а аз не съм някакъв специалист. Както казах, аз съм просто свидетел на едно самоубийство. А то се случи един ден в една от стаите на моя апартамент. Към това обстоятелство после се добавиха и други, по-съществени факти.

            За мен Р.Г. не беше един обикновен наемател. Той не дойде при мен само защото беше избрал предлагания от мен вариант сред многото други обяви. Т.е. не беше случайност. Познавах Р.Г. и той ме познаваше. За него бях стар приятел на баща му, а за мен той беше единственият син на отдавнашен приятел. От тази гледна точка съм двойно замесен – и с бащата, и със сина, с грях, който не може да бъде изкупен и който ми тежи на душата.

Когато Р.Г. се самоуби, аз бях в клуба до блока, пиех си питието. Един от комшиите дотича, каза ми да оставя пиенето, защото от апартамента ми се чул един пистолетен изстрел и сигурно нещо се е случило. Да си кажа право в началото не обърнах внимание. Нямаше и защо да обръщам внимание. Изстрели се чуваха навсякъде и през деня, и през нощта, и може на  съседa ми да му се е сторило, че изстрелът идва от моя апартамент. Не се притесних и поради една по-убедителна причина: когато излязох преди около час от къщи, Р.Г. остана в кабинета ми. Той стоеше там от сутрин до късно вечер и печаташе нещо на пишещата ми машина и така беше от около десетина дни. Въпреки някои проблеми с психическото му състояние, понякога съмнително, нищо през тези дни не ми подсказваше, че той наистина  готвеше един вид завещанието си, последната си дума преди да напусне този свят.

Намерихме тялото на Р.Г. в неговата стая. Той се беше самоубил на леглото и аз затворих веднага вратата, след като го зърнах отдалеч проснат и потънал в кръв. Полицията дойде бързо, десетина минути след като позвъних. Стоях в коридора и когато група цивилни и униформени полицаи  влязоха в стаята,  огледаха самоубилия се, колкото бе необходимо  за да съберат  веществените доказателства, сред които един пистолет китайско производство, руски модел ТТ. Експертите ми казаха не без учудване, че не са намерили нищо написано, никаква бележчица, даже нито ред Обикновено, оплака се един от тях,  самоубийците винаги  оставят някакво обяснение за деянието си, някакво извинение или обвинение, което помага много за разплитане на случая. Да, но този младеж изглежда, че  не е искал да остави нищо, всичко е отнесъл със себе си.

Вдигнах рамене. И за малко да не изпусна една глупост. Грешиш, поиска ми се да му кажа, не е възможно да не се намерят писани неща. От десет дни жертвата  печаташе нещо на моята машина и писаното трябва да е някъде тук. Интуицията ми помогна да не направя тази глупост. Затова вдигах само рамене и затворих устата си и стоях мълчаливо в коридора, докато си свършат работата, като претърсваха и снимаха мястото на инцидента заедно с трупа. Накрая изнесоха трупа на носилка, запечатаха вратата на стаята и си заминаха. Естествено, че не се приключи само с това. Наложи се от време на време да се свидетелствам, толкава пъти, колкото на следователят по делото му  хрумнеше да ме разпитва. Но това е една досадна история и не си струва повече да  продължавам. Още повече, че не искам да разкривам и така да подценявам нищо от това, което читателят  ще има възможност да научи от тази книга. Неща, които малко се отнасят до мен и нямат нищо общо със следователя. След това така или иначе дойде моментът, когато експертите прецениха, че трябва да приключат случая. Всичко говореше за едно чисто класическо самоубийство в момент на психическа слабост и аз престанах да се  занимавам с него.

Сега, след три години, искам да направя едно признание. Показанията ми в следствието през почти двата месеца на разследване, колкото продължи то до архивирането на случая, бяха честни, освен за едно нещо, за което с пълно съзнание излъгах. Това е свързано с писменото доказателство. Аз настоявах, че жертвата не е оставила нищо писано, това доказвах с твърденията на съседа. В момента когато с него отворихме вратата и видяхме на леглото самоубилия се, никой от нас не влезе вътре. До тук всичко беше така. Моята лъжа почна от момента когато си отидоха експертите, когато останах сам и почнах да се съмнявам. Не, приятелю, казвах си, ти не може да си си заминал така, не е в твоя стил. И влязох в моя кабинет. Пишещата машина беше на мястото си  в  дочения си калъф, предпазващ от прах. На бюрото нямаше нито един лист, чист или написан. В кошчето - нито хартийка, цяла или смачкана. Това, което търсех, го намерих в шкафа, между папките. Бе сложено нарочно така, че да го забележа. Това бе  една папка  от старите, с дебел картон и връзки.

            По-долу ще изложа пред читателя съдържанието на тази папка. Струва ми се излишен всякакъв предварителен коментар, всеки опит за някакво обяснение, за начина по който е събрана. Така бих обидил паметта на покойника. Може би било интересно едно уточнение. В показанията си Р.Г.е предпочел да не споменава истинското си име.Това ме кара да градя множество хипотези и преди всичко една болезнена хипотеза около колебанията и нерешителността дълго време на покойния да се самоубие. По отношение на другите играчи, една значителна част от които са ми добре известни, те ще бъдат със собствените си имена.

             Решението да изложа това досие не взех на секундата. Трябваха ми години да се реша. Да преодолея притесненията си, скрупулите на публично приетия морал. Да предвидя очакваните опасности. Но кой би могъл сега да каже в нашите албански земи, че не се чувства  застрашен от всякакъв вид опасности.

 

 

І

             Хората вече от нищо не се интересуват. Може би така е било по всяко време, от край време и, правейки тази констатация, аз повтарям нещо добре известно. Съжалявам, нямам никакво намерение да досаждам на някого. Искам само да счупя стъклото. След това да покажа главата си през прозореца и да крещя. Да, но това е ужасно. Кара ме още в самото начало да се чувствам загубен, защото без да искам още в началото създавам грешна представа за себе си. Знам какъв прякор биха сложили на човек с желание да чупи и да крещи и това е по-малкото зло. Не се страхувам, че ще ме нарекат луд, не е срамно, нито нещо рядко да бъдеш луд. Проблемът е, че в главата ми се получава едно объркване, не съм сигурен дали живея в истинската реалност или тези събития са от миналото, аз съм в тях и не мога да се измъкна по никой начин. Както мухата не може да се измъкне от паяжината.

            Заобикалят ме две неща: грижите и мълчанието. През деня от сутрин до вечер мълчанието се нарушава само по алтернативен начин: камбаните на църквата, песента на един ходжа излъчвана от високоговорител от минарето на джамията, а през нощта  веднага след влизането в сила на полицейския час на извънредното положение, изстрелите от калашниците. Но аз имам предвид едно друго мълчание, това страшното, мълчанието на хората. Тези обстоятелства поставят под съмнение реалното естество на моето състояние в извънредното положение на обществото ни. Искам да кажа за статута, който са ми определили, имам пред вид моралната мътилка, която след като премина през няколко визуални филтри, приключи в лентата на лекарите и полицията. Те от своя страна обявяват кои членове на обществото се считат за нормални, кои се дамгосват с печата за обществена опасност, кои се включват и кои се изключват, кои се държат затворени в затвори и кои в лудници. В моя случай това няма никакво значение. От отдавна аз съм си имал работа и с полицията, и с лекарите, но никога не са ме затваряли нито в затвор, нито в лудница. Колкото повече си мисля, колкото повече се измъчвам за формулирането на едно разумно обяснение на статута, в който се намирам, толкова по–ясно ми става, че всичко е безспорен израз на моето състояние в затвора или в лудницата.

            Ето, сам паднах в клопката, както мухата се лови в мрежата на паяка. Но струва ми се, че съм с ясно съзнание. Независимо от откачането ми, потвърждавам без никакво съмнение, че моят затвор и моята лудница в момента е къщата на моя баща. За да предотвратя едно възможно объркване на времето, искам да кажа: беше и е къщата на баща ми.

             Става дума за новата къща, местонахождението на която искам да запазя в тайна.

             Преди около седем-осем месеца ние се скарахме лошо, искам да кажа аз и баща ми. Тръгнах си от къщи, по-точно е да се каже баща ми ме изгони, да не си прекрачил този праг, ми каза и добави, защото му беше писнало от мен, срам го беше, и аз си тръгнах объркан, без никаква идея, къде ще отида, достатъчно бе да се махна, да избягам от неговата заповедническа високомерност. Тогава ние живеехме в апартамент в един блок в района на Гроба на Бам и през тези месеца, когато нямахме никакви контакти, аз не знаех нищо за него, нито пък той за мен.

            Това последното може и да не е вярно. Иначе няма как да се обясни, че след едно загубване на съзнание, веднага щом отворих очи, първото лице, което се появи пред мен, бе това на моята мащеха и аз разбрах къде се намирам. Но бях разбрал само една част от истината, това не бе къщата на моето детство, това бе вила с три стаи и баня на приземния етаж и още толкова стаи на горния етаж, където се намирах аз, заобиколен от комфорт, от едно постоянно пълно мълчание и почти през цялото време от преданите грижи на мащехата.

            Тук считам за необходимо да отворя първата скоба. Това е свързано с Дизи, така се казва мащехата ми. Целта на тази скоба не е просто да опровергая всяка традиционна грешна представа, която предизвиква думата мащеха. Дизи е красива, изключително красива жена, млада, около двадесет години по-млада от баща ми, с много бяла кожа и черноока, говори тихо, като че се страхува да не досади на някого.Когато отворих очи и я зърнах над мен прииска ми де да крещя (отново да крещя…!) да се маха, да ме остави на мира.Когато отворих очи и забелязах в очите й сълзи, прииска ми се да я попитам защо плаче. Дали й беше мъчно за Линда или за мен, или за себе си, и така искаше да се освободи от напрежението на греха. Но може би в момента на завръщане на съзнанието, та се появи не за да ми припомни някои свой грях. Появи се, за да ми припомни моя грях, за да ме накаже.

            Цялото тяло ме болеше. Струваше ми се, че в черепа ми пулсираше нещо като лава на вулкан. Болките потвърждаваха реалността, значи аз продължавах да живея, а пътят към Линда бе затворен. В началото, заради миризмата на лекарства и металната стойка на системите си помислих, че се намирам в болница. Това впечатление се засилваше и от бинтованата ми глава. Несъзнателно вдигнах ръка, пипнах ги без да мога да разбера какво става, защо се намирах тук с превързана глава. Спомнях си само един проблясък в двете противоположни точки на един тъмен момент между моя припадък и последния момент преди да загубя съзнание. След това си помислих, че леглото, стаята, предметите наоколо, картините по стените, особено познати, телевизор поставен в ъгъла, напълно отхвърляха идеята, че това е болнична стая. Намирах се някъде, където освен картините, всичко друго бе чуждо, да не говоря за лицето на Дизи. Бях съсипан, не намирах сили да попитам даже къде се намирам, едно пълно объркване ме обзе и ми се стори, че този път не чух изстрели. Изглежда, че хората бяха се отказали от стрелбата с оръжия и лек като перо, подето от вятъра, почувствах ясно, че пропадам и губя съзнание и може би щях да намеря пътеката, за да отида при Линда.

             Не беше писано.Отново отворих очи. Според Дизи това се случи след едно безпаметност, продължила двадесет и четири часа. Отново ми се струваше, че в черепа ми пулсираше лава на вулкан, тялото бе болеше, бинтовете стягаха главата ми като в менгеме. Притесняваха ме две неща: разпит от лекари или разпит някъде в някои полицейски участък. Помнех ясно, че исках да извърша убийство.Без никакво съмнение. Но може би моето желание да убивам бе останало само под формата на желание, въпреки моята решителност не бях успял да извърша убийство. Едно нещо си спомнях точно: пистолета китайско производство по руски модел ТТ. Купих го от един циганин на един ъгъл на циганския пазар, които през този мартенски ден бе празен. Никому не му стискаше да излезе да продава или да купува. Аз отидох, аз не търсех нито стари обувки или бельо взето от умрелите. Аз търсех нещо друго, то се намираше в изобилие, предлагаха ти го на изгодни цени и аз го купих на един ъгъл на циганския пазар. Това си го спомням добре, както си спомням как се скитах по улиците, въоръжен с пълен пълнител на пистолета и после не знам дали използвах този пистолет или не, случайно ли го загубих или ми го откраднаха или просто го скрих някъде и сега съм забравил къде.

            Най-напред трябва да разбера дали съм убил или не човек.Ако съм убил, това трябва да се разбере от всички. Аз не приемам да бъда обикновен убиец, уличен грабител, терорист с черна маска, тоест искам редовен съд. По този начин от обвиняем да се превърна в обвинител. Подробно съм разработил план за собствена защита, нямам нужда от адвокат. Аз нямам нужда от защита. Искам да кажа своята истина. Само толкова.

 

 

 

2

            Баща ми дойде да ме види, когато се свестих след втория припадък.Той се появи на вратата с огромното си тяло за част от секундата, толкова колкото задържах погледа си върху него, веднага забелязах превиването на тялото му, една посърналост на лицето, едно изостряне на чертите, което нямаше нищо общо с постоянната му решителност на човек сигурен във действията си. Това забелязах за части от секундата, след това затворих очи, твърдо решен да не ги отварям.Не знам дали той забеляза тези мои действия. Приближи се бавно до леглото, до стола, на който обикновено седеше Дизи, но не седна. Настъпи пълно мълчание, през което аз стоях като умрял, чувайки ударите на сърцето си и неговото дишане. Най-накрая той наруши мълчанието. Знам, каза, не спиш, не се преструвай… Последва друго мълчание, също толкова дълго, което баща ми отново наруши със задавен глас. Искрено съжалявам за теб, каза, трябва да ми вярваш, аз не съм пожелавал никога това което се случи. Ти можеше да ми се обадиш, и всичко щеше да се случи иначе... Моля те да ми вярваш, съжалявам, много съжалявам…. Това, което се случи, наистина е ужасно и ние всички сме притеснени…

             Слепоочието ми бучеше. Накъде в гърдите ми или в безсъзнанието ми се запали една искра. Освободи се, порасна, започна да се върти под формата на кълбо вътре в гърдите ми, в черепа ми искаше да излезе навън, да избухне и това означаваше да изкрещя на баща си. Но той не чака дълго, отиде си и аз отворих очи Не ми беше позволено да се отпускам. При дадените обстоятелства трябваше да дам отговор на хиляда въпроса, но най-напред на най-елементарния: къде се намирах?

             Дизи ми обясни. Тя се вмъкна пребледняла в стаята веднага след като си отиде баща ми и аз решех да използвам голямото и объркването. Щом седна на стола до мен се размърдах, изправих се на леглото, хванах я за ръката и с тих глас  нареждащ съучастничество поисках да ми обясни какво правя тук, кой ме беше довел и защо ме държат изолиран. Изненадана Дизи погледна към балкона, като че ли от там посред бял ден бе нахлул и се бе ударил в тъпанчетата и един писък на калашник. Но по това време още беше рано за калашниците. Щом паднеше мрак те се появяваха, отговаряха един на друг като кучета през нощта, пееха или виеха, не се разбираше, само бълваха огън, хората се свиваха със страх от смъртта в стомаха. Дизи ме погледна уплашено, като и тя да носеше в стомаха си страха от смъртта.

             Пуснах ръката и легнах отново. Може би в този момент през мен премина една тръпка: това бе гласът на Линда. Шепнеше ми в ухото, молеше ме да заспя, това бе единствения начин да се срещнем. Аз не можех да не я послушам. И не можех да сдържам едно ридание, което ми стегна гърлото. Дизи седеше на стола до мен, когато се опитвах да потъна за да отида при Линда, ми каза, че тук не трябва да се плаша от нищо, на сигурно място съм, в дома си, които е изцяло на мое разположение, една вила с гараж и градина, която баща ми е купил преди четири месеца само за мен!

            Новината изглежда уплаши Линда, не чувах вече нейния глас, нито приспивния и зов, което означаваше, че няма да я срещна. Обзе ме нова досада, този път спрямо Дизи. Току що бях получил една покана за среща от Линда, а тя ми казваше, че съм бил наследник на вила купена специално за мен. Нямаше я Линда, за да разбере какво става. Ако беше тук, тя щеше да подскочи от радост, както ми се искаше на мен да скоча от противното, едно озлобление, което ме караше да стисна някого за гърлото.

В този момент светна. Един силен тътен разтресе стените на стаята и цялата къща се залюля. Дизи продължаваше да стои до мен пребледняла. През тези месеци тя бе напълняла, изглежда вече не й пукаше вече за линията. Атакуван от аромата на тялото й си помислих, че имам два пътя: да й кажа да се маха, да не влиза повече никога в тази стая, докато аз съм тук, или да направя обратното. Но сега, когато с този свят не ме свързваше нищо друго освен плана за отмъщение, тя бе единственото ми близко същество. Гледах я съсредоточено, като че ли исках да разбера дали мога да й доверя моите тайни. Тя се изчерви, изглежда се обърка или грешно разбра вперения ми поглед, стана и излезе от стаята…

            Едно неочаквано обстоятелство ускори решението да се доверя на Дизи. Привечер се почувствах успокоен и за пръв път станах от леглото. Слабостта на тялото не ми попречи да се разхождам из стаята да гледам объркан картините по стената, след това да набера смелост да наметна върху пижамата палтото си и да изляза на балкона. Мартенският хлад ме накара да се загърна. Стана ми мъчно за ято врабци, които отлетяха от парапета на балкона щом излязох. Доплака ми се и за изплашените врабчета и от тишината на небето след един дъждовен ден, където тук там просветваха звезди на границата между деня и нощта и в такъв момент душата от само себе си боли. Стоейки облегнат на стената ми се струваше, че не съм достоен за един такъв прекрасен миг. Линда не бе до мен. Това искаше да ми напомни и записаната молитва на ходжата, която отекна от минарето на близката джамия, трепереща и загадъчна с едно неразбираемо за моите уши послание.

             Щом свърши молитвата, на улицата пред къщата забелязах трима младежи. Те стояха на ъгъла до отсрещния блок.разговаряха тихо, но и да говореха по- високо, аз нямаше да чуя нищо, въпреки, че наоколо всичко бе притихнало, не се виждаше жив човек, което ми подсказа, че е настъпил моментът на полицейския час. Най-накрая те се махнаха от ъгъла на блока. Вече бе станало тъмно, така, че аз виждах само сенките им. После не разбрах какво се случи. Почувствах един пистолетен изстрел, видях тялото на едното от момчетата да пада в една локва, а другите побягнаха и изчезнаха. Аз продължавах да стоя на балкона, облегнат на стената. Тялото на убития в локвата се осветяваше от слабото отражението на запалените лампи в апартаментите на блока. Не мога да кажа колко време продължи да лежи убитият с тяло в локвата и окървавена глава.

Абсурдно е да се помисли, но ми се струваше, че аз съм го убил. Мина доста време, може би цял век, когато от някъде се появи един човек и се приближи до трупа. Движенията му бяха плахи, страхуваше се да не би трупът да скочи и да го хване за гърлото. Естествено трупът нямаше намерение да скочи. Той лежеше бездиханно в локвата и окървавена глава, без изобщо да се интересува, че около локвата любопитните се увеличаваха, даже един от тях освети лицето му с фенер. Един век по-късно се чу сирена, отначало от далеч и все по-близко, което говореше, че някои се беше обадил по телефона в полицията или в Бърза помощ. Пристигна полицейска кола. Реших, че е по-разумно да не следя повече този спектакъл и се прибрах вътре.

             Без да паля осветлението започнах да се разхождам от единия до другия край на стаята. В дълбочината на черепа ми блесна една светкавица. Нещо под формата на мъгляво същество се появи за част от секундата, след това също толкова мълниеносно изчезна заедно със светлината на светкавицата. Всичко потъна в тъмнина и пипнешком стигнах до края на леглото. Седнах. Не можех да се отърся от абсурдното чувство, че аз бях убиеца на застреляния преди малко човек.

            Така ме завари Дизи седнал на ръба на леглото с глава между ръцете. Когато тя влезе в стаята без да посмее да каже нищо, нито да запали лампата, бях обхванат от една халюцинация, на екрана на мозъка ми тя се изнизваше като филмова лента. Чувах изстрел, някои падаше в локвата, след това лентата се връщаше назад, пръските вода се събираха, кръвта заедно с парченцата мозък се поглъщаха от една отворена дупка в главата, трупът се вдигаше от земята заставаше в първоначална позиция, където едно дуло на пистолет се опираше в слепоочието и ми се струваше, че ръката която държи пистолета е моята.

            В един момент разбрах, че се намирам в стаята, седнал на ръба на леглото и стиснал глава с ръце и Дизи бе запалила лампата и ми се молеше да легна в леглото. Послушах я, реших, че най-разумното нещо е да си легна.Тогава Дизи започна да ми обяснява с тих глас почти шепнешком ужаса, които предизвикваше у нея това ненаситно желание на хората да си отмъщават. Горко му на този, който има да отмъщава, но ако искат да се убиват нека да се избиват, иначе душите им няма да намерят спокойствие до гроба.

При други обстоятелства тази тема би ме заинтересувала. Един разговор с Дизи за спокойствието на гроба може би бил уместен и за нея и за мен. Но мен ме мъчеше един конкретен проблем, без изясняването на който, както бе казала тя, нямаше да бъда спокоен и в гроба. Другият мой план бе узрял в мене тайно, един опасен план, пълен с въпросителни, след като бях приел едно престъпление щях да бъда разкрит открит за съмнения, обвинения и клевети във връзка с моето състояние, но подобна перспектива не бе притесняваше.

За да бъда сигурен, предприех една маневра: накарах Дизи да се закълне.накарах я да отиде да потърси Корана - баща ми без да бъде вярващ държеше един в къщи. Дизи още по-малко бе вярваща. Това не ми попречи да я накарам да се закълне с ръка върху Корана и тя прие без много да протака, повтори дума по дума това, което и казвах аз, т.е. нямаше да ме издаде и го обещаваше тържествено пред Господ и пред мен, в противен случай гръм щеше да я удари. Устните на Дизи затрепериха, гласът и затрепери. Тогава без да се церемоня признах за престъплението. Горе-долу по начина, по който преди малко двама непознати бяха убили един човек, тялото на когото продължаваше да лежи в локвата с окървавена глава. Поисках от Дизи да пази в тайна това признание и преди всичко да не казва на баща ми.

             Тя изпусна Корана и се наведе да го вземе. Възползвайки се от объркването й изтръгнах от нея още едно обещание. На следващия ден, колкото се може по-рано да отиде в кафе-бар “Пасифик” Там да потърси бармана Йони. Да му каже да дойде да ме види по един много важен въпрос. Последните думи изрекох по един по-особен начин и Дизи в знак на разбиране поклати глава. Беше шашардисана, но аз не обърнах внимание на нейното объркване, нито на странния начин, по който ме гледаше. Мозъкът ми се беше запалил, беше в движение, единствената ми цел бе разкриването на престъплението. И чрез публичното му обявяване отивах по-далеч, толкава далеч, че мозъкът на Дизи и на баща ми, и на всички останали около мен, късогледият мозък на държавниците и политиците никога не можеше да стигне.

             През цялата тази нощ не мигнах. Бях станал извънредно чувствителен.чувах и усещах и най-малките шумове. През тази нощ изстрелите на оръжията бяха по-ожесточени противно на заръката да Дизи, според която може да ме улучи някои заблуден куршум излязох на балкона. Гледах огнените трасета на куршумите на едно лудо веселие и ме обземаше една долна радост. За момент като по команда оръжията замълчаваха. Но това бе за много кратко.Накъде в края на небето избликваше нов фонтан. До ушите ми достигаше свистенето на куршумите, отговаряха им други, следваше експлозията на някоя граната, прозорците се разтрисаха, пространството се залюляваше и небето също. Само неговата тъмна синева оставаше неподвижна, безразлична към дрисливите същества, които използваха нощта, за да излязат от дупките си, освирепяваха, псуваха, охкаха и най-накрая им омръзваше и се уморяваха, а може би осъзнаваха безсмислието на тяхната лудост, нямаха повече горчилка да бълват и се връщаха изтръпнали в скривалищата си в очакване на следващата нощ, когато след един ден, изпълнен с притеснения за оцеляването, душите им отново се изпълваха с жлъч и се облекчаваха, плюейки по небето.

Следващият ден дойде с дъжд. Още не станал от леглото видях през прозореца едно сиво късче небе. Небето, помислих си, има право да връща на хората десетките оплювания с оплюване. Но то е нежно, изпраща им дъжд, вода. И водата, освен мърсотиите по телата, може да отмие и греховете на душите им. А на мен ще загаси огъня на тялото ми… След една почти безсънна нощ бях нетърпелив да говоря с Дизи, да бъда сигурен, че тя ще тръгне за кафене Пасифик. Но Дизи закъсняваше повече от обичайното с качването при мен, както правеше всеки ден, когато влизаше в стаята и, заедно с поздрава, ми носеше и закуската на табла.

Главата ми пламна и закъснението на Дизи стана причина да изляза на балкона. С наметнато палто на рамене обърнах лице към небето Когато почувствах студените капки по челото си неочаквано през тялото ми премина тръпка като ток: двама полицаи загърнати в черни мушами стояха до входа на отсрещния блок. Разбира се там можеха да стоят двама, четирима, даже и четиринадесет полицаи и аз нямах никакво основание да се страхувам. Но техният поглед към мен, към балкона където аз стоях като замръзнал под дъжда, не можеше да ме остави безучастен. Обикновеният полицай, искам да кажа без никакви дяволски намерения в главата, върви по пътя си, не стои под стрехите на блоковете, нито път се старае да демонстрира открито съмнителното си присъствие на съмнителни места и по съмнително време, както правеха сега двамата полицаи с черни мушами от другата страна на улицата. Колкото и да се стараеха, те не можеха да се избягат от моя поглед, очите не ме лъжеха, гледаха насам, към мен с видим интерес, нещо си казваха един на друг тихо и аз не можех да се съмнявам, че говорят за мен. Не мърдах от мястото си, всяко неконтролирано движение можеше да се обърне срещу мен, особено след снощното убийство близо до локвата. Продължавах да соя с лице обърнато към небето и не посърдвах въпреки, че  дъждът се усили, въпреки, че полицаите не правеха никакво усилие да се скрият от мен, а гледаха право насам, говореха оживено, да си помислиш едно, всичко е ясно, извършителят на снощното убийство е там, пред тях. Естествено грешаха много. След първоначалното безпокойство, рожба на изненадата, това ми даде необходимото спокойствие, даже и задоволство да си играя с тях, тоест да им привличам вниманието с моята незаинтересованост. Нека да си мислят, че аз съм снощният убиец, а истината бе хиляди километри далеч от това. Аз не съм снощният убиец, това не могат да потвърдят не само тези двамата тъпаци, но даже и да се съберат хиляда екземпляри от техния вид.

Малко по- късно ме обзе паниката. В началото, увлечен от играта с полицаите дочух далечна сирена. И те я чуха защото обърнаха глави към началото на улицата, където вперих поглед и аз. Тогава през дъжда който се изливаше като порои забелязах силуета на една линейка.. Тя летеше устремено насам, сирената и виеше ужасяващо, погледът ми се сблъска с този на полицаите, те се сепнаха, изрекоха моето име и аз в секундата застинах. Усетих нещо познато, много далечно един забравен страх и ужас.Вече нямаше никакво съмнение, че полицаите бяха там заради мен, линейката идваше за мен, идваха да ме вземат и да ме отведат дявол знае къде.

Махнах се от балкона и се върнах в стаята. За миг се опитах да се успокоя, да обясня по някакъв начин нещата, да намеря някакво обяснение, но това бе невъзможно.Когато дочух стъпки по стълбите ме обзе паника. Хвърлих бързо палтото настрана, пъхнах се в леглото, завих се през глава с юргана, тялото ми трепереше, а сърцето щеше да ми изхвръкне от гърдите.

Шпионирали са ме, си помислих, шпионирали са ме. Мен са ме следели!

3

            Шпионирали са ни, боклуците..., комшиите, няма кой да е друг. И сега ще дойдат да го арестуват....

            Така каза баща ми, чух го ясно. Те седяха заедно с майка ми до прозореца, надничайки скрито през пердето към улицата долу пред блока. Баща ми повтаряше със злоба думата шпионин в единствено и множествено число, редеше тежки епитети. Много рядко го бях чувал да използва такива псувни и това ми подсказа колко силно е ядосан.

И мен са ме шпионирали, си помислих, и сега ще дойдат да ме арестуват... Хванах се за главата. Едно ужасно объркване цареше в главата ми. Бях сам в стаята си, сам самичък. Не можех по никакъв начин да обясня на майка си, след малко моите мъчители ще ме измъкнат насила от леглото. Те, постоянните лекарите и полицията, и аз не можех да се съпротивлявам, чувствах се отпаднал, безсилен, едно дете съсипано от мъченията на болестта, от страха, от мистериозната сянка на един свят които съществуваше и не съществуваше.

Свих се под юргана. Родителите ми продължаваха да стоят до прозореца, гледайки скрито през прозореца през пердето, там където току що бе пристигнала една линейка и един полицай обикаляше наоколо. Странно, но за пръв път не се страхувах от яда на баща си. Той продължаваше да ругае с най-тежки псувни шпионите, като те според него са комшиите и аз не можех да не направя връзка между моето състояние, комшиите и грабителите, които всеки момент щяха да нахлуят в стаята. Не за да вземат майка ми, нито пък баща ми. Идваха, за да вземат мен. От една седмица ме държаха затворен в къщи, лежах в леглото, нямах право даже да прекрача прага на стаята, единствените хора, които влизаха при мен бяха родителите ми. Както ми обясни майка ми, страдах от една болест с народно наименование жълтеница, хепатит казано научно му. Майка ми каза, че това е лоша болест, затова трябва да лежа затворен, и както научих по – късно в пълна тайна. Болестта бе не само лоша, но и много заразна, тоест опасна, освен някои много близък на семейството никой не трябваше да разбере, особено пък комшиите. Ако се разбереше, това щеше да стигне там където трябва, до някои активист на квартала и родителите ми щяха да бъдат глобени за нарушаване на закона, а мен на секундата щяха да ме вземат и да ме пратят в инфекциозната болница в пълна изолация и кой знае и какви други мъчения ме очакваха.

Навън продължаваше да вали.Аз трябваше да излизам колкото се може по-малко на балкона, да се пазя от настинка, организмът ми беше много слаб и можеше много лесно да се разболея. Така каза майка ми. Ти току що прекара жълтеница, отбеляза тя, зарази те Линда, въпреки, че родителите й отричат. Те бяха сърдити, но не толкава сърдити, колкото ядосани. Според тях истината бе друга. Ти беше заразил Линда и отсега нататък ще й забранят да се среща с теб.

Твърденията на майка ми ме смутиха с несъмнените обърквания и първото объркване бе свързано с Линда. Ясно беше, че в съзнанието й имаше объркване на време и лица. Защото когато аз се запознах с Линда, майка ми я нямаше вече. Тя бъркаше Линда с Ориана, което ми се стори естествено.

И аз, когато се запознах с Линда имах усещането, че отново намирах Ориана, толкава голяма беше приликата между тях и може би това бе причината да не обръщам толкава внимание на объркването на майка ми. След това, като в анимационните филми, където фигурите се оплитат, родителите ми изчезнаха. Баща ми вече не бе до прозореца гледайки крадливо през пердето и псувайки. Нито майка ми. На тяхното място се намираше едно дете. То седеше със скръстени ръце на гърдите си, малко приведено, лицето му бе бледо и то трепереше, като да бе премръзнало.

Не ме гледай така, каза треперейки. Двамата с теб сме се уплели в една виртуална паяжина, като тази на някогашната игра на думи. Помниш ли я? Ши си аз, аз съм ти, кой изяде лайната, ти или аз….

Вперих очи в него с недоверие, накъде дълбоко засегнат, неспособен да разбера, какво искаше да каже то с израза “ти си аз, а аз съм ти” особено със този заключителен въпрос. Имаше нещо много детско за мен в бръщолевенето на този дявол, в бледността на това лице уплашено и треперещо. То се махна от прозореца и отиде и седна в едно кресло в ъгъла на стаята, неизвестно как бе включена една печка и то протегна ръце да се сгрее.

Най-малкото ме изслушай започна да говори като продължаваше да трепери. Но най-напред забрави играта на думи.Ние сме уловени във виртуалната паяжина и няма съмнение, че аз съм ти и ти си аз, а по-нататък това нещо го изядох аз, а не ти. Въпреки, че аз съм ти, а ти си аз, значи ако съм го изял аз ……

Господи, промълвих, полудявам. Искаше ми се да скоча от леглото, да го сграбча за ухото и да му плесна един шамар. Но то, като да бе прочело мислите ми, се отдръпна. Напразно, каза, не можеш да ме биеш, би било несправедливо. Толкова сме изстрадали и сега е дошло време да направим равносметка, а не да се караме.

Измъчих се. Не беше важно дали това, което ми виждаха очите, беше реално или плод на мозъка ми и още по лошо както бе казало дяволчето, една виртуална паяжина.

Наистина, нападна ме то изненадващо, имам пълно основание да ти се сърдя. Аз не съществувам, отдавна съм изчезнало, по някакъв начин съм умрял. Аз принадлежа на един друг свят. Ти не можеш да си представиш, колко ужасяващо за мен е да привичка с идеята, че ще остана завинаги тук където съм, без никаква надежда за спасение. Скитам се объркан, с чувството на случайно затворен човек между стените на един страшен музей и много добре знам, че не мога никога да се измъкна от тук. За това само един е виновен. Естествено това си ти. Когато бях аз, ти не беше, когато дойде ти, ме изгони. Може би в същност аз съм ти, ти си аз и няма никакво значение, кой изяде онова нещо. Ял съм и много по-горчиви неща с тази разлика, че аз не мога да ям вече нищо, а ти продължаваш по стария начин да гълташ онази гадост, готов си да се хванеш за главата и ме гледаш като че ли никога не съм съществувал и ти нямаш нищо общо с мен, с този музей пълен с вехтории, където съм затворен с вампири и призраци.

Господи, промълвих отново на ръба на нервното си изтощение, без да мога нито да реагирам, нито да избягам от неговата власт. Чувствах болка, като че ли вътре в мен се движеше някакво същество. Най-мъчително бе мъглявото усещане за някаква връзка между това същество и едно чудовище с философски вид. Най-накрая ми се проясни и разбрах нещо което ме озадачи : стоях сам срещу себе си!

Седнах на леглото. За миг и воят на сирената, и страхът от полицейското нахлуване стихнаха. Другият оттатък усети това. Една изкривена усмивка премина през лицето му, поклати уморено ръка и погледна към прозореца.

Не се плаши, каза след дълго мълчание, проблемът е, че мозъкът ти е травмиран. Казано накратко, аз съм твоето детство… Разбира се физически принадлежа, ако не на един умрял свят, то на един свят от миналото. Но хората понякога са наивни, когато си мислят, че това което е минало, вече го няма. Илюзия, лъжа, на която хората имат желание да вярват. Както и да е, да оставим настрана философиите. Жал ми е за теб и това е съжаление за самия себе си. Аз съм ти, ти си аз, тоест ако ти се чувстваш жертва, също толкова се чувствам жертва и аз. Сега на теб ти е хрумнало да намериш мъчителя. Браво! А знаеш ли кой е мъчителя? Но да се изясним спокойно, да разгледаме нещата поред!

В началото трябва да си набиеш в главата, че линейката пред блока и полицаите на тротоара не са за теб. Те са за мен.Тук започва историята, ако можеш да наречеш история, това, което ще ти разкажа за себе си, но и за един друг човек много важен за мен. Започвам отзад напред, няма какво да се прави, последно е проклетата болест, която придава на лицето на човека смъртен цвят. Имаше много приказки, за да не кажа глупости. Глупостта достигна върха си с кавгата между баща ми и родителите на Ориана дали аз я бях заразил с жълтеница или обратното тя ме беше заразила мен. А ние се разболяхме едновременно, поради една проста причина. Една нощ, без да искаме, стъпихме върху сянката на един дявол до останките на онова разрушеното теке, единствената следа от стария квартал до гробищата на Бам, където се намираше нашата къща, по-точно блокът, в който живеехме. Това означаваше, че нито аз бях заразил Ориана с жълтеница, нито Ориана ме бе беше заразила, и тъй като много ни одумваха родителите ни забраниха да се виждаме, разделиха ни в различни класове, по-късно Ориана я преместиха и в друго училище, а един ден семейството й замина и не се видя повече. Сега, затворен в музея с призраци и вампири, търся напразно Ориана…През нощта ходя до останките на Текето с надеждата, че и тя ще дойде да се видим най- накрая отново, и ще внимаваме да не настъпим сянката на някой дявол Но Ориана не идва. И аз оставам сам с товара на една тайна, която не разкрихме на никого: през онази фатална нощ на стъпкването на дяволската сянка, аз и Ориана решихме да се сгодим...

Не се смей, казвам ти истината. Тази лунна нощ, до останките на Текето, аз и Ориана се сгодихме на церемония без свидетели, освен звездите на небето и лошите души. Всичко започна с тези лоши души. Те излизат като дяволи и да му мисли този, които стъпи върху тяхната сянка, ще пострада, както пострадахме аз и Ориана, като се разболяхме от жълтеница и аз преживях какви ли не мъчения. Но това е дълга история и ти няма защо да се страхуваш. Линейката и полицията не са за теб. Ти не си болен от жълтеница, аз и Ориана сме болни от жълтеница и те са дошли да ни вземат двамата. И аз трябва да се крия, да се крия от баща ми иначе дой ще ме накара да изпия една пълна чаша с лекарство, казано на албански “чаша пълна с моята пикня”. Не можеш да си представиш какво мъчение е да изпиеш една такава чаша, но за щастие ти не трябва да го правиш. Странно е защо родителите през целия живот дават на децата си странни лекарства. Проблемът е как да се отърва от тези лекарства. Напразно чакам Ориана до останките на Текето под лунната светлина, както онази нощ, когато я целунах по бузата и тя ме целуна по устните и аз продължавам да треперя и думите да стискат гърлото ми. Щом започна да разказвам отзад напред историята на онази лунна нощ, всичко се обърква, главата ми бучи от шумовете, една буря шумове под формата на дяволи. Чуваш ли ги? Ето, идват да ме вземат, те, както винаги, лекарите и полицията…. Ще ме отведат отново в онази болница с призраци и вампири. Идват… Ето ги…