в сп. Литературни Балкани, бр. 1, 2005, София

Подготвил Русана Бейлери

Ким Мехмети Нехас Сопай Адем Гайтани Агим Винца

КИМ МЕХМЕТИ(р. 1955)

            Ким Мехмети живее и работи в Скопие. Пише кратка и дълга проза на албански и македонски език. През 1994 г. сборникът му с разкази “Съдбата на Фатуша” (Fati i Fatushës) e отличен с националната награда за проза, като същата година разказът му “Рибата Екстазис” (Peshku Ekstazis) се нарежда сред десетте най-добри разкази на европейския конкурс за проза. Ким Мехмети има неподражаем стил, в който във всяко произведение част от света на фантазиите и инстинктите се пресича с близък и познат на читателите аспект от реалността – отдалечено село, типичен отрязък от ежедневието, елементи от народната традиция. Разказът “Пленникът” (Robi) е включен в сборника “Лунно цвете” (Lulehëna).

Пленникът

Разказ

Kim Mehmeti. Robi. Сб. Lulehëna. Prishtina: Dukagjini, 1997.

Превод от албански Русана Бейлери

Ангел мой, казвах й, жестоки рани тялото ми разяждат. След това си повдигах ризата, за да видеше черното петно на гърдите ми, което от ден на ден ставаше по-голямо. Вместо да протегне ръце и да погали раните, от които капеше пареща кръв, тя пръскаше кожата ми с лястовича слюнка. С гола гръд коленичеше до главата ми. Разпускаше дългата си руса коси покриваше лицето ми. Безстрашна, сякаш нищо не можеше да я уплаши, тя победоносно се съгласяваше, че раните бяха резултат от нейните ухапвания и, че тя беше решила да ме унищожи целия. Бих преживял по-леко раните, болката и горещината на пустинното слънце, ако имаше как да ме освободи от тази килия, в която ме държеше затворен от страх, че може да я изоставя заради някоя друга. Ангел мой, убеждавах я, като простирах молещо ръце, защо строиш затвори и искаш да ме притиснеш в тях, освободи ме от тези белезници и се кълна, че винаги ще бъда твой. Но окото й не трепваше. Желаеше да ме вижда в ноктите на разнежването.  Сигурността, че ме притежава, й доставяше особено удоволствие. Радваше се като малко дете, когато я галех. Още повече, когато се кълнях, че съм готов да й дам душата си - единствената ми собственост. И с нея можеше да прави каквото поиска. Никога не ми повярва, а продължаваше да ме държи в своите затвори, където облян в сълзи чаках разсъмването. По цели дни ме оставяше да се пърля сам в тясната килия. Не знаех къде ходи, не чувах гласа й по дни наред, нито нейната сянка беше наблизо, за да потуши мъката ми. Връщаше се неочаквано, като лихвар, който знае колко сигурно е инвестирал съкровището си и може да прибере обратно печалбата си, когато пожелае. Така и ставаше: изгарях от копнеж да се върне и до най-дълбоките бездни на болката се радвах, когато силуетът й се очертаваше в далечината на пустинята. Гледах я как се движи бързо към мен, как се доближава снажна и красива като слънцето, за което е трудно да кажем кога е по величествено – на изгрев или на залез. „Дойдох!” – казваше гордо. Изваждаше ключовете, отваряше вратата на килията, в която ме държеше затворен и ми разрешаваше да я прегръщам до насита. Наистина се опитвах да се утоля с красотата й, но никога не успявах да й се наситя. Тя правеше същото: хапеше гърдите ми, поглъщаше цели парчета месо и се смееше ликуващо. Виках, но не от болка, а от удоволствие. „Боли ли те” – питаше, но аз не отвръщах. Не исках да накърнявам това удоволствие с празнотата на думите. Мой ангел, шепнех й, защо ме държиш в робство, защо не ми позволяваш да си излекувам раните, да потърся лек, за да не гнои тялото ми, за да не разкъсват душата ми ноктите на разнежването. Мълчеше. Гледаше ме замислена, забиваше поглед в раните, които покриваха тялото ми и в момента, когато очаквах съчувствието да стане част от природата й, тя разтваряше широко очи и отронваше едно тъжно „не” и, простряна върху мен, ме задушаваше с целувки. „Обвинението и присъдата си подписа сам в момента, в който разбрах, че не си свикнал да се срещаш насаме с хората и не приемаш да си само мой” – триумфиращо произнасяше известната ми присъда. За да ме владее по-лесно ми връзваше ръцете зад гърба. След това ме връщаше в тъмната килия и се оттегляше в неизвестна посока. Ще умра, ще се разтопя, няма да остане нищо от мен, което да можеш да галиш и целуваш, виках след нея, докато се изгубеше в далечината на пустинята. Заговор, наистина трябваше да измисля таен заговор, с който да й докажа, че я обичам до ада на болката. Но по никакъв начин не биваше да позволя да продължава вместо с лечебен мехлем да стърже раните ми с остри нокти. В деня, когато преди да ме остави, се опита да ме задуши с острата си гръд, окончателно реших да отмъстя. „Ето, хапи колкото искаш! Засити се с топло женско месо, за да ти премине онзи вечен глад!” – казваше гордо и ми се хвърляше, за да разкъса тялото ми. Отново останах незаситен. Единствената ми собственост бяха негата и отровата, защото тя така и не ми позволи нито веднъж да я погаля бавно. Нито някога отметна косите от лицето си, за да видя дясната й буза. Без капка милост изсмукваше цялата топлина на тялото ми, от порите на кожата погълна малкото нежност, която беше останала някъде в съществото ми, като непокътната остави единствено горчивината. В деня, в който безпощадно разкъса раните ми с остри нокти и разкървави устните ми с животинска захапка, реших, че най-накрая е дошло време да осъществя замисления заговор и да я накажа за всичко, което направи, за да ми причини болка, затова в мечтите си за нея приготвих легло, за да мога завинаги да я изгоня от своето ежедневие. Но тя беше ловка, почти сестра на дявола – разбра целта ми, изостави ме и няколко дни не дойде. Върху килията неспирно летяха орлите. Чакаха да умра, за да се превърна в тяхна храна. Не исках да се предам, затова ден след ден виках подир минувачите, които пресичаха с кервани пустинята. Но вятърът не ми беше съюзник и отнасяше виковете ми в обратна посока. Молех се да ме извадят от тази тясна килия, за да мога да срещам свободен блясъка на зората. И да проклинам Фатуша, че ме оставя сам тогава, когато най-силно я искам, а и за всички злини, които ми бе причинила. Най-накрая към мен се приближи непознат благодетел, погледна ме съчувствено, извика пред раните по тялото ми и се изплю пред краката си. Отвори вратата на тясната килия. „Каква ревнивка! Разкъсала ти е тялото!” – каза непознатият, и, след като ме извади от килията, продължи по пътя си. Реших да не се колебая и да не позволя нито за миг да променя решението си: потеглих към Мека, за да търся лек за раните и да утоля жаждата си с вода от извора Замзем. Яхнах камилата, изпратих поздрав на отчаяните орли, за да им стане ясно, че никога няма да стана тяхна плячка, въпреки че тя от години бе изсушила тялото ми и бе изсмукала всичките ми жизнени сокове.

            Обгърнаха ме мрачни мисли още щом оставих далеч зад гърба си Дамаск. За миг над пустинята се спусна тежка сянка и нещо неочаквано препречи слънчевите лъчи, падащи върху горещия пясък. Не бе нито мъгла, нито тежък прах, носен от вятъра, а над пустинята летяха ята орли, подредени в три пласта, сякаш водени от едничката цел да направят сянката по-непроницаема. Кой знае защо, дали от умора или от страх пред сянката, която затвори пустинята, камилата изрева болезнено. Тялото ми се вцепени, сякаш месото ми се откъсна от костите. Исках да крещя, но каква полза. В далечината се чу силен смях, който в моето съзнание се наслояваше като късчета надежда. „Ей, който и да си, заклевам те, кажи ми какво се е случило и как да се спася от тази покъртителна сянка!” От крясъците на враните моите викове се превръщаха в писъци, които приличаха на хлипове. В момента, в който тялото ми започна да отмалява, пред мен се показа младо момиче, разголено, почти изцяло покрито с прах, по който не се виждаше и една кръпка. Като конник, отгледан и отраснал върху камилата, скочи и седна в скута ми. От крясъците на враните, които на три слоя летяха върху пустинята, не можех да чуя какво ми казва. Но топлината на тялото й я чувствах и посланията, които внимателно ми пращаше, запечатвах в съзнанието си. Тя изпълни с кръв вените ми и ми възвърна силата на тялото. „Кажи ми коя си! Да не би да си пътепоказател, който спасява тези, които се губят в пустинята, показвайки им посоката, в която да продължат да се самозалъгват?” – попитах, галейки я внимателно от страх да не ме изостави толкова внезапно, както беше дошла. Нямах съмнение, че не ме чува и че гласът ми не означаваше нищо за нея. Вълчица, и тя беше една гладна вълчица, която иска да се засити с тялото ми, казвах си. Но тя ми беше единствена спасителка. Дойде в нужния момент, за да осъществим заедно пътуването и да ме спаси от онази тежка сянка. Обърна се към мен. Напразно я убеждавах, че е лош знак да яхнеш камилата на обратно. Затвори устата ми с целувки и с нектар, за да излекува душата ми като божествено лекарство. След това се повдигна и застана права върху гърба на камилата. Косата й се носеше разрошена от вятъра и приличаше на знаме. Тялото беше като клатеща се акация, което наподобяваше дръжката на знамето. Държах я да не падне. Ръцете ми се бяха вкопчили в тялото й, за да не се клати от вятъра. Неочаквано се превърнах в знаменосец, който гордо язди камилата си в пустинята. В момента, в който далечната дълбина на пустинята погълна крясъците на враните, а тяхната сянка над пустинята бе изтрита от слънцето, девойката скочи от камилата. Исках да й кажа да не ме оставя, но тя взе свитка пясък и ми го хвърли в лицето. Заслепи ме. Не видях накъде тръгна, нито коя беше. Малко след това се разсея и звучният й смях. Нямаше вода, за да почистя очите си и сълзите превръщаха пясъка в дращеща кал. Боже мой, обхвана ме ужас, че очите ми ще пресъхнат и никога повече няма да почувствам удоволствието на сълзите. Скоро установих, че и вените ми се бяха обезкръвили, а тялото ми бе изтощено. Тя ме бе изпохапала по цялото тяло и бе изсмукала и малкото жизнен сок, оставен от Фатуша. Така, ослепял, продължих пътуването. Молех се на камилата да ме заведе в Мека. Но сега бях разбит и разкаян, че бях изоставил килията, в която ме държеше затворен Фатуша, за да ме предпазва от пустинните вълчици, които едва чакаха да ме разкъсат.  Вероятно щях да се загубя и да ме изядат хиените на пустинята, ако не бяха ме срещнали няколко деца. „Ето един слепец, който е станал пленник на гримасите на напразните надежди!” – извика едно от тях и спря камилата. „Тръгнал си за Мека? За да се спасиш от тегобата на живота, търсейки обяснения?” – попита, като почти не забелязваше проблема, създаван от пясъка в очите. „Помогнете ми да стигна до извора Земзем, за да измия очите си и да ми се възвърне зрението!” Случиха се добри деца, хванаха поводите на камилата и тръгнаха към Мека. Бих умрял от обзелото ме огорчение и от носталгията по Фатуша, ако децата не ми бяха показали, че в далечината се виждаха хълмовете, ограждащи Мека. Въображаемото бълбукане на извора Земзем възвръщаше физическата ми сила. Най-накрая достигнахме заветно място. Децата ми помогнаха да сляза от камилата и аз коленичих до извора със свещена вода. Измих очи и се засмях с глас от радост, когато отново видях слънчевите лъчи. Изправих се на крака и така както бях изтощен поех по улиците на Мека. Молех се на минаващите да ми покажат пътя към Арафат. Когато стигнах там потрих лице със свещен речен камък, за да ми се просветли зрението и да заздравеят разкъсванията по кожата. Там срещнах Фатуша, която предлагаше на светците вода за благословия. Държеше фенер в ръка, за да се молят на светло. Беше гола до кръста. Понечих да я повикам, но застинах: гърдите на Фатуша не бяха онези красивите, които галех по цели нощи. Вместо тях сякаш бе покрита с черен облак, а от дълбините на този облак ме гледаше моето лице. Фатуша, прошепнах тихо, за да не смущавам светците, които се молеха. Тя ме погледна сърцераздирателно. Ангел мой, защо ставаш слугиня на онези, които трябва да обслужват теб? Тя се усмихна. Погледна на запад, където слънцето даваше прощална целувка на пустинята. После започна да пее. Пееше приспивни песни, така както на мен някога, когато ме покриваше с тялото си. Заплаках. Зениците ми се загубиха на дъното на сълзите. „Защо изостави килията, където те държах затворен и където любовта ми те пазеше от всички злини?” – попита Фатуша тихо, за да не смущава молещите се. Но аз не знаех защо ме беше уморило пленничеството на любовта й. И това неведение гордо владееше цялото ми същество и ме караше да напусна това място. Тръгнах си убеден, че Фатуша беше овладяла изкуството да владее себе си, заробвайки другите.